Р Е
Ш Е Н
И Е № 260472
31.03.2021г., гр. Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, IX-ти състав,
в открито съдебно заседание на девети март през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛИНКА ЦВЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ
РАБЧЕВА
ЕЛЕНА КАЛПАЧКА
при участието на секретаря Пенка Георгиева, като
разгледа докладваното от председателя въззивно гражданско дело № 95 по описа за
2021г. на Окръжен съд Пловдив, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на “Гарант Кредит Консулт” ЕООД, ЕИК *********, подадена
чрез пълномощника по делото адвокат П., против решение № 260580 от
25.09.2020г., постановено по гр. д. № 10023 по описа за 2019г. на Пловдивски
районен съд, XXII гр. с., с което се отхвърлят
предявените от „Гарант Кредит Консулт“ ЕООД /с предишно наименование „Лайт
Кредит Консулт“ ЕООД/, ЕИК ********* срещу Г.П.Н., ЕГН ********** искове за
признаване за установено, че Г.П.Н., ЕГН ********** дължи на “Гарант Кредит
Консулт” ЕООД, ЕИК ********* сумата в общ размер на 1243, 76 лева, от които
922, 23 лева, представляваща невърната от ответника сума по договор за заем №
7590 от 15.06.2015г., сключен с „Лайт Кредит“ ООД, която сума е платена от
ищцовото дружество въз основа на договор за гаранция от 15.06.2015г., както и
сумата в размер на 321, 53 лева, представляваща неплатена част от
възнаграждение, дължимо по договор за гаранция от 15.06.2015г., ведно със
законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението в съда –
17.01.2019г. до окончателното плащане, за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 931/2019г. по описа на ПРС.
С въззивната жалба се излагат оплаквания
за неправилно приложение на материалния закон, поради приетото от
първоинстанционния съд, че за наличие на валиден договор между страните, следва
да се докаже реално предаване на заемната сума.В тази насока се поддържа, че
процесният договор е консенсуален и съдържа всички задължителни реквизити, предвидени
в чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 от ЗПК.Оспорват се и изводите на съда за липса на
погасителен план и липса на правен интерес от суброгиране в правата на заемодателя,
тъй като предпоставка за активиране на гаранцията било, заемодателят да е
поискал първоначално изпълнение от страна на заемателя.Тази договорка имала
характер на правоотлагащо /дилаторно/ възражение в полза на гаранта в
отношенията му с кредитора, но не изключвала исковете на суброгиралия се в
правата на удовлетворения кредитор гарант срещу длъжника.Моли се за отмяна на
обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно, вместо което да бъде
постановено друго, с което да бъдат уважени предявените искове.Претендират се
разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемият чрез назначения му
особен представител изразява становище за неоснователност на въззивната жалба
по подробно изложени съображения.Моли въззивната жалба като неоснователна да се
остави без уважение, а решението на районния съд като правилно и
законосъобразно да бъде потвърдено.
Въззивната жалба е
подадена в срок, от страна, която
има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което се явява процесуално допустима.
При
извършената служебна
проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл. 269, изр.
първо от ГПК съдът
намери, че същото
е валидно и
допустимо.Предвид горното и на
основание чл. 269, изр. 2 от ГПК
следва да бъде
проверена правилността на
решението, като въззивният
съд се произнесе по
правния спор между страните.
По отношение на възприетата от районния
съд фактическа обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от
онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея
липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена
различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна
на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
Пред първоинстанционния съд са били
предявени искове от „Лайт кредит консулт“ ЕООД против Д.К.С. и Г.П.Н. по чл.
422 от ГПК за установяване съществуването на вземания в полза на ищеца,
солидарно за сумата от 1243, 76 лева, от които 922, 23 лв. извършено от ищеца
плащане по активирана гаранция, поради неплащане на задълженията на ответниците
по договор за заем и солидарно за сумата от 321, 53 лв., представляваща
неплатена част от възнаграждение по договор за гаранция, ведно със законната
лихва върху тези суми от датата на подаване на заявлението по ч. гр. д. №
931/19г., както и направените разноски в това производство за ДТ и адвокатско
възнаграждение, за които суми е издадена заповед № 579 за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК.
В
исковата молба, с която е сезиран районния съд, се твърди, че между „Лайт
кредит“ ООД, ЕИК ********* и ответниците по делото бил сключен договор за заем
№ 7590/15.06.2015г., като размера на предоставената в заем сума бил 1000 лева
за срок от 12 месеца.Погасяването следвало да стане на 12 равни месечни вноски,
всяка от които на стойност 102, 47 лева, с първа погасителна вноска на
15.07.2015г. и краен срок на погасяване с последна вноска на 15.06.2016г.Общата
сума, подлежаща на връщане, била в размер на 1229, 64 лева.Като обезпечение на
вземането по договора за заем бил сключен договор за гаранция от 15.06.2015г.
между ищцовото дружество в качеството му на гарант, „Лайт кредит“ ООД като заемодател и ответниците,
като заематели.Съгласно този договор заемателят дължал на гаранта
възнаграждение в размер на 12 ежемесечни премии, всяка от които на стойност 82,
01 лв., което възнаграждение било обезпечено с издадена в полза на гаранта запис
на заповед от първия и авалирана от втория длъжник.Към момента на подаване на
заявлението ответникът бил заплатил на заемодателя 307, 41 лева или три вноски
по заема, а по договора за гаранция 662, 59 лева – 8 месечни премии и частично
плащане по деветата.С уведомление от 03.01.2019г. до ищеца „Лайт кредит
консулт“ ООД, заемодателят „Лайт кредит“ ООД на основание чл. 5 от договора за
гаранция, активирал същата, като претендирал плащане на задълженията на
ответника към него в размер на 922, 23 лв.Било извършено плащане от ищеца по
договора за гаранция с банков превод на сумата от 922, 23 лв. на
07.01.2019г.Отделно от това ответникът дължал на ищеца и сумата от 545, 08 лева
– неплатено възнаграждение по договора за гаранция от 15.06.2015г.Сумата от
922, 23 лева се претендира на основание плащане, извършено от ищцовото
дружество по активирана гаранция /чл. 6 от тристранен договор за гаранция от
15.06.2015г., приложен към делото/.Тази сума представлявала задължението на
ответниците към третото за процеса лице „Лайт кредит“ ООД, което предоставило
заем на ответниците, който не бил върнат.Сумата от 321, 53 лева се претендира
на основание неплатено възнаграждение по договор за гаранция, обезпечено със
запис на заповед.Общият размер на задължението бил 1243, 76 лева, включващ
плащането, направено към заемодателя и задължението на ответника към ищеца по
договора за гаранция.По реда на чл. 410 от ГПК за това вземане била издадена
заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 931/2019г. по описа на Районен съд
Пловдив, XIV гр. с.Съобщението до длъжника
за издадената заповед било връчено при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, с
оглед на което на кредитора бил даден едномесечен срок за предявяване на иск за
установяване съществуването на вземането.
С
допълнителна молба, след оставяне на исковата молба без движение, ищецът е уточнил,
че претендира сумата от 922, 23 лв. на основание договор за гаранция, която
обезпечавала договора за заем.Вземането за тази сума възникнало след извършено
плащане по активирана гаранция и суброгиране в правата на удовлетворения
кредитор на основание чл. 6, пр. 2 от сключения договор за гаранция, а
вземането на кредитора, който удовлетворили, възникнало на основание договор за
заем.Заплатената от ищеца сума в размер на 922, 23 лева представлявала цялото
задължение по договора за заем, сключен между ответника и третото за процеса лице
„Лайт кредит“ ООД.В уведомлението за активиране на гаранцията били посочени
задължения общо в размер на 922, 23 лв. и съответно превели тази сума към
заемателя на 07.01.2019г.Съгласно чл. 5 от договора за гаранция, гарантът
поемал отговорността по гаранцията към заемодателя, при постъпване на писмено
уведомление от последния за плащане на гаранцията, с което заемодателят
декларирал, че заемателят не е изпълнил свои задължения по договора за заем.
С определение от 18.07.2019г.
първоинстанционният съд е върнал исковата молба с вх. № 39404/14.06.2019г.,
подадена от „Лайт Кредит Консулт“ ЕООД, ЕИК ********* срещу Д.К.С., ЕГН **********,
като недопустима, поради липса на правен интерес и е прекратил производството срещу
тази ответница.
С писмения отговор по чл. 131 от ГПК
искът е оспорен по основание и размер чрез назначения особен представител на
ответника.Фактическата обстановка, изложена от ищеца не е оспорена, а
възраженията са за недействителност на договора за заем от 15.06.2015г., поради
неспазване на императивните изисквания, предвидени в чл. 11 от ЗПК относно
задължителните реквизити, а именно: информация за условията за прилагане на
фиксирания годишен лихвен процент в размер на 40%; периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; годишен процент на разходите,
информация за лихвените проценти и основанията за промяната им; за липса на
приложен погасителен план.Направено е оплакване за неспазване на императивните
изисквания, предвидени в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в процесния
договор лихвения процент по заема и ГПР били посочени като абсолютни стойности,
но липсвала ясно разписана методика на формиране на годишния процент на
разходите по кредита /кои компоненти точно били включени в него и как се
формирал посочения в договора ГПР от 48, 02%/.Посочен бил и лихвен процент по
заема, който бил фиксиран, но не се изяснявало как тази стойност се съотнася
към ГПР по договора.Не било посочено и как се формира размера на гаранцията,
която следва да се заплаща, заедно с месечните вноски по договора за
потребителски кредит под формата на възнаграждение на гаранта по кредита.С тези
съображения се моли за отхвърляне на предявения иск.
Към
настоящето дело е приложено ч. гр. д. № 931 по описа за 2019г. на Пловдивски
районен съд, XIV гр. с., по което е издадена
заповед № 579 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от
18.01.2019г. в полза на заявителя „Лайт кредит консулт“ ЕООД, ЕИК *********
срещу длъжниците Д.К.С., ЕГН ********** и Г.П.Н., ЕГН ********** за следните
суми: 922, 23 лева главница, представляваща невърната сума по договор за заем №
7590 от 15.06.2015г., сключен с „Лайт кредит“ ООД, заплатена на 07.01.2019г. от
„Лайт кредит консулт“ ЕООД, съгласно договор за гаранция от 15.06.2015г.; 321,
53 лева, представляваща неплатено възнаграждение по договор за гаранция от
15.06.2015г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на
постъпване на заявлението в съда – 17.01.2019г. до окончателното им погасяване,
както и разноските по делото в размер на 25 лева за ДТ и 300 лева адвокатско
възнаграждение.Заповедта е съобщена на длъжника Г.П.Н. чрез залепване на
уведомление по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, с оглед на което с разпореждане №
42192 от 07.05.2019г. е указано на заявителя, че в едномесечен срок може да
предяви иск за установяване на вземането си срещу длъжника като довнесе
дължимата ДТ.Разпореждането е съобщено на заявителя на 20.05.2019г., а иска е
предявен в едномесечния срок на 14.06.2020г.Налице са специалните предпоставки
за допустимост на иска по чл. 422 от ГПК, с оглед което същият следва да бъде
разгледан по същество.
От
фактическа страна по делото е установено и не е спорно, че ответникът Г.П.Н. и
Д.К.С. /длъжник в заповедното производство, по отношение на който заповедта за
изпълнение е влязла в сила/, са получили паричен заем в размер на 1 000
лева по сключения с третото лице „Лайт Кредит“ ЕООД договор за паричен заем №
7590/15.06.2015г.Със същия страните са уговорили погасяването на кредита да се
извърши на 12 погасителни вноски, всяка от които в размер на 102, 47 лв.,
считано от 15.07.2015г.Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент от 40
%.Общият размер на всички плащания е 1 229, 64 лв. и годишен процент на
разходите в размер от 48, 02 %.Съгласно чл. 3, ал. 2 от договора за паричен
заем сумата се предава при предоставяне на обезпеченията по чл. 6 от същия,
едно от които е гарантиране от трето лице чрез сключване на договор за гаранция
или условие за предоставяне на заема е сключването на договор за гаранция.
Не е спорен по делото и факта на
сключване на Договор за гаранция от 15.06.2015г.
между ищцовото дружество, в качеството му на гарант, заемодателя „ЛАЙТ КРЕДИТ”
ООД и заемателите, съгласно който договор последните са се задължили да платят
на гаранта възнаграждение за предоставената гаранция - разсрочено на 12 месечни
премии, всяка на стойност от 82, 01 лв., дължими заедно със съответните месечни
погасителни вноски по заема.Съгласно чл. 3.2
от същия договор, платените премии са окончателни и не подлежат на връщане,
независимо дали гаранцията бъде или не бъде ефектирана, както и независимо дали
са усвоени всички средства по заема, и независимо от възможността срокът и/или
размера на заема да бъдат променени, в т. ч. чрез предплащане, реструктуриране
и други промени към договора за заем.В т. 7 от договора е удостоверено, че
заемателя се съгласява и нарежда на заемодателя, а заемодателят се задължава
към заемателя и към гаранта, да преведе по банковата сметка на гаранта сумата
по т. 3.1.1, която да представлява част от отдадената в заем сума по договора
за заем.Страните са се съгласили още, заемодателят да удържа от постъпилите от
заемателя плащания и незабавно да превежда към гаранта от името и за сметка на
заемателя сумите по т. 3.1.2, които са дължими от заемателя към гаранта по
силата на този договор, като така изплатените суми няма да се считат за част от
погашенията, извършени от заемателя към заемодателя.Предвидено е още в договора,
че заемателят няма право да отменя това нареждане без предварително писмено
съгласие на гаранта.
До гаранта е било изпратено писмено
уведомление от 03.01.2019г. за активиране на гаранцията, поради неизпълнение на
задължението от заемополучателите.С платежно нареждане за кредитен превод
ищцовото дружество е превело по сметка на заемодателя „Лайт кредит“ ООД сумата
от 922, 23 лева с посочено основание – гаранция по договор 7590.
При така установеното от фактическа
страна въззивният съд намира за правилен крайния извод на районния съд за
неоснователност на предявения иск, макар и по различни съображения.
Изхождайки от предмета на процесния
договор за паричен заем и страните по него – физическо лице, което при
сключването му действа извън рамките на своята професионална компетентност и от
друга страна финансова институция по см. на 3, ал. 1 от ЗКИ, предоставяща кредита
в рамките на своята търговска дейност, следва да се приеме, че се касае за
потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който
законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на този вид
договори, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1, т. 7 -12 и 20
и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 -9 от същия закон, договорът за потребителски
кредит е недействителен.Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита,
както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора.Процесният договор за кредит формално отговаря на тези изисквания,
доколкото в същия е посочен годишния процент на разходите и общата сума,
дължима от потребителя.Размерите на същите обаче, посочени в договора, не
съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя
задължения.Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1,
т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“, са всички разходи по
кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл.
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия, а в т. 2 от същата разпоредба е указано, че „обща сума, дължима от
потребителя“, е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита
за потребителя.В съдържанието на процесния договор за кредит не е отразена
действителната обща сума, дължима от потребителя, тъй като в същата не са
включени общите разходи за потребителя, в т. ч. и възнаграждението за гаранта,
което е пряко свързано с кредита, доколкото сключването на договора за гаранция
е задължително условие за получаването му, независимо че задължението за
кредитополучателя може и да не възникне, ако успее да предостави обезпечението
по чл. 3 от договора за паричен заем.Това няма как да не се отрази и на
стойността на ГПР, защото той изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни и възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения
кредит – чл. 19, ал. 1 от ЗПК.В случая е договорено да се заплаща за
предоставеното обезпечение /гаранция/ в размер на 82, 01 лева месечно или общо
984, 12 лева за срока на договора за кредит от дванадесет месеца, заедно с
всички останали задължения по същия, което реално оскъпява договора за кредит
почти двойно.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза
в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на този закон е нищожна.В този смисъл, като не е включил
възнаграждението на гаранта – на стойност, близка до тази на отпуснатия кредит,
в „общата сума, дължима от потребителя“, кредиторът е заобиколил изискванията
на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника,
поради което клаузите от договора, касаещи общата сума за погасяване и годишния
процент на разходите, са нищожни, т. е. не съществуват по договора.И тъй като
не е спазено изискването на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК.Тази разпоредба от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни
условия за получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите ни на
двете страни.В случая липсва ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора по см. на чл. 11, т. 10 от ЗПК, което не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора
предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти на защита.
В допълнение посочването в договора за
кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна и
следователно измамна информация относно
общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по см. на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните
търговски практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да
го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.Това
от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която
следва да плати потребителя, е неравноправна по см. на чл. 4, § 1 от Директива
93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.
След като договорът за кредит е
недействителен, недействителен се явява и тристранния договор за гаранция,
който има акцесорен характер спрямо първия.Сам по себе си договорът за гаранция
не страда от някакви пороци, но поради особената връзка с договора за
потребителски кредит, това обуславя недействителност и на поетата гаранция, характеризираща
се като поръчителство.Поради това всички процесни вземания, с изключение на
тези, свързани с главницата, се явяват недължими.
Съгласно чл. 138, ал. 2 от ЗЗД поръчителство
може да съществува само за действително задължение.Доколкото такова в случая не
е възникнало, то и за гаранта не се е породило задължение да обезпечи
кредитора.Или в настоящия случай гаранта – ищецът по делото, е изпълнил едно „чуждо
задължение“.Съгласно чл. 74 от ЗЗД този
който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори
това, встъпва в правата на кредитора.Въпросът за незнанието за нищожността на
сделката и обосноваването на правния интерес по чл. 74 от ЗЗД с факта на това
незнание е свързан от една страна с вида на недействителността, а от друга – с
опасността от настъпване на неблагоприятни имуществени последици за
изпълняващия чуждото задължение – в този см.
определение № 212/19.12.2008г. на ВКС по т. д. № 635/2008г., I т. о.Недействителността на договора за кредит в
случая не е очевидна, тъй като към момента, когато заемодателят е получил
изпълнение от гаранта, последният не е знаел, че договорът за кредит е
недействителен, съответно, че договорът за гаранция не е порил действие.С оглед
на това същият е имал правен интерес да изпълни, тъй като имуществените му
права са били застрашени от бездействието на длъжника.При това положение
ищцовото дружество встъпва в правата на кредитора, вкл. и в правото му да
получи чистата стойност на кредита /чл. 23 от ЗПК/, която в случая е 1000 лева
главница, съотв. 922, 23 лева, каквато сума е била изплатена от гаранта на
заемодателя във връзка с активираната гаранция.Следва да бъдат съобразени обаче
и направените плащания от кредитополучателите, които са общо в размер на 970
лева според признанията на ищеца в исковата молба – 307, 41 лв. по заема и 662,
59 лв. по договора за гаранция.Поради това следва да се приеме, че сумата, за
която гаранта има основание да претендира възстановяване от ответника, е
погасена.
По изложените съображения настоящия
състав намира предявения иск за неоснователен, поради което обжалваното решение
като краен резултат е правилно и следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба
като неоснователна следва да се остави без уважение.
По
изложените съображения съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
260580/25.09.2020г., постановено по гр. д. № 10023 по описа за 2019г. на
Пловдивски районен съд, XXII гр. с.
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: