Р
Е Ш Е Н И Е
N 210
гр.Русе, 15.10.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД , търговско отделение
в публичното
заседание на 19
септември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СИЛВИЯ ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЙОРДАН ДАМАСКИНОВ
ПАЛМА ТАРАЛАНСКА
при секретаря АНЕЛИЯ ГЕНЧЕВА като разгледа докладваното от председателя в.т.д. N224 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно, по чл. 258 и сл. ГПК.
„П****”ЕООД гр.С****, ЕИК****,
чрез юрисконсулт Р.И. е обжалвало постановеното по гр.д.№6400/2018г. по описа
на РРС решение, с която са отхвърлени предявените искове срещу Н.М.. Излага
оплаквания за неправилност на решението, подробно посочени в жалбата и иска
неговата отмяна и уважаване на исковете в общ размер 1653.09лв. Претендира
разноски за въззивната инстанция.
Насрещната страна въззиваемият Н.А.М. е
депозирал отговор на въззивната жалба чрез назначен особен представител адвокат
А.Е.,***, с който заявява становище за нейната неоснователност и иска решението
да бъде потвърдено.
Съдът като взе предвид
оплакванията в жалбата и след като провери допустимостта и правилността на решението
в обжалваната част, с оглед оплакванията, намира за установено следното:
Въззивната жалба е
подадена от надлежна страна, в законния срок, при наличие на правен интерес,
поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Първоинстанционният съд е
сезиран с иск за установяване съществуване на вземане на жалбоподателя „П****“ЕООД
гр.С**** по отношение на Н.А.М., произтичащо от Договор за потребителски кредит
Профи кредит стандарт №**********, сключен между страните, за сумата 1653.09лв.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до плащане на
вземането, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК-по ч.гр.д.№4109/2018г. по описа на РРС. В исковата молба ищецът „П****“ЕООД е твърдял, че на
23.03.2017г. сключили договор за
потребителски кредит с ответника Н.М. при следните параметри: сума на кредита-2000лв.,
срок на кредита-24 месеца, размер на вноската-123.64лв., падеж- 15-ти ден от
месеца, ГПР-49.89%, годишен лихвен %-41.17%, лихвен % на ден-0.11%, общо
задължение по кредита-2967.36лв. По избран и закупен пакет от допълнителни
услуги: възнаграждение за закупен пакет услуги-1999.92лв., размер на вноска по
закупен пакет допълнителни услуги-83.33лв. Общо задължение по кредита и пакета
от допълнителни услуги-4967.28лв., общ размер на вноска 206.97лв., дата на
погасяване-15-ти ден от месеца. Ответника
изпаднал в забава, като последната вноска била платена 23.10.2017г., поради
което договорът бил автоматично прекратен и обявена предсрочната му
изискуемост. С молба от 16.10.2018г. по
указание на съда ищецът е уточнил, че претендираната сума 1653.09лв. се формира
от: неплатена главница, представляваща отпусната сума-852.44лв., неизплатено
договорно възнаграждение-136.68лв. и неплатено възнаграждение за закупен пакет
от допълнителни услуги-663.97лв., както
и че М. е заплатил по кредита 3425.25лв. С отговора на исковата молба
ответника, чрез назначен особен представител е оспорил получаването на сумата, оспорено
е и ползването на сумата по пакет от допълнителни услуги.
С решението си първоинстанционния
съд е отхвърлил установителен иск за
сумата 852.44лв.-неизплатена главница, както и осъдителни искове за сумата
136.68лв.-договорно възнаграждение и 663.97лв.-пакет от допълнителни услуги. Приел
е, че споразумението за предоставяне на пакет допълнителни услуги е в
противоречие с чл.10а, ал.2 ЗПК, тъй като се касае до действия, обслужващи
усвояването и управлението на кредита, а не до допълнителни услуги по смисъла
на чл.10, ал.1 с.з. Приел е, че тези клаузи са нищожни, като заобикалящи закона,
като въвеждат допълнителни разходи, недопустими по действащото законодателство
и надхвърлящи значително допустимите разходи по кредита, определени в чл.19,
ал.4 ЗПК. Установителният иск за главница по кредита и осъдителните за
възнаградителна лихва и за възнаграждение за пакет допълнителни услуги са
отхвърлени като неоснователни. Съдът е приел, че с оглед заплатената сума за
пакет допълнителни услуги-1335.95лв. и недължимостта й с оглед нищожността на
клаузата, то това плащане следва да бъде отнесено за погасяване на главницата и
договореното възнаграждение, предвид факта, че то покрива техните размери.
Според
настоящия състав, решението е правилно и
следва да бъде потвърдено в хипотезата на чл. 272 ГПК чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд, който е обсъдил
задълбочено и в пълнота събраните по делото доказателства и при липсата на допуснати
процесуални нарушения е приложил правилно материалния закон.
Предвид оплакванията във въззивната жалба, че клаузите определящи
задължението за заплащане на закупения пакет от допълнителни услуги не са
нищожни и не противоречат на добрите нрави, следва да се посочи и следното:
Според
чл.
21, ал. 1 от Закона за потребителския кредит всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. В чл.
10а, ал. 2 от ЗПК изрично е регламентирана забраната да се изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита.С процесния договор за потребителски кредит страните са
сключили и споразумение за предоставяне на допълнителен пакет от услуги, свързани с усвояването и управлението на кредита
и услуга, гарантираща улеснена процедура за получаване на допълнителни парични
средства, срещу възнаграждение за пакета
в размер на 1999.92 лева, съизмеримо с размера на кредита. Настоящият съдебен
състав намира това споразумение за нищожно на основание чл.
21, ал. 1 от ЗПК, както е прието и от районния съд, тъй като същото е
договорено в противоречие с нормата на чл.
10а, ал. 2 от ЗПК. Включените в допълнителния пакет
услуги по същността си представляват действия, обслужващи усвояването и
управлението на кредита, поради което не може да се приеме, че са допълнителни
услуги по смисъла на чл.
10а, ал. 1 ЗПК. Регламентираните в чл.
10а, ал. 1 ЗПК допълнителни услуги са такива услуги, които нямат пряко
отношение към насрещните задължения на страните по договора. В настоящия случай
обаче посочените в споразумението допълнителни услуги по своята същност касаят
изпълнението на задълженията на потребителя по договора – конкретно тези
описани по т. 2, т. 3 и т. 4 от Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, респ.-на
кредитодателя по отношение на описаната по т. 1 допълнителна услуга, като по
отношение на нея съдът намира, че по същността си е действие по усвояването на
кредита. Освен това с уговарянето на допълнително възнаграждение от 1999.92
лв., настоящия състав счита, че се заобикаля разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК, тъй като начисляването и събирането на посочените суми по пакета за допълнителни услуги не представлява
плащане за услуга, а реално представлява прикрити разходи по кредита, с които
би се довело до надхвърляне на ограниченията на закона за максимален размер на
ГПР.Отделно от това, съдът намира, че в противоречие на императивното правило
на чл.
10а, ал. 4 от ЗПК в процесния договор за различните видове допълнителни
услуги е определено общо възнаграждение за плащане. Същевременно следва да се
отбележи, че с процесното споразумение е договорено предварително заплащане на
възнаграждението от потребителя, т.е., то е дължимо само за "възможността за
предоставянето" на изброените услуги, както е посочено и в самото
споразумение и без значение е дали някоя от тези услуги ще бъде използвана от
потребителя. Принципите на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват
потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не при
хипотетично ползване на такава. Също така, следва да се има предвид и факта, че
с оглед на естеството на част от изброените допълнителни услуги, на практика се
въвежда задължение за потребителя да заплати за нещо, което страната има по
силата на закона, като правото на страните да инициират предоговаряне на срока
на падежа на договора или плащане на вноските, свободата да договорят отлагане
на една или повече погасителни вноски, което води до значителна
неравнопоставеност на страните в облигационното правоотношение, тъй като на
практика излиза, че едната страна- потребителя, заплаща правото си да договоря
с другата страна- кредитора за изменение на параметрите на сключения договор, като
на потребителя не му е гарантиран определен резултат, а той зависи от волята на
другата страна – кредитора.
Ето защо, оплакванията във въззивната жалба в
тази връзка са неоснователни. По отношение на решението в останалата обжалвана
част не са наведени никакви оплаквания, поради което и предвид приетото от
районния съд, същото се явява правилно и законосъобразно, поради което следва да
бъде потвърдено.
Решението не подлежи на касационно
обжалване, с оглед разпоредбата на чл.280,
ал.3, т.1 ГПК.
По тези
съображения, Окръжният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №646/17.04.2019г., постановено по гр.д.№6400/2018г. по описа на Районен
съд Русе, I-ви граждански състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: