Р Е Ш Е Н И Е
№..........................
гр.София, 21.06.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VІ-15 с-в в публично съдебно заседание на двадесет и втори
февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
СЪДИЯ: ПЕТЪР ТЕОДОСИЕВ
при
секретаря Галина Стоянова, разгледа търговско дело № 1158 по описа за 2016г. и
взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен от „С.и
Т.– МО“ ЕООД срещу „Е.“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 168 062,48 лв. – неустойка, дължима съгласно §5 от
споразумение от 05.12.2011г. към договор за покупко-продажба №72/10/2008 от
17.10.2008г. за неизпълнение на задължение на ответника да изтегли закупени
стоки по договора в периода от 12.08.2014г. до 07.04.2015г.
Ответникът оспорва иска с възражения за
легитимация на ищеца като кредитор на предявеното вземане (възраженията са
мотивирани с обстоятелството, че договорът е сключен от ищеца като комисионер
по договор с Министерството на отбраната); възражения за нищожност на клаузата
за неустойка поради противоречие с добрите нрави, за чието прогласяване е
предявен и приет за разглеждане по реда на чл. 212 ГПК инцидентен установителен
иск; възражения за забава на кредитора (ищецът не е изпълнил задълженията си да
осигури условия за изтегляне на стоките, включително задълженията, поети с §2
от споразумението от 05.12.2011г.); възражения за липса на основание за
прилагане на клаузата за неустойка (неустойката е уговорена като дължима само в
хипотезите на продължаване на срока за изпълнение на процесното споразумение).
Безспорно е между страните, но се и
установява от приетите писмени доказателства по делото, че с процесния договор №72/10/2008
от 17.10.2008г. ищецът продава на ответника стоки, включени в „Списък на
ненужните и неполагащи се по щатовете и табелите въоръжения, бойна техника и
материални средства в Българската армия“ и описани в приложение към договора,
срещу продажна цена в размер на 887 339,16 лв., която ответникът дължи да
плати авансово до 30.11.2008г. Уговорено е, че стоките се доставят при условие
франко ненатоварено превозно средство в складовете на продавача, както и че
собствеността и рискът преминават върху ответника с предаването на стоките. С
клаузата на чл. 9.1 от договора е предвидено, че срокът на действие на договора
е три месеца от датата на подписването му.
Уговорената продажна цена е платена изцяло от
ответника, но по-голямата част от стоките (на обща стойност 700 260,36
лв.) не са изтеглени от складовете на ищеца, като срокът на действие на
договора е продължаван с анекс №1 от 05.01.2009г., анекс №2 от 27.03.2009г.,
споразумение от 12.05.2010г. споразумение от 09.09.2010г. (приети като писмени
доказателства по делото) последователно до 30.03.2009г., 30.04.2010г.,
30.06.2010г. и 30.03.2011г.
С процесното споразумение от 05.12.2011г.
страните постигат съгласие, че „срокът на споразумението от 09.09.2010г.
относно договор №72/10/2008 от 17.10.2008г. е изтекъл (§1 от споразумението), ищецът
поема ангажимент в срок до 15 дни от подписване на новото споразумение да
направи искане до МО за издаване на нареждания, необходими за получаване на
неизтеглените стоки по договора (§2 от споразумението), ответникът се задължава
да изтекли неполучените стоки не по-късно от шест месеца, считано от датата на
издаване на нарежданията (§3 и 4 от споразумението), в случай, че ответникът не
изпълни задълженията си да изтегли стоките, заплаща на ищеца неустойка в размер
на 3% от стойността на неизтеглените количества за всеки просрочен започнат
месец в срок от седем дни след началната дата на забавата, като след изтичането
на срока ответникът е длъжен да заплати неустойка за толкова месеца, за колкото
иска да бъде продължен срока на изпълнението на споразумението (§5 от
споразумението), срокът може да бъде продължен и преди неговото изтичане, като
ответникът заплати на ищеца неустойката в размера по §5 за времето, за което
иска да бъде продължен този срок (§6 от споразумението).
Обстоятелството, че процесният договор и
цитираните анекси и споразумения са сключени от ищеца в изпълнение на
комисионен договор от 16.10.2008г. (също приет като доказателство по делото), с
който по възлагане на Министерството на отбраната ищецът е приел да сключи от
свое и за сметка на министерството договор за продажба на процесното имущество,
в противовес на възраженията на ответника не обусловя липса на материална
легитимация на ищеца по предявения осъдителен иск, тъй като съгласно чл. 349,
ал. 1 ТЗ по сделката, сключена от комисионера с трето лице в изпълнение на
поръчката, правата и задълженията възникват именно за комисионера. Обратна би
била хипотезата при сключена отчетна сделка между ищеца и министерството по чл.
349, ал. 4 ТЗ, която е съобщена на ответника, но доказателства, а и твърдения в
тази насока не са ангажирани в производството по делото.
Основателни са обаче възраженията на
ответника, че според съгласието на страните, обективирано в клаузите на §5 и 6
от споразумението от 05.12.2011г., основанието на предвиденото задължение за
неустойка включва освен неизпълнение на задължението на ответника за изтегляне
на процесните стоки от складовете на ищеца, така и изявление на ответника за
продължаване на срока на споразумението.
Изводът следва на първо място от съдържанието
на цитираните разпоредби на споразумението – в §5, изр. 1 от споразумението е
предвиден размерът на неустойката, а в §5, изр. 2 и в §6 от споразумението са
предвидени предпоставките, при които вземането възниква (в случая на §5 –
продължаване на срока на действие на споразумението след изтичане на уговорения
срок, в случая на §6 – продължаване на срока на действие на споразумението
преди изтичане на уговорения срок).
Становището на ищеца, че в клаузата на §5,
изр. 1 от споразумението е предвидено самостоятелно основание на задължението
за неустойка, което се изчерпва до неизпълнение на задълженията на ответника за
изтегляне на стоките в уговорения срок, не може да бъде споделено, тъй като ако това е действителната воля на страните
останалата част от текста на §5 от споразумението, както и клаузата на §6 от
споразумението биха били лишени от смисъл, а съгласно чл. 20 ЗЗД действителното
съдържание на клаузите на споразумението е това, което произтича от общия им
смисъл.
Следва да бъде съобразено и обстоятелството,
че неустойката е предвидена като периодична и то за период на забава, който
започва да тече след изтичане на уговорения срок на действие на споразумението,
но от друга страна изтичането на срока на действие на споразумението
предпоставя именно, че се прекратява действието на споразумението, респективно
на правата и задълженията по него (в това число задължението на ответника за
изтегляне на стоките), което пък означава, че ответникът може да има задължение
за изтегляне на стоките след изтичане на уговорения срок на споразумението, а
оттам да дължи мораторна неустойка за неизпълнение на това задължение именно и
само в случай, че срокът на споразумението бъде продължен по реда, предвиден в
§5, изр. 2 и §6 от споразумението.
Горните изводи за действителното съдържание
на клаузите на §5 и 6 от процесното споразумение следват и при тълкуването им с
оглед останалите клаузи на споразумението, но и с оглед клаузите на самия
договор за покупко-продажба от 17.10.2008г., по повод на който е сключено
споразумението.
Както се посочи по-горе договорът предвижда
задължение на ответника за авансово плащане на продажната цена, задължение на
ответника за изтегляне на стоките от складовете на ищеца, а самото изтегляне
като моментът, в който се прехвърля от ищеца върху ответника собствеността
върху стоките и рискът от повреждането или погиването им.
Срок за изпълнение на задължението на
ответника за изтегляне на стоките не е изрично предвиден, но с клаузата на чл.
9.1 от договора е предвидено, че срокът на действие на самия договор е три
месеца от датата на подписването му, което предпоставя, че задължението следва
да бъде изпълнено в посочения срок.
От значение в случая е, че цитираната клауза
предвижда именно срок на действие на договора, а не срок за изпълнение на
задължението на ответника за получаване на стоките, което при съобразяване на
предмета на договора и предвидената поредност на задълженията на страните по
него предпоставя, че единственият възможен регулативен потенциал на клаузата се
изразява в предвиждане на основание за разваляне на договора по право (възможността
страните отнапред да уговорят основания, при които договорът се разваля,
произтича от общото правило на чл. 9 ЗЗД, но и от изричния текст на чл. 20а,
ал. 2 ЗЗД), а именно неизпълнение на предмета на договора (прехвърляне на
собствеността върху процесните стоки с изтеглянето им от складовете на ищеца) в
уговорения тримесечен срок.
Последиците от развалянето на договора при
посоченото основание не са изрично регламентирани в самия договор, но
произтичат от общите правила на чл. 88 ЗЗД (всяка от страните държи да върне
полученото по договора, а изправната страна има право на обезщетение за вредите
от неизпълнението на договора).
Воля на страните да запазят последиците на
сключения договор е заявена с цитираните по-горе анекси и споразумения към
него, като следва да се отбележи, че анексите и споразуменията също предвиждат продължаване
на срока на самия договор, а не продължаване на срока за изпълнението на
задълженията на ответника за изтегляне на стоките. Това се отнася и за
последното споразумение от 05.12.2011г., с което е определен нов срок за
осъществяване на облигационните правоотношения, учредени с договора за
покупко-продажба, както и възможност за продължаване на този срок с едностранно
изявление на ответника срещу задължение за плащане на неустойка за времето на
продължения срок.
По делото не са ангажирани доказателства, но
и твърдения ответникът да е упражнил правото да продължи срока на действие на
договора с едностранно изявление по §5 или §6 от споразумението от 05.12.2011г.,
което по изложените съображения предпоставя, че с изтичане на предвидения в
споразумението срок договорът за покупко-продажба се счита за развален, но също
така означава, че не са настъпили и основанията за плащане на неустойката,
предвидени в цитираните клаузи от споразумението.
Доколко развалянето на договора като
последица от неизпълнението му в предвидения от страните срок поражда вземане
на ищеца за обезщетение на вреди по чл. 88 ЗЗД в случая е безпредметно да се
обсъжда, тъй като в основанието на предявения иск е поставено вземане,
възникнало от конкретна клауза за неустойка, а по съображенията по-горе
предвидените по съгласие на страните основания за приложение на клаузата не са
осъществени, освен това от съдържанието на клаузата не може да се направи
извод, че същата е предвидена за обезщетяване на вреди на ищеца, произтичащи от
развалянето на процесния договор.
По изложените съображения предявеният
осъдителен иск се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне, но независимо от
това съдът дължи произнасяне и по предявения от ответника установителен иск за
прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка, предвидена в §5 от процесното
споразумение, който е въведен като част от предмета на делото по реда на чл.
212 ГПК.
При същите съображения клаузата произвежда
валидно действие, но при изясненото по-горе съдържание на предвиденото в нея
правило за регулиране на отношенията между страните по делото.
Обстоятелството, че това съдържание не е
съответно на съдържанието, което ищецът по предявения осъдителен иск твърди, че
произтича от цитираната клауза, не може да обуслови основателност на предявения
от ответника срещу ищеца инцидентен установителен иск за прогласяване на
въпросната клауза за нищожна, тъй като от значение за валидността на клаузата е
именно действителното й съдържание, установено по правилата на чл. 20 ЗЗД и
съобразно представените по делото доказателства, а не съдържанието, която една
от страните по правоотношението е въвела с процесуалните си изявления като част
от предмета на спора по образуваното исково производство.
С оглед изхода на делото и съгласно
правилата на чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК всяка от страните по делото има право да
иска присъждане на разноските, които е направила за производството по делото,
съразмерно на уважената, респективно отхвърлената част от исковете.
И двете страни, обаче, са заявили
претенции за присъждане на разноски само за производството по предявения
осъдителен иск, което с огледа изхода на делото и в приложение на чл. 78, ал. 3 ГПК предпоставя, че разноските на ответника, направени за защита срещу
предявения иск и претендирани със списъка по чл. 80 ГПК, следва да бъдат възложени в тежест на ищеца.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „С.и Т.–
МО“ ЕООД с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** срещу „Е.“ ЕООД
с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** осъдителен иск с правно
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 168 062,48 лв. – неустойка, дължима
съгласно §5 от споразумение от 05.12.2011г. към договор за покупко-продажба
№72/10/2008 от 17.10.2008г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Е.“
ЕООД с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** иск за признаване за
установено по отношение на „С.и Т.– МО“ ЕООД с ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление *** срещу „Е.“ ЕООД с ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление ***, че клаузата на §5 от споразумение от 05.12.2011г. към договор
за покупко-продажба №72/10/2008 от 17.10.2008г. е нищожна.
ОСЪЖДА „С.и Т.– МО“ ЕООД с
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** да заплати на „Е.“ ЕООД с
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 7 200,00 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение по делото.
Решението може да се обжалва пред Софийски апелативен съд
в двуседмичен срок от връчването му.
СЪДИЯ: