Р
Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 26.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
седми октомври две хиляди и двадесета
година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска
в.гр.дело № 8265 по описа
за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 352359
от 23.02.2018 г., постановено по гр. д. № 76151 по описа за 2016 г. на СРС, 47
състав, е прието за установено по предявените от „Т.С.“
ЕАД срещу В.Д.М.
обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 124, ал.1 във
връзка с чл. 422 ГПК във връзка с чл. 79, ал.1 и чл. 86 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата 1441,30 лева главница за потребена топлинна енергия за периода м.08.2013 г. до
м.04.2015 г., както и 49,97 лева лихва за забава за периода от 30.09.2013 г. до
09.09.2016 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК /14.09.2016 г./
до окончателното им плащане, като са отхвърлени исковете за
установяване дължимост на сумата от 49,97 лева за разпределение на
топлинна енергия за периода м.08.2013 г.-м.04.2015 г. и 10,30 лева лихва за
забава за периода от 30.09.2013 г. до 09.09.2016 г. С
решението си СРС осъдил ответницата да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.
78, ал.1 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 553,80
лева в исковото производство и 86,09 лева в заповедното производство.
Решението е постановено при участието на привлеченото
в хода на първоинстанционното производство от ищеца
трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Недоволна от така
постановеното решение останала ответницата в първоинстанционното
производство В.М., предвид което и в срока чл. 259, ал. 1 ГПК депозирала въззивна жалба срещу съдебния акт
в частта, с която исковете са уважени. В жалбата се излагат оплаквания за
неправилност на постановеното решение, както и незаконосъобразността на същото
поради нарушения на материалния закон. Въззивницата
сочи, че е образувано друго производство – това по гр.д. № 44179/2015 г. на СРС
с предмет установяване недължимост на суми, претендирани от „Т.С.“ ЕАД *** 351678 за периода м.12.2004
г. – м.06.2015 г., с оглед което настоящото производство било недопустимо.
Оспорва да е страна по договор за доставка на топлинна енергия с ищеца, като
според въззивницата по делото е установено, че тя е
собственик на магазин № 3, докато вземанията, които ищецът претендира, се
отнасят до апартамент № 1. Абонатен № Т 351678 се отнасял именно до апартамент
№ 1, а не до магазин № 3. Заключенията на изслушаните по делото експертизи също
касаели апартамента, а не магазина. Неправилно СРС отделил за безспорно по
делото наличието на договорна връзка между страните, тъй като с отговора
ответницата оспорила това. Искането до въззивния съд е
да отмени решението в обжалваните части, да отхвърли изцяло исковете като
неоснователни и да присъди сторените разноски за двете съдебни инстанции.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД не изразява становище по същата. С молба от 26.10.2020 г.
моли за отхвърляне на въззивната жалба, претендира
разноски за производството и прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на насрещната страна.
Третото
лице-помагач не изразява становище по въззивната
жалба.
Софийски
градски съд, IV-,Д въззивен
състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт, приема следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 149 ЗЕ, вр. чл. 59 ЗЗД и
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. В частта, с която
предявените искове за установяване дължимост на
сумата от 49,97 лева за разпределение на топлинна енергия за периода м.08.2013
г.-м.04.2015 г. и 10,30 лева лихва за забава върху вземането за разпределение
на топлинна енергия за периода от 30.09.2013 г. до 09.09.2016
г. са отхвърлени, решението е влязло в сила поради необжалването му.
Доводите на въззивника за наличието на друго производство по
отрицателен установителен иск за установяване недължимост на вземания за същия период /гр.д. № 44179/2015
г., СРС, 36 състав/ съдът намира за неоснователни. Съгласно чл. 126, ал. 1 ГПК
когато в един и същ съд или в различни съдилища има висящи две дела между
същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело
се прекратява служебно от съда, с изключение на делата за присъждане на
първоначално непредявената част от вземане, предмет на дело по вече висящ
частичен иск. Чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК пък предвижда, че решението влиза в
сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание. Влязлото
в сила решение има действие и за наследниците на страните, както и за техните
правоприемници.
В конкретния
случай не е налице съмнение, че производството по гр.д. № 44179/2015 г. е
образувано по предявен от Д.С.Г.през 2015 г. отрицателен установителен
иск срещу „Т.С.“ ЕАД за недължимост на вземания за
топлинна енергия за периода м.12.2004 г. – м. 06.2015 г., както и мораторни лихви за периода 31.12.2004 г. – 23.07.2015 г. Не
е налице субективен идентитет между страните в
производствата, а въззивницата не се позовава на
настъпило правоприемство, за да се приеме, че е
налице сила на пресъдено нещо, която настоящият въззивен състав да зачете в производството пред себе си. С
оглед изложеното, съдът приема, че решението, в обжалваната му част е допустимо
и следва да разгледа по същество доводите във въззивната
жалба и оплакванията за порочност на съдебното решение, наведени със същата.
По същество, въззивният съд намира, че решението на СРС е правилно като краен резултат, но постановено при неправилно
дадена от съда правна квалификация на предявения главен иск, която видно както
от съдържанието на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, така и от
фактическите обстоятелства, заявени с исковата молба, е тази по чл. 59 ЗЗД.
Сумите се претендират въз основа на неоснователно
обогатяване, а не на основание възникнало
между страните договорно правоотношение. Ето защо въззивната
инстанция намира, че СРС е бил сезиран с установителен
иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Това частично разминаване в правната квалификация, дадена от първоинстанционния съд (чл. 79 от
ЗЗД), и действително предявения иск
по чл. 59 от ЗЗД
обаче не е довело до недопустимост на постановения съдебен акт, тъй като съдът
е разпределил доказателствена тежест за подлежащите
на установяване факти, събрал относимите за спорното
право доказателства, обсъдил ги е в решението си и се е произнесъл по предмета
на делото, а именно спорната между страните парична сума, представляваща цена
на доставена от ищеца топлинна енергия, както и такса за услугата дялово
разпределение на топлинната енергия.
Във връзка с
доводите на въззивника съдът намира следното:
При иск с правна
квалификация по чл. 59 ЗЗД
спорното материално право се обуславя от кумулативната даденост на следните
предпоставки: 1) наличие на обогатяване
у ответника и обедняване на ищеца, 2) общ правопораждащ
факт, причиняващ едновременно обогатяването и обедняването, 3) липса на
основание (конкретен юридически факт) за едновременното настъпване на обедняването
и обогатяването и 4) правен интерес от предявяването на иска, обусловен от
липса на възможност за защита с друг иск. В
конкретния случай посочените предпоставки водят до извода, че в тежест на ищеца
по иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 59,
ал. 1 ЗЗД е да докаже, че е доставил топлинна енергия в твърдените количества и
на посочената стойност, с което ответникът се е обогатил, спестявайки дължимата
за същите цена. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е
да докаже, че е погасил задължението си към ищеца.
Обществените
отношения, свързани с осъществяването на производство и продажба на топлинна
енергия за заявения в исковата молба период, се регулират със Закона за енергетиката.
Нормата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ регламентира, че продажбата на топлинна енергия за стопански нужди
се извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносното предприятие и клиенти на топлинна енергия
за небитови нужди. Съгласно §1, т.33а (изм. ДВ, бр. 66/26.07.2013г.) от ДР на
ЗЕ, "небитов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди.
От така цитираните
разпоредби следва изводът, че за да са налице отношения на покупко-продажба на
топлоенергия за небитови нужди е необходимо да се сключи писмен договор, който
да обвързва страните и да регламентира правата и задълженията им по
правоотношението за продажба на топлинна енергия, какъвто в случая не се твърди
да е сключен между страните за процесния период.
Имуществените
облаги имат материално естество и те са оценими в
пари. Изразяват се в увеличаване на актива на имуществото на обогатения, в
намаляване на неговите пасиви или спестяване на обогатения на някои разходи,
които той иначе е трябвало да понесе. В последната хипотеза спестяването на
разходи води до обогатяване, в случай че разходите са били
необходими и ответникът по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД е
трябвало да ги понесе от собственото си имущество, без да съществуват изгледи
за тяхното връщане. В този смисъл са разясненията, дадени с решение №
587/01.11.2010 г. по гр. д. № 941/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по
реда на чл. 290 ГПК.
В настоящия случай ответникът е спестил разходи за доставената и ползвана от
него топлинна енергия за процесния имот, на който е
собственик.
Размерът на
спестените от жалбоподателя разходи следва да се определи въз основа на реално потребената топлинна енергия и съответната част от
стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация по аргумент от чл. 156 ЗЕ.
Установено е по
делото от приетите от първостепенния съд писмени доказателства: нотариален акт № 057, том I, рег. № 1302,
дело 062/2001 г. за дарение на
недвижим имот на нотариус Ц.С., рег. № 030 съгласно регистъра на НК, както и от
нотариален акт № 61, том ХII, дело 1941/2006
г. за учредяване на договорна ипотека на нотариус И.Н., рег. № 040 съгласно
регистъра на НК и декларация за отказ от право на ползване от 01.10.2006 г., че
въззивницата е собственик на магазин № 3, находящ се в гр. София, в жилищната сграда на ул. „********№
****на партерния етаж, със застроена площ от 55,34 кв.м. Обстоятелството, че въззивницата ответница е собственик на процесния
недвижим имот магазин № 3 не се оспорва, а изрично се признава с въззивната жалба.
На следващо място
по делото са представени писмени доказателства: удостоверение за идентичност и
констативен протокол /л. 15-16 от първоинстанционното
дело/, съгласно които магазин № 3 е идентичен с апартамент № 1, абонат № 2,
регистриран в базата данни на адрес: ул. „********№***, аб.
№ 351678. Ето защо неоснователни са доводите, съдържащи се във въззивната жалба, че се касае за различни обекти, доколкото
ответницата не е доказала този изгоден за нея в производството факт.
Въз основа на
заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, настоящата инстанция приема, че за процесния период за извършени реални отчети на
индивидуалните разпределители в имота, за които за съставени констативни протоколи.
Отчетен е водомерът за топла вода, като по показанията на същия е начислена
топлоенергията за битова гореща вода. Топлоенергията, отдадена на сградната инсталация, е начислена съобразно отопляемия обем
на имота. По отношение на количеството топлинна енергия за отопление на имот,
вещото лице е посочило, че в апартамента са били инсталирани 2 бр. отоплителни
тела, едното от които не е работило. Вещото лице е посочило, че през целия
исков период са отчислявани за сметка на ищеца технологични разходи. За
измерване на доставената в абонатната станция топлинна енергия е използван
топломер с автономна памет, отчитан от служители на ищеца към 0:00 ч. на първо
число на месеца. Към експертизата са приложени свидетелства за проверка на
общия топломер от сертифицирани лаборатории, като вещото лице е заключило, че
топломерът съответства на нормативните и техническите изисквания за годност. Искът
за цена на топлинна енергия за процесния период е
уважен от СРС, при кредитиране заключението на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза, с оглед което настоящият състав на съда не намира основание за
ревизия на обжалваното съдебно решение в тази част.
В настоящото
производство не са били ангажирани доказателства за неправилно отчитане на
средствата за дялово разпределени, както и за тяхната неизправност.
Индивидуалните разпределители на топлинна енергия са по смисъла на § 1, т. 57
от ДР на ЗЕ "средства за отчитане на дяловото потребление на топлинна
енергия", които са част от сградната инсталация
и отклоненията към нея. Същите се намират в имота на всеки отделен потребител и
са негова лична собственост.
От изготвеното и
прието в хода на съдебното дирене пред първата инстанция по делото заключение
на съдебно-счетоводната експертиза се
установява, че няма данни за извършени плащания от ответника, които да
погасяват задължения от процесния период за топлоснабдения имот. Експертът е установил, че по
счетоводни данни на ищеца незаплатената сума за топлинна енергия е в размер на 1491,27
лв., а общият размер на мораторна лихва е в размер на
313,14 лв.
С оглед факта, че
от доказателствата по делото се установи, че до имота на ответника е доставяна
топлинна енергия, която не е заплащана, се е стигнало до имущественото
неравновесие - обедняване на ищеца и обогатяване
на ответника. Налице е общ правопораждащ обедняването
и обогатяването факт и това е спестяването на разходи от страна на ответника за
заплащането на доставената му от ищеца в процесния
имот топлинна енергия. По делото искът на ищеца по чл. 422, ал. 1 от ГПК е предявен на извъндоговорно
основание по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, тъй като за претендирането на посочените суми с исковата молба не
съществува друг иск, с който ищецът да може да се защити, с оглед което съдът
приема, че това е единственото средство, с което той може да търси защита на
своя интерес.
По изложените
съображения съдът счита, че предявеният иск за главница за цена на доставена на
ответника топлинна енергия е доказан по основание – ответникът дължи по силата
на чл. 59 ЗЗД
възстановяване на възникналата имуществена нееквивалентност. Първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в
частта, с която е уважен главният иск до посочената в същото сума от 1441,30
лв., предвид изводите за основателност на иска, до които достигна и настоящия
състав на съда.
По иска с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ГПК:
Задължението на
ответника е парично и за периода на своята забава същият дължи заплащането на
обезщетение в размер на законната лихва, на основание чл. 86 ЗЗД.
При вземания за неоснователно обогатяване
в хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД вземането е изискуемо от деня на разместване на благата, но не е
обвързано със срок. С оглед това и на основание чл. 69, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнение на задължението веднага. Ето защо
вземането за обезщетение за мораторна лихва при общия
фактически състав на неоснователното обогатяване
по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква от деня на забавата на длъжника, която при липса на определен
срок и на основание чл. 84, ал. 2 ЗЗД настъпва след отправянето на покана от страна на кредитора. Пред
първата инстанция са представени доказателства за изпадането на ответника в
забава – като писмени доказателства са приети писмо, изх. № П-3259/05.05.2016 г., адресирано до В.Д.М., с което същата се
уведомява за задължения в размер на 11004,61 лв. към 05.05.2016
г. за процесния магазин № 3 с аб.
№ 351678, като й се предоставя 7-дневен срок за погасяване, както и известие за
доставяне, видно от което писмото е получено от адресата на 30.05.2016 г.
Считано от 07.06.2016 г. /с изтичане на предоставения й срок/ ответницата е
изпаднала в забава за заплащане на сумите за главница, като се претендира
заплащането на мораторна лихва до 09.09.2016 г. За посочения период и на основание чл. 162 ГПК
съдът чрез използване на онлайн лихвен калкулатор намира иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за основателен до размера 49,97 лв. Ето защо първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено и в посочената част.
По разноските:
В резултат от
изводите, до които въззивният съд достигна, решението
следва да се потвърди и в частта за разноските, сторени в хода на първоинстанционното производство, доколкото ответницата не
е поискала допълване по реда на чл. 248 ГПК с оглед отхвърлената част от
исковете.
По разноските за
настоящата съдебна инстанция:
При този изход от
спора право на разноски за осъществено процесуално представителство принципно има
въззиваемата страна. Въззивният
състав намира, че такива не следват да се присъждат в нейна полза, доколкото не
са предприети никакви процесуални действия от страната в производството пред
настоящата инстанция /не е подаден отговор на въззивна
жалба, дружеството не е представлявано в съдебно заседание/. Въззиваемият - ищец е депозирал единствено бланкетна молба за разглеждане на делото в негово
отсъствие, без да излага каквито и да било доводи за неоснователност на въззивната жалба. Молбата не може да се счита за отговор по
въззивната жалба, нито за действия по процесуално
представителство на страната. Доколкото въззиваемият
не се е представлявал в проведените пред настоящата инстанция съдебни заседания,
липсва основание да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с НЗПП.
Така мотивиран,
Софийски градски съд, IV Д въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 352359 от 23.02.2018 г., постановено по гр.
д. № 76151 по описа за 2016 г. на СРС, 47 състав, в обжалваната от В.Д.М. част,
с която е признато за установено, че В.Д.М., ЕГН **********,
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149
ЗЕ, сумата от сумата 1441,30 лева главница за потребена
топлинна енергия за периода м.08.2013 г. до м.04.2015 г., както и 49,97 лева
лихва за забава за периода от 30.09.2013 г. до 09.09.2016
г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК /14.09.2016 г./ до окончателното им плащане, както и в частта за
разноските.
Решението в
частта, с която са отхвърлени исковете за установяване дължимост
на сумата от 49,97 лв. за разпределение на топлинна енергия за периода
м.08.2013 г.-м.04.2015 г. и 10,30 лв. лихва за забава върху главницата за
дялово разпределение за периода от 30.09.2013 г. до 09.09.2016
г., е влязло в сила поради необжалването му.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението, на
основание чл. 280, ал. 3 ГПК, не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.