РЕШЕНИЕ
гр.
София, 08.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Е
въззивен състав, в публичното заседание на седемнадесети
юли през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа
докладваното от младши съдия Христова гр. дело № 14497 по описа за 2019 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
чл. 273 от ГПК.
С решение № 143281
от 17.06.2019 г., постановено по гр. д. № 26379/2018 г., по описа на Софийски
районен съд, ГО, 90-ти състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД
установителни искове за признаване за установено, че ответникът „С.-АП“ ООД дължи
на ищеца сумата от 389,87 лева, представляваща цена на доставена от дружеството
топлинна енергия за периода от 01.10.2014 г. до 31.04.2017 г., ведно със
законната лихва от 23.10.2017 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в
размер на 69,87 лева за периода от 01.12.2014 г. до 12.10.2017 г., сумата от
72,44 лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за
периода от 01.12.2014 г. до 12.10.2017 г. ведно със законна лихва от 23.10.2017
г. до изплащане на вземането и мораторна лихва в размер на 10,10 лева за
периода от 11.12.2014 г. до 12.10.2017 г.
Решението е постановено при участието на привлечено
от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от „Т.С.“
ЕАД. В същата се излагат съображения за неговата неправилност, като се намира
за постановено при нарушение на материалния закон. Счита се за неправилен
изводът на СРС с оглед събрания по делото доказателствен материал, че „С.-АП“
ООД не е потребител на топлинна енергия за стопански нужди в качеството си на
собственик на топлоснабден имот – ап. 1.11, находящ се в гр. София, общ.
Студентска, ул. „****. Сочи се, че между страните е налице сключен договор за
доставка на топлинна енергия за стопански нужди. Намира се, че в противоречие с
действителните фактически и правни положения районната съдебна инстанция е
приела, че ответникът не дължи и лихва за забава. С оглед изложеното се отправя
искане решението да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго, с
което предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендират се разноски.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника
„С.-АП“ ООД.
Третото
лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразява
становище по жалбата на ищеца.
Софийски
градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като
обсъди събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба по реда
на чл. 269 от ГПК, приема за установено следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран искова молба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, в която се твърди, че
ответникът е потребител на топлинна енергия за стопански нужди за топлоснабден
имот – ап. 1.11, находящ се в гр. София, общ. Студентска, ул. „****, като между
страните е сключен договор при общи условия. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ
продажбата на топлинна енергия за стопански нужди от топлопреносно предприятие
се осъществява на основата на писмени договори при общи условия, които се
сключват между топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна енергия
за стопански нужди. Ответникът не е заплащал стойността на консумирана топлинна
енергия, поради което се претендира от съда да бъде признато за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 389,87 лева – главница,
представляващо стойността на незаплатена топлинна енергия за периода от
м. 10.2014 г. до м. 04.2017 г., ведно със законна лихва от 23.10.2017 г. до
изплащане на вземането, сумата от 69,87 лева – лихва за периода от 01.12.2014
г. до 12.10.2017 г., сумата от 72,44 лева, представляваща цена на извършена услуга
за дялово разпределение за периода от м. 10.2014 г. до м. 04.2017 г., ведно със
законна лихва от 23.10.2017 г. до изплащане на вземането, както си сумата от 10,10
лева - лихва за периода от 01.12.2014 г. до 12.10.2017 г. За
посочените суми е постановена заповед от 02.11.2017 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 75092/2017 г. на СРС. В срока по
чл. 414 от ГПК ответникът е депозирал възражения срещу заповедта. Претендира
сторените по делото разноски включително юрисконсултско възнаграждение.
В срока по
чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва исковете
като неоснователни. Твърди, че за процесния период не е бил в облигационно
правоотношение с ищеца за доставка на топлинна енергия, поради което за него не
е възникнало задължението за заплащане на претендираните суми
На 23.10.2017
г. „Т.С.“ ЕАД е депозирало пред СРС заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу „С.-АП“ ООД за сумата
от 462,31 лева– главница, както и 79,97 лева – мораторна лихва за забава от 01.12.2014
г. до 12.10.2017 г. В т. 12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е
ползвал доставена от ищеца топлинна енергия за периода м.
10.2014 г. до м. 04.2017 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, общ. Студентска, ул. „****, ап. 1.11. Посочено е, че дължимите
суми са както следва: за доставена, но незаплатена топлинна енергия: 389,87
лева - главница и
69,87
- лихва, а
за дялово разпределение: 72,44 лева - главница и 10,10
лева -
лихва.
На 02.11.2017
г. по ч. гр. д. № 75092/2017 г. по описа на СРС, ГО, 90-ти състав, е
постановена исканата заповед, като на заявителя е присъдена сумата от 25 лева –
държавна такса, и 50 лв. – възнаграждение за юрисконсулт.
В срока по
чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът е депозирал възражение срещу постановената
заповед, в което е посочил, че не дължи изпълнение на сумите, за които същата е
постановена. В срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК ищецът е предявил искове за
установяване на вземанията си по исков ред.
Страните не
спорят, а и от представените по делото доказателства – едноличен акт на
собственика на 100% от капитала на „МКС – И.“ ЕООД от 24.07.2013 г.,се
установява, че е взето решение търговско дружество „МКС – И.“ ЕООД да участва
като съдружник в новоучредяващото се търговско дружество с фирмено наименование
„С.-АП“
ООД, като капитала на дружеството е 20 лева, разпределени в 20 дяла по 1 лев за
всеки един от тях и разпределени между съдружниците както следва: „МКС – И.“
ЕООД притежава 10 дружествени дяла на стойност 10 лева срещу извършена
непарична вноска на описани в акта недвижими имоти, сред които и процесният
недвижим имот.
С
определение № 38015/12.02.2019 г. СРС е отделил като безспорни в отношенията
между страните и ненуждаещи се от доказване в процеса обстоятелствата, че
ищцовото дружество е доставяло топлинна енергия до имот в гр.
София, общ. Студентска, ул. „****, с код на платеца Т416715 в периода
м.
10.2014 г. до м. 04.2017 г., че цената й е 389,87 лева, дължимата мораторна
лихва за периода 01.12.2014 г. – 12.10.2017 г. е 69,87 - лихва, цена
на извършена услуга за дялово разпределение е в размер на 72,44 лева, а
мораторната лихва за периода 01.12.2014 г. – 12.10.2017 г. е
10,10 лева.
При така установената фактическа обстановка, съдът
приема от правна страна следното:
Жалбата, с която е
сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от
легитимирана страна и срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което е
допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според
която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата
допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в
жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо, с
изключение на частта, в която е отхвърлен искът на „Т.С.“ ЕАД за цената за
извършената услуга дялово разпределение и за периода от м. 05.2017 г. до
12.10.2017 г. В тази част е налице произнасяне свръх петитум, доколкото в
исковата молба ищецът изрично е посочил, че претендира сумата от 72,44 лева,
представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение, за периода от
м. 10.2014 г. до м. 04.2017 г., поради което в тази част решението подлежи на
обезсилване.
Решението на СРС е и правилно, като на
основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от
СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК,
в рамките на установения в чл. 415, ал. 1 от ГПК срок. Целта на ищеца е да се
установи със сила на присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на
вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
В хода на цялото съдебно производство ищецът е
поддържал фактически твърдения за наличието на сключен между страните договор за доставка на
топлинна енергия за стопански нужди при общи условия, поради което правилно
районната съдебна инстанция е разгледала исковата претенция като така с
договорен характер, или съответно с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Следователно, основна предпоставка за
уважаване на предявения от „Т.С.“ ЕАД установителен иск по чл. 422 от ГПК за признаване
съществуването на вземане за консумирана и незаплатена топлинна енергия срещу „С.-АП“
ООД като клиент на топлинна енергия за небитови нужди е наличието на валидно
възникнало облигационно правоотношение по сключен между страните писмен договор
при спазване изискването на чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ.
Обществените отношения, свързани с осъществяването на производство и
продажба на топлинна енергия за заявения в исковата молба период, се регулират
със Закона за енергетиката.
Съгласно чл. 149, ал. 1 от ЗЕ,
в редакцията, релевантна за процесния период, продажбата на топлинна
енергия се осъществява въз основа на писмени договори при общи условия. В
случаите, в които страна е клиент на топлинна енергия за битови нужди, договорът
между него и доставчика на топлинна енергия се счита за сключен при
публично оповестените общи условия с конклудентни действия – по арг. от чл. 150 от ЗЕ. Когато обаче топлинната
енергия се продава на клиент за небитови нужди, който съгласно
легалната дефиниция на това понятие, дадена в пар. 1, т. 33а от ДР на ЗЕ, ред. ДВ, бр. 54
от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г., е този, който купува топлинна енергия
с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди за небитови нужди, законът предвижда
това да се осъществява въз основа на писмени договори при общи условия,
сключени между топлопреносното предприятие и клиентите за небитови нужди.
Регламентираната в императивната материалноправна норма на 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ специална форма за
сключване на договора за продажба на топлинна енергия между
топлопреносното предприятие и клиентите за небитови нужди води до извода,
че тя е форма за действителност на сделката.
В случая ответникът в настоящото производство има качеството на небитов
клиент на топлинна енергия по смисъла на пар. 1, т. 33а от ДР на ЗЕ, поради което и
за да е действителен сключеният от него договор за продажба с
топлопреносното предприятие, трябва да се установи, че е спазена предвидената
в чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ писмена
форма. Този извод следва както от липсата на спор между страните за нуждите, за
които се използва процесният имот, а именно за задоволяване на стопански такива,
така и от анализа на дефинитивните разпоредби на понятията за „небитов клиент“
и „битов клиент“, който съгласно пар. 1, т. 2а от ДР на ЗЕ е клиент,
който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ
за собствени битови нужди. От анализа на двете дефинитивни разпоредби от ДР на
ЗЕ, както в отменената редакция на закона – пар. 1, т. 42 и т. 43, така и в
действащата, следва, че законодателят е използвал като критерии при дефиниране
и разграничаване на понятията: вида правен субект /физическо или юридическо
лице/, и нуждите, за които той ползва/купува енергия /битови - за
домакинството си, или небитови – по арг. на противното, такива които не
задоволяват битови нужди/. Определящи са нуждите, за които се ползва/купува
енергия. Дефинираните с двете обсъждани правни норми легални понятия обаче не
обхващат изчерпателно всички възможни случаи в практиката. В случая ответникът
е търговец, като следва да се отбележи, че понятието „стопански нужди“ или
„небитови нужди“ съгласно действащата ДР на ЗЕ е дори по-широко от
търговска дейност и се свързва с нуждите, които задоволява конкретния имот.
Несъмнено е, че ответникът няма домакинство и собствени битови нужди, което
сочи на небитово ползване на топлинна енергия.
В разглеждания в настоящото производство случай от страна на ищцовото
дружество не са ангажирани доказателства за сключен между него и ответника
писмен договор за продажба на топлинна енергия за небитови нужди.
Съответно, доколкото не е изпълнено императивното изискване на чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ за сключен между
страните писмен договор при общи условия, то и помежду им не е възникнало
валидно облигационно правоотношение за продажба на топлинна енергия за небитови
/стопански/ нужди. По изложените съображения настоящият съдебен състав приема,
че на предявеното основание – договор за продажба на топлинна енергия
за небитови нужди, отговорност от ответника за цената на доставеното количество
топлоенергия в процесния имот и период не може да се търси. Поради което, искът
за главница следва да се отхвърли, като неоснователен, тъй като е недоказан.
Предвид неоснователността на главния иск, съдът отхвърля и акцесорния иск за
обезщетение за забава в размер на законната лихва.
Предвид изложеното, поради съвпадането на крайните изводи на въззивния
съд с тези на първоинстанционния съд по отношение предявения иск, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на
СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има
въззиваемата страна, но същата не е претендирала присъждането на такива.
Воден от горните мотиви,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА
решение
№ 143281 от 17.06.2019 г., постановено по гр. д. № 26379/2018 г., по описа на
Софийски районен съд, ГО, 90-ти състав, в
частта, в която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД установителен иск за признаване
за установено, че ответникът „С.-АП“ ООД дължи на ищеца сумата от 72,44 лева,
представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение, за периода от м. 05.2017 г. до 12.10.2017
г., като постановено свръх петитум.
ПОТВЪРЖАДАВА
решение № 143281 от 17.06.2019 г., постановено по гр. д. № 26379/2018 г., по
описа на Софийски районен съд, ГО, 90-ти състав, в останалата му част.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца - „Т.с.“
ЕООД.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.