Р Е Ш Е Н И Е
№………… 29.06.2018 г. ГР. П Л Е В Е Н
ПЛЕВЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД ІІ
въззивен граждански състав
на
ШЕСТИ ЮНИ две
хиляди и осемнадесета година
в открито
заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛА САХАТЧИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
КРАСИМИР ПЕТРАКИЕВ
мл. съдия ДЕСИСЛАВА НИКОЛАЕВА
Секретар: ДАФИНКА БОРИСОВА
Прокурор: ……………………………..
като
разгледа докладваното от съдията САХАТЧИЕВА
В.ГР.Д. № 284 по
описа за 2018 година
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
С Решение № 418/26.03.2018 г., Районен съд – гр. Плевен
по гр. дело № 9549/2017 г. по описа на същия съд е признал за незаконно и
е
отменил уволнението на Д.А.И.,
ЕГН **********,***, извършено със Заповед №
102/31.10.2017 г.,
и Заповед № 101/31.10.2017 г., издадена от управителя на „П. т.“ ЕООД, на основание чл.
344, ал.1, т.1 КТ.
Възстановил е Д.А.И., ЕГН **********,*** на заеманата
преди уволнението длъжност- „шофьор, автобус” в „П. т.“ ЕООД на основание чл. 344, ал.1,
т.2 КТ.
Осъдил е „П. т.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр.
Плевен, ЗИЗ, УПИ 4, кв.601, представлявано от. И Ц.ЕИК *****да заплати на Д.А.И., ЕГН **********,*** сумата от 996,66 лв., представляваща обезщетение за времето, през
което е останал без работа за периода от 31.10.2017 г. до датата 12.03.2018 г., на основание чл. 344, ал.1,
т.3 във вр. с чл. 225, ал.1 КТ, като е
отхвърлил иска за горницата над 996,66
лв. до 1380,00 лева, като неоснователен.
Осъдил е Д.А.И., ЕГН **********,*** да заплати на П.
т.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. Плевен, ЗИЗ, УПИ 4, кв.601,
представлявано от И. Ц.. ЕИК *****сума в размер на 77,78 лева, представляващи
сторените по делото разноски, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Осъдил е „П. т.“ ЕООД,
със седалище и адрес на управление гр. Плевен, ЗИЗ, УПИ 4, кв.601,
представлявано от И. Ц.. ЕИК *****, да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт по сметка на Плевенски районен съд
сумата от 290.00 лв., представляваща дължимата по делото държавна
такса върху уважените искове, на основание чл. 78, ал.6 ГПК.
Постъпила
е въззивна жалба от „П. Т.“ ЕООД – гр. Плевен чрез адв. Д.Д. от ПАК против
горепосоченото решение на ПРС в частта му, в която са уважени предявените
искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от КТ вр. чл.225 ал.1 от КТ със законните от това последици досежно определените държавни такси и
присъдените разноски, като се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност
на решението в тази му част. Въззивното дружество излага подробни доводи
относно обстоятелството, дали е влязла в сила Заповед № 101/30.10.2017 г. за
налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ на ищеца Д.А.И. за допуснато
нарушение по чл.190 т.4 от КТ, както и относно допуснатите нарушения от
работодателя при издаването на атакуваната заповед за прекратяване на трудовия
договор с ищеца Д.И. № 102/31.10.2017 г. Излагат се доводи за необоснованост на
съдебното решение относно изводите, че процесната заповед за прекратяване на
трудовото правоотношение не е мотивирана, съобразно изискванията на чл.195 ал.1
от КТ, изложено е бланкетно в заповедта извършеното нарушение на трудовата
дисциплина, същото не е конкретизирано по дата и период на извършване, което
прави самата заповед за уволнение и прекратяване на трудовото правоотношение с
ищеца Д.И. незаконосъобразно. Въззивникът счита, че в хода на съдебното дирене
са събрани достатъчно доказателства – писмени и гласни, които установяват по
безспорен начин извършеното нарушение на трудовата дисциплина от страна на
ищеца – управление на поверения му автобус, без да притежава свидетелство за
управление на МПС, тъй като същото му е било отнето от контролните органи.
Въззивникът счита, че е спазена и процедурата по налагане на дисциплинарното
наказание, като е проведен разговор между работодателя и работника във връзка с
извършеното от него дисциплинарно нарушение, като на ищеца е предоставено
достатъчно време за отговор, преди издаване на обжалваната заповед.
Следователно, работникът е бил осведомен и запознат с конкретното нарушение,
като неуведомяването за това обстоятелство на работодателя своевременно
представлява и злоупотреба с доверието на работодателя – нарушение, обуславящо
налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“. Неправилно са изводите на
РС, че работодателят е бил длъжен, преди налагането на наказанието да установи
кога е било отнето свидетелството за управление на ищеца, тъй като самият ищец
никога не е оспорвал факта, че е управлявал като шофьор поверения му автобус,
след като му е било иззето от органите на полицията свидетелството за
управление на МПС. Във връзка с извършеното нарушение и след поисканото
обяснение, преди връчването на заповедта за уволнение, ищецът е бил запознат от
управителя на дружеството – работодател със съществените елементи на
допуснатото нарушение, правилно е квалифицирано нарушението при налагане на
дисциплинарното наказание, съгласно разпоредбата на чл.187 ал.1 т.8 от КТ,
както и самата заповед е издадена, съобразно изискванията на чл.195 от КТ. Моли
Окръжния съд, да отмени решението на ПРС в обжалваните му части, като по
съществото на спора отхвърли изцяло, като неоснователни предявените
обективно-съединени искове от Д.И. с правно основание чл.344 ал.1 т.1 от КТ за
признаване за незаконно на уволнението на Д.И., извършено със Заповед №
102/31.10.2017 г. и Заповед № 101/30.10.2017 г., издадена от управителя на „П.
Т.“ ЕООД – гр. Плевен, възстановяване на Д.И. на заеманата длъжност преди
уволнението - „шофьор на автобус“, както и заплащане на обезщетение на ищеца за
оставането му без работа, поради незаконното уволнение в претендирания размер.
Постъпила
е въззивна жалба от Д.И. против горепосоченото решение на ПРС в частта му, в
която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.344 ал.1 т.3 от КТ вр.
чл.225 ал.1 от КТ за разликата над 996,66 лв. до претендираната сума в размер
на 1380 лв., като обезщетение за оставане без работа, вследствие на незаконното
уволнение. Въззивникът моли Окръжния съд, да отмени решението в тази му
обжалвана част и по съществото на спора да уважи изцяло така предявения иск за
обезщетение със законните от това последици.
Постъпил
е писмен отговор от Д.И. по постъпилата въззивна жалба от „П. Т.“ ЕООД – гр.
Плевен, в който се излагат доводи, че жалбата е неоснователна.
Окръжният съд, като прецени доводите,
изложени в жалбите и доказателствата по делото, намира за установено следното
от фактическа страна:
ПО ВЪЗЗИВНАТА ЖАЛБА НА „П. Т.“ ЕООД –
гр. Плевен
Въззивната жалба е основателна и следва да бъде
уважена.
Решението на ПРС в тази му обжалвана част е неправилно
и следва да бъде отменено.
Не се спори по делото, че ищецът Д.А.И. е изпълнявал
длъжността „шофьор на автобус“ при дружеството – работодател „П. Т.“ ЕООД – гр.
Плевен, съгласно сключен Трудов договор № 223/21.04.2017 г. Съгласно сключеният
трудов договор, работникът е изпълнявал длъжността си при непълно работно време
– 4 часа, с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 230,00 лв. и
допълнително възнаграждение за придобит стаж и професионален опит – 0,6% за
всяка година.
Не се спори, също така, че със заповед №
101/30.10.2017 г. на управителя на дружеството - работодател е наложено
наказание „дисциплинарно уволнение“ на Д.И. на основание чл.187 ал.1 т.8 от КТ,
тъй като своеволно изпълнява длъжностните си задължения като шофьор на автобус,
без да има право на това – поради отнето свидетелство за управление на МПС от
контролните органи. Препис от заповедта е връчена на работника на 31.10.2017 г.
Със Заповед № 102/31.10.2017 г. на управителя на „П. Т.“ ЕООД – гр. Плевен е
прекратено трудовото правоотношение с Д.И. на основание наложеното му наказание
„дисциплинарно уволнение“, съгласно разпоредбата на чл.190 ал.1 т.4 от КТ вр.
чл.330 ал.2 т.6 от КТ, като заповедта е връчена на работника на 31.10.2017 г.
С подадената искова молба, ищецът Д.И. е обжалвал
изрично заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение под №
102/31.10.2017 г., като незаконосъобразна и е поискал нейната отмяна, поради
незаконност на наложеното наказание „уволнение“ със Заповед № 101/30.10.2017 г.
Правилни са изводите на първоинстанционния съд, че
когато при прекратяване на трудовото правоотношение на работника или служителят,
работодателят издаде две отделни заповед – едната за налагане на
дисциплинарното наказание „уволнение“, а другата за прекратяване на трудовото
правоотношение на основание наложеното дисциплинарно наказание, то не подлежат
на обжалване поотделно и двете заповеди, тъй като искът е за признаване за
незаконно на уволнението и неговата отмяна, както и последиците от
незаконността на уволнението с предявените акцесорни искове – възстановяване на
заеманата длъжност „шофьор на автобус“ преди уволнението и заплащане на
обезщетението за оставане без работа, поради незаконното уволнение. В този
смисъл, съдът е разгледал и обсъдил и двете заповеди на работодателя, като е
приел, че е сезиран с подадената искова молба както за отмяна на заповедта за
прекратяване на трудовото правоотношение, поради наложеното дисциплинарно
наказание „уволнение“, така и за отмяна на заповедта, с която е наложено самото
дисциплинарно наказание.
Въззивната инстанция не приема доводите на въззивното
дружество, че Заповед № 101/30.10.2017 г., с която е наложено дисциплинарното
наказание е влязла в сила, като необжалвана от страна на работника Д.И., тъй
като се касае за един фактически състав във връзка с прекратяване на трудовото
правоотношение на работника, като с едната заповед е наложеното самото
дисциплинарно наказание „уволнение“, а с другата заповед е прекратен трудовия
договор на ищеца именно поради налагане на това дисциплинарно наказание.
В този смисъл, правилно РС е събирал доказателства и е
обсъждал не само законосъобразността на Заповед № 102/31.10.2017 г., но е
събирал доказателства и относно законността на наложеното дисциплинарно
наказание „уволнение“ със Заповед № 101/30.10.2017 г.
Както пред РС, така и пред въззивната инстанция,
въззивникът и ищец пред РС Д.И. е заявил изрично, че за периода 21.04.2017 г.
/когато е сключен трудовия му договор с „П. Т.“ ЕООД – гр. Плевен/ до
19.09.2017 г. е управлявал повереното му МПС – автобус с отнето свидетелство за
правоуправление. Пред РС са представени писмени доказателства от работодателя –
удостоверение № 16/2018 г. на ОД на МВР, Сектор „ПП“ за наложените на ищеца
наказания и принудителни административни мерки по ЗДвП, ведно със справка за
нарушител/водач, от които е видно, че с Наказателно постановление от 30.03.2017
г., влязло в сила на 22.11.2017 г., издадено въз основа на Акт №
Г846277/10.03.2017 г. за извършени нарушения на чл.103, чл.100 ал.1 т.1 и т.2
от ЗДвП, чл.174 ал.3 от ЗДвП на Д.И. е отнето свидетелството от правоуправление
за срок от 30 месеца.
От показанията на разпитания в хода на съдебното
дирете като свидетел Г.А.Х.– служител в дружеството – работодател като монтьор
се установява, че на 27.10.2017 г. управителят на дружеството е извикал на
разговор ищеца Д.И.. Проведен е такъв разговор в гаража на фирмата относно
обстоятелството, че Д.И. управлява поверения му автобус без свидетелство за
правоуправление. Именно свидетелят Х.. е казал на управителя И. Ц.., който е
негов тъст, че Д.И. няма свидетелство за правоуправление, като първоначално
ищецът е отговорил, че няма да си даде книжката, а след това е отвърнал, че
няма книжка и е посочил, че „кола книжка не кара“. Тогава управителят на
дружеството го е уведомил, че ще му наложи наказание „уволнение“, като Д.И. е
отговорил, че може да прави каквото си иска, тъй като и без това отива на
борсата. След 27.10.2017 г. Д.И. не е идвал на работа, като след проведения
разговор е издадена заповедта за уволнение, както и заповедта за прекратяване
на трудовия договор. Свидетелят Г.Х.. е посочил, че е разбрал за това
обстоятелство, тъй като Д.И. се е хвалил на автогарата, че управлява автобуса
без книжка, като от други фирми много шофьори са уведомили свидетеля за това
обстоятелството.
Предвид изложеното, съдът намира за установено по
категоричен начин, че ищецът Д.И. е извършил нарушение на трудовата дисциплина,
което обуславя налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“,
тъй като с действията си, управлявайки поверения му автобус с отнето
свидетелство за управление на МПС е извършвал обществен превоз на пътници,
застрашавайки техния живот и здраве, както и злепоставяйки интересите на своя
работодател. Извършеното нарушение на трудовата дисциплина представлява
злоупотреба с доверието и уронване доброто име на предприятието, съобразно
разпоредбата на чл.187 ал.1 т.8 предл.1 от КТ.
Както се посочи по-горе, това обстоятелство се
признава и от самия ищец Д.И., като пред въззивната инстанция е признато за
безспорно установено и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че за
периода 21.04.2017 г. – 19.09.2017 г. Д.И. е управлявал повереното му МПС –
автобус с отнето свидетелство за правоуправление.
За да отмени атакуваните заповеди и да признае за
незаконно извършеното уволнение на Д.И., ПРС е приел, че са извършени нарушения
от страна на работодателя на самата процедура по налагане на дисциплинарното
наказание, както и не е спазена разпоредбата на чл.195 ал.1 от КТ, която е императивна,
а именно заповедта за налагане на дисциплинарното наказание да бъде мотивирана.
Районният съд е посочил, че в процесната заповед на работодателя е изложено
бланкетно нарушението, без да е конкретизирано по период и дата на извършването
му, като не е достатъчно заповедта за уволнение да съдържа само общи описания
на действията или бездействията на служителя, а е необходимо да съдържа
конкретни нарушения на трудовата дисциплина, извършени на определени дати и при
определени условия. РС е добавил, че не е доказано от страна на работодателя, в
хода на процеса, преди налагане на дисциплинарното наказание да са изискани
писмени обяснения на работника или същият да е изслушан. Приел е, че
разпитаният свидетел, който е присъствал на проведения разговор с ищеца не
посочва конкретно, че работодателят е изискал обяснения от Д.И. за управлението
на МПС без свидетелство за управление за конкретни дати и периоди.
Само на това основание, РС е приел, че заповедта за
уволнение е незаконосъобразна и следва да бъде отменена, без да се изследва
въпросът за извършеното нарушение по същество и неговата тежест. На това
основание, отменяйки заповедта за дисциплинарно уволнение, РС е отменил и
заповед № 102/31.10.2017 г. на управителя на работодателя за прекратяване на трудовия договор с Д.И.,
поради наложеното дисциплинарно наказание.
Тези изводи на РС са незаконосъобразни.
На първо място, Окръжният съд намира, че е спазена
процедурата по изискване на обяснения от работника, преди налагането на
дисциплинарното наказание. Това обстоятелство се доказва от показанията на
разпитания свидетел Г.Х.., като е установено по безспорен начин, че преди
налагането на дисциплинарното наказание, работодателят е провел разговор с
работника, посочил е извършеното от него нарушение – управление на МПС с отнето
свидетелство за правоуправление, изслушал е обясненията му по този въпрос и го
е уведомил, че ще го уволни, т.е. че ще наложи най-тежкото дисциплинарно
наказание.
Съдът намира, че не е необходимо да бъде спазвана
някаква формална процедура по уведомяване на работника и изискване на обяснения
от същия за налагане на дисциплинарно наказание за извършено от него нарушение,
като в конкретния случай, ищецът е бил запознат от управителя на дружеството
със съществените елементи на допуснатото нарушение, предоставена му е
възможност за отговор и същият е уведомен за предстоящото налагане на
дисциплинарното наказание.
На следващо място, неправилен е извода на РС, че
издадената заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ №
101/30.10.2017 г. е немотивирана и издадена в нарушение на императивната норма
на чл.195 ал.1 от КТ. От събраните по делото доказателства се установява по
категоричен начин, че още към момента на сключване на трудовия договор с
работодателя „П. Т.“ ЕООД – гр. Плевен от 21.04.2017 г., ищецът е бил с отнето
свидетелство за правоуправление, тъй като същото му е отнето с издадения АУАН
от 10.03.2017 г., а НП за това нарушение е издадено на 30.03.2017 г., връчено
на 15.05.2017 г., като свидетелството за правоуправление е отнето за срок от 30
месеца. В самата заповед за уволнение е посочено точно нарушението и неговия
вид, а именно управление на автобус, като шофьор с отнето свидетелство за
управление на МПС от контролните органи, законовия текст и наказанието за това
нарушение.
В случая, не е необходимо работодателят да посочва
кога и на кои дни конкретно ищецът е управлявал автобуса без свидетелство за
правоуправление, тъй като за целия период на действие на трудовия договор,
ищецът е управлявал автобуса без свидетелство за правоуправление, т.е. касае се
за нарушение на трудовата дисциплина, продължаващо перманентно във времето от
сключването на трудовия договор на 21.04.2017 г. до датата на издаване на
заповедта за прекратяване на същия – 31.10.2017 г.
Предвид изложеното, предявените обективно съединени
искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от КТ се явява
неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени.
Следва да бъде отменено решението на ПРС в частта му,
в която са уважени исковете с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от КТ, като по отношение на исковата претенция за заплащане на обезщетение за
оставане без работа, поради уволнението за разликата над 996,66 лв. до 1380 лв.
и за периода от 12.03.2018 г. до 30.04.2018 г., РС е отхвърлил иска по чл.344
ал.1 т.3 от КТ вр. чл.225 ал.1 от КТ, като неоснователен.
Следва да бъде отменено обжалваното решение на ПРС и в
частта му досежно определените държавни такси, които следва да заплати
работодателя в полза на ПРС върху уважените искове, както и присъдените
разноски, съобразно разпоредбата на чл.78 ал.3 от ГПК.
ПО ПОДАДЕНАТА ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА ОТ Д.А.И.
С оглед изложените мотиви по подадената въззивна жалба
от „П. Т.“ ЕООД – гр. Плевен, въззивната жалба на Д.И. се явява неоснователна,
като в тази му част решението на ПРС следва да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
При този изход на делото, Д.А.И. следва да заплати
направените деловодни разноски за двете инстанции от „П. Т.“ ЕООД – гр. Плевен
в размер на 840 лв. адвокатско възнаграждение пред първата инстанция и в размер
на 945 лв. деловодни разноски пред настоящата инстанция – държавна такса в
размер на 145 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв., съобразно
представените списъци на разноските по чл.80 от ГПК.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯВА
Решение № 418/26.03.2018 г. на Районен съд – гр. Плевен, постановено по
гр.д. № 9549/2017 г. по описа на същия съд в частта му, в която е признато за
незаконно и отменено на основание чл.344 ал.1 т.1 от КТ уволнението на Д.А.И.,
ЕГН **********, съгласно Заповед № 102/31.10.2017 г. и Заповед № 101/30.10.2017
г., издадени от управителя на „П. Т.“ ЕООД – гр. Плевен, работникът е
възстановен на длъжността, заемана преди уволнението „Шофьор – автобус“ на
основание чл.344 ал.1 т.2 от КТ, присъдено е обезщетение в размер на 966,66 лв.
на основание чл.344 ал.1 т.3 от КТ вр. чл.225 ал.1 от КТ в полза на Д.А.И., ЕГН
********** за времето, през което работникът е останал без работа, поради
уволнението – 31.10.2017 г. – 12.03.2018 г., както и в частта му досежно
присъдените държавни такси и разноски, като вместо него и на основание чл.271
от ГПК, ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените обективно съединени искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2
и т.3 от КТ вр. чл.225 ал.1 от КТ от Д.А.И., ЕГН **********
против „П. Т.“ ЕООД – гр. ПЛЕВЕН, ЕИК
****, представлявано от управителя И. Ц.. за признаване за незаконно и отменяне
на уволнението на Д.А.И., ЕГН **********, съгласно Заповед № 102/31.10.2017 г.
и Заповед № 101/30.10.2017 г., издадени от управителя на „П. Т.“ ЕООД – гр.
Плевен, възстановяване на Д.А.И. на длъжността, заемана преди уволнението
„Шофьор – автобус“ и заплащане на обезщетение в размер на 966,66 лв. в полза на
Д.А.И., ЕГН ********** за времето, през което работникът е останал без работа,
поради уволнението – 31.10.2017 г. – 12.03.2018 г., като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ПОТВЪРЖДАВА
горепосоченото решение на Плевенски районен съд в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Д.А.И. ДА
ЗАПЛАТИ направените деловодни разноски за двете инстанции от „П. Т.“ ЕООД –
гр. Плевен в размер на 840 лв. адвокатско възнаграждение пред първата инстанция
и в размер на 945 лв. деловодни разноски пред настоящата инстанция – държавна
такса в размер на 145 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв.,
съобразно представените списъци на разноските по чл.80 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: