№ 861
гр. Варна, 10.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Марин Г. Маринов
Членове:Мария К. Терзийска
Елина Пл. Карагьозова
при участието на секретаря Христина Здр. Атанасова
като разгледа докладваното от Елина Пл. Карагьозова Въззивно гражданско
дело № 20233100500892 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба от
„Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Александър Малинов“ №51, вх. А, ет.9, офис 20,
срещу решение №3496/16.11.2022г., изменено в частта за разноските с
определение №2847/07.03.2023г., постановено по гр.д. № 15028/2021 г. на
ВРС, с което въззивникът е осъден да заплати на Я. Х. Г., ЕГН **********,
адрес: ***************************, сумата от 1752,23 лв., от която сумата
426,40 лв., представляваща недължимо платена възнаградителна лихва по
договор за потребителски кредит №903354 от 15.07.2020 г., ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата
молба/14.10.2021 г./ до окончателното й изплащане, както и сумата от 1325,83
лв., представляваща недължимо платено възнаграждение за „поръчител“ по
договор за потребителски кредит от 15.07.2021 г. и договор за поръчителство
от 15.07.2021г., сключен с „ФератумБанк“ /Малта/, ведно със законната лихва
върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба /14.10.2021 г./
до окончателното й изплащане, на основание чл. 55, ал. 1, пр.1 от ЗЗД.
В жалбата се поддържа, че според чл.22 от ЗПК договорът е нищожен
само когато са нарушени кумулативно всички предвидени в чл.10, ал.1 от
ЗПК изисквания, поради което в обжалваното решение неправилно е прието,
1
че договорът е нищожен само поради немотивирания и погрешен извод на
съда, че такса гарант следва да бъде включена в ГПР. Излага се, че ГПР
включва само разходите за услуги, които са задължително условие за
получаване на кредита. Сключването на договор за гаранция с
„ФератумБанк“ЕАД няма задължителен характер, тъй като потребителят
разполага с възможност да посочи свой поръчител и да не поема тези разходи.
На всеки етап от процеса по сключване на кредита през интернет страницата
на кредитора, потребителят разполага с необходимата информация и време,
за да прецени дали посоченият договор е подходящ за него или не, като
потвърждението се извършва едва след като е получил с електронно
съобщение договора, заедно с вноските, които биха се дължали на
„ФератумБанк“ЕАД. Кредиторът и поръчителят са отделни икономически
субекти. Българското законодателство не забранява договорът за
поръчителство между длъжник и поръчител да бъде възмезден.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата
страна, в който оспорва въззивната жалба и моли за потвърждаване на
първоинстанционното решение. Поддържа доводите за нищожност на
договора поради неясно посочване на лихвения процент и ГПР. Досежно
възнаградителната лихва твърди, че в договора не са уточнени вида и
условията за прилагане на лихвения процент (годишен, месечен, седмичен),
дали стойността му е фиксирана, при какви условия подлежи на промяна и на
каква база се изчислява. По отношение на ГПР излага, че съгласно ССЕ
същият възлиза на 207.08%, ако се вземат предвид главницата, договорната
лихва и възнаграждението за поръчителя. Налице е грешно посочен размер на
ГПР, а действителният такъв е над максимално установения праг по чл.19,
ал.4 от ЗПК. Грешното посочване на ГПР следва да се приравни на хипотезата
на непосочен ГПР, респективно целият договор следва да се обяви за
недействителен. Кредитът е уговорен и се предоставя само и единствено при
поръчителство на точно определено свързано лице, като потребителят е
лишен от възможността да посочи избран от него поръчител. При това
положение таксата следва да участва при формиране на ГПР. Целта на
включване в правоотношението на третото лице е заобикаляне на закона,
доколкото впоследствие таксата се заплаща на заемодателя. Навежда
твърдения, че в ТР няма вписано дружество с наименование „ФератумБанк“ и
прави предположение, че това е друга търговска марка на кредитора,
използвана с цел заблуждаване на потребителя. Поддържа, че не е ясно как е
формиран посоченият в договора ГПР, тъй като липсва математическа
формула за изчисляването му. Твърди нищожност на договора за
поръчителство поради липса на основание, както и че същият излиза извън
присъщата функция за обезпечаване на заема, тъй като задължава
потребителя да заплати такса в размер на близо половината от отпуснатия
кредит на свързано с кредитора лице. Излага, че договорът за поръчителство е
сключен в противоречие със задължението на кредитора да извърши преценка
за кредитоспособност преди сключване на договора за кредит и при
2
отрицателна такава да откаже да сключи договора. Цитира европейско
законодателство и практика на СЕС, които счита за относими към спора.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази
следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявени от Я. Х. Г. срещу
"Фератум България" ЕООД искове с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от
ЗЗД за присъждане на сумата от 426,40 лв., недължимо платена
възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит №903354 от
15.07.2020 г. и сумата от 1325,83 лв., недължимо платено възнаграждение за
„поръчител“ по договор за потребителски кредит от 15.07.2021 г. и договор за
поръчителство от 15.07.2021г., сключен с „ФератумБанк“ /Малта/, ведно със
законната лихва върху главниците от датата на депозиране на исковата молба
до окончателното изплащане.
Ищецът сочи, че по силата на сключен между страните договор за
потребителски кредит № 903354/15.07.2020г., е получил кредит в размер на
сумата от 4000 лева, срещу насрещното задължение да я върне при
възнаградителна лихва в размер на 920 лева или общо 4920 лева, в срок от 12
месеца, при уговорен ГПР – 49,11 %. Твърди, че на същия ден е сключил
договор за гаранция с "ФератумБанк", по силата на който се задължил да
изплати възнаграждение в общ размер на 3696 лв. Излага, че с Анекс № 1 от
29.10.2020г. към договора отпуснатият кредит се увеличил с 800 лв., като
общият размер на главницата станал 4800 лв., а размерът на
възнаградителната лихва – 1104 лв., съответно общата сума, която ищецът
следвало да върне била в размер на 5904 лв. Поддържа, че е погасил изцяло
сумата по сключения договор в общ размер на 9600 лв. Твърди, че на
основание чл.23 от ЗПК за разликата над дължимата главница от 4800 лева до
9600 лева платеното подлежи на връщане като дадено на нищожно правно
основание, поради противоречие на договора с изискванията на чл. 22 от ЗПК.
Релевираните основания са за противоречие с чл. 10, ал.1, чл.19, ал.4, чл.11,
ал.1, т.20, чл.29, ал.4 и 6и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Всички разменени между
страните електронни съобщения съставляват неподписани електронни
документи и в тази връзка липсва изразено съгласие за сключване на
договора. ГПР е формиран по неясен начин и действителният му размер
надхвърля 100 %. Лихвата противоречи на добрите нрави, тъй като надхвърля
трикратния размер на законната лихва. Липсва погасителен план. Не е
посочено наличието или липсата на право на отказ на потребителя от
договора и условията за упражняването му. Нищожността на договора влече
нищожност и на договора за гаранция. Клаузата за учредяване на
поръчителство е неравноправна и нищожна. Целта на включване в
правоотношение на третото свързано с ответника лице "ФератумБанк" е
заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
Твърди и унищожаемост на договора за кредит поради измама, грешка,
евентуално крайна нужда и явно неизгодни условия (получената сума е 4800
лева, а върнатата – 9600 лева), защото ищцата е имала остра нужда от
3
финансови средства и не е била в състояние да посреща основните си
разходи.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, в който оспорва предявения иск и по-конкретно доводите на
ищеца за нищожност на договора и отделни негови клаузи. Излага твърдения,
че договорът за поръчителство не е бил поставен като условие за
предоставяне на кредита, а е сключен по избор на кредитополучателя.
Последният сам е избрал начина на обезпечаване на договора, в т.ч. и от
ФератумБанк /Малта/ и дължимите такси за това, което обосновава
индивидуално договаряне на клаузите на договора. Ищецът е получил на
електронна поща преддоговорната информация, в която е посочено изрично,
че за сключването на договора за кредит е необходимо да обезпечи
задължението си чрез поръчителство, заедно с проекти на договора и цялата
необходима документация по сключване на кредита. Ищецът сам избрал
сключването на договор за гарант с ФератумБанк и е потвърдил със СМС, че
желае да сключи договор за кредит. Оспорва да е въвеждал в заблуждение
ищеца относно условията по кредита. Оспорва да са налице неравноправни
клаузи и нарушение на чл. 143 от ЗПП и чл. 19 ,ал. 4 от ЗПК. Сочи, че
договорът за гаранция няма за цел начисляване на допълнителни разходи, а
гарантира финансовия риск от неизпълнение от страна на ищеца. Намира, че
всяка сума по кредита е индивидуално договорена между страните, поради
което искането за връщането й счита за неоснователно. Сочи, че
договореният между страните ГПР от 49,11% е в съответствие с чл. 19, ал. 4
от ЗПК, а възнаграждението на гаранта не следва да се включва в ГПР.
Подчертава, че ищецът е имал възможност в рамките на 14 дни да се откаже
от договора без да дължи лихви и неустойка, което не е сторено, с което е
приел клаузата на чл.5 от договора за кредит.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В
обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното
решение за валидно и допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл.269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като служебно се произнася в
хипотезите на нарушение на императивна правна норма.
По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД в тежест
4
на ищеца е да докаже настъпило имуществено разместване въз основа на
нищожно правно основание и по-конкретно твърдяните пороци на договора
за кредит. В тежест на ответника е да докаже валидността на договора,
усвояването на кредита от ищеца, изпълнение на задълженията на
заемодателя, произтичащи от императивните правила за защита на
потребителите относно предоставяне на необходимата писмена информация
за съдържанието на условията по кредитите, вкл. обективните критерии, въз
основа на които разходите могат да се изменят, индивидуалното договаряне
на условията по договора, както и да обоснове договарянето на размера на
лихвите (възнаградителна и мораторна) и останалите такси, разходи и
неустойки в съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна
печалба
Не е спорно по делото, а и се установява от представените
доказателства, че между страните е сключен от разстояние договор за
предоставяне на потребителски кредит № 903354 от 15.07.2020 г., по силата
на който ответното дружество е предоставило на ищцата заем в размер на
4000 лева, който е следвало да бъде върнат на 12 вноски, съгласно
погасителен план към договора. Уговорен е лихвен процент в размер на 23 %
и ГПР от 49.11 %. С анекс №1 от 29.10.2020 г. главницата е увеличена от
4000лв. на 4800лв. Съгласно чл.5 от договора кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от FerratumBank в полза на „Фератум България"
ЕООД. В изпълнение на поетото задължение кредитополучателят е сключил с
ФератумБанк договор за гаранция /поръчителство/ от 16.07.2020 г., с който
дружеството е поело задължение да обезпечи задълженията по договора за
кредит срещу възнаграждение в размер на 3080 лева.
От заключението по допуснатата СТЕ се установява, че при
кандидатстване за кредит от „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, заявка може да
се подаде с личен гарант. През 2020г. дружеството има разгледани и одобрени
заявки за кредит, по които други кредитоискатели, различни от ищеца, са
кандидатствали с личен гарант. При кандидатстване за процесния договор за
кредит, „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД е предоставило на ищеца чрез e-mail
следните документи: Преддоговорна информация (Стандартен европейски
формуляр); Договор за потребителски кредит № 903354 от 15.07.2020 г.;
Общи условия, уреждащи отношенията между ,,ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ"
ЕООД и неговите клиенти, по повод предоставяните от дружеството кредите.
Ищцата е потвърдила договора и условията по него чрез изпращане на SMS
към номер 1917 със съдържание „FER PRIEMAM", което е била подканена да
направи, чрез SMS и имейл.
Потвърждаването на договора чрез изпратения от ищцата SMS има
значението на приемане по смисъла на чл.14 от ЗЗД, поради което от този
момент договорът за кредит се счита за сключен.
По въпроса за валидността на сключения договор за кредит съдът
намира за нужно да посочи, че липсва основание за механично добавяне в
5
общите разходи по кредита на възнаграждението по договора за предоставяне
на поръчителство – първо поради липсата на идентичност на страните по
двете правоотношения и второ доколкото вземанията по нищожни клаузи са
изначално недължими. Клаузата на чл.5 от договора за кредит, обективираща
поетото от длъжника задължение за учредяване на обезпечение, съдът намира
за нищожна като противоречаща на добрите нрави и като неравноправна.
Съгласно чл. 16 от ЗПК кредиторът е този, който следва да оцени
кредитоспособността на потребителя към момента на сключване на договора,
а с уговорката за избор на предварително одобрен от кредитора поръчител се
прехвърля върху длъжника рискът от неизпълнение на горното задължение.
Посочените в чл.5 алтернативи само привидно предоставят на потребителя
право на избор, но на практика само водят до неоправдано засягане на
интересите му. Принципната възможност за избор на физическо лице, вместо
предложеното юридическо лице, е ограничена от оценката и одобрението на
кредитодателя, поради което на практика за потребителя не е осигурена
реална алтернатива. Възможността за ползване на професионален поръчител
се явява обременителна, тъй като неизменно е свързана с допълнителни
разходи, а изборът е ограничен от факта, че гарантът е предварително посочен
от кредитора.
Липсват данни дали алгоритъмът за сключване на договора от
разстояние позволява потребителят да бъде уведомен предварително за
размера на дължимото възнаграждение за поръчителя, за да е в състояние да
вземе информирано решение. В тежест на ответника е било да докаже, че
потребителят е бил запознат с размера на дължимото възнаграждение за
гарант преди да е изразил съгласие чрез изпращане на SMS. Доказателства в
тази насока не са ангажирани. Не може да бъде споделено изложеното в
жалбата относно възможността потребителят сам да се информира за
потенциално дължимото възнаграждение на поръчителя. На база
представената с отговора на исковата молба извадка от уебсайта на
въззивника не може да се установи по безспорен начин дали и каква точно
информация е била генерирана в процеса на кандидатстване за кредита и дали
тази опция реално е съществувала към момента на кандидатстването или е
била създадена впоследствие. За предварителното предоставяне на договора
за гаранция по електронен път не са представени каквито и да било
доказателства. Така недоказани остават твърденията, че потребителят е
разполагал с необходимите информация и време, за да прецени неговите
съдържание и последици.
При това положение не би могло да се приеме, че договорът за
поръчителство е резултат от индивидуално уговаряне и свободна инициатива.
След като поръчителят е предварително посочен от кредитора, длъжникът не
е имал възможност за индивидуално договаряне. Налага се изводът, че
уговорките за поръчителство по Договора за кредит и респективно свързания
с него Договор за предоставяне на поръчителство противоречат на добрите
нрави и са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП, тъй като са уговорени
6
във вреда на потребителя с цена, близка по размер предоставената в заем
сума. Тази конструкция от сделки води до скрито оскъпяване на кредита чрез
сключване на привидно самостоятелен договор за поръчка, при незачитане на
правото на избор на потребителя относно личността на поръчителя. След като
възнаграждението за поръчителство е уговорено въз основа на нищожни
клаузи, същото е недължимо, поради което не е налице основание за
включването му в ГПР. Нещо повече, задължението за заплащането му не
произтича от договора за кредит, а от самостоятелен договор, сключен с
трето лице. В този смисъл заключението на допуснатата в първата инстанция
ССЕ, според което ГПР възлиза на 207.08 %, ако в него бъде включено
възнаграждението за поръчителя, не следва да бъде кредитирано.
Независимо от изложеното в случая клаузата на чл.4 от договора и чл.5
от анекса към него не съответства на законовите изисквания, тъй като
съдържа противоречие относно начина на формиране на ГПР. Съгласно чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл.1 и сл. от
приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК са посочени формулата и
параметрите, които участват в изчисленията на годишния процент на
разходите по кредита.
В разглеждания случай, посоченият в договора размер на ГПР (49,11%)
е в противоречие със словесното описание, че разходите по кредита се
свеждат до възнаградителната лихва от 23%. Относно взетите предвид
допускания е налице взаимно препращане между договора и общите условия,
без обаче на практика такива да са формулирани в нито една от релевантните
клаузи. По делото липсват доказателства, че посоченият в договора ГПР
(49,11%) е изчислен по предвидената в приложение № 1 към чл.19, ал.2 от
ЗПК формула. Последната не е инкорпорирана в договора, нито е налице
препращане към правната норма, която я предвижда. С оглед изложеното
следва да се приеме, че договорът страда от липса на реквизит от
задължителното съдържание по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, а именно посочване
на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР.
Неспазването на това изискване е сред лимитативно изброените в чл.22 от
ЗПК пороци, водещи до недействителност на договора.
По тази причина, съгласно чл.23 от ЗПК дължима е само чистата
стойност на кредита. Видно от заключенията по първоначалната и
допълнителната ССЕ, тя вече е била заплатена. Освен главницата, ищцата е
заплатила на дружеството ответник и сумата от 426,40 лв. – възнаградителна
лихва и 1325,83 лв. – възнаграждение за поръчител, които подлежат на
връщане като недължимо платени въз основа на нищожно правно основание.
Предвидената в специалния закон разпоредба на чл.23 от ЗПК дерогира
7
общото правило на чл.146, ал.1 от ЗЗП за валидност на клаузите, когато са
индивидуално договорени. В този смисъл възнаградителната лихва се явява
недължима, независимо, че е индивидуално уговорена във фиксиран и точно
определен размер.
Възнаграджението за поръчител в размер на 1325,83 лв. се явява
недължимо на самостоятелно основание, доколкото е уговорено в полза на
чуждестранното дружество „Фератум Банк“, а ответникът не е доказал
наличието на основание за получаването и задържането й.
С оглед изложеното съдът достига до извод за основателност на
исковите претенции по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, което налага потвърждаване на
първоинстанционното решение в цялост.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, вр. чл.38,
ал.1 от ЗА разноски се дължат единствено в полза на процесуалния
представител на въззиваемата страна, поради което на същия следва да се
присъди възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ във
въззивната инстанция в размер на 400 лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №3496/16.11.2022г., изменено в частта за
разноските с определение №2847/07.03.2023г., постановено по гр.д. №
15028/2021 г. на ВРС.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Александър Малинов“ №51, вх. А, ет.9,
офис 20 да заплати на адвокат Г. Ч., ЕГН **********, с адрес на кантора:
******************* сумата от 400 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ в производството
пред Варненски окръжен съд, на основание чл. чл.78, ал.1 от ГПК, вр. чл.38,
ал.1 от ЗА.
Решението не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл.280,
ал.3, т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8