СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "А" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на тринадесети декември през две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
при участието на
секретаря Емилия Вукадинова, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно гражданско дело № 8956 по описа на съда за 2018 г. и взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 314152 от 16.01.2018 г., постановено по гр.д. № 65097/2016 г. по
описа на СРС, ГО, 51 състав, е осъден на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вр. чл.
45, ал. 1 ЗЗД „Б.и.“ АД да заплати на Д.А.Х., действащ със съгласието на майка
си А.К.Х., сумата от 1700 лв., представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, причинени от пътно-транспортно произшествие на 21.07.2016 г. в гр.
Казанлък на кръстовището на бул. „23 Пехотен Шипченски полк“ и ул. „Христо
Ботев“, при което е пострадал като пешеходец от удар на лек автомобил „Пежо
407“ с рег. № *******, ведно със законната лихва от 04.11.201 г. до окончателното
погасяване на задължението, като е отхвърлен иска за разликата над 1700 лв. до
пълния предявен размер от 15 000 лв.
Срещу решението в частта, я която искът
е отхвърлен е подадена въззивна жалба в законоустановения срок по чл. 259, ал.
1 ГПК от ищеца Д.А.Х.. Във
въззивната жалба се излагат доводи, че присъденият размер е изключително
занижен и не съответства на претърпените от пострадалия болки и страдания.
Аргументира се, че е нарушен принципът за справедливост, като не са съобразени
реално критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди.
Релевират се доводи, че постановеното решение е в противоречие с константната
съдебна практика и че съдът не е съобразил лимитите на отговорността на
застрахователите. Претендират се разноски на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
от ЗА.
В
законоустановения срок ответникът по жалбата „Б.и.“ АД не е депозирал писмен
отговор на въззивната жалба.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт,
поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
СРС е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.
432, ал. 1 КЗ, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Възникването на спорното материално право, предявено
пред съда с исковата молба, за заплащане на неимуществени вреди от
застрахователя в следствие на ПТП се обуславя от осъществяването в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти):
настъпилото пътно-транспортно произшествие; противоправност на поведението на водача
на процесния автомобил „Пежо 407“; претърпените неимуществени вреди; причинна
връзка между настъпилото произшествие и вредите; наличие на застрахователно
правоотношение по договор за застраховка „Гражданска отговорност” между водача
на лекия автомобил „Пежо 407“ и застрахователя
– ответник по настоящото дело - към датата на ПТП-то. Ищецът следва да установи
наличието на посочените факти при условията на пълно и главно доказване, като вината
се предполага на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
От свидетелските показания на Б.М., водачът на лекия
автомобил, които съдът кредитира като обективно дадени, достоверни и вътрешно
непротиворечиви, се установява, че на процесната дата в гр. Казанлък е
настъпило пътно-транспортно произшествие, при което свидетелят е ударил с
управляваното от него МПС човек на пешеходна пътека при жълта светлина на
светофара, като след това е продължил без да спре. Неговите показания
кореспондират с приетите по делото писмени доказателства – два броя наказателни
постановления, с които на М. е наложено наказание глоба за поцесното ПТП и
напускане на същото. От така установените факти въззивният съд прави извод за
настъпило ПТП и противоправно поведение на водача на процесния автомобил „Пежо
407“.
От приетата по делото като писмено доказателство справка
от Гаранционен фонд се установява, че към датата на процесния инцидент
21.07.2016 г. е имало валидно застрахователно правоотношение по договор за
застраховка „Гражданска отговорност” между водача на лекия автомобил „Пежо
407“ и „Б.и.“ АД.
От свидетелските показания на Н.В., които съдът
кредитира като логични, последователни, вътрешно непротиворечиви и
кореспондиращи с останалите доказателства по делото, се установява, че деня
след процесния инцидент ищецът е бил с охлузена лява ръка и крак. Свидетелката
заявява, че на Д.Х. не му се е говорело за инцидента и е бил уплашен.
Свидетелства за недобро психично състояние и стрес. Сочи, че се е възстановявал
около месец, оплаквал се е от болки в крака, страх го е било да излиза, и до
сега избягвал мястото на инцидента и се притеснявал. Свидетелства, че около
месец и нещо след ПТП-то не е можел да спи. Заявява, че тези факти й е споделял
ищецът. Свидетелства, че й е казвал, че когато пресича гледа да има повече
хора, с които да пресече.
От приетата по делото съдебно-медицинска експертиза,
която съдът кредитира като обективно дадена и компетентна, се установява, че н
ищеца са причинени контузии на гърба, лява хълбочно-коремна област и лява
подбедрица и на лявата мишница контузията е довела до появата на
разкъсно-контузна рана. Вещото лице дава заключение, че Д.Х. е търпял болки и
страдания за период под 30 дни, като първите 4-5 дни са били по-интензивни и постепенно
са затихвали към края на възстановителния период.
Не се установява от доказателствата по делото наличие
на твърдяното с отговора на исковата молба съпричиняване от страна на ищеца.
По делото не е оборена презумпцията за вина по чл. 45,
ал. 2, ЗЗД.
От така установените факти, първоинстанционният съд
правилно е приел за основателен предявения иск.
Въззивният съд счита, че е неоснователно възражението
на въззивника, направен във въззивната жалба, че присъденият размер от СРС е
изключително занижен и не съответства на претърпените от пострадалия болки и
страдания. При определянето на размера първоинстанционният съд е взел предвид
обективни обстоятелства, като тежестта и характерът на увреждането, неговата
продължителност и интензивност, начинът на причиняването му, обстоятелствата,
при които е настъпило, допълнително влошено състояние на здравето, причинени
морални страдания и др. (Постановление № 4/ 23.12.1968 г. на Пленума на ВС). Отчел
е причинените контузии, продължителността на възстановителния период, уплахата
и стреса, които е преживял ищецът. По делото не се установява състоянието на
ищеца да е налагало специално лечение. Възстановителният период е кратък и не
са налице данни за усложнено протичане на същия. Няма твърдения и доказателства
по делото за невъзстановени увреждания. Съдът е отчел младата възраст на ищеца
при настъпване на инцидента и създалите се за него дискомфорт и притеснение и е
определил справедлив размер за обезщетение за неимуществени вреди, като е
съобразил и стандартът на живот в страната.
Неоснователно е възражението, съдържащо се във
въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е съобразил актуалната съдебна
практика. Посочените в жалбата съдебни решение касаят случаи на доста
по-сериозни увреждания, свързани с контузии на главата, мозъчни сътресения,
пълна загуба на съзнание, временна опасност за живота, вътрешен кръвоизлив и др.
При тях възстановителният период е значително по-дълъг от този по настоящото
дело. Поради изложеното, въззивният съд намира, че сочените решения в жалбата,
по които са присъдени значително по-големи суми не са съизмерими с
неимуществените вреди, причинени на ищеца в следствие на претърпения пътен
инцидент.
Лимитите на отговорността на застрахователите се
отнасят до максималния размер, който може да бъде присъден от съда.
Следователно съдът дължи обсъждането им единствено ако счита, че справедливият
размер е по-голям от лимитите и следва да го съобрази с тях.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивната жалба –
оставена без уважение.
По
разноските
При този изход на правния спор, предмет на настоящото
съдебно производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК
разноски по принцип се дължат на въззиваемата страна, която обаче не е подала
отговор на въззивната жалба и не е представлявана процесуално в проведеното
открито съдебно заседание пред въззивния съд, поради което съдът намира, че
разноски не следва да й се присъждат.
С оглед на цената на иска въззивното решение подлежи
на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 314152 от 16.01.2018 г.,
постановено по гр.д. № 65097/2016 г. по описа на СРС, ГО, 51 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване
пред ВКС на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.