Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 28.04.2021г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, III В въззивен състав, в публичното съдебно заседание на тридесет и първи
март две хиляди двадесети първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл. с. АДРИАНА АТАНАСОВА
при
участието на секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от мл. съдия Адриана
Атанасова в. гр. д. № 4012 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258
- чл. 273 от ГПК.
С решение №
3565 от 07.01.2020г., постановено по гр.д. № 31626/2018г., по описа на Софийски
районен съд, ГО, 40-ти състав, е признато за установено по исковете с правно основание
чл. 415, ал. 1, във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 9 от ЗПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, предявени от „А.з.с.н.в.”
ЕАД срещу М.Я.М., че ответникът дължи на ищеца следните вземания, за което е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 42453/2017г. по
описа на СРС, 40 състав: 820, 79 лв. – главница по договор за паричен заем №
2188912 от 19.11.2014г., ведно със законната лихва, считано от 28.06.2017г. до
изплащане на вземането; 97,13 лв. – възнаградителна лихва за периода от
28.01.2015г. до 26.08.2015г. и 198 лв. – мораторна лихва, считано от датата на
просрочие на всяка вноска до 28.06.2017г., като предявеният иска за мораторна
лихва е отхвърлен за разликата над сумата от 198 лв. до пълния предявен размер
от 213,63 лв.
Със
същото решение са отхвърлени предявените от „А.з.с.н.в.” ЕАД срещу М.Я.М.
искове с правно основание чл. 415, ал. 1, във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК, във
вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 9 от ЗПК и чл. 92, ал.1 от ЗЗД за
установяване дължимостта на следните вземания по договор за паричен заем №
2188912 от 19.11.2014г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 42453/2017г. по описа на СРС, 40 състав: 550, 23 лв. –
договорна неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение и 45 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото
задължение.
С
горепосоченото решение освен това на основание чл. 78, ал. 1 ГПК М.Я.М. е
осъден да заплати н. „А.з.с.н.в.” ЕАД разноски по делото в размер на 595, 04
лв., както и разноски в заповедното производство в размер на 119,95 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника М.Я.М., чрез назначения
му особен представител по делото адв. С.К., като счита решението в частта, в
която исковете са били уважени, за неправилно и необосновано и постановено в нарушение на
съдопроизводствените правила и материалния закон, по съображения подробно
изложени в жалбата. Поддържа се, че районният съд неправилно е приел, че ответникът е уведомен за извършеното
прехвърляне на вземанията на „Изи Асет Меноджмънт” АД в полза на ищцовото
дружество. Излагат се съображения, че уведомяването за цесията не може да бъде
направено чрез връчване на препис от исковата молба на особен представител. Моли
се първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде отменено и вместо
това да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените искове.
Претендират се разноски във въззивното производство.
В срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1
от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна „А.з.с.н.в.” ЕАД, чрез
юрисконсулт Б.Р., с който се оспорва въззивната жалба и се излагат доводи в
подкрепа на правилността на обжалваното решение
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата на М.Я.М.
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна в процеса срещу
първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е основателна.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се
произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в
обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на
обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят така приетата за
установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Настоящата
въззивната инстанция намира постановеното от СРС, 40-ти състав, решение за валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни
норми на закона, но е допуснато нарушение на материално правни норми на закона,
поради което същото се явява неправилно по следните съображения:
В настоящия случай, съдът приема за безспорно
установено обстоятелство по делото, че на 19.11.2014г. в гр. София е бил
сключен договор за паричен заем № 2188912 между "Изи Асет Мениджмънт"
АД, гр. София, като заемодател и М.Я.М., като заемател по договор за паричен
заем, по силата на който заемателят се задължил да предостави на
заемополучателя паричен заем в размер на 1000 лв., а ответникът се е задължил
да върне сумата на двадесет двуседмични погасителни вноски от по 57,37 лв., при
уговорен годишен лихвен процент по заема 35,00%, лихвен процент на де, приложим
при отказ по договора – 0,10 %и ГПР 41,74 %.
Установява
се също така по делото, от Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/, сключен на 16.11.2010 г. между "Изи Асет Мениджмънт" АД, гр.
София, като цедент и „А.з.с.н.в.” ООД, като
цесионер, както и от препис – извлечение от Приложение № 1 от 01.08.2015г. към
същия рамков договор - списък на длъжниците и вземанията по чл. 2 от процесния
договор за прехвърляне на вземания от 16.11.2010г., че вземането на кредитора "Изи
Асет Мениджмънт" АД, гр. София към длъжника М.Я.М. по договор
за паричен заем № 2188912, сключен на 19.11.2014г. е прехвърлено на ищеца „А.з.с.н.в.”
ООД.
Прехвърлянето на вземане /цесията/ е договор, с който
кредиторът на едно вземане /цедент/ го прехвърля на трето лице /цесионер/.
Длъжникът по вземането не е страна по договора. Тъй като цесията засяга
интересите освен на страните по договора и на трето лице – цедирания длъжник,
се налага извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника за
цесията – чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението трябва да
бъде извършено от цедента – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Без да е елемент от фактическия
състав на договора, съобщението има значение с оглед на третите лица –
цедирания длъжник, правоприемниците и кредиторите на цедента и на цесионера.
Прехвърлянето на вземането има действие за всички трети лица от момента, в
който съобщението бъде получено от длъжника – чл. 99, ал. 4 ЗЗД
Непротиворечива е съдебната практика, че съгласно
разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето на вземането има действие
спрямо длъжника от деня, когато е съобщено от предишния кредитор - от цедента и
че правно релевантно за действието на цесията спрямо длъжника е единствено
съобщаването й извършено от цедента, но не и от цесионера - новия кредитор;
момента, от който цесионерът е материалноправно легитимиран кредитор по цесията
срещу длъжника, съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД е момента, от който цесията поражда
действие спрямо длъжника - датата на уведомлението до длъжника, извършено от
цедента. Ако към исковата молба по иск на цесионера срещу длъжника, е приложено
уведомление на цедента до длъжника за извършената цесия, същото уведомление,
достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата молба, съставлява
надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД,
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99,
ал. 4 ЗЗД и същото следва да бъде съобразено от съда, като факт от значение за
спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ЗЗД. /В този смисъл е съдебната
практика на ВКС- решение № 123/24.06.2009 г. по т. дело № 12/ 2009 г. на ІІ т.
о. и решение № 3/16.04.2014 г. по т. дело № 1711/2013 г. на І т. о. /.
Спорът пред настоящата въззивна инстанция, определен
от наведените с въззивната жалба оплаквания, е концентриран върху това дали
цесията е породила действие по отношение на ответника- длъжник с оглед
установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД императивно
изискване за съобщаването й на последния, за да има обвързващ и за него ефект.
В процесния случай по делото е представено пълномощно, по силата на което
цедента е упълномощил цесионера за уведомяване на длъжника за извършената цесия
по чл.99, ал. 3 ЗЗД. Съдът приема, че по силата на принципа на свободата на
договарянето /чл.9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия
кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чк, 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. От друга
страна, при отсъствието на специални изисквания в закона за начина на
уведомяване на длъжника за цесията, съобщението до него следва да се приеме за
надлежно и когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като
приложение към исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение
на цедираното вземане. Като факт от значение за спорното право, настъпил във
висящия процес, извършеното по този начин уведомление от цедента до длъжника
следва да се съобрази от съда при разглеждане на исковата претенция на
цесионера срещу длъжника съгласно правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. Ето защо, а
и по аргумент за по-силното основание, извършеното в процесния случай
упълномощаване на цесионера от страна на цедента да уведоми длъжника,
представлява друг валиден начин за нотифициране на цесията. В този смисъл е
постановената от ВКС константна практика, обективирана в Решение №
123/24.06.2009 г. по т. дело № 12/2009 г. по описа на II т. о., Решение №
78/09.07.2014 г. по т. дело № 2352/2013 г. по описа на II т. о., Решение №
3/16.04.2014 г. по т. дело № 1711/2013 г. по описа на I т. о. Като споделя и
прилага цитираната съдебна практика настоящата въззивна инстанция приема, че
изходящото от цедента, чрез нейния пълномощник, уведомление за извършената
цесия, представено с исковата молба на ищеца- цесионер и достигнало до ответника
с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с
което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В настоящия случай
обаче, съдът приема, че приложеното към исковата молба на ищеца- цесионер
уведомление за извършена цесия не е достигнало до ответника с връчване на
препис от исковата молба и приложенията към нея на назначения на ответника по делото
особен представител адв. С.К.. Безспорно същото е връчено на адв. С.К., в
качеството му на назначен особен представител на ответника по делото по реда на
чл. 47, ал. 6 ГПК. В случая връчването на уведомлението за цесията, като
приложение към исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение
на цедираното вземане на ответника, чрез назначения му от съда особен
представител по делото, не съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл.
99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането да е породило
действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Съдът приема, че в процесния случай ответникът по
делото не е надлежно уведомен за извършената цесия, тъй като съобщението за
това е достигнало до знанието единствено на неговия особен представител адв. С.К.,
като тук аргументите се черпят от особената фигура на особения представител,
назначен по реда на на чл. 47, ал. 6 ГПК. В съдебно производство, в което на
ответника-длъжник е назначен особен представител по реда на на чл. 47, ал. 6 ГПК, длъжникът не се представлява от надлежно упълномощен от него
адвокат-пълномощник, който би могъл да доведе до знанието на ответника всички
относими към спорното право факти, включително знанието за извършената цесия.
Връчването на уведомлението за цесия на особен представител на ответника по
делото не би могло да се приравни, нито на връчване на ответника /поради
невъзможност за извършване на фактически действия от страна на особения
представител, които да доведат до знанието на длъжника за цесията/, нито на
упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези фактически действия,
доколкото връзката с клиента му се предполага. Представителната власт на
особения представител спрямо ответника по делото, произтича от акт на съда, с
който е назначен същия, като приложение намират правилата на разпоредбата на на
чл. 47, ал. 6 ГПК, която се свързва с общото правило на чл. 29, ал. 4 ГПК– /в
този смисъл и мотивите на т. 6 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.20013 г. по
тълкувателно дело № 6/2012 г. на ОСГТК, ВКС/, която представителна власт е
ограничена, арг. чл. 29, ал. 5 ГПК, което води до извода, че особеният
представител на ответника по делото не притежава пасивна представителна власт
да приема волеизявления свързани с промяна в материалното правоотношение.
По изложените съображения и с оглед на
обстоятелството, че в процесния случай цесията на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД не
е породила своето действие спрямо длъжника, въззивният съд намира, че ищецът не
е материалноправно легитимиран да претендира цедираното му вземане срещу
ответника, тъй като последният не дължи да престира на него, а на стария
кредитор. С оглед на което, предявените искове с правно основание
чл.
415, ал. 1, във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
във вр. с чл. 9 от ЗПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, следва да бъдат отхвърлени, като
неоснователни и недоказани.
При така изложените съображения и поради несъвпадане
на приетите от двете инстанции изводи по съществото на спора,
първоинстанционното решение, като неправилно и незаконосъобразно следва да бъде
отменено в обжалваната част, включително и в частта относно разноските, като
постановено в нарушение на материалния закон и вместо това да бъде постановено
решение, с което предявените искове с правно основание чл.
415, ал. 1, във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
във вр. с чл. 9 от ЗПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, следва да бъдат отхвърлени, като
неоснователни и недоказани.
При този изход на спора, на въззиваемата страна - ищец,
разноски за въззивното производство не се дължат. Такива не се дължат и на
въззивника- ответник.
Воден от горното,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
3565 от 07.01.2020г., постановено по гр.д. № 31626/2018г., по описа на Софийски
районен съд, ГО, 40-ти състав, В ЧАСТТА,
в която е признато за установено по исковете с правно основание чл. 415, ал. 1,
във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл.
9 от ЗПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, предявени от „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление:***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, чрез пълномощника
юрисконсулт Б.Р., срещу М.Я.М., ЕГН:
**********, с адрес: гр. София, кв. „*********, бл. *********че М.Я.М. дължи н.
„А.з.с.н.в.” ЕАД следните вземания, за което е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 42453/2017г. по описа на СРС, 40 състав: 820,
79 лв. – главница по договор за паричен заем № 2188912 от 19.11.2014г.,
ведно със законната лихва, считано от 28.06.2017г. до изплащане на вземането; 97,13
лв.
– възнаградителна лихва за периода от 28.01.2015г. до 26.08.2015г. и 198
лв. – мораторна лихва, считано от датата на просрочие на всяка вноска
до 28.06.2017г., както и В ЧАСТТА, в
която М.Я.М., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, кв. „*********, бл. *********е
осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление:***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, чрез
пълномощника юрисконсулт Б.Р., разноски по делото в размер на 595,
04 лева, както и разноски в заповедното производство в размер на 119,95
лв. и вместо
това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените
от „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление:***, офис
сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, чрез пълномощника юрисконсулт Б.Р., срещу М.Я.М., ЕГН: **********, с адрес: гр.
София, кв. „*********, бл. *********искове с правно основание чл.
415, ал. 1, във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
във вр. с чл. 9 от ЗПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване дължимостта на
сумите, дължими по договор за паричен заем № 2188912 от
19.11.2014г., както следва: 820, 79 лв. – главница по договор за
паричен заем № 2188912 от 19.11.2014г., ведно със законната лихва, считано от
28.06.2017г. до изплащане на вземането; 97,13 лв. – възнаградителна лихва за
периода от 28.01.2015г. до 26.08.2015г. и 198 лв. – мораторна лихва, считано
от датата на просрочие на всяка вноска до 28.06.2017г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 42453/2017г. по описа на СРС,
40 състав, като неоснователни и недоказани.
Решението, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.