Р Е Ш
Е Н И Е
№ 2601374 10.08.2023 година град Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, V граждански състав, в публично заседание на двадесет и девети май
две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИНА ТАБАКОВА
при
участието на секретаря Огняна Димитрова
като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 4040 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
по делото е образувано по искова молба на „Първа Инвестиционна Банка” АД, ЕИК:
*********, против Д.В.З., ЕГН **********, с която са предявени искове по реда
на чл.422 във вр. с чл. 240 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД във вр.с чл. 4 ЗПК, за
признаване на установено в отношенията
между страните, че се дължат сумите, както следва: 10 878.86 лева - просрочена главница
по Договор за банков кредит № 006LD-R-0000610 от 12.06.2009г., сумата от 14 757.09 лева - просрочена договорна лихва по раздел ІІІ, т.6 от
договора за периода от 11.12.2009 г. до 11.06.2019 г. вкл. и сумата от 9087.68
лева - наказателна лихва по
т.12, раздел ІІІ от Договора за периода от 11.10.2009 г. до 09.09.2019 г. вкл.,
ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 11.09.2019 г. до
окончателното изплащане на задълженията, за които суми е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист
по ч.гр.д. № 15398/2019 г. по описа на ПРС. Претендират се и разноски в
заповедното производство и в настоящото исково производство.
Ищецът посочва, че на 12.06.2009 г. между ответника и Банката е сключен
Договор за банков кредит, с който
договор Банката е отпуснала на длъжника сумата от 11 000 лева за погасяване на
съществуващи задължения. Крайният срок за погасяване на предоставения кредит,
съгласно точка 4 от договора, е 11.06.2019 г. Длъжникът не е погасил
задълженията си към Банката в този срок. Считано от датата на падежа 11.06.2019
г. целият кредит е изискуем.
Отпуснатият кредит се сочи, че е изцяло усвоен еднократно от
кредитополучателя на 18.06.2009г., по банкова сметка, ***.
Така усвоеният кредит е погасяван частично по главница и лихви на датите
и в размерите, описани в исковата молба. Сочи се, че кредитът е в просрочие,
считано от 11.10.2009 г. - общо 3621 дни към 10.09.2019 г.
По кредита са просрочени 117 броя погасителни вноски, съгласно Договора
за кредит, които са били дължими на посочените в исковата молба падежи.
Ищецът посочва, че от датата на падежа
11.06.2019 целият кредит е изискуем.
С оглед гореизложеното на 11.09.2019г. „Първа Инвестиционна Банка“ АД е
подала в Районен съд Пловдив, Заявление за издаване на заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника, въз основа на извлечение от
счетоводните книги на Банката. По горното заявление на „Първа Инвестиционна
Банка“ АД, е образувано частно гражданско дело
и е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК и съответния Изпълнителен лист за гореописаните
суми. След като е издаден изпълнителен лист, Банката образува срещу длъжника
изпълнително дело. По образуваното изп. дело на длъжника е връчена покана за
доброволно изпълнение давайки му двуседмичен срок. Длъжникът не е погасил
задълженията си към Банката в този срок. В дадения му срок, длъжникът е подал възражение срещу заповедта за
изпълнение и изпълнителния лист.
На 14.02.2020 г., в „Първа Инвестиционна Банка”АД, е получено съобщение
от Районен съд - Пловдив, с което същият уведомява „Първа Инвестиционна
Банка”АД за обстоятелството, че длъжникът е подал писмено възражение срещу
издадената заповед за незабавно изпълнение. Предвид изложените обстоятелства,
за „Първа Инвестиционна Банка”АД, се породил правен интерес, да предяви
против длъжника, иск по чл.422, ал.1 от ГПК за установяване на вземането на Банката, за което са издадени Заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и
Изпълнителен лист по ч.гр.д №15398/2019г. на Районен съд – Пловдив.
На основание изложеното се моли предявените искове да се уважат.
Претендират се разноски.
Препис от исковата молба е връчен на ответника, като в законоустановения
срок е постъпил отговор на исковата молба.
Ответникът оспорва предявените
искове като неоснователни. Не оспорва сключването на договора с описаните в
исковата молба клаузи, касаещи падежите на месечните вноски. Прави възражение
за погасяване по давност на процесните вземания, като сочи, че началният момент
на давността е свързан с изискуемостта на съответната погасителна вноска, поради
и което към датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение е изтекъл, както петгодишния, така и тригодишния давностен срок. В
тази връзка посочва, че въпреки правото на банката да обяви кредита за
предсрочно изискуем, то същата е изчакала 3621 дни преди да пристъпи към
изискуемост на кредита и то без да уведоми писмено кредитополучателя. Цитира
съдебна практика в подкрепа на възраженията си. Моли исковете да се отхвърлят.
С определение № 263186 от
13.11.2020 г., по искане на ищеца „Първа Инвестиционна Банка“ АД, е
конституиран „С.Г.Груп“ ЕАД, ЕИК *********, като трето лице – помагач на
страната на ищеца.
Третото – лице – помагач -
„С.Г.Груп“ ЕАД е взел становище по предявените искове като заявява, че поддържа
изложеното в исковата молба. Заявява, че между страните е безспорно, че е
сключен Договор за банков кредит от 12.06.2009 г., по силата на който на
ответника е предоставена сумата в размер на 11 000 лева със задължението
да ги върне по погасителен план, изрично уговорен между страните.
Поради
изложеното, моли предявените искове да се уважат.
Съдът, след като обсъди събраните
по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед
изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:
Видно от
приложеното ч.гр.д. № 15398/2019 г. по описа на РС - Пловдив, в полза на „Първа
Инвестиционна Банка“ АД са издадени против Д.В.З., Заповед № 8397 за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 30.09.2019 г. и
изпълнителен лист от 01.10.2019 г. за следните суми: 10 878.86 – просрочена главница, дължима по Договор за банков кредит № 006LD-R-000640/12.06.2009
г., с краен падеж: 11.06.2019 г.; 14 757.09 лева – възнаградителна лихва, дължима на основание Раздел ІІІ, т. 6 от
Договора, за периода 11.12.2009 г. – 11.06.2019 г.; 9 087.68 лева –
наказателна лихва, дължима на основание Раздел ІІІ, т. 12 от Договора,
за периода 11.10.2009 г. – 09.09.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 11.09.2019 г. до окончателното й изплащане, както и за разноски в производството, въз основа на които е образувано изпълнително дело №
20198250400680 по описа на ЧСИ Стефан Горчев, рег. № 825 КЧСИ, с район на
действие – Окръжен съд – Пловдив.
В срока по чл.
414 ГПК ответникът Д.В.З. е възразил срещу заповедта. В предоставения на ищеца
от съда едномесечен срок за това е подадена настоящата искова молба.
Предвид изложеното, съдът приема,
че установителните искове против Д.В.З., по реда на чл.422 ГПК са допустими,
тъй като са предявени в срок, в резултат от своевременно депозирано възражение
от длъжника в заповедно производство, имащо за предмет същите вземания.
Относно тяхната основателност, съдът приема следното:
За успешното провеждане на исковете, при условията на пълно и главно
доказване, ищецът следва да установи следните правопораждащи факти, а именно – наличието на валидно правоотношение по договор за
банков кредит № 006LD-R-000610 от 12.06.2009 г., при спазване на законовите изисквания и зачитане
правата и интересите на потребителя; предоставяне на уговорената сума и
усвояването й; настъпването на падежа за плащане; наличието на валидни уговорки
и предпоставки за начисляване на договорна лихва в търсения размер за исковия
период, както и наказателна лихва за просрочие, т.е. както по основание, така и
по размер дължимостта на процесните вземания за исковите периоди, както и
правомерността на начисляването им.
Ответникът следва да проведе насрещно
доказване, както и да докаже обстоятелства, които изключват, унищожават или
погасяват процесните вземания, като установи и всички свои твърдения и
възражения в отговора, вкл. че е изтекъл предвидения в закона
срок на погасителната давност по отношение на процесните вземания.
На основание чл. 153, вр. с чл.
146, ал.1, т.3 и т .4 ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване, са
отделени обстоятелствата, че между страните е
сключен Договор за банков кредит № 006LD-R - 000610 от 12.06.2009 г./виж Определение по чл. 140 ГПК от 31.07.2020 г./.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като съобрази и ги съпостави с
приетите доказателства.
От приетите по делото като писмени доказателства - Договор за банков кредит № 006LD-R-000610 от 12.06.2009 г. и
Погасителен план към него /л.4-9/, се установява, че същият е
сключен между „Първа Инвестиционна Банка“ АД – Банката и Деяна В.З. – като
Кредитополучател, по силата на който на последния е предоставен
банков кредит в размер на 11 000 лева за погасяване на съществуващи задължения
– преструктуриране на кредитна карта с референция О6РКО-Б-0446/22.11.2007 г. с
лимит 10 000 лева, по посочена в договора разплащателна сметка, със срок за усвояване на кредита – до 09.07.2009 г.
Според чл. 4 от договора, крайният срок за погасяване на кредита е 11.06.2019
г. Според
Раздел ІІІ, чл. 6 от договора, за ползвания кредит, кредитополучателят заплаща
на Банката годишна лихва в размер на БЛП на Банката за евро, увеличен с
надбавка от 10.2093 пункта. Към датата на сключване на договора, БЛП на Банката за евро е в размер на 7.7907 %.
Според чл. 7 от договора, към датата на сключване на договора, ГПР е 20.56 %.
Според чл. 12 от Договора, плащания, дължими, но неизвършени в срок поради
недостиг на авоар по разплащателната сметка на Кредитополучателя в Банката, се
отнасят в просрочие и олихвяват с договорения в раздел ІІІ, т. 6 лихвен процент
плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ
датата на падежа на съответната вноска, независимо от това дали падежът е в
неработен ден. В Договора изрично е посочено, че с подписването му,
Кредитополучателя декларира, че са му представени и е и запознат с Общите
условия на Банката за кредити на физически лица и приема прилагането им при
уреждане на отношенията между него и Банката във връзка със сключване и
изпълнение на договора.
По
делото са приети като писмени доказателства и: Общи условия на „Първа
Инвестиционна Банка“ АД за кредити на физически лица. /л.10-13/
По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, прието като
обективно, компетентно дадено и неоспорено от страните. Според заключението на
вещото лице, Банката е предоставила на ответника – кредитополучател, по
процесния договор за кредит, сумата от 11 000 е усвоена еднократно и изцяло на
18.06.2009 г. Вещото лице установява също, че по кредита са извършвани плащания
в общ размер на 848.18 лева, от които: 121.14 лева – за главница и 727.04 лева
– за договорна лихва, като размерът на остатъчното задължение към датата на
подаване на заявлението в съда -09.09.2019 г. вкл. е в общ размер на 34 723.63
лева, от които по пера, са: главница – 10 878.86 лева; договорна
възнаградителна лихва по Раздел ІІІ, т. 6 от договора – 14 757.09 лева за
периода от 11.12.2009 г. – 11.06.2019 г. и наказателна лихва по Раздел ІІІ, т.
12 от договора – 9 087.68 лева за периода от 11.10.2009 г. – 09.09.2019 г.
вкл.. Вещото лице е посочило още, че размерите на дължимата договорна лихва за
периода от 11.09.2016 г. – 11.06.2019 г. е 2 911.50 лева, а на
наказателната лихва за периода от 11.09.2016 г. – 09.09.2019 г. е в размер на
1859.53 лева.
При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна
страна намира следното:
От събраните по делото писмени
доказателства безспорно се установява, че на 12.06.2009 г. между страните - „Първа Инвестиционна Банка“ АД –
Банката и Д.В.З. – като Кредитополучател, е сключен
Договор за банков кредит № 006LD-R-000610 от 12.06.2009 г., по
силата на който на ответника е предоставен банков кредит в размер на
11 000 лева по посочена в договора разплащателна сметка за погасяване на
съществуващи задължения - преструктуриране на кредитна карта с референция
О6РКО-Б-0446/22.11.2007 г. с лимит 10 000 лева, с краен падеж: 11.06.2019
г.
По силата на така възникналото договорно правоотношение
ищецът е изпълнил задължението си да предостави на кредитополучателя сумата от 11 000
лева, като за последният е
възникнало синалагматичното му задължение да върне така предоставената сума в
определения в договора срок и вноски, с краен падеж: 11.06.2019 г. Същият е настъпил към датата на сезиране на съда със заявлението по чл. 417 ГПК – 11.09.2019 г. Нито в заповедното, нито в настоящото производство,
кредиторът се позовава на предсрочна изискуемост.
Възраженията в тази връзка в
отговора на исковата молба са неоснователни. За дължимостта на сумите,
кредиторът не се позовава на настъпила предсрочна изискуемост, а на настъпил краен падеж. Няма нито
твърдения, нито данни – да е отправяно волеизявление за обявяване на такава
спрямо кредитополучателя – ответник, въпреки липсата на плащания по договора.
Тук следва да се има предвид, че - предсрочната изискуемост представлява
изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 in
fine ЗЗД настъпва с волеизявление само
на една от страните. Датата на настъпването й играе ролята на падеж, като това
е моментът, от който кредитът се счита за предсрочно изискуем. За да настъпи, освен обективен
/неплащане на определени задължения/, следва
да е налице и т.нар. субективен елемент – надлежно съобщаване на длъжника на изявлението на кредитора. Те
трябва да са доказани в кумулативност
и по категоричен начин. Съобразно т. 18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по
тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, уведомяването на длъжника представлява елемент от фактическия състав,
без който тя не може да настъпи.
В случая –
въпреки неизпълнението и наличието на обективния елемент, няма данни Банката да
е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем, за да се
коментира различна дата на падеж. Както се посочи и съобразно задължителните
разяснения в ТР – без уведомяване за воля на кредитора /каквато не се
установява да е формирана/, което да е достигнало до длъжника, предсрочна
изискуемост не може да настъпи. В този смисъл неоснователни са възраженията, че
Банката, на основание чл. 10.1.2, б. „а“ от Общите условия към договора, е
следвало да обяви предсрочна изискуемост на кредита.
Писмено предизвестие
от страна на Банката изобщо липсва, а дори при описаната в чл. 10.1.2, б. „а“
от Общите условия забава, съдът не приема, че нормата би била приложима в
отношенията между страните, като да дава право на икономически по – силната
страна да претендира за плащане суми при условията на предсрочна изискуемост,
без преди това надлежно да е уведомила за тази си воля и отнемане
преимуществото на срока - длъжника.
С оглед
изложеното, тези възражения в отговора на исковата молба не се споделят,
посоченото е за пълнота, тъй като – процесните суми се претендират като
падежирали, а не като предсрочно изискуеми.
Относно размера
на исковите претенции, съдът намира следното:
Релевираните от ответника възражения за изтекла погасителна давност, съдът
намира за частично основателни.
Съдът намира, че по отношение на
дължимата главница, приложение намира общата петгодишна погасителна давност,
уредена в нормата на чл. 110 ЗЗД. Съгласно чл. 114, ал.1 ЗЗД, давността започва
да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В случая – вземането за
връщане на главницата по кредита е станало изискуемо на краен падеж – 11.06.2019 г., считано от който момент започва да
тече погасителната давност. Приложима е петгодишната такава, съгласно чл. 110 ЗЗД.
Главното вземане не е периодично и не се прилага
кратката давност, нито такава от падежа на всяка вноска. При договора за кредит
е налице неделимо плащане. В случай,
че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени
дати, това не превръща тези вноски в
периодични. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява
съгласие на кредитора да приеме изпълнение на части – по аргумент от
разпоредбата на чл. 66 ЗЗД. Това обаче не превръща договора в такъв за
периодични платежи, а представлява частични плащания. Разсрочването на цената
на вноски не му придава характер на периодични платежи по смисъла на чл. 111,
б. „в” ЗЗД. Касае се до едно механично сумиране на единни задължения, което не
променя характера им и не ги прави периодични.
Това становище е застъпено в трайната съдебна
практика - Решение № 261/12.07.2011 г. по гр.д.№ 795/2010 г., ІV г.о., ВКС;
Решение № 28/05.04.2012 г. по гр.д.№ 523/2011 г., ІІІ г.о., ВКС; Решение 93 от
27.10.2016 г. по т. д. 1882/2015 г., I т.о.,
постановени по реда на чл. 290 ГПК. В Решение № 103/16.09.2013 по т.д. №
1200/2011 г. на ВКС е прието, че горната практика е в унисон с дадените с ТР №
3/2011 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на
понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД.
В този смисъл е и застъпеното
становище в Тълкувателно решение № 5/21.01.2022 г. по тълк. дело № 5/2019 г. на
ОСГТК на ВКС.
В този смисъл и Решение №
563/04.05.2022 по в.гр.д. № 431/22 г. на ПОС.
Към момента не
е постановено Тълкувателно решение по тълк. дело № 3/23 г. на ОСГТК на ВКС,
като настоящият състав застъпва изложеното по – горе становище.
Приложим е
общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, който тече от крайния падеж и
до постъпване на заявлението в съда на 11.09.2019 г. /от когато искът се счита
предявен, съгласно фикцията на чл. 422 ГПК и давността - прекъсната на
основание чл. 116, б. „б” ЗЗД/, не е
изтекъл.
От заключението на приетата по
делото съдебно – счетоводна експертиза се установява, че размерът на дължимата
и непогасена главница е в размер на 10 878.86 лева. Предявеният установителен иск за
главница е в същия размер, поради което следва да се уважи изцяло.
Като законна последица от
уважаване на иска с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 430 ТЗ за
главницата в размер на 10 878.86 лева ответникът дължи и законната лихва върху тази сума от
датата на предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК – 11.09.2019 г., до окончателното й изплащане.
Относно
вземането за възнаградителна лихва в размер на 14 757.09 лева, за периода
от 11.12.2009 г. – 11.06.2016 г., съдът го намира за частично основателно:
Вземанията за
лихви се погасят в три годишния период -
арг. чл.111, б. „в“ ЗЗД. Заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е депозирано в съда–
11.09.2019 г., т.е. след като за част от лихвите е изтекъл визирания в
посочения по-горе член тригодишен давностен срок. Всички вземания за лихви от
11.12.2009 г. до 10.09.2016 г. вкл. са погасени по давност. Ето защо ответникът
дължи договорна лихва за периода от 11.09.2016 г. до 11.06.2019 г., които
периоди не са обхванати от погасителна давност.
От заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, прието по делото, се установява, че за периода
от 11.09.2016 г. до 11.06.2019 г. вкл., договорната лихва е в размер на 2 911.50 лева, до който размер
предявения акцесорен иск се явява основателен и доказан, като за разликата над
уважения до пълно претендиран размер следва да се отхвърли като погасен по
давност.
Относно вземането
за наказателна лихва в размер на 9 087.68 лева, за периода от 11.10.2009
г. – 09.09.2019 г. вкл., съдът намира следното:
Както се посочи и по-горе,
вземанията за лихви се погасят в три годишния период - арг.
чл.111, б. „в“ ЗЗД. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК е депозирано в съда– 11.09.2019 г., т.е. след като за част от
лихвите е изтекъл визирания в посочения по-горе член тригодишен давностен срок.
Искът за нея е погасен по давност за периода 11.10.2009 г. до 11.09.2016 г.,
като според съдебно – счетоводната експертиза, за периода от 11.09.2016 г. до
09.09.2019 г. е в размер на 1859.93 лева.
Съдът намира обаче, че това
вземане е недължимо изцяло, поради недействителност на клаузата за
начисляването му.
От представения договор се
установява, че при просрочие се начислява лихва в размер на договорения лихвен
процент в т. 6 от договора – (17.79 %) плюс надбавка в размер на законната
лихва. Така реално прилаганият процент на наказателната лихва е 27.79 %.
Подобна клауза, позволяваща
начисляването на наказателна лихва за забавено изпълнение над законната лихва,
съдът намира за неравноправна на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП (в редакция
преди изменението с ДВ бр. 100 от 2019 г.), защото задължават
потребителя при неизпълнение на негово задължение да заплати необосновано високо обезщетение.
Съгласно приложимия чл. 19, ал. 2 ЗПК /отм./ - когато потребителят забави
дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. В случая,
наказателната лихва надвишава законната, поради което е и недължима.
Възнаградителната лихва по всеки
договор за кредит се дължи за предоставената от кредитора възможност длъжникът
да ползва определена сума за определен период от време. В традиционния случай,
какъвто е и настоящият, вземането се погасява на вноски, през определен период,
предимно месечен. На падежа на всяка отделна вноска длъжникът погасява
натрупаната върху неизискуемата част от кредита възнаградителна лихва за
периода и част от главницата, с което последната постепенно намалява.
Възнаградителната лихва винаги се начислява за неизискуемата част от главница.
През тези периоди, кредиторът не може да иска изпълнение на задължението за
връщане на кредита (извън включената във всяка падежираща вноска част от
главницата). За този срок на изчакване (предоставената от него услуга),
получава възнаграждение, изразяващо се в уговорената лихва. С настъпването на
уговорения падеж, на периодична вноска или на последната, уговореният срок за
ползване изтича, длъжникът губи правото си да ползва предоставената сума
(изцяло или за част от нея), а кредиторът получава правото да иска изпълнение.
След като падежът настъпи и кредиторът може да иска изпълнение, той вече не
предоставя услугата, а именно: възможността длъжникът да ползва сумата. Вярно
е, че длъжникът не е върнал кредита, но това негово поведение представлява
неизпълнение и следва да бъде санкционирано като такова, съобразно предвидените
в ЗПК правила. Кредиторът не би могъл едновременно да има право да иска
изпълнение, чрез връщането на кредита и да получава възнаградителна лихва.
Независимо по какъв начин е наречена, всяка лихва дължима върху главницата по
кредита след настъпването на нейния падеж (изцяло или частично), представлява
обезщетение за забавено изпълнение, а то не може да превишава размера определен
в чл. 33, ал. 2 ЗПК. Следва да се посочи, че в тази
насока са и разясненията дадени в т. 2 на ТР 3/2017 от 27.03.2019г. на ОСГТК на
ВКС.
В случая, наказателната лихва
надвишава законната, поради което е и недължима. По делото не е предявен иск за
дължимост на лихва в размер на законната за забава, а такъв с конкретно
основание – наказателна в определен размер, според договора, която не е
дължима, съгласно посочената норма на ЗПК.
Поради това, искът за нея следва да бъде отхвърлен изцяло.
Относно
разноските:
Съгласно т. 12
от ТР №4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК, съдът,
който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал.1 ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските, както в исковото, така и в заповедното производство. В мотивната
част на тълкувателното решение е указано, че съдът по установителния иск следва
да се произнесе с осъдителен диспозитив и за разноските, сторени в заповедното
производство, тъй като с подаване на възражение от длъжника изпълнителната сила
на заповедта за изпълнение в частта й относно разноските отпада.
С оглед изхода
на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК в полза на всяка от страните
по делото следва да се присъдят разноски по съразмерност на уважена и
отхвърлена част от исковата претенция.
Ищецът е направил искане и е
представил доказателства за сторени такива в размер на – 694.47 лева – ДТ и 280
лева – за ССЕ. Претендира и юрисконсултско възнаграждение, което е дължимо на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК, а съдът го определя по реда на чл. 37 ЗПП, вр. с
чл. 25, ал.1, вр. с ал.2 НЗПП на сумата от 150 лева, предвид конкретната
фактическа и правна сложност. От разноските от общо 1124.47 лева, по
съразмерност, за исковия процес на ищеца се дължат 446.57 лева.
Следва да се присъдят и разноски
за заповедното производство /т. 12 на ТР № 4/2013 на ОСГТК на ВК/. Те са в
размер на 694.47 лева – ДТ и юрисконсултско възнаграждение,
което е дължимо на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, а съдът го определя по реда на чл.
37 ЗПП, вр. с чл. 25, ал.1, вр. с ал.2 НЗПП на сумата от 50 лева за заповедното
производство. По съразмерност се дължат 295.66 лева.
Ето защо и, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъдят направените разноски за
заповедното – 295.66 лева и исковото
производство – 446.57 лева, или в
общ размер от 742.23 лева,
съразмерно с уважената част от иска.
Ответникът не е представил
доказателства за сторени разноски, поради което и такива не следва да му се
присъждат.
Мотивиран от горното,
съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Д.В.З., ЕГН
**********, дължи на „Първа
Инвестиционна Банка“ АД, ЕИК *********, следните суми: сумата от 10 878.86 лева (десет хиляди
осемстотин седемдесет и осем лева и осемдесет и шест стотинки) – главница, по Договор за банков кредит № 006LD-R-000610/12.06.2009 г., с настъпил падеж; 2 911.50 лева (две хиляди деветстотин и единадесет лева и
петдесет стотинки) - просрочена договорна
възнаградителна лихва, начислена на основание Раздел ІІІ, т. 6 от договора,
дължима за периода 11.09.2016 г. – 11.06.2019 г. вкл., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в
съда – 11.09.2019 г. до
окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № 8397 от 30.09.2019 г.
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по
ч.гр.д. № 15398/2019 г. по описа на ПРС, като ОТХВЪРЛЯ иска за установяване на дължимостта на просрочена
договорна лихва за разликата над сумата от 2 911.50 лева до пълния заявен
размер от 14 757.09 лева, както и за периода от 11.12.2009 г. - 10.09.2016
г., като ОТХВЪРЛЯ иска за
установяване на дължимостта на просрочена наказателна лихва в размер на 9
087.68 лева, начислена на основание Раздел ІІІ, т. 12 от договора, дължима за
периода от 11.10.2009 г. - 09.09.2019 г.
ОСЪЖДА Д.В.З., ЕГН
**********, да заплати на „Първа
Инвестиционна Банка“ АД, ЕИК *********, сумата от 742.23 лева (седемстотин
четиридесет и два лева и двадесет и три стотинки) – деловодни разноски, от които сумата от 295.66 лева – деловодни разноски за
производството по частно гр. дело № 15398/2019 г. по описа на ПРС и сумата от 446.57 лева –
деловодни разноски по настоящото гр.д. № 4040 по описа за 2020 г. на ПРС,
съобразно уважената част от исковете.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач „С.Г.Груп“ ЕАД, ЕИК *********, конституиран като подпомагаща страна на ищеца –„Първа Инвестиционна Банка“
АД.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд – Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с
оригинала.
О.Д.