№ 230
гр. Враца, 21.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Надя Г. Пеловска-Дилкова
Членове:Росица Ив. Маркова
Мирослав Д. Досов
при участието на секретаря Галя Цв. Иванова
като разгледа докладваното от Надя Г. Пеловска-Дилкова Въззивно
гражданско дело № 20221400500296 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Областна дирекция на МВР-
гр.Враца, представлявано от директора Ц. Н., чрез юрисконсулт Д. М., против
решение № 260041/16.06.2022 г. по гр.д. № 1052/2021 г. по описа на Районен
съд – Враца, с което е уважен предявеният от Н. Р. В. от с.***, обл.Враца, иск
с правно основание чл.178, ал.1, т.3 във връзка с чл.179, ал.1 от Закон за
Министерството на вътрешните работи /ЗМВР/ за заплащане на сумата от
1421,32 лева, представляваща дължимо и неизплатено допълнително
възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 10.03.2018 г. до
06.07.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
11.03.2021 г. до окончателното й изплащане, както и иск с правно основание
чл.86, ал.1 от Закон за задълженията и договорите /ЗЗД/ за заплащане на
сумата от 424,84 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за
периода от 01.04.2018 г. до предявяване на иска - 11.03.2021 г. С решението
съдът е възложил в тежест на жалбоподателя и направените в производството
пред него разноски.
1
В жалбата се инвокира оплакване за неправилност на обжалваното
решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Според
въззивника неправилното приложение на материалния закон се извежда от
извода на районния съд, че положеният от ищеца нощен труд следва да бъде
преизчислен по правилата на чл.9, ал.2 от Наредба за структурата и
организацията на работната заплата /НСОРЗ/, тъй като за процесния период е
действала Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., обнародвана на 02.08.2016 г.
Въззивникът изразява несъгласие с приетото от първата инстанция, че
не може да се тълкува като законово въведена забрана за преизчисляване на
положените от служителите на МВР часове нощен труд в дневен, и че
забраната би поставила тези служители в по-неблагоприятно положение от
другите държавни служители по отношение на заплащането на
допълнителните възнаграждения. С оглед посоченото от районния съд, че
съгласно чл.9, ал.2 НСОРЗ, при сумирано изчисляване на работното време
нощни часове да се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението
между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време,
установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно
място, въззивникът настоява, че работното място в случая е МВР, където за
служителите на МВР е предвиден 8 часа нощен труд /чл.179 ЗМВР/, т.е.
налице е разлика от останалите държавни служители или лица, работещи по
трудово правоотношение – 7 часа нощен труд.
В жалбата се цитира практика на ВКС, развиват се съображения във
връзка с приложението на закона и със спецификата на работата на
държавните служители – полицейски органи, и се поддържа, че по отношение
на последните НСОРЗ е неприложима.
Въззивникът настоява, че по делото не са събрани доказателства, че
ищецът е работил над рамките на установеното за него работно време по
график и не може да иска заплащане на извънреден труд, какъвто не е
положен. На следващо място в жалбата се поддържа, че дори да се приеме, че
за положения нощен труд, след преизчисляването му в дневен коефициент
1.143 се дължи възнаграждение в увеличен размер, такова увеличение не е
поискано, тъй като искът е предявен за заплащане на извънреден труд.
Поддържа се също, че разпоредбата на чл.9 от НСОРЗ е неприложима по
отношение на нощния труд, полаган от служителите на МВР, тъй като
предвидените в тази разпоредба изчерпателно изброени четири предпоставки
2
не са налице.
Искането на въззивника е обжалваното решение да бъде отменено и
вместо него постановено друго по същество, с което предявеният иск да бъде
отхвърлен
Претендират се разноски. Доказателствени искания пред тази
инстанция не се заявяват.
Чрез пълномощника си адв.Г. Г. от САК въззиваемият е подал отговор,
с който оспорва въззивната жалба и моли обжалваното решение да бъде
потвърдено, като излага правни съображения за неоснователност на
инвокираните оплаквания.
С отговора не се заявяват доказателствени искания. Претендират се
разноски за адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА.
При извършената проверка на редовността и допустимостта на
въззивната жалба, настоящият съдебен състав е приел, че същата е подадена в
срока по чл.259, ал.1 ГПК и отговаря на изискванията за съдържание по
чл.260 и чл.261 ГПК.
В открито съдебно заседание по делото въззивникът Областна
дирекция на Министерство на вътрешните работи гр.Враца, редовно призован
чрез юрк. Д. М., не се представлява.
За въззиваемия Н. Р. В. се явява процесуалният му представител
адв.Г.Г., който оспорва жалбата, поддържа подадения отговор и моли
решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:
Районен съд – Враца е бил сезира с искова молба, уточнена с молба вх.
№ 266293/07.04.2021 г., от Н. Р. В. срещу ОД на МВР гр. Враца с искане на
основание чл.178, ал.1, т.3 във връзка с чл.50а, ал.2 ЗДСл във връзка с чл.140,
ал.1 и чл.143, ал.1 КТ във връзка с чл.9, ал.2 НСОРЗ ответникът да бъде
осъден да му заплати сумата от 2544,00 лева, представляваща обезщетение за
неотчетен и неизплатен извънреден труд за периода от 10.03.2018 г до
06.07.2020 г, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
предявяване на иска до окончателното изплащане на вземането, както и да
бъде осъден на основание чл.86 ЗЗД да му заплати сумата от 394,37 лева,
представляваща мораторна лихва за забава върху посочената главница за
периода от 01.04.2018 г. до датата на завеждане на исковата молба.
В обстоятелствената част на исковата молба е посочено, че в
3
процесния период ищецът е работил на длъжност „***, ***“ в сектор
„Охранителна полиция“ – РУ – АЕЦ-Козлодуй при ОДМВР гр.
Враца.Осъществявал трудовата си дейност по утвърдени протоколи и
графици, при режим на труд на смени при сумирано изчисляване на
работното време съгласно чл.187, ал.3 ЗМВР, като графиците били
организирани на 24-часови и 12-часови, в рамките на които попадали „нощни
смени“ от 22:00 часа до 06:00 часа. Изложени са доводи, че през процесния
период ищецът полагал нощен труд по 8 часа за всяка 12-часова нощна смяна.
Заявено е, че при липса на механизъм за преизчисляване на извънредния труд
за работа през нощта в повече /т.е. с продължителност 8 часа/, приложим е
чл.9, ал.2 НСОРЗ. Изложил е, че според този чл.187, ал.1 ЗМВР нормалната
продължителност на работното време за държавните служители на МВР е 8
часа дневно и 40 часа седмично, а нормалната продължителност на нощното
работно време следвало да бъде 7 часа при субсидиарното прилагане на
чл.140, ал.1, изр.2-то КТ. От 10.03.2018 г. до 06.07.2020 г. ищецът положил
1856 часа нощен труд, които, преизчислени с коефициент 1,143, стават 2121
часа. Разликата между положения и преизчисления извънреден труд била 265
часа, за които ищецът не получил възнаграждение. Посочено е, че основното
му месечно възнаграждение възлиза в размер на 1126,00 лева, а
допълнителното възнаграждение по чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР се заплащало с 50
на сто увеличение върху основното съгласно чл.187, ал.6 ЗМВР. Според
ищеца средната месечна норма от часове труд е 176 часа, което означава
часова ставка от 6,40 лева, а след увеличението 9,60 лева. При това
положение счита, че неплатеното му възнаграждение възлиза на 2544,00 лева
за положен извънреден труд за периода 10.03.2018 г. – 06.07.2020 г. При тези
доводи е поискано предявените искове да бъдат уважени.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, който
е оспорил исковете като неоснователни. Заявил е, че не оспорва факта, че в
процесният период ищецът е служител на РУ – АЕЦ – Козлодуй при ОДМВР
гр.Враца, осъществяващ дейността си по утвърдени протоколи и графици, с
работно време на сменен режим на работа – 24 часа и при сумарно
изчисляване на работното време. Посочил е, че през исковия период ищецът е
бил служител на МВР по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР, поради което и съгласно
чл.142, ал.2 ЗМВР статусът му се определя само от този закон, но не и от
ЗДСл и НСОРЗ. Посочено е, че съгласно чл.187, ал.3 ЗМВР е предвидено за
4
работещите на смени работното време да се изчислява сумарно, а съгласно
ал.5 работата извън редовното работно време се компенсира с
възнаграждение за отработени до 70 часа на отчетен период. Изложени са
твърдения, че в случая не е налице извънреден труд. Липсата на празнота,
респ. уреждане на статуса на ищеца, е обоснована с довода, че през процесния
период са действали относимата за въпроса Наредба № 8121з-776/29.07.2016
г., обн. ДВ бр. 60/02.08.2016 г., в която липсвала изрична норма,
съответстваща на Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г., както и Наредба №
8121з-36/07.01.2020 г. Твърди се, че по тази причина към случая е
неприложима НСОР и по аналогия същата не е приложима. Сочи се, че в
издадените наредби е уредено, че за всеки отработен час през нощта /между
22:00 и 06:00 часа/ на държавните служители се заплаща нощен труд в размер
на 0,25 лева, т.е. налице била специална нормативна уредба за отчитане и
заплащане на нощния труд на държавните служители в МВР, която
изключвала общия ред. Посочено е, че НСОРБ не се прилага в случая и
заради изричната разпоредба на чл.2, ал.3, която изключвала приложението
към „служители по трудово правоотношение в държавната администрация, за
които се прилага чл. 107а КТ“, а от там и за държавните служители с
полицейски функции. В отговора е посочено, че производството по делото е
било спряно, заради преюдициалността му с висящо пред СЕС дело С-
262/2020, като са възпроизведени поставените въпроси и отговори. Направено
е заключение, че от тях може да се изведе, че прерогатив на държавата е
възможността да решават каква да бъде нормалната продължителност на
нощния труд в зависимост от естеството на работа при отчитане на
особеностите й и зачитане на стандарта на Директива 2003/88. Направено е
възражение, че на ищеца са заплащани както нощен, така и извънреден труд.
Претендираната лихва е оспорена като неконкретизирана по период. При тези
доводи е поискано исковете да бъдат отхвърлени, като се присъдят
направените по делото разноски.
Изготвен е доклад по делото, срещу който страните не са възразили
както пред районния съд, така и във въззивната жалба. В откритото съдебно
заседание ищецът е направил изменение на иска с оглед изготвената съдебно-
счетоводна експертиза и такова е допуснато, като е прието намаляване
размера на иска, който да се счита предявен за сумата от 1421,32 лева,
представляваща главница и 424,84 лева лихва за забава, а в останалата част до
5
пълния искан размер производството е прекратено.
С решението, предмет на проверка в настоящото производство,
районният съд е уважил изцяло предявените искове. За да постанови този
резултат е приел, че спорен между страните се явява само въпроса дали на
ищеца се полага допълнително възнаграждение за положения нощен труд
след преизчисляване и приравняване към дневен. За решаването на въпроса
районният съд първо е посочил, че ЗМВР предвижда в чл.176, чл.178, ал.1, т.3
и чл.179 ЗМВР заплащането на допълнителни възнаграждения на държавните
служители на МВР, сред които такива за извънреден и нощен труд.
Констатирал е, че в процесния случай за организацията и разпределянето на
работното време, за отчитането му, за компенсирането на работата извън
редовното работно време, за режима на дежурства, времето за отдих и
почивка на тези служители е приложима Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г.
на министъра на вътрешните работи, тъй като първата действаща преди това
наредба е изрично отменена с приемането на втора, която от своя страна е
отменена с решение с ВАС. Посочил е, че в последните две действащи
наредби, включително в приложимата в случая, няма разпоредба, каквато е
имало в първата действаща Наредба № 8121з-104 от 11.08.2014 г., която дава
възможност за преобразуване на часовете нощен труд с коефициент 1,143.
Счел е, че подобна липса не представлява законова пречка за преизчисляване
на положените от служителите на МВР часове нощен труд в дневен, тъй като
такава забрана би била противоконституционна – би поставила служителите
на МВР в по-неблагоприятно положение от другите държавни служители по
отношение изплащането на допълнителни възнаграждения, а представлява
празнота в тази специална уредбата, изискваща да бъде преодоляна чрез
субсидиарното прилагане на чл.9, ал.2 НСОРЗ, където е предвидено такова
преобразуване. Приложимият коефициент съдът е определил, позовавайки се
на чл.140, ал.1 КТ, според който нормалната продължителност на седмичното
работно време през нощта при 5-дневна работна седмица е до 35 часа, или до
7 часа за една нощ, поради което е изчислил коефициента като частно при
деление на нормалните им продължителности от 8 часа на денонощие за
втория /чл.187, ал.1 ЗМВР/ и 7 часа за първия. Решаващият състав е приел, че
работниците имат право да получат възнаграждение за положения нощен
труд, а от друга страна е приел, че работодателите са длъжни да превърнат
нощният труд в дневен, за да съобразят общата продължителност на
6
работното време, след което и при надвишаването му, да заплатят извънреден
труд за разликата, респ. е приел, че са налице две различни основания за
дължимост на допълнително възнаграждение, като едно от тях било отчетено
от работодателя. Прилагането на ЗДСл и НСОРЗ съдът е обосновал и с
постановките на тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело №
6/2012 на ОСГТК на ВКС, според което в МВР има служители, назначени по
трудови договори, и такива по служебно правоотношение, като тези от
втората група са държавни служители по смисъла на ЗДСл и този закон
намира приложение спрямо тях, иначе те биха били поставени в по-
неблагоприятно положение. Приел е, че макар в действащия ЗМВР да няма
препращане към ЗДСл, каквото е имало в отменения ЗМВР пар.1 от
допълнителните му разпоредби, то този закон, в това число чл.67 от него,
намира субсидиарно приложение, за да не бъдат поставени тези служители в
по-неблагоприятно положение, а от там и НСОРЗ и чл.9, ал.2 от нея.
Решаващият състав е приел, че това субсидиарно приложение може да бъде
изключено, ако специалният закон предвижда правна уредба, която дава в по-
голяма степен защита на трудовите права на работещите в системата на МВР,
но не и когато такава уредба липсва или урежда по-неблагоприятни условия.
С тези мотиви исковете са уважени, а тяхната основателност е обусловила
уважаването и на искането за присъждане на мораторна лихва.
Настоящият съдебен състав, като съобрази наведените
оплаквания в жалбата, становището на въззиваемата страна и
събраните по делото доказателства, основавайки се на своето вътрешно
убеждение, приема за установено от фактическа страна следното:
Между страните не се спори, че през процесния период – от 10.03.2018
г. до 06.07.2020 г. са били обвързани от валидно служебно правоотношение,
по силата на което ищецът-въззиваем Н. Р. В. е изпълнявал длъжността „***“,
*** в сектор „Охранителна полиция“ – РУ – АЕЦ-Козлодуй при ОДМВР
гр.Враца, както и че е полагал труд на смени при утвърдени графици на труд
– 24-часов сменен режим при сумарно изчисляване на работното време, като е
полагал и нощен труд от 22:00 часа до 06:00 часа.
Представените по делото платежни бележки, установяват, че за
процесният период на Н. Р. В. е отчетен и заплатен положеният от него
нощен труд.
От изслушаното и прието по делото заключение на съдебно-
7
счетоводната експертиза е видно, че за процесния период отработените
часове нощен труд от Н. Р. В. са 1476, няма приравняване на този нощен труд
към дневен; а преобразувани на дневен и от там на извънреден труд и
умножени със съответната ставка, след приспадане на заплатеното му от
ответника, вещото лице е дало отговор, че остават неплатени суми за
извънреден труд в размер на 1421,32 лева чиста главница за получаване и
мораторна лихва в размерна 424,84 лева.
Гореизложената фактическа обстановка обуславя следните
правни изводи:
Жалбата е допустима - подадена е от лице с правен интерес в
законоустановения срок, против подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, поради следните
съображения:
Наведените във въззивната жалба възражения обобщено се свеждат до
това, че по отношение на служителите на МВР следва да се прилагат
наредбите на Министъра на вътрешните работи, издадени по чл.187, ал.9
ЗМВР, уреждащи реда за организация и разпределяне на работното време, за
неговото отчитане и компенсирането на работата на държавните служители
извън редовното работно време, режимът на дежурствата, времето за отдих и
почивки, а не трудовото законодателство. Поради това се счита от
въззивника, че районният съд неправилно е приел наличие на непълнота в
специалната уредба, при която следва субсидиарно да се приложи Наредбата
за структурата и организацията на работната заплата, в т.ч. и нормата на чл.9,
ал.2 НСОРЗ.
Настоящата инстанция намира така релевираните възражения за
неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР, към основното
месечно възнаграждение на държавните служители се изплащат
допълнителни възнаграждения за извънреден труд. Какво се разбира под
извънреден труд се казва в нормата на чл.143, ал.1 КТ – „извънреден е трудът,
който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето
на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя
извън установеното за него работно врем“. В случая, съгласно действащата
към процесния период редакция чл.187, ал.1 и ал.3 ЗМВР (преди изменението
с ДВ-бр.60/2020 г.) нормалната продължителност на работното време на
8
държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-
дневна работна седмица, като работното време на държавните служители се
изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови
смени – сумарно на тримесечие, а при работа на смени е възможно полагането
на труд и през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните часове не следва
да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период. А разпоредбата на
чл.187, ал.5, т.2 и ал. 6 ЗМВР (понастоящем ал.7) постановява, че работата
извън редовното работно време от 280 часа годишно се компенсира с
възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечие –
за служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение върху
основното месечно възнаграждение. При преценката дали
служителят/работникът е положил извънреден труд се изхожда от нормалната
продължителност на работното време. Безспорно е, че ищецът има качеството
на държавен служител – полицейски орган по смисъла на чл.142, ал.1, т.1
ЗМВР. Както бе посочено по-горе, в действащата за периода разпоредба на
чл.187, ал.3 МВР е предвидено, че при работа на смени е възможно полагане
на труд през нощта между 22 часа и 6 часа, като работните часове не следва
да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период. Но от анализа на тази
разпоредба става ясно, че посочените в нея 8 часа нощен труд са максимално
допустимите за работа през нощта и същите не са определени като нормална
продължителност на работното време през нощта, тъй като законодателят е
използвал именно термина „средно 8 часа“ за всеки 24-часов период. Поради
това, не могат да бъдат споделени доводите на въззивника, че нормалната
продължителност на работното време през нощта за държавните служители
по ЗМВР е била 8 часа и е равна на нормалната продължителност на дневното
работно време. Нещо повече, съдът намира, че за процесния период в ЗМВР
не е имало фиксирана такава нормална продължителност на работното време
през нощта. Аргумент в подкрепа на това е, че едва след изменението на
чл.187, ал.1 ЗМВР с ДВ бр.60/2020 г. вече нормативно е определена
нормалната продължителност на работното време през нощта – на 8 часа.
Действително, по отношение реда за организацията и разпределянето
на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на
държавните служители извън редовното работно време, режимът на
дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители, са
създадени специални правила, определени с наредба на министъра на МВР на
9
основание законовата делегация на чл.187, ал.9 ЗМВР (сега ал.10). За
процесния период са действали няколко наредби на министъра на вътрешните
работи – Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. и Наредба № 8121з-
908/02.08.2018 г., в които липсва изрично регламентирано правило за начина
и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за
положения труд през нощта, каквато е била уредбата в предходната /първа по
реда на приемане/ Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. (отм.) – чл. 31, ал. 2 от
същата, който гласи, че при сумирано отчитане на отработеното време
общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за отчетния
период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой
отработени часове за отчетния период, т.е. преизчисляването е с коефициент
1.143.
Следва да се отбележи, че редът и начинът на отчитане на работното
време, при сумирано такова, не е уреден в КТ, ЗМВР или ЗДСл., а е предмет
на подзаконова нормативна уредба. По отношение на работещите по трудови
правоотношения уредбата е в Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата (НСОРЗ) и Наредбата за работното време, почивките и
отпуските (НРВПО). Съгласно чл.9, ал.2 НСОРЗ, при сумирано изчисляване
на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент,
равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и
нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното
време за съответното работно място. Тъй като според КТ нормалната
продължителност на дневното работно време е 8 часа, а на нощното – 7 часа,
то отношението между двете величини формира коефициент 1.143. Съгласно
чл.9а, ал.4 НРВПО когато се полага нощен труд, сборът от работните часове
по графика на работника или служителя по ал.3 се изчислява след
превръщане на нощните часове в дневни за смените с 4 и повече от 4 часа
нощен труд, с коефициента по чл. 9, ал. 2 НСОРЗ. Съответно чл.9г НРВПО
предвижда отработените часове от работника/служителя, които в края на
периода, за който е установено сумирано изчисляване на работното време, са
повече от часовете, определени съгласно чл.9б, да се отчитат за извънреден
труд по реда на чл.149 КТ пред инспекцията по труда. Разпоредбата на чл.9г
НРВПО е в сила от 01.01.2018 г., но разпоредбата на чл.9, ал.2 НСОРЗ е с това
съдържание от 2007 г., когато е приета и не следва да се изключва от
приложение за работещите до приемане на изменението на НРВПО.
10
Подзаконовите нормативни актове, издадени на основание законовата
делегация на чл.187, ал.9 ЗМВР, с изключение на наредбата от 2014 г., не
съдържат регламентация, аналогична на тази в подзаконовите нормативни
актове, издадени по КТ и по-конкретно НСОРЗ. Ето защо и поради липсата на
законова норма, уреждаща нормалната продължителност на работното време
през нощта за държавните служители (до изменението на закона през 2020 г.),
вкл. и тези по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР, настоящият съд намира, че за
неуредените случаи следва да се приложат разпоредбите, които се отнасят до
подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта (чл.46, ал.2 ЗНА). В
случая става дума за непълнота, както изрично е посочено в цитираната
разпоредба на Закона за нормативните актове.
Предвид горното и с оглед безспорния факт, че служителите в МВР са
държавни служители, то за неуредените в специалния закон отношения
следва да се приложи общия закон, а именно Закона за държавния служител
(ЗДСл). В този смисъл са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР №
6/06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл
се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР и при
липса на изрична разпоредба в ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в
него, тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение
държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и
спрямо работниците и служителите, работещи по трудови правоотношения.
Ето защо, макар и в действащия ЗМВР да няма законова делегация,
препращаща към общия ЗДСл, както е било в отменения ЗМВР, то доколкото
няма изрично уредено нещо друго, за неуредените отношения приложение
намира ЗДСл, който от своя страна препраща към трудовото законодателство
по КТ. Така, съгласно чл.67, ал.3 ЗДСл, минималните и максималните
размери на основните заплати по нива и степени за държавните служители, на
допълнителните възнаграждения и редът за получаването им се определят с
наредба на МС и не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото
законодателство, като чл.50а, ал.2 ЗДСл също препраща към КТ, относно
продължителността, отчитането и заплащането на извънредния труд.
Предвид горното и при безспорната липса на изрична уредба в
специалните наредби, издадени от министъра на МВР, в случая за процесния
период субсидиарно приложение намира чл.140, ал. 1 КТ относно нормалната
продължителност на работното време през нощта – 7 часа при 5-дневна
11
работна седмица, както и правилата на Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата. Ето защо, изводите на районния съд са
правилни, а всички изложени възражения от въззивника са неоснователни.
Съгласно чл.9, ал.2 НСОРЗ, при сумарно изчисляване на работното време
нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на
съотношението между нормалната продължителност на дневното и нощното
работно време, установени за подневно отчитане на работното време за
съответното работно място, т.е. приложимият коефициент е 1.143.
Възприемането на обратното становище би поставило държавния служител в
системата на МВР в неравностойно положение спрямо работниците по
трудово правоотношение и другите държавни служители, чийто
правоотношения се регламентират от КТ и ЗДСл. Ето защо, настоящата
инстанция намира за неоснователни изложените във въззивната жалба
възражения и доводи относно неприложимост към процесното служебно
правоотношение на установения в нормата на чл.9, ал.2 НСОРЗ коефициент
за преизчисление на нощния труд в дневен.
Горните изводи на настоящия съд не се променят и от постановеното
Решение на СЕС от 24.02.2022г по дело С-262/20, образувано по
преюдициалното запитване, отправено от РС-Луковит. В решението е прието,
че чл.8 и чл.12, б.“а“ от Директива 2003/88ЕО не налагат да се приема
национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната
продължителност на нощния труд за работници в публичния сектор е по-
кратка от нормалната продължителност на труда през деня. В тази връзка е
прието от СЕС, че във всички случаи в полза на такива работници трябва да
има други мерки за защита под формата на продължителност на работното
време, заплащане, обезщетения или сходни придобивки, които да позволят да
се компенсира особената тежест на нощния труд. В случая, в българското
законодателство до 2020 г. не съществува норма, определяща нормалната
продължителност на нощния труд на държавните служители в системата на
МВР, поради което отговора на въпроса по т.1 от решението на СЕС не
променя становището на настоящата инстанция, което е изложено по-горе в
мотивите. От друга страна, въззивният съд намира, че предвиденото
заплащане на нощния труд от 0.25 лв. за всеки отработен час и ободряващи
напитки, на което се позовава въззивника, не може да компенсира особената
тежест на нощния труд, по смисъла вложен в решението на СЕС. Следва да се
12
има предвид, че посочената ставка от не по-малко 0.15 лв. е определена и в
чл.8 НСОРЗ, и работниците по трудово правоотношение също получават
допълнително възнаграждение в този размер за всеки отработен час нощен
труд, което води до извод, че в това отношение е налице равно третиране
между държавните служители в МВР и работещите по трудово
правоотношение. Остава обаче различното третиране на двете категории лица
по отношение на преобразуването на нощните часове в дневни. А това
означава, че посоченото допълнително заплащане на час не съставлява
компенсаторен механизъм за служителите в МВР по начин, различен от
прилагания за работещите по трудово правоотношение. Ето защо се налага
извод за липсата на такъв механизъм за гарантиране защитата на здравето и
безопасността на служителите в МВР с оглед по-голямата продължителност
на нощния труд. Наличието на други придобивни като ранно пенсиониране,
безплатна храна, униформено облекло, обезщетения при прекратяване на
служебното правоотношение в по-голям размер и др., не могат да бъдат
възприети от съда като такива, компенсиращи конкретно тежестта на
полагания нощен труд, респ. да обусловят неприложимост на по-дълго
работно време през нощта.
Изложените по-горе изводи на настоящия съд не се променят и от
приетото по т.2 в решението на СЕС, че чл.20 и чл.31 ХОПЕС допускат
определената в законодателството на държава-членка нормалната
продължителност на нощния труд от седем часа за работниците от частния
сектор да не се прилага за работниците от публичния сектор, вкл. полицаи и
пожарникари, ако такава разлика в третирането се основава на обективен и
разумен критерий, т.е. е свързана с допустима от закона цел на посоченото
законодателство и е съразмерна с тази цел. Тук следва отново да се има
предвид, че до 2020 г. няма определена нормална продължителност на
нощния труд за полицаите, такава е определена по-късно. Специфичния
характер на работа на служителите в МВР, свързана със защита правата и
свободите на гражданите, противодействие на престъпността и опазване на
обществения ред, с което се обосновава различното третиране, не могат да
бъдат възприети като обективен и разумен критерий, свързан с допустима от
закона цел за неприлагане преобразуването на часовете положен нощен труд
в дневен. Точно обратното, специфичният характер на работата изисква
съблюдаване на работното време подобно на това, определено за работниците
13
от частния сектор, за които КТ не предвижда разграничение независимо от
вида и характера на извършваната работа, ерго по-кратко работно време през
нощта съгласно КТ е предвидено и за работа при тежки и/или специфични
условия на труд. Неприлагането на нормалната продължителност на нощния
труд спрямо работниците от публичния сектор не може да се обоснове и с
предоставените им придобивки, защото те касае специфичния характер на
работата, а не конкретното полагане на нощен труд. Показателно в тази
връзка е, че до м. август 2016 г. наредбите на министъра на МВР са
предвиждали преобразуване на нощните часове в дневни, като отпадането му
след този момент не е обосновано с никаква допустима от закона цел. Но
дори и да се приеме, че подобна цел е налице, както бе посочено по-горе в
полза на служителите в МВР, не са предвидени мерки за защита и
компенсиране на особената тежест на положения нощен труд.
С оглед изложените съображения и предвид събраните по делото
доказателства, въззивният съд намира, че исковата претенция за заплащане на
допълнително възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд за
процесния период, получен след преобразуване на положените часове нощен
труд в дневен, се явява доказана по основание. По отношение размера на
претенцията, съдът съобрази приетата в първата инстанция и неоспорена от
страните съдебно-счетоводната експертиза е видно, че за процесния период
отработените часове нощен труд от Н. В. са 1476, няма приравняване на този
нощен труд към дневен; а преобразувани на дневен и от там на извънреден
труд и умножени със съответната ставка, след приспадане на заплатеното му
от ответника, вещото лице е дало отговор, че остават неплатени суми за
извънреден труд в размер на 1421,32 лева и мораторна лихва в размерна
424,84 лева.
Ето защо, предявеният иск се явява основателен и доказан в
претендирания размер от 1421,32 лева, поради което следва да бъде уважен,
ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба.
Основателността на този иск прави основателна и претенцията за мораторна
лихва.
Предвид горното, Окръжен съд – Враца намира въззивната жалба за
неоснователна, а поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция с
тези на районния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като
правилно и обосновано.
14
При този изход на спора и съгласно чл.38, ал.2 ЗА, когато адвокат е
оказал безплатна помощ и съдействие на материално затруднено лице, съдът
следва да му определи възнаграждение в размер не по-нисък от предвиденият
в Наредбата за минималния размер на адвокатските възнаграждения и да
осъди другата страна да го заплати. За присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв. пред съответната инстанция, е
достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие,
в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна
помощ на някое от основанията по т.1-3 на чл.38, ал.1 ЗАдв, като не е
необходимо страната да установява и да доказва съответното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ /в този смисъл Определение № 685
от 19.11.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 154/2019 г., II т. о., ТК/. В случая, видно
от представения договор за правна защита и съдействие от 01.07.2022 г
оказаната адвокатска помощ се изразява в процесуално представителство
пред Окръжен съд – Враца на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА, каквото е
осъществено. Съгласно приложимият в конкретния случай чл.7, ал.2, т.2 от
Наредбата, за тези действия предвиденото възнаграждение с оглед
материалния интерес е в размер на 359,23 лева. Тази сума въззивникът следва
да бъде осъден да заплати на адв. Г. Г..
Мотивиран от изложеното по-горе и на основание чл.271, ал.1 ГПК,
Окръжен съд – Враца, в настоящия съдебен състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260041/16.06.2022 г. по гр. дело №
1052/2021 г. по описа на Районен съд – Враца.
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР, гр.***, ДА ЗАПЛАТИ на
адв.Г. П. Г., АК-***, сумата от 359,23 лв. /триста петдесет и девет лева и
двадесет и три стотинки/ – разноски за адвокатско възнаграждение във
въззивното производство по процесуално представителство на Н. Р. В.,
оказано по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.
Решението не подлежи на касационно обжалване и е окончателно
съгласно чл.280, ал. 3, т.3 ГПК.
15
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16