Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
07.11.2017г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на първи ноември две хиляди и седемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря Капка
Лозева, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 13339 по описа за
2016 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 13314 от 19.08.2016г. по гр.д. № 13131/2016г. Софийски районен
съд, 70 състав осъдил „И.” АД, ЕИК ******, да заплати на „С.Т.О.НА НТС – Л.”, БУЛСТАТ
*******, на основание чл. 82, изр. 1 ЗЗД сумата 4 320 лв., представляваща
обезщетение за неизпълнение на задължението по чл. 28, ал. 3 от сключения между
страните договор за наем от 02.10.2006г. за отправяне на тримесечно предизвестие
за прекратяване на договора, равняващо се на нереализираната наемна цена за
периода м. 12.2015г. - 06.01.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 14.01.2016г. до окончателното й изплащане. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца и
сумата 972.80 лв. - разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „И.” АД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - – неправилно приложение на
материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. При
изготвяне на доклада по делото били нарушени чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК, като
СРС не посочил кои права и обстоятелства се признават, кои обстоятелства не се
нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест, както и за
кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В жалбата се цитират
части от изгубило значение тълкувателно решение относно разпоредбите на чл. 108
и чл. 109 ГПК (отм.), както и се възпроизвежда част от Тълкувателно решение №
1/2013г. на ОСГТК на ВКС във връзка със задължението на въззивния съд служебно
да приложи императивна материалноправна норма и при преценка за неточно дадена
правна квалификация от първоинстанционния съд служебно да даде указания на
страните относно релевантните факти и разпределението на доказателствената
тежест. Въззивникът поддържа, че при дадената правна квалификация „по чл. 82,
ал. 1 и чл. 236, ал. 2 ЗЗД” СРС неправилно приел за дължимо обезщетение за
неспазен срок на предизвестие, тъй като не били ангажирани доказателства
договорът за наем да е запазил действието си като безсрочен при същите условия на
наемния договор. По делото не било проведено доказване от ищеца на размера на
обезщетението за вреди. Неправилен бил изводът на съда за приложимост на
клаузата на чл. 28 от договора за наем относно начина на прекратяване на
договора, който се превърнал в безсрочен по силата на закона, а не по волята на
страните. Видно от чл. 22 на договора било, че „концепцията му е да бъде
срочен”, което намерение било доразвито в допълнителното споразумение от
17.02.2012г., с което срокът на договора бил продължен с три години при същите
условия. Излагат се неотносими за спора доводи във връзка с размер на
обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД. В случая наемателят не бил лишен от ползването
на вещта, от което да търпи вреди, като нямало данни в срока на едномесечното
предизвестие да е търсил наематели, а да не е намерил, в резултат на което да
пропуска ползи. Не можело да се приеме, че наемът, който наемодателят би
получил за периода на предизвестието, ако последното било спазено, съставлява
пропусната полза за ищеца, тъй като предизвестието, което се дължало по силата
на закона от един месец било спазено. Възможността
за предсрочно прекратяване на договора с изпращане на предизвестие била
приложима само до изтичане на уговорения в него срок, съответно до изтичане на
подновения срок, ако страните не са счели договора за прекратен. Обратното тълкуване на районния съд
противоречало на действителната воля на страните и обезсмисляло разпоредбата за
срок на договора, като го правел такъв за неопределен срок. В случая обаче
договорът станал безсрочен по силата на закона и нямало как клаузата за
предизвестие да е продължила да действа при същите условия, ако изрично не е
уговорено от страните действието й след превръщането на договора в безсрочен,
тъй като законът се прилагал директно и се считало, че договорът е прекратен с
изтичане на едномесечния срок на предизвестие, а платеният наем за м. ноември
2015г. бил обезщетение за ползване на имота за още един месец. Вредата не можело да се презумира, а
следвало да бъде доказана. Незаконосъобразно СРС приел, че наемът, който
наемодателят би получил за периода на предизвестието, ако същото беше спазено,
е пропусната полза, която е пряка и непосредствена последица от неизпълнението
на задължението по чл. 28, ал. 3 от договора, която настъпва директно от
неизпълнението, без да е налице необходимост от допълнителни фактори за
нереализиране на очакваното в изпълнение на договора постъпление на парични
средства – договорената наемна цена за неспазения срок. Поради това моли съда
да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да
отхвърли предявения иск. Претендира разноски, като за тези във въвззивното
производство представя списък по чл. 80 ГПК. Възразява срещу искането на
насрещната страна за присъждане на разноски, тъй като въззиваемият не представя
списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „С.Т.О.НА Н.-Т.С.– Л.” не е депозирала отговор по реда
на чл. 263, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание чрез процесуален
представител оспорва жалбата и моли съда да потвърди обжалваното решение като
правилно. Претендира разноски за въззивното производство. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от
въззивника адвокатско възнаграждение. Съображения излага в писмена защита от
01.11.2017г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено
следното:
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, уточнена с молба от
18.04.2016г., съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр.
чл. 82 ЗЗД за сумата 4 320 лв., представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение
на задължението по чл. 28, ал. 3 от сключения между страните договор за наем от
02.10.2006г. за отправяне на тримесечно предизвестие за прекратяване на
договора. Обезщетението се претендира в размер, равен на неполучената наемна
цена от наемодателя – ищец за периода м. 12.2015г. - 06.01.2016г., заедно със
законната лихва от подаване на исковата молба в съда на 14.01.2016г. до
окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил иска с възражения, част от които се поддържат и във въззивната жалба.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението
в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. При постановяването му не е
допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а по същество въззивният съд го намира за правилно по
следните съображения:
От фактическа страна: Страните не спорят и по делото се установява, че на
02.10.2006г. между тях е сключен договор, по силата на който ищецът –
наемодател предоставил на ответника – наемател за временно и възмездно ползване
недвижим имот - административна сграда, подробно описана в договора, срещу заплащане
на наемна цена в размер на 2 400 лв. без ДДС. Договорът е сключен за срок от
пет години. В чл. 28 от договора страните уговорили хипотези на прекратяване на
договора, като съгласно ал. 3 на чл. 28 договорът може да бъде прекратен от
всяка от страните с тримесечно предизвестие, отправено до другата страна в
писмена форма.
С допълнително споразумение от 16.02.2009г. страните уговорили, че считано
от 01.03.2009г. наемателят дължи наемна цена в размер на 3 100 лева, на която
сума се начислява ДДС (т.е. 3 720 лв. с ДДС); С допълнително споразумение от
17.02.2012г. се съгласили, че срокът на сключения договор за наем от
02.10.2006г. се продължава с три години, считано от подписване на анекса, т.е.
до 17.02.2015г.
Не е било спорно също и по делото се установява, че след изтичане на срока
на договора наемателят е продължил ползването на наетия имот със знанието и без
противопоставянето на наемодателя, поради което на основание чл. 236, ал. 1 ЗЗД договорът за наем се счита продължен
за неопределен срок.
С уведомление, получено от наемодателя на 06.10.2015г. наемателят заявил,
че на основание чл. 238 вр. чл. 236, ал. 1 ЗЗД прекратява едностранно договора
за наем с едномесечно предизвестие, считано от получаване на уведомлението.
Не се спори и от приетия приемо-предавателен протокол се установява, че
имотът е предаден на наемодателя на 02.12.2015г.
От приетото преводно нареждане от 26.11.2015г. се установява, че ответникът
е заплатил на ищеца сумата 3 720 лв., с посочено основание „наем м. 11.2015г.”.
От правна страна: Общата разпоредба на чл. 79, ал. 1 ЗЗД дава възможност на изправната страна по
договора да иска от неизправната страна реално изпълнение заедно с обезщетение
за забава или обезщетение за неизпълнение. Границите на отговорността се
определят от правилото на чл. 82 ЗЗД, съгласно което обезщетението обхваща
претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и
непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени към
момента на пораждане на задължението. При недобросъвестност на длъжника той
отговаря за всички преки и непосредствени вреди. Пропуснатата полза се дефинира
като неосъществено увеличение на имуществото на кредитора.
В случая по делото се установи, че страните са постигнали съгласие в чл. 28
от договора, че действието му ще може да се прекрати освен по взаимно съгласие
и едностранно - от всяка от страните, но само с отправяне на тримесечно писмено
предизвестие до другата страна. Доводите на въззивника в тази връзка съдът
намира за неоснователни. Обстоятелството, че по силата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД
след изтичане срока на договора същият се е трансформирал в безсрочен, не е от
естество да промени клаузите на договора. Облигационното правоотношение между
страните е продължило да съществува със същото съдържание, с изключение на уговорката
за срок. Тълкуването на клаузата на чл. 28 от договора по реда на чл. 20 ЗЗД не
налага различен извод, а при наличие на изрична уговорка в договора относно
срока на предизвестието за едностранно прекратяване, установеният в
диспозитивната норма на чл. 238 ЗЗД минимален едномесечен срок е неприложим в
отношенията между страните.
Установи се също, че ответникът – наемател е отправил до ищеца - наемодател
едномесечно вместо уговореното тримесечно предизвестие, и от 06.11.2015г.
договорът между страните е прекратен, а наетата вещ е върната на наемодателя на
02.12.2015г. Поради това правилно СРС е приел, че по делото се установява
неизпълнението от страна на ответника на задължението му по чл. 28, ал. 3 от
договора за отправяне на тримесечно предизвестие.
Настоящият състав споделя и изводите на СРС, че в резултат неизпълнението
от ответника, изразяващо се в неспазване на уговорения срок на предизвестието,
на ищеца е причинена имуществена вреда под формата на пропусната полза,
равняваща се на наема, който наемодателят със сигурност би получил при спазен
срок на предизвестието. Тази пропусната полза, както е приел и първостепенният
съд, е пряка и непосредствена последица от неизпълнението на задължението на
ответника по чл. 28, ал. 3 от договора - същата настъпва директно от
неизпълнението, като е била и предвидима при сключване на договора.
Доводът на въззивника, че нямало данни в срока на отправеното едномесечното
предизвестие ищецът да е търсил наематели, но да не е намерил такива, доколкото
касае хипотезата на чл. 83, ал. 2 ЗЗД, е неоснователен. По делото се установи,
че след отправяне на едномесечно предизвестие за прекратяване на договора
ответникът е заплатил на ищеца наем за м. ноември 2011г. и е останал в наетия
имот до 02.12.2015г., близо месец след изтичане на посочения от самия него срок.
Поради това не може да се приеме, че ищецът не е положил дължимата грижа за
отстраняване или ограничаване на вредите, както изисква чл. 83, ал. 2 ЗЗД, за
да не възникне договорна отговорност за длъжника.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявеният иск е
доказан и основателен и правилно е уважен от районният съд.
Във връзка с оплакванията в жалбата относно изготвения от СРС доклад по
делото следва да се посочи, че първоинстанционният съд е дал правилна правна
квалификация на спорното право по чл. 82 ЗЗД и е посочил релевантните за спора
факти, доказателствената тежест за установяване на които е за ищеца, а не за
ответника. Въпреки непълния доклад, по делото са събрани всички относими за
спора доказателства, в която хипотеза въззивният съд не дължи даване на
указания на страните за посочване на други доказателства, а допуснатото от СРС
нарушение на съдопроизводствените правила не е съществено, тъй като не е довело
до постановяване на неправилно решение.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което обжалваното
решение следва да бъде потвърдено. Това обосновава и извод за присъждане на
разноски в посочения от СРС размер, определен съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемата страна. Противно на поддържаното от въззивника,
непредставянето на списък по чл. 80 ГПК не е основание на страната да не бъдат
присъдени разноски, а само я лишава от възможността да иска изменение на
решението в частта за разноските. Доказано направените от въззиваемия разноски
във втората инстанция са в размер на 350 лв. – адвокатско възнаграждение
(заплатено, видно от договора за правна защита и съдействие), която сума на
основание чл. 78 ГПК въззивникът следва да заплати на въззиваемия.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 13314 от 19.08.2016г., постановено по гр.д. № 13131/2016г. на
Софийски районен съд, 70 състав.
ОСЪЖДА „И.” АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „С.Т.О.НА Н.-Т.С.– Л.”, рег.
по ф.д. № 1268/1992г. на Ловешки окръжен съд, БУЛСТАТ *******, на основание чл.
78 ГПК сумата 350.00 лв. (триста и
петдесет лева), представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.