Р Е Ш Е Н И Е
№ 260148
гр. Пловдив 30.09.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Пловдивският окръжен съд,
въззивно гражданско отделение, V-ти
състав, в публично заседание на четиринадесети септември през две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
СИЛВИЯ АЛЕКСОВА
с участието на секретаря Петя Цонкова, като
разгледа докладваното от младши съдия Алексова въззивно гр.д. № 760/2020 г., за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и следващите от ГПК, във вр. с чл. 439, ал. 1 от ГПК.
Постъпила е въззивна
жалба от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯТА“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Д. Б., чрез
пълномощника И.С., старши юрисконсулт на „Агенция за събиране на вземанията“,
против Решение № 4984 от 27.12.2019 г., постановено по гр.д. № 9193/2019 г. по
описа на Пловдивския районен съд. Твърди, се че Решението е неправилно и
незаконосъобразно, като се излагат подробни съображения. Претендират се
направените пред настоящата инстанция разноски.
С цитираното Решение
е признато за установено, че Н.Т.Ч., с ЕГН **********, не дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25,
офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата от 4224,78 лв. – главница, дължима
по Договор № 200610300085 за издаване и обслужване на международна кредитна
карта, сключен на 30.11.2006 г. и декларация за увеличение на лимит от
18.07.2008 г., законна лихва върху главницата в размер на 2761,14 лв. за
периода от 15.10.2012 г. до 22.03.2019 г., сумата от 5027,86 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 19.02.2010 г. до 08.10.2012 г. и
сумата от 1460,63 лв., съставляваща такси за периода от 19.02.2010 г. до
08.10.2012 г., както и сумата от 264,27 лв. – разноски в заповедното
производство, за които суми срещу наследодателя на ищеца – Т. Н. Ч., с ЕГН **********,
е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК № 10167/16.10.2012 г. и изпълнителен лист от
16.10.2012 г. по ч.гр.д. № 16290/2012 г. по
описа на Пловдивския районен съд, в полза на „Банка Пиреос България“ АД, ЕИК
*********, което вземане е придобито с договор за цесия от 14.01.2016 г. от
„Агенция за събиране на вземания“ АД, чийто правоприемник е ответника, за чието
събиране е образувано изп. Дело № 443/2018 г. по описа на ЧСИ Петко Илиев, рег.
№ 821, с район на действие Окръжен съд – гр. Пловдив, поради изтекла погасителна давност. С Решението „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, е осъдена и да заплати сумата от 925.00 лв. –
адвокатско възнаграждение на адв. Г.К. и сумата от 554,55 лв. – разноски за
държавна такса.
Въззиваемата страна –
Н.Т.Ч., с ЕГН **********, чрез пълномощника си – адв. Г.К., със съдебен адрес:***,
******, депозира писмен отговор, с който твърди, че жалбата е неоснователна, а
атакуваното Решение е правилно и законосъобразно. Претендира адвокатско
възнаграждение в настоящото производство, както и разноски за обезпечителното
производство, което е образувано повторно, предвид повторното образуване на
изпълнително дело от страна на жалбоподателя.
Пловдивският окръжен
съд, V-ти
въззивен граждански състав, след преценка на процесуалните предпоставки за
допустимост на жалбата и като взе предвид доводите на страните, приема за
установено следното:
Районен съд – гр. Пловдив е сезиран с искова
молба от Н.Т.Ч., с ЕГН **********, чрез пълномощника – адв. К., против „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт,
ет. 2, офис 4, с която е предявен отрицателен установителен иск с правна
квалификация чл. 439 от ГПК, за признаване за установено спрямо ответника, че
ищецът не дължи сумите, както следва: главница в размер на 4224,78 лв. по Договор
№ 200610300085 за издаване и обслужване на международна кредитна карта, сключен
на 30.11.2006 г.; законна лихва върху главницата в размер на 2761,14 лв. за
периода от 15.10.2012 г. до 22.03.2019 г.; сумата от 5027,86 лв.,
представляваща договорна лихва за периода 19.02.2010 г. до 08.10.2012 г. и
сумата от 1460,63 лв., съставляваща такси за периода от 19.02.2010 г. до
08.10.2012 г., както и присъдените в заповедното производство разноски в размер
на 264,27 лв., поради погасяването им по давност, за които суми е издаден
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 16290/2012 г. по описа на Пловдивския районен
съд, IV
бр. състав, издаден в полза на „Банка Пиреос България“ АД.
В производството пред районния съд ищецът
твърди, че на 30.11.2006 г. между Т. Н. Ч. /негов баща – починал на 20.06.2015
г./ и „Банка Пиреос България“ АД, е сключен гореописания Договор за издаване и
обслужване на международна кредитна карта и че впоследствие банката е инициирала
заповедно производство по ч.гр.д. № 16290/2012 г. на Пловдивския районен съд,
по което били издадени Заповед за незабавно изпълнение и Изпълнителен лист,
като този изпълнителен титул е послужил на кредитора за образуването на
изпълнително дело с № 985/2013 г. по описа на ЧСИ Милен Бъзински. Сочи, че въз
основа на Молба, депозирана на 01.03.2018 г. от „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, е образувано ново изпълнително дело с № 443/2018 г. по
описа на ЧСИ Петко Илиев, което първоначално било образувано срещу Т. Ч.
Твърди, че изпълнително дело № 985/2013 г. е официално прекратено, най-малкото
заради изтеглянето на изпълнителния лист, последвано от представянето му пред
ЧСИ Петко Илиев. Изтъква, че не дължи изпълнение не вземанията по цитирания в
Изпълнителния лист Договор № 200610300085 от 30.11.2006 г. нито на банката,
нито на претендиращия да е частен неин правоприемник – „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, доколкото липсва прилагане на договор за цесия. Твърди още, че
дори да се установи валиден фактически състав на прехвърлянето на вземанията и
съобщаване на цесията, то вземанията не се дължат поради изтекла погасителна
давност, в резултат на бездействие на кредитора. С исковата молба е направено
особено искане за допускане на обезпечителна мярка спиране на изпълнението по изп.д. № 443/2018 г. по описа на ЧСИ Петко
Илиев.
С Определение № 6115/03.06.2019 г. на
Пловдивския районен съд, II-ри
граждански състав по гр.д. № 9193/2019г., постановено по реда на чл. 389 от ГПК, съдът е допуснал обезпечение на предявения от Н.Т.Ч. отрицателен
установителен иск, като е спрял изп.д. № 443/2018 г. по описа на ЧСИ Петко
Илиев. Районният съд е приел, че е налице обезпечителна нужда, доколкото без
спиране на изпълнението би било невъзможно осъществяването на евентуалните
права на ищеца по решението.
Ответникът „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, депозира писмен отговор, с който оспорва предявения иск, като твърди, че е
недопустим, а в случай че съдът го допусне до разглеждане – че е неоснователен.
Сочи, че е налице валидност на сключения между него и „Банка Пиреос България“
АД, договор за цесия. Твърди също, че задълженията на ищеца не са погасени по
давност, като излага подробни съображения. Моли съда да постанови съдебно
решение, с което да отхвърли изцяло исковата претенция, като недопустима и
неоснователна.
В съдебно заседание на 10.10.2019 г. съдът е
приложил по делото копие на изпълнително дело № 443 от 2018 г. по описа на ЧСИ
Петко Илиев, с рег. № 821 при КЧСИ и район на действие Окръжен съд – гр.
Пловдив.
В съдебно заседание
на 05.12.2019 г. по делото са приложени писмо от ЧСИ Бъзински, Покана за
доброволно изпълнение и известие за доставяне.
Районен съд – гр.
Пловдив, за да постанови атакуваното решение, на първо място акцентира върху
безспорните по делото факти и обстоятелства. Прието е по делото, че срещу
наследодателя на ищеца –Т. Н. Ч., с ЕГН **********, е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение № 10167 от 16.10.2012 г. въз основа на документ по чл. 417 ГПК,
постановена по ч. гр. д. № 16290/2012 г. по описа на ПдРС, ІV брачен състав, по
силата на която е разпоредено длъжникът Т. Н. Ч., да заплати на кредитора
„Банка Пиреос България“ АД, ЕИК *********, сумата от 4224,78 лева – главница,
дължима по Договор № 200610300085 за издаване и
обслужване на международна кредитна карта, сключен на 30.11.2006 г. и
декларация за увеличение на лимит от
18.07.2008 г., сумата от 5027,86 лева - договорна лихва за периода от
19.02.2010 г. до 08.10.2012 г., сумата от 1460,63 лева - такса за периода от 19.02.2010 г. до 08.10.2012 г., ведно със
законна лихва върху главницата, считано от 15.10.2012 г. до окончателното
изплащане, сумата от 214,27 лева - държавна такса за образуване на производството, както и сумата
от 50 лева - адвокатско възнаграждение.
Въз основа на така издадената Заповед за изпълнение, е издаден и изпълнителен
лист от 16.10.2012 г.
Първоинстанционният
съд е приел, че при
преценката дали е изтекъл давностният срок на процесните вземания, следва да се
вземе предвид, дали са налице обстоятелства, които да прекъснат течението на
срока. Позовал се е на Тълкувателно решение № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. по
тълкувателно дело № 2 по описа за 2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че
прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките
на определен изпълнителен способ: насочването на изпълнението чрез налагането
на запор или възбрана, присъединяване на кредитор, възлагане на вземане за
събиране или вместо плащане, извършването на опис или оценка на вещ,
назначаването на пазач и др. Не са изпълнителни действия и не прекъсват
давността образуването на изпълнителното дело, изпращането и връчването на
покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на
длъжника, извършването на справки, набавянето на документи и книжа,
назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязло в сила
разпределение. Съдът е приел, че общият петгодишен срок за погасяване на
вземането на ответника по давност започва да тече от последното валидно
изпълнително действие, в случая от влизане в сила на заповедта за незабавно
изпълнение, а именно от 12.03.2013 г. и следователно същият е изтекъл на 12.03.2018 г.
Аргументира, че при лежаща върху
ответника доказателствена тежест, същият не е установил да са извършвани
изпълнителни действия, които да спират или прекъсват погасителната давност. Посочва,
че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години изпълнителното производство се прекратява на основание
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и че т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона,
а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни
факти. Изтъква, че тъй като след образуване на изпълнителното дело, не е доказано
да са предприети действия по изпълнението нито от взискателя, нито от съдебния
изпълнител, то тогава към дата 12.03.2015 г., изпълнителното производство е
прекратено ex lege.
Районният съд в мотивите си е приел
още, че образуваното изп. д. № 443/2018 г. по описа на ЧСИ Петко Илиев, рег. №
821 с район на действие Окръжен съд – Пловдив, е недопустимо и подлежи на прекратяване,
поради начална липса на правоспособна страна, с която да се учреди валидно
процесуално правоотношение, тъй като изпълнителното дело е образувано срещу
длъжник, който е починал преди предявяването на иска. Позовал се е на ТР №
1/2017 от 09.07.2019 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което
процесуалната правоспособност е абсолютна процесуална предпоставка за
възникването на правото на иск.
Изтъква, че връчването на
уведомление за извършено прехвърляне на вземания /цесия/, е нередовно, като не
може да се приеме, че на ищеца му е надлежно съобщено извършеното прехвърляне
на вземането по договор за цесия от 14.01.2016 г., сключен между „АСВ“ АД и
„Банка Пиреос“ АД.
Пловдивският
окръжен съд, V-ти граждански състав, въззивна инстанция, на основание чл. 269
от ГПК, се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта –
в обжалваната му част. По останалите
въпроси, той е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо.
Първото основно възражение на
жалбоподателя се отнася до това, че районният съд погрешно е приел, че
вземанията са погасени по давност, като този си извод е направил в унисон с т.
10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. На следващо място, се поддържа
оплакването, че образуваното второ изпълнително дело № 443 от 2018 г. по описа
на ЧСИ Петко Илиев, не е недопустимо.
Настоящата въззивна инстанция
намира, че възраженията са неоснователни.
Въззивният
състав споделя извода на Пловдивския районен съд относно приложимостта на т. 10
от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС към настоящия казус. /така и Решение №
45/30.03.2017 г. по т.д. № 61273/2016 г. по описа на ВКС, Четвърто ГО ; Решение
№ 131/23.06.2016 г. по гр.д. № 5140/2015 г. на ВКС, Четвърто ГО; Решение №
12/02.06.2016 г. по т.д. № 3788/2014 г. на ВКС, Първо ТО; Решение №
269/03.02.2016 г. по гр.д № 795/2012 г. на ВКС, Трето ГО/;
В
конкретния казус безспорно се установи, че на наследодателя на ищеца –
въззиваем в настоящото производство, на 25.02.2013 г. по изп. д. № 985/2013 г.
по описа на ЧСИ Милен Бъзински, рег. № 838, с район на действие Софийски
градски съд, е връчена покана за доброволно изпълнение, ведно с копие от
изпълнителен лист и заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК от
16.10.2012 г. по ч.гр.д. № 16290/2012 г. Тъй като срещу заповедта за незабавно
изпълнение не е било подадено възражение в законоустановения двуседмичен срок,
същата е влязла в сила на 12.03.2013 г., от която дата е започнала да тече
погасителната давност. С Постановление от 28.02.2018 г. по изп.д. № 985/2013
г., изпълнителното производство по делото е прекратено на основание чл. 433,
ал. 1, т. 2 от ГПК /постъпила от взискателя молба/. Като страни по делото са
посочени „Агенция за събиране на вземания“ АД – взискател и Н.Т.Ч. – длъжник. „Агенция
за събиране на вземания“ АД се явява частен правоприемник на първоначалния
взискател – „Банка Пиреос“ АД, въз основа на сключен договор за цесия от
14.01.2016 г. След връчване на поканата за доброволно изпълнение не е
установено да са извършвани изпълнителни действия, които да спират или
прекъсват погасителната давност. Правилно е приел районният съд, че когато
взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на
две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 от ГПК и т.нар. „перемпция“ е настъпила по силата на закона на
12.03.2015 г. Доколкото вземанията произтичат от договор за кредит, приложима е
разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД за общата 5-годишна давност за главницата,
следователно давността е изтекла на 12.03.2018 г. Не може да се приеме, че
първоинстанционното решение е неправилно, поради несъобразяване с разрешението,
дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г. Доколкото при висящност на спора е прието
друго задължително тълкуване на закона, то същото следва да бъде съобразено при
разрешаването му.
Относно оплакването, че образуваното второ
изпълнително дело № 443 от 2018 г. по описа на ЧСИ Петко Илиев. рег. № 821, с
район на действие Окръжен съд – Пловдив, не е недопустимо, настоящата инстанция
намира следното: Изпълнителното дело е образувано по молба на „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯТА“ ЕАД от 01.03.2018 г. срещу Т. Н. Ч. – починал на
20.06.2015 г. Съгласно мотивите на т. 2 от ТР № 1 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г.,
на ВКС, ОСГТК, смъртта прекратява съществуването на физическото лице като
правен субект и слага край на неговата правоспособност. Когато
правоспособността по материалното право не е налице, заедно с това отпада и
процесуалната правоспособност. Страни по делото могат да бъдат само процесуално
правоспособни лица и това е условие за допустимостта на гражданския процес като
производство. Починалото физическо лице не е правен субект, няма
правоспособност и не може да бъде субект и на процесуални правоотношения като
страна. Поради това, предявяването на иск срещу лице, което към този момент
вече е починало, изключва изначално възникването на валидно процесуално
правоотношение. Исковото производство е недопустимо и подлежи на прекратяване.
Доколкото изпълнителното производство представлява на общо основание съдебно
производство, за него са приложими общите правила на ГПК, поради което
разрешението, дадено с тълкувателното решение, е приложимо и за него.
Съгласно гореизложеното, настоящият състав
счита, че решението на районния съд следва да се приеме за правилно, поради което
същото ще бъде потвърдено.
По
разноските:
С оглед направеното искане на въззиваемата
страна и предвид неоснователността на въззивната жалба, в тежест на
жалбоподателя и в полза на въззиваемата страна ще се присъдят разноски във
въззивното производство в размер на сумата от 942.16 лв. за адвокатско
възнаграждение, определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за МРАВ. Относно
направеното искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в обезпечителното
производство, настоящият състав намира, че същото е неоснователно, по следните
съображения: В случая се касае за обезпечение на иск пред съд, пред който
делото е висящо. Не е налице образувано ново гр.д., по което да се дължи
нарочно възнаграждение. Никъде в Наредба № 1 за МРАВ не е предвидено заплащане
на адвокатско възнаграждение за обезпечително производство по висящ иск. Съдът
приема, че определеното адвокатско възнаграждение във въззивното производство е
съразмерно и включва в себе си всички действия на въззиваемата страна, предприети
по настоящото висящо дело, включително и изготвянето на молба с вх. №
261584/10.09.2020 г., депозирана от Н.Т.Ч., чрез пълномощника му – адв. Г.К..
Воден от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло Решение № 4984/27.12.2019 г. на Районен съд – гр. Пловдив, II-ри граждански състав, постановено по гр.д. №
9193/2019 г.
ОСЪЖДА
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯТА“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4, да заплати на Н.Т.Ч., с ЕГН ********** сумата от 942.16
лв., за направени разноски за адвокатско възнаграждение по въззивно гр.д. №
760/2020 г. по описа на Окръжен съд – гр. Пловдив, V-ти граждански състав.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: