Р Е Ш Е Н И E
№
В ИМЕТО НА НАРОДА
гр.Плевен,………………г.
Плевенски окръжен съд, гражданско отделение , в публичното заседание на
десети януари през двехиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:МЕТОДИ ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА ДИМИТРОВА
при секретаря Велислава Трифонова като
разгледа докладваното от ЧЛЕН СЪДИЯ ПАНОВА възз.гр. дело № 811 по описа на
Плевенски окръжен съд за 2018 г и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. От ГПК .
С решение
№ 1470 от 3.10.2018 г по гр. дело № 524/2018 г по описа на
Пл РС състав на същия съд е ПРИЗНАЛ
ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл. 422 от ГПК, че Д.Ц.П., ЕГН **********,*** ДЪЛЖИ на “БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр.София, бул.”Цариградско шосе”, № 115 Е, сумите от 4 670.67лв. – главница по Договор
за предоставяне на потребителски
кредит № 0010016900000000278 в сила от 21.06.2007 г., 2 102.65 лв. – договорна лихва дължима за
периода 21.03.2009 г. до 02.12.2011 г.;
622.64 лв. – наказателна
лихва, начислена за периода 13.11.2009г. – 21.12.2011г., ведно
със законната лихва върху главницата от 28.12.2011г. за които суми е издадена
заповед за изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК по ч.гр.д.№
8401 от 2011 г. на ПлРС, като за разликата над
така установената сума за наказателна лихва до претендирания размер от
922.64лв. и за периода 21.03.2008г. - до 12.11.2009г., Е ОТХВЪРЛИЛ
претенцията като неоснователна и
недоказана.Съдът се е произнесъл и по въпроса за разноските.
Въззивна жалба срещу решението е постъпила от Д.Ц.П. чрез
нейния процесуален представител
,в която се твърди, че се атакува в цялост постановеното решение като се
възразява, че неоснователно и незаконосъобразно съдът не е уважил направеното
възражение за изтекла погасителна давност.Възразява се, че изводите на съда са
в противоречие с разпоредбите на ЗЗД. Възразява се ,че в полза на банката има
издаден изпълнителен лист на 14.02.2012 г въз основа на заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 от ГПК, издадена на 29.12.2011 г. Възразява се ,че
вземането не е обявено за предсрочно изискуемо от банката, а от датата на
издаване на изпълнителния лист е
започнала да тече давността за всички вземания на кредитора. Възразява се, че
въз основа на заповедта е било образувано изп. Дело 20128380405265 на ЧСИМ€Б.,
но то е прекратено с постановление от 28.04.2017 г поради перемпция.От датата
на образуване на изпълнителното дело до датата на прекратяването, за период
повече от 5 години не са извършвани никакви валидни изпълнителни действия, чрез
които да се прекъсне погасителната давност. Според въззивника образуването на
изпълнителното дело, справките, проучванията на имуществото на длъжника не са
действия, които да прекъсват давността като страната се позовава и на
разрешенията, дадени с ТР №2 /2013 г на ОСГТК на ВКС на РБ. Според въззивника
се касае за заповед за незабавно изпълнение и дори подаването на възражение по
чл. 423 от ГПК не спира нейното изпълнение. Според въззивника от 14.02.2012 г до
6.12.2017 г кредиторът е имал правната и фактическа възможност да предприема
активни действия по изпълнителното дело, но това не е сторено. Според
въззивника по време на висящия исков процес кредиторът не е бил ограничен в
правото си да иска извършването на зипълнителни действия, но той не го е
сторил. Въпреки това, според въззивника, кредиторът е бездействал, поради което
следва да се приеме ,че приложението на чл. 115 ал.1 б“ж“ от ЗЗД следва да се
стесни и да се приеме ,че погасителната давност не спира да тече по време на
съдебния процес за установяване на вземането ако кредиторът е можел да действа
в рамките на висящия изпълнителен процес и не е сторил това. Претендира
се отмяна на постановеното решение и постановяване на друго, с което да се отхвърлят предявените искове.
Въззиваемата страна оспорва
жалбата като неоснователна и възразява, че РС е обсъдил всички обстоятелства по
делото и е постановил правилно и законосъобразно решение.Според въззиваемата
страна правилно ПлРС е приел, че е налице законова фикция относно висящността на процеса относно
вземането, считано от датата на заявлението за издаване на заповедта за
незабавно изпълнение. Правилно и законосъобразно е оставено без уважение възражението
за изтекла погасителна давност. Претендира
се потвърждаване на атакуваното решение на РС.
Третото лице помагач оспорва
жалбата като неоснователна и възразява, че РС е обсъдил всички обстоятелства по
делото и е постановил правилно и законосъобразно решение.Доводите на тази
страна са аналогични на изложените в отговора на въззиваемата страна Банка
Пиреос България АД.
Въззивният съд, като обсъди оплакванията в
жалбата,взе предвид направените доводи, прецени събраните доказателства и се
съобрази със законовите изисквания,
намира за установено следното:
СПОРНИТЕ ВЪПРОСИ касаят основателността
на възражението за изтекла погасителна давност по отношение на процесните
вземания
ЖАЛБАТА
е ДОПУСТИМА,НО Е НЕОСНОВАТЕЛНА
Въззивният
съд приема, че са касае за жалба срещу постановеното решение в частта, в която
са уважени предявените искове, както и в частта за разноските, но не и в
отхвърлителната му част. Това се установява от фактическите твърдения във
въззивната жалба независимо от посочването, че са атакува решението в цялост и
с оглед правния интерес на въззивницата.
РС е приел, че претенцията на ищеца е с
правно основание чл. 422 от ГПК. Налице е спор между страните относно
дължимостта на вземането по издадена в полза на ищеца Заповед по ч. гр. д. №
8401/2011г. по описа на ПлРС. Предявеният иск е допустим, тъй като по
издадената заповед е постъпило възражение от длъжника, прието по ч.гр.д.
702/2017г. на ПлОС по реда на чл. 423 ал. 1 от ГПК, а заявителят е предявил
претенцията по чл. 422 от ГПК в указания едномесечен срок.
Видно е било от приложеното ч.гр.д.№ 8401/2011г., че ищецът е подал на 28.12.2011г. заявление за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК срещу Д.Ц.П.
за нейни задължения по Договор за предоставяне на потребителски кредит №
0010016900000000278 от 21.06.2007 г. Съгласно този договор, на ответницата е бил
предоставен кредит от 5000лв., с краен срок на погасяване 21.06.2014г.,
погасяването на който следва да бъде на 84 месечни вноски, включващи главница и
лихва. Приложено е извлечение от счетоводните книги на ищеца от 21.12.20111г.
/л. 6 от заповедното производство/, съгласно което кредитът е станал предсрочно
изискуем, без в заявлението или в извлечението да е посочена точна дата, на
която банката е обявила тази предсрочна изискуемост. На л. 8 от заповедното
производство е била представена Покана за изпълнение от кредитора до
кредитополучателя, с клеймо 14.11.2011г., в която са посочени неиздължените
суми по договора, кредитополучателя е дал срок за погасяването им – 7 работни
дни, като е посочил, че при неизпълнение в този срок, обявява цялата сума по
кредита за предсрочно изискуема. Тази
покана обаче не е била връчена на длъжника, а пратката е върната с отбелязване, че на адреса има
необитаема къща /л. 9 от заповедното
производство/. Вземането
на ищеца е прехвърлено на третото лице – помагач с договор
за прехвърляне на вземания
между „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ“ АД и третото лице помагач – „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД от
14.01.2016г., видно от представения договор, потвърждение за сключена цесия и извлечение от приложение № 1 от договора за цесия, сочещо вземането от ответницата.
Цесионерът е упълномощен от
цедента с пълномощно от 28.01.2016г., да уведомява длъжниците от негово име за извършеното
прехвърляне на вземането. Изпратените две уведомителни писма от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД до ответницата пред първата
инстанция, не са получени
от нея, с отбелязване за несъществуване на адреса и липса
на такова лице на адреса.
От изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, според РС, се
установява, че сумата по процесния договор за кредит е преведена по сметка на
кредитополучателя на 21.06.2007г., че ответницата е била изцяло редовна до
20.08.2007г., след което е забавила плащанията и трайно е изпаднала в забава на
21.03.2008г. Със счетоводно записване банката е обявила кредита за предсрочно
изискуем на 21.11.2011г., към която дата не са били заплатени общо 45
погасителни вноски. На 27.12.2011г., един ден преди постъпването на заявлението
в съда, ответницата е заплатила сума от 300лв., с която банката е е погасила
203.92лв. – съдебни разноски, 30лв. – юрисконсултско възнаграждение и 66.08лв. –
просрочени наказателни лихви. Експертизата установява, на база на данните от банката, и на нейното счетоводство, че от
21.11.2011г., задължението по кредита е: 4 670.67лв. - непогасена
главница, от които 2071.20лв. – до обявяване на кредита за предсрочно изискуем
и 2 599.47лв. – от този момент до падежа на кредита 21.06.2014г.; 2 102.65лв.
- договорна лихва за периода от 21.03.2009г. до 21.12.2011г. /1 381.58 лв. до
29.12.2011г. и 898.41лв. – от този момент до 21.06.2014г./; 922.64лв. –
наказателна лихва за периода 13.11.2009г. – 21.12.2011г., а след плащане на
27.12.2011г., банката е погасила тази лихва до размер на 856.56лв.
При тези доказателства , съдът е
приел от правна страна, че ответницата има качеството на кредитополучател по договора
за банков кредит от 21.06.2007г., което
ѝ качество не се оспорва, не се оспорват и подписите ѝ в
договора. Не се е оспорвало от
ответницата и обстоятелството, че е налице неизпълнение на задълженията ѝ
по договора за заплащане на 45 погасителни вноски, така както са били уговорени
между страните, това се установява и от приетото по делото заключение на ССчЕ,
което се кредитира от съда и не се оспорва от страните. Независимо от
прехвърлянето на вземането от банката – заявител в заповедното производство и
ищец в исковото производство, то именно банката има активна процесуална
легитимация в това производство, съобразно даденото разрешение в Решение № 1 от
01.02.2017 г. на ВКС по т.д.№ 3228 от 2015 г. ІІ г.о., постановено по реда на
чл.290 от ГПК, и искът е допустим, т.к. цесионерът – в случая третото лице –
помагач АСВ АД, няма качеството на банкова институция. В
случая, според РС, следва да се разгледа въпроса – за каква част от задължението кредиторът е имал право да поиска
издаването на заповед за незабавно изпълнение към 28.12.2011г. – датата на постъпване на заявлението по ч.гр.д.№ 8401/2011г. Съгласно даденото разрешение в т.18 на ТР
№4 от 18.06.2014г.на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№ 4/2013г., в хипотезата на предявен
иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой
вноски или при други обстоятелства,
и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване
на определени обстоятелства
или се обявява по реда на
чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита. В случая, според РС, уговорката в договора /чл. 14 / е именно
такава – настъпване на автоматична предсрочна изискуемост при определени
условия, вкл. и неплащане на което и да е парично задължение по кредита, без да
е необходимо уведомяване или покана от страна на банката до кредитополучателя.
В този случай, за да бъде изискуемо вземането по реда на чл. 417 от ГПК на
основание настъпила предсрочна изискуемост, е било необходимо и е следвало да
бъде доказано в процеса уведомяването на длъжника за обявената предсрочна
изискуемост. Въпреки, че от заповедното производство е видно, че такава покана
е била изпратена на ответницата, то от отбелязването в разписката към нея се
установява, според РС, че тя не е получена на адреса, посочен в договора за
кредит. При сключване на Договора
страните не са постигнали договорка за т.нареченото «фингирано връчване» - т.е. посочване на
адрес, на който уведомяването
за предсрочна изискуемост,
независимо дали е получено или не, да се счита за редовно връчено и да могат да се прилагат последиците от този начин на връчване. Поради горното, съдът е приел, че към датата на подаване
на заявлението по чл. 417 от ГПК в съда, за вземането на заявителя
не е настъпила предсрочна изискуемост и изискуеми към този момент са били само падежиралите вземания, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания
/неустойки, лихви/, които са с настъпил падеж към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното
извлечение от счетоводните книги /съгласно Решение № 139/05.11.2014г. по т.д. №
57/2012г., І т.о. на ВКС/.
В случая обаче,според РС, след
подаване на заявлението и до датата на устните състезания по делото е настъпил
друг юридически факт, който следва да бъде отчетен на осн. чл. 235, ал. 3 от ГПК, а именно – настъпване на крайния срок на погасяване на задълженията по
договора - 21.06.2014г. Този факт на изтичане на
крайния уговорен между страните срок за изплащане на задължението по банковия
кредит – падежа на последната погасителна вноска, задължава съда да присъди
всички анюитетни вноски, включващи главница и/или договорни лихви и др., и да
приеме, че цялото вземане на банката по договора за кредит е изискуемо,
независимо от това, че кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем на
длъжника преди подаването на заявлението за издаването на заповедта за
изпълнение. В този смисъл е и разрешението, дадено в т. 9 от ТР № 4/18.06.2014
г. на ОСГТК, решение № 15/09.05.2017 г. по търг. д. № 60034/2016 г. на I гр.
отд. на ВКС, решение № 184/04.07.2017 г. по търг. дело № 60361/2016 г. на IV гр. отд. на ВКС. При това положение, основателна се явява претенцията на ищеца за
признаване за установена дължимостта на цялата претендирана главница от 4
670.67лв. и договорна лихва от 2 102.65лв. Наказателната лихва, претендирана от
ищеца,според РС, също е дължима, т.к. тя
е начислена за срок от неизпълнението до датата на издаване на извлечението по
сметка на банката – 21.12.2011г. и не касае предсрочната изискуемост на
вземането. Тя обаче не е била дължима към датата на предявяване на
иска/заявлението в съда – 28.12.2011г., в размера, в който е претендирана, т.к.
един ден преди предявяването на иска /по смисъла на чл. 125 от ГПК, според РС, това е датата на постъпване на исковата молба
в съда/ - на 27.12.2011г. ответницата е внесла по кредита 300лв. С тази сума тя
е погасила по реда на чл. 76 ал. 2 от ЗЗД лихвите, в случая -наказателната
лихва, доколкото именно тя има характер на лихва, за разлика от договорната
лихва, която има възнаградителен характер. Съдът е приел за неправилно от страна на кредитора
погасяването с част от тази сума на задължения за разноски по делото, доколкото
такива нито все още са били направени – делото е заведено един ден след това,
нито са били изискуеми. Поради горното, съдът
е приел, че дължима от ответницата е била само сумата от 622.64лв. –
наказателна лихва за периода 13.11.2009г. – 21.12.2011г./периодът, съгл.
заключението на в.л./ и до този размер претенцията на ищеца, според РС, следва
да бъде уважена.
Независимо от направеното от ответницата възражение за изтекла
погасителна давност на вземането, съдът
е приел, че такава не е налице и претенцията на ищеца не е погасена по
давност. Вземането е с краен срок -
21.06.2014г., а искът е предявен, съгласно разпоредбата на чл. 422 ал. 1
от ГПК, от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, при спазване на срока по чл. 415 от ГПК – като беше посочено
по-горе, на 28.12.2011г. До датата на устните състезания, заповедта за
изпълнение не е влязла в сила, независимо, че е допуснато предварителното
ѝ изпълнение и независимо от перемирането на изпълнително дело 5265/2012г.
ЧСИ Б.. Съдът е приел, че в случая
датата, от която заявителят е можел да се снабди с изпълнителен лист в заповедното производство,
не е дата, от която започва да тече погасителна давност за вземането, т.к. тази
давност не тече, съгл. чл. 115 ал. 1 б. „ж“ от ЗЗД, докато трае съдебният
процес относно вземането. Този процес е започнал на 28.12.2011г., преди
настъпване на изискуемостта на кредита на 21.06.2014г. и понастоящем все още е
висящ. Въпросът за уведомяване на длъжника за извършената цесия в настоящето
производство, водено от цедента, а не от цесионера, не следва да се разглежда,
т.к. той не е от значение за активната легитимация на ищеца.
Поради всичко
дотук изложено, съдът е приел, че искът
се явява доказан и следва да бъде уважен за следните суми: главница от 4
670.67лв., договорна лихва от 2 102.65лв. и наказателна лихва от 622.64лв. –
наказателна лихва за периода 13.11.2009г. – 21.12.2011г. За разликата
над така установената сума
за наказателна лихва до претендирания
размер от 922.64лв. и за периода
21.03.2008г. - до 12.11.2009г., искът като
неоснователен и недоказан следва да се отхвърли.
Според РС съгласно т.12 от ТР №4 от 18.06.2014г.на ОСГТК на ВКС по
тълк.д.№ 4/2013г., съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на
разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на
спора, разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство. Прието е, че съдът в исковото производство се
произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното
производство. С оглед обстоятелството, че в конкретния случай, искът е частично
уважен, съдът е приел, че следва да
редуцира разноските в заповедното производство и ответницата следва да бъде
осъдена да заплати на ищеца направените в заповедното производство деловодни
разноски в размер на общо 195.97лв.
Компенсация с разноски на ответницата в това производство не следва да бъде
правена, доколкото разноските ѝ са били присъдени по ч.гр.д. 702/2017г. на ПлОС.
По отношение на
разноските в исковото производство, съдът
е приел, че разноските, направени от ищеца са в размер на 167.02лв. –
внесена ДТ с молба от ищеца на 15.02.2018г. и 100лв. – юрк. възнаграждение,
определено по реда на чл. 78 ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 25 от Наредбата за
правната помощ и съобразено с броя на съдебните заседания и правната сложност
на делото. Сумата за депозит за съдебната експертиза не е внесена от ищеца, а е
внесена и представена по делото от третото лице – помагач на 12.07.2018г.,
поради което не се дължи на ищеца според РС. Съобразно уважената част на
исковете, от направените разноски, на ищеца са дължими разноски в размер на
256.61лв. Ответницата е направила разноски в размер на 715.00лв., като
възражението за прекомерност на адв. възнаграждение, направено от ищеца, се
явява неоснователно, доколкото, изчислено по реда на чл. 7 ал. 2 т. 3 от Наредба
№ 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
възнаграждението, изчислено на база материалния интерес по делото е в размер на
714.80лв. Съобразно отхвърлената част от исковете, на ответницата се дължат
разноски в размер на 27.87лв. При така определените разноски, съдът е осъдил ответницата да заплати по компенсация на ищеца
разноски в исковото производство в размер на 228.74лв.
РЕШЕНИЕТО на Плевенски районен съд е законосъобразно
РС е
изложил пространни мотиви за изводите си , които се споделят от
въззивната инстанция и не следва да се
преповтарят във вида, в който са изложени.
Не са основателни възраженията
във въззивната жалба за противоречие на изводите на съда с разпоредбите на ЗЗД.
Правилно и в съответствие с тези разпоредби РС е приел, че при законова фикция
за началото на съдебния процес относно вземането не може да се приеме, че е
изтекла погасителна давност доколкото считано от датата на подаване на
заявлението се счита за висящ процеса относно вземането, а по време на висящия процес относно
вземането давност не тече. В този смисъл неотносими към спора са
разсъжденията за развитието на изпълнителното
производство и наличието на същински изпълнителни действия в него.
Пред Пл ОС не са представени
доказателства при спазване на разпоредбите на чл. 266 от ГПК, които да
мотивират изводи, различни от тези на Пл РС. Атакуваното решение следва да бъде
потвърдено.
При този изход на делото и с
оглед претенцията на въззиваемата страна Банка Пиреос България за заплащане на
юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лв следва да се присъди такова с
оглед неоснователността на въззивната жалба, но в размер съобразно разпоредбата
на чл. 78 ал.8 от ГПК вр. с чл. 37 от ЗПпомощ вр с чл. 25 ал.1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ от 100 лв. Съгласно чл. 78 ал. 10 от ГПК на третото
лице помагач не се присъждат разноски.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕ № 1470 от 3.10.2018 г по гр. дело №
524/2018 г по описа на Плевенски районен съд КАТО ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО
ОСЪЖДА Д.Ц.П., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ
на “БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.”Цариградско шосе”, №
115 Е юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на
обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :