Решение по дело №397/2020 на Окръжен съд - Силистра

Номер на акта: 260037
Дата: 5 март 2021 г. (в сила от 5 март 2021 г.)
Съдия: Добринка Савова Стоева
Дело: 20203400500397
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 9 ноември 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

  260037

 

Силистра, 05.03.2021г.

 

 В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

Силистренският окръжен съд, гражданско отделение, публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ТЕОДОРА ВАСИЛЕВА

                                               ЧЛЕНОВЕ:   ДОБРИНКА СТОЕВА

                                                            мл.с-я   ОГНЯН МАЛАДЖИКОВ

 

 

при секретаря Антоанета Ценкова и в присъствието на прокурора………….  като разгледа докладваното от съдия  Д. Стоева  в.гр.д.    397  по описа за 2020  година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производство по чл. 258  и сл. от ГПК.

 

С решение № 444/14.08.20г., постановено по гр.д. № 248/2019г. по описа на СРС, съдът e отхвърлил предявените от Т.Д.Т., срещу   Б.Г.Б., искове с правно основание по чл. 240 ЗЗД (главен иск), чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД (евентуален)  и чл. 86 ЗЗД (акцесорен), за заплащането на следните суми:

-150 лв., представляваща главница по договор за заем от 23.01.2003 г.;

-200 лв., представляваща главница по договор за заем от 17.03.2003 г.;

-200 лв., представляваща главница по договор за заем от 20.03.2003 г.;

-100 лв., представляваща главница по договор за заем от 28.03.2003 г.;

-1000 лв., представляваща главница по договор за заем от 02.04.2003 г.;

-300 лв., представляваща главница по договор за заем от 09.04.2003 г.;

-750 лв., представляваща главница по договор за заем от 10.04.2003 г.;

-700 лв., представляваща главница по договор за заем от 17.04.2003 г.;

-100 лв., представляваща главница по договор за заем от 23.04.2003 г.;

-250 лв., представляваща главница по договор за заем от 25.04.2003 г.;

-450 лв., представляваща главница по договор за заем от 29.04.2003 г.;

-180 лв., представляваща главница по договор за заем от 08.05.2003 г.;

-200 лв., представляваща главница по договор за заем от 12.05.2003 г.;

-800 лв., представляваща главница по договор за заем от 19.05.2003 г.;

-880 лв., представляваща главница по договор за заем от 28.05.2003 г.;

-300 лв., представляваща главница по договор за заем от 03.06.2003 г.;

-135 лв., представляваща главница по договор за заем от 04.06.2003 г.;

-128 лв., представляваща главница по договор за заем от 13.06.2003 г.;

-150 лв., представляваща главница по договор за заем от 20.06.2003 г.;

-1500 лв., представляваща главница по договор за заем от 04.07.2003 г.;

-480 лв., представляваща главница по договор за заем от 12.08.2003 г.;

-350 лв., представляваща главница по договор за заем от 25.08.2003 г.;

-180 лв., представляваща главница по договор за заем от 02.09.2003 г.;

-300 лв., представляваща главница по договор за заем от 07.10.2003 г.;

-500 лв., представляваща главница по договор за заем от 13.10.2003 г.;

-500 лв., представляваща главница по договор за заем от 23.10.2003 г.;

-650 лв., представляваща главница по договор за заем от 27.11.2003 г.;

-240 лв., представляваща главница по договор за заем от 11.02.2004 г.,

заедно със законната лихва, считано  от 14.02.2019 г., до окончателното  плащане, както и евентуалния иск за  заплащане на сумата от 11673 лв., като такава, платена без основание, заедно със законната лихва, считано от 14.02.2019 г., до окончателното ѝ плащане. Осъдил е Т.Д.Т., да заплати на   Б.Г.Б., сумата от 900 лева- разноски по делото.

Недоволна от решението, е останала Т.Д.Т., която го обжалва в законоустановения срок и моли същото да бъде отменено, като неправилно и незаконосъобразно и вместо това да се постанови друго, с което да се уважат предявените от нея искове. Претендира разноски.

Ответната страна по жалбата Б.Б. депозира писмен отговор, в който се изразява становище за правилност на обжалваното решение и неоснователност на въззивната жалба. Претендира присъждане на деловодни разноски.

Съдът като обсъди жалбата, доказателствата по делото и становищата на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е неоснователна.

Предявените  искове са с правно основание чл. 240 ЗЗД (главния иск), чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД (евентуалния)  и чл. 86 ЗЗД (акцесорния).

По иска с правно основание чл. 240 ЗЗД:

Договорът за заем за потребление е реален неформален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнато между страните съгласие заемодателят предаде, а заемополучателят получи в заем парична сума или заместими вещи, на които става собственик, като се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид количество и качество. За да съществува заемно правоотношение, освен съглашение между страните, е необходимо да се извърши и реално предаване на парите. В тежест на ищеца е да установи наличието на заемно съглашение между старните с основните елементи по него – размер на заетата сума, срок на връщането, факта на предаване на ответника на твърдяната сума. Последният съответно следва да установи фактите, на които основава своите възражения, т. е. не е налице договор за заем, а паричните средства са дадени на друго основание.

В случая ищцата доказва реално предаване на ответника на процесните суми, представяйки писмени доказателства - извлечение от разплащателни сметки на Т.Т., като факта на превода на процесните суми не се оспорва от ответника Б.. Последният обаче оспорва тези суми да са му дадени по заемно правоотношение между страните, твърдейки че са му превеждани от ищцата, в качеството й на посредник на сина си, по повод  изпълнението на трудови функции от ответника като служител във фирмата, собственост на сина на Т.– В. Т. Като доказателство представя Решение №443/22.02.2010г. на ВКС, постановено по гр.д.№ 4902/2008г. /стр. 138 от първоинстанционното дело/, от което се установява, че между Б.Б. и ЕТ В. Т. с фирма „Ел ес би си лимитид- В. Т.“, гр.Варна, на 03.06.2003г. е възникнало трудово правоотношение, което е съществувало до 18.04.2004г., по силата на което Б.Б. е изпълнявал длъжността „посредник в бизнес услугите“.

В подкрепа на тезата за наличие на заемно правоотношение между страните, ищцата ангажира св. показания на И. Т.Г., И.И. Д., В.Г. и М.П.К. Правилно СРС е приел, че от показанията на св. Г./стр.506/ се установява, че той е в близки отношения с ищцата и съответно показанията му не могат да се коментират като са безпристрастни. Отделно от това сами по себе си те не установяват наличието на твърдяните от ищцата заемни правоотношения с ответника. Свидетелят заяви, че за наличието на такова правоотношение, както и за дадените от Т. на Б. в заем суми, знае именно от Т., като от показанията му става ясно, че не е присъствал на разговори между тях във връзка с тези заеми. Всичко, което заявява, му е известно от разговорите му с Т.. Също така нелогично звучи обяснението му, че Т. го е карала да записва в тефтер заетите суми, тъй като се е страхувала да каже за тях на синовете си и макар, че още през 2004г. е поискала от заемателя тяхното връщане и той й е отказвал, тя едва през 2019г. решава да претендира по съдебен ред връщането им.

От разпита на свидетеля М. П.К. също не се установява, че Т.Д.Т. е предоставила на Б.Г.Б. исковите суми именно като заем с уговорка за връщането им. Свидетелят изрично заяви, че не е присъствал на разговори, в които Б. е искал пари в заем от въззивницата.

С оглед доказване възникване на заемното правоотношение, ищцата твърди също, че Б. е имал остра нужда от парични средства в процесния период и поради това е зеамал от нея процесните суми. В подкрепа на твърдението си отново ангажира свидетелски показания, но от тях не следва извода, че Б. е имал финансови затруднения в този период. Св. К. не свидетелства за такива, а св. Г.категорично заява, че през процесния период си е личало, че Б. е имал пари. Св. Г. заявява съвсем общо, че е чувал от някъде, че Б. имал финансови затруднения и искал пари от Т., но нищо конкретно не споменава, за да се приеме, че от покадзанията му се установяват тези факти. На св. Д. пък са противоречиви показанията в тази насока, тъй като веднъж заявява, че винаги е било влошено материалното положение на ответника, а след това, че не знае същият да е изпитвал затруднения по задоволяване на своите и на семейството си нужди.

Свидетелите на ответната страна също свидетелстват, че Б. не е имал финансови затруднения в процесния период.

Съобразявайки всичко изложено до тук, съдът стига до извода, че по делото липсват убедителни доказателства, установяващи наличието на твърдяните от ищцата заемни правоотношения между нея и ответника в периода януари 2003г. – февруари 2004г.

Настоящата инстанция се собидаризира с довода на СРС, че дори да беше доказан факта на твърдяните заемни правоотношения, правният резултата би бил същият, предвид възражението за погасяване на вземането по давност, направено от ответника, което е основателно.

Съгласно разпоредбата на чл.110 от ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, а съгласно общото правило на чл. 114, ал.1 ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемост на вземането и това е денят на падежа на задължението, ако такъв е уговорен. Когато обаче изрична уговорка в посочения смисъл липсва, т.е. задължението е без срок, то кредиторът може да иска изпълнението му веднага /чл.69 ЗЗД/. В случая от показанията на свидетеля на ищцата Г. се установява, че ищцата си е поискала заемните суми от Б. още през 2004 г. В този смисъл несъстоятелен е доводът на жалбоподателката, че едва с исковата молба ответникът е поканен да заплати дължимите от него суми.

По евентуалния иск с правно основание чл. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:

Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. /В този см. Р 374/09г. на Трето г.о., ВКС/.

В случая е установено предаване на процесните парични следства на ответника, но от ангажираните от ответника доказателства се установява, че тези средства не са му дадени без основание, а са дадени при наличие на основание за преминаването им  от имуществото на ищеца в имуществото на ответника.

Както бе посочено по-горе, по безспорен начин е установено, че през периода 03.06.2003г. - 18.04.2004г. ответникът е бил в трудово правоотношение със сина на ищцата - ЕТ В. Т. с фирма „Ел ес би си лимитид- В. Т.“, гр.Варна, където е изпълнявал длъжността „посредник в бизнес услугите“. От свидетелските показания на Л., В., Б. се установява, че ответникът е изпълнявал тази длъжност в офиса на Т. в гр. София. Установено е също от разпита на свидетелите В. и Б., че Б. се грижил за оборудването, за снабдяването на офиса с консумативи, заплащането на комунални услуги, за наеми и др., както и че е водил разговори с Владимир за тези необходими средства, а след това е водил разговори и с майка му, като след разговорите е получавал пари по банковата си сметка, с които е изплащал необходимите разходи за офиса.

От свидетелските показания на разпитаната свидетелка Л., както и на св. В. и св.Б., се установява също, че през процесния период В.е бил в Англия и майка му е извършвала разплащанията с наетите от него служители, като за целта той е изпращал на нея средства, а тя им ги е превеждала за съответните фирмени нужди /разходи за консумативи, за заплащане на такси, за заплащане на оборудване и др., включително и за възнаграждения/. Това се установява и от приложената разпечатка на сметката на ищцата в банка Биохим.

Видно е, че през процесния период ищцата е получавала от сина си и е изпращала както на ответника, така и на други лица - служители във фирмата на сина й или имащи договорни отношения с фирмата му, различни суми с основание „дължима сума и превод“ / на К. И., на В.Г., на Д. Н. - служители в офиса на ЕТ „EJI ЕС БИ СИ ЛИМИТЕД – В. Т.” в град Варна, на И. Д. и Н. Н. - св офиса на ЕТ „ЕЛ ЕС БИ СИ ЛИМИТЕД – В. Т.” във град София/.

Разпитаната пред настоящата инстанция свидетелка К.Л., работеща на длъжност  „офис мениджър“ в офиса на Т. в гр. Варна през процесния период, заявява че ответникът й е бил представен от работодателя като негов приятел и човек, който ще работи в офиса им в гр. София, а майката на В. Т.й е била представена от последния като човекът, който реално ще осъществява счетоводството на фирмата. От показанията й става ясно, че работодателят е живеел в Англия, а майка му, като занимаваща се с фирменото счетоводство, се е грижила за покриване на офис – разходите. Също така става ясно, че трудовото й правоотношение в тази фирма е приключило през м. април 2004г., в който приблизително период е приключил и бизнесът на работодателя й с- издаването на визи, предвид настъпили законодателни изменения в тази област. Следва да се посочи, че именно в този период е и последният направен банков превод от ищцата към ответника с основание „дължима сума в полза на контрагент“ – 11.02.2004г.

Съдът, съобразявайки коментираните по-горе доказателства, стига до извода, че Б.Б. е получавал на твърдяното от него основание процесните суми от ищцата и искът на последната за връщане на дадените от нея без основание на ответника парични средства се явява неоснователен.

 

Следва да се посочи също, че е основателно и възражението на ответника за изтекла погасителна давност. Искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се погасява в петгодишен срок, който започва да тече от момента, в който длъжникът получи нещо без основание, в този момент вземането на кредитора става изискуемо. Следователно при даденото при начална липса на основание изискуемостта настъпва от момента на престирането, който в случая е 2003г., респ. 2004г., и към момента на предявяване на исковите претенции – 14.02.19г., е изтекла 5-годишната погасителна давност. /В този см.и Р. № 303/1.10.2015 г. по гр. д. № 2081 / 2015 г. на ВКС, 4-то гр. отд./.

Предвид изхода на делото по основните искове, аксесорните искове за присъждане на законна лихва за забава върху главниците, считано от предявяване на исковете до окончателното изплащане на задълженията, също се явяват неоснователни.

Като е достигнал до същия краен извод и е отхвърлил предявените искове, СРС е постановил правилно решение, което подлежи на потвърждаване.

Предвид изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на жалбоподателката не следва да се присъждат разноски, а на ответника по жалбата, на осн. чл. 38 ЗА,  следва да се присъди претендирания адвокатски хонорар за безплатна защита на материалнозатруднено лице в размера, присъден и от СРС, а именно 900 лв.

Мотивиран от гореизложените съображения, СОС

 

 

                              Р   Е   Ш   И :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 444/14.08.20г., постановено по гр.д. № 248/2019г. по описа на СРС.

 

ОСЪЖДА Т.Д.Т. , да заплати на   Б.  Г.Б., сумата от 900 /деветстотин лева/ лв.- разноски по делото.

 

Решението не подлежи на обжалване.