Р Е
Ш Е Н
И Е №260007
гр.Кюстендил, 02.06.2023г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд,
гражданско отделение, в открито заседание на
шести декември, две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ВЕСЕЛИНА ДЖОНЕВА
при секретаря: Любка
Николова,
след като разгледа
докладваното от съдия Веселина Джонева гр.д.№177/2013г.
по описа на Окръжен съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:
Делото пред ОС-Кюстендил е
образувано след изпращането по подсъдност от Районен съд-Кюстендил за
разглеждане на искова молба, подадена от МЮСЮЛМАНСКО ИЗПОВЕДАНИЕ, със седалище
и адрес: гр.София, район „Възраждане“, ул.„***********“ №27, с ЕИК ********,
представлявано от главния мюфтия М.А.Ш., чрез пълномощника адв.Кр.Р. ***,
същият и като съдебен адреса***, пл.„В.“ №**, с ЕИК ********, представлявана от
кмета П.П..
Предявен е иск с правно
основание чл.108 от Закона за собствеността за признаване за установено по
отношение на Община Кюстендил, че ищецът Мюсюлманско изповедание, на основание
реституция по реда на § 5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията, като
правоприемник на съществувалата до 1948г. (вж.уточнение в съдебно заседание,
проведено на 06.12.2022г.) Кюстендилска мюсюлманска вероизповедна община (за
кратък период от време зачислена към Софийска мюсюлманска вероизповедна община),
е собственик на недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор
41112.503.4350
по Кадастралната карта
и кадастралните регистри на гр.Кюстендил, одобрени със заповед с
№18-96/28.10.2008г. на изп.д. на АГКК, гр.София, състоящ се от 290 кв.м., с
адрес на ПИ: гр.Кюстендил, п.к.2 500, ул.„Цар Освободител“ №105-А, трайно
предназначение на територията –
урбанизирана, начин на трайно ползване – за култова религиозна сграда,
комплекс, стар идентификатор – 41112.503.1179, номер по предходен плам – 4170,
кв.556, заедно с намиращата се в него джамия „Фетих Мехмед султан“,
представляваща сграда с идентификатор 41112.503.4350.1, със застроена площ 290
кв.м., брой етажи – един, предназначение – култова, религиозна сграда, при
съседи на поземления имот – ПИ 41112.503.1080, ПИ 41112.503.1178, ПИ
41112.503.4351 и ПИ 41112.503.1087, както и за осъждане на ответника да предаде
на ищеца владението върху имота.
Ищецът твърди, че е
правоприемник на бившата Кюстендилска
мюсюлманска вероизповедна община, която е съществувала до 1948г., а
известен период след 1951г. отново е била възстановена, като през този времеви
диапазон местните мюсюлмани са се числели към Софийската мюсюлманска
вероизповедна община. Сочи, че преди 09.09.1944г. Мюсюлманската вероизповедна
община (МВО) в гр.Кюстендил, която е била правосубектна, е била собственик на редица недвижими имоти
на територията на гр.Кюстендил, сред които е бил и ПИ 4170 в кв.256 по ЗРП на
ЦГЧ на гр.Кюстендил, одобрен със заповед с №325/02.06.1993г. на Кмета на Община
Кюстендил , заедно с намиращата се в имота джамия „Фетих Мехмед султан“ със
застроена площ от 290 кв.м., понастоящем представляващ поземлен имот (ПИ) с
идентификатор 41112.503.4350 по КККР на гр.Кюстендил, ведно с намиращата се в
него сграда с идентификатор 41112.503.4350.1,
със застроена площ 290 кв.м. Твърди, че праводателят МВО-Кюстендил е бил
собственик на този имот, доколкото същият е представлявал вакъф (молитвен дом,
отдаден за нуждите на цялата мюсюлманска
вероизповедна общност), а имотите от тази категория са били собственост на
мюсюлманската общност, а не на държавата. В случай, че не се приеме, че правото
на собственост на праводателя на ищеца е производно от категорията на имота, се
поддържа, че същото е било придобито по силата на давностно владение,
упражнявано в периода от 1878г. (тъй като вакъфите са били признати за
собственост на мюсюлманското вероизповедание още с Търновската конституция) до
и включително 2011г., а евентуално – в периода от 1919г., когато нормативно е
бил утвърден Устав за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство
България до края на 1968г. (вж.молба – уточнение вх.№2084/25.03.2013г.). Твърди
се, че собственият на МВО-Кюстендил на което и да е от
посочените по-горе основания имот е бил завзет от държавата без правно
основание за това и провеждане на отчуждително производство и заплащане на
обезщетение, поради което счита, че за имота са налице предпоставките на §5
ал.1 и ал.2 от ПЗР на ЗВ във вр. със ЗВСОНИ и същият се явява собственост на
Мюсюлманското изповедание, ex lege
по силата на предвидената в тази норма реституция. Същевременно се сочи, че
ответната община е съставила акт за публична общинска собственост относно имота
– АОбС (публична) с №46, том I,
рег.№71/16.01.2012г. на СВ-гр.Кюстендил; претендира, че е негов собственик,
владее го и отказва да го предаде на ищеца. Иска се, както ревандикиране на
имота, така и обезсилване на издадения за него акт за общинска собственост
(публична). Претендира се присъждане на сторените по делото разноски.
Ответникът Община Кюстендил
в срока по чл.131 от ГПК, е депозирал отговор на исковата молба. Изразява
становище за допустимост, но неоснователност на исковата претенция, оспорвайки:
1/ ищецът да е правоприемник на Кюстендилска
мюсюлманска вероизповедна община; 2/ последната да е била собственик на
джамията „Фетих Мехмед султан“ в гр.Кюстендил; 3/ да са налице условията по §5
ал.2 от ЗВ; 4/ имотът е бил актуван с АДС №3859/10.05.1996г. и е бил предоставен
на Община Кюстендил, като в периода от 01.01.1998г. до 2012г. ответникът го е
владял, при което същият е придобит по давност, включително в хипотезата на
присъединяване към владението на Община Кюстендил на това на Държавата, упражнявано
в периода до предоставянето му като публична общинска собственост. Моли се
отхвърляне на иска.
ОС-Кюстендил, след като се
запозна с доводите и възраженията на страните и след като прецени поотделно и в
съвкупност събраните по делото доказателства, при условията на чл.235 ал.2 от ГПК, намери за установено следното от фактическа страна:
Ищецът Мюсюлманско
изповедание е религиозна институция, вписана в Регистъра на вероизповеданията
при СГС по ф.д.№1659/2003г., със седалище и адрес на управление в гр.София,
ул.„***********“ №27, с ръководен орган и представляващ - главен мюфтия М.А.Ш..
По делото са представени
няколко броя Устави, в това число: Устав за духовното устройство и управление
на мюсюлманите в Царство България, обнародван в ДВ, бр.63/26.06.1919г. (в
копие, което не е напълно четливо, въпреки дадени указания на страната); Устав
на мюсюлманите в Република България от 1992г.; Устав за духовното управление и
устройство на Мюсюлманското изповедание в Република България; Устав на Мюсюлманското
изповедание в Република България от 1997г. и Устав на Мюсюлманско изповедание.
В удостоверение с
№196/10.07.1996г., издадено от Дирекция по вероизповеданията към МС е отразено,
че в уставите от 1919г. и 1945г. на мюсюлманското изповедание най-малката
организационна единица на изповеданието са били мюсюлманската верска общност
(община) и нейното настоятелство; че с утвърдения през 1995г. нов Устав на
мюсюлманското изповедание тази организационна единица носи наименованието
мюсюлманска джамийска общност и мюсюлманско джамийско настоятелство, както и,
че тъй като мюсюлманското изповедание не е прекратявало своето съществуване
като юридическо лице следва да се приеме, че мюсюлманските джамийски
настоятелствя са правоприемници на мюсюлманските верски общности (общини).
В писмо с
изх.№396/05.01.1998г., изходящо от директора на Дирекция по вероизповеданията
към МС, адресирано до Главния мюфтия на мюсюлманите в Република България е
удостоверено, че до 1945г., според действащия Устав за духовното устройство и
управление на мюсюлманите в Царство България, публикуван в ДВ, бр.65/26.06.1919г.,
глава II, a, параграф
8, мюсюлманската вероизповедна община е била юридическа личност и е притежавала
и стопанисвала имотите на джамиите и училищата си; според сега действащия Устав
на мюсюлманското изповедание, наследник на тази община се явява мюсюлманското
настоятелство.
На основание §4 ал.1 от ПЗР
на ЗВ на Главното мюфтийство на Мюсюлманското вероизповедание, регистрирано при
СГС по ф.д.№1659/2003г., е издадено удостоверение от директор на Дирекция
„Вероизповедания“ при МС, с №02.18-382/07.08.2003г., удостоверяващо, че
религиозната институция Мюсюлманско изповедание е правоприемник на
мюсюлманските религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически
лица, съществували в периода до 1949г., в това число: съществувалото
изповедание на мюсюлманите в периода до 25.06.1919г. при действието на
Временните правила за духовното управление на мюсюлманите, утвърдени с Указ №63
на княз Фердинанд, ДБ, бр.210 от 26.09.1895г., както и учредените и
съществували при действието им настоятелства и богоугодни и благотворителни
заведения на мюсюлманите; съществувалото изповедание на мюсюлманите в периода от
26.06.1919г. до 22.11.1945г. при действието на Устава за духовното устройство и
управление на мюсюлманите в Царство България, публикуван в ДВ, бр.63/26.06.1919г.,
който отменя цитираните по-горе Временни правила, както и учредените и
съществували при действието на същия устав вероизповедни общини и богоугодни
заведения на мюсюлманите; съществувалото изповедание на мюсюлманите в периода
от 23.11.1945г. до 21.05.1951г., при действието на Устава за духовното устройство
и управление на мюсюлманите в България, одобрен ан 23.11.1945г, който отменя Устава
за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България,
публикуван в ДВ, бр.63/26.06.1919г., както
и учредените и съществували при действието на Устава от 23.11.1945г.
вероизповедни общини и богоугодни заведения на мюсюлманите.
По делото са приложени Съглашение
подписано между Турското правителство и Българското на 6/19.04.1909г. и Указ
№20 на Цар Фердинанд, с който са одобрени Турско-българският протокол и
съглашението по мюфтийския въпрос от 06.04.1909г., обнародвани в „Държавен
вестник“, бр.13 от 19.01.1910г.
На 10.05.1996г. е съставен
акт с №3859 за държавна собственост на джамията „Фетих Мехмед“, с площ от 287
кв.м.
На 30.01.2012г. е съставен
акт №2460 за публична общинска собственост, касателно ПИ с идентификатор
41112.503.4340 по КККР на гр.Кюстендил с площ от 290 кв.м.
От приетото заключение по
назначената съдебно-техническа експертиза, което е с вх.№261936/28.11.2022г.,
изпълнено от вещото лице инж.Р.С., е установимо, че според регулационния план
на гр.Кюстендил, одобрен със заповед №1345/26.05.1965г. в района, в който се
намира процесната джамия са били обособени два самостоятелни поземлени имоти –
имот с пл.№3058 с площ от 758 кв.м., в границите на който попада сградата –
джамия, със застроена площ от 294 кв.м., и имот с пол.№3040, като на тяхно
място по регулационния план са обособени два самостоятелни парцела – парцел II
– джамия в кв.256, с
урегулирана площ 715 кв.м. и парцел III – за озеленяване в кв.256 с площ
950 кв.м. В разписния лист към проекта за дворищна регулация на кв.256 в
графата за име на собственик е записано – за имот пл.№3058 – турска джамия и за
имот пл.№3040 – Държавна пожарна команда. Според ЗРКП на ЦГЧ-гр.Кюстендил,
одобрен със заповед №925/02.06.1993г. за района на процесния имот са обособени
следните имоти: 1/ имот с пл.№4170 с площ от 728 кв.м., границите на който са
частичмно идентични с границите на имот пл.№3058 по кадастралния план от
1965г.; в този имот попадат три сгради, в това число и сграда – джамия; 2/ имот
с пл.№4171. По регулационния план на тяхно място е отреден парцел I-
джамия и парк в
кв.256а, а в последствие отреждането на парцела е променено „за архитектурен
паметник на културата и парк“. В разписния лист към проекта за дворищна
регулация на кв.256а, в графата за име на собственик е записано: за имот
пл.№4170 – джамия, документ за
собственост – няма запис; за имот пл.№4171 – ППО – общинско, документ за
собственост – акт №329. Със заповед №РД-18-96/28.10.2008г. на изп.д. на
АГКК-гр.София е одобрена кадастрална карта и кадастрални регистри за територията
на гр.Кюстендил. за района на процесния имот са били обособени : 1/ ПИ с
идентификатор 41112.503.1179 с площ от 749 кв.м., адрес: гр.Кюстендил, ул.„Цар
Освободител“ №105, собственик – Община Кюстендил, няма вписан документ за
собственост, в който са отразени две сгради – сграда с идентификатор
41112.503.1179.1 с площ от 393 кв.м. и предназначение сграда за търговия и сграда с идентификатор 41112.503.1179.3 с
площ от 290 кв.м., с предназначение – култова, религиозна сграда; ПИ
41112.503.1179 е част от УПИ – парцел I в кв.256а - за архитектурен
паметник на културата и парк и е частично идентичен с имот пл.№4170 по КП от
1993г.; 2/ ПИ с идентификатор 41112.503.1178, с площ от 1 920 кв.м., с
адрес: гр.Кюстендил, ул.„Цар Освободител“ №95, собственик – Държавата, с право
на ползване РДПБЗН, представляващ част от УПИ – парцел I в кв.256а - за архитектурен
паметник на културата и парк и е идентичен с имот пл.№4171 по КП от 1993г.
Вещото лице е посочило, че със Заповед с №КД-14-10-269/18.08.2011г. на
Началника на СГКК-гр.Кюстендил е било одобрено изменение на КККР на
гр.Кюстендил, състоящо се в разделянето на ПИ с идентификатор 41112.503.1179 и
нанасяне на нови обекти, а именно: ПИ с идентификатор 41112.503.4350 с площ от
290 кв.м., начин на трайно ползване – за култова религиозна сграда, комплекс,
собственост на Община Кюстендил и сграда с идентификатор 41112.503.4350.1 с
площ от 290 кв.м., предназначение – култова, религиозна сграда, няма данни за
собственост, както и ПИ с идентификатор 41112.503.4351 с площ от 459 кв.м.,
начин на трайно ползване – за култова религиозна сграда, комплекс, собственост
на Община Кюстендил и сграда с идентификатор 41112.503.4351.1 , с площ от 393
кв.м., предназначение – сграда за търговия, собственост на физическо лице.
Вещото лице е посочило, че в Кадастралния регистър на недвижимите имоти за ПИ с
идентификатор 41112.503.4350 в графата „Данни за собственици и носители на
други вещни права“ има следния запис: собственик – Община Кюстендил, въз основа
на документ: АПОЦ с №138/31.01.2012г., том I, рег.229 на СВп., а за сградата с
идентификатор 41112.503.4350.1 – собственик Община Кюстендил, въз основа на
документ: АПОС с №197/05.02.2021г., том I, рег.№295, дело 154 на СВп.
От показанията на свидетеля Е.А.И.се установява, че неговият
баща за много дълъг период от време е работел като имам в джамията „Фетих
Мехмед султан“ в гр.Кюстендил. Това продължило до един ден през лятото на
1978г., когато в джамията дошли държавни служители на милицията, а също и
цивилни лица и започнали да пръскат вътрешните стени на сградата, по техни
обяснения – за да изпъкне шарката. Казали, че сградата трябва да бъде
опразнена, тъй като веществото, с което пръскали било отровно. Бащата на
свидетеля прибрал личните си вещи от една стая, която обитавал, взел документи,
които имал и напуснал сградата, след което повече нито той, нито някой от
семейството е влизал в храма. На тавана на сграда на Мюфтийството в града,
която се използвала за почивен дом, бил направен ремонт и там в петъчните дни мюсюлманите
в града се молели. При напускането в сградата на джамията останали големи книги
на арабски език, килими и всички други вещи от интериора.
Производството по делото е било
спряно при наличие на хипотезата на чл.229 ал.1 т.4 от ГПК. С влязло в сила определение
от 03.07.2013г., КнОС е спрял производството по делото до влизане в сила на
решението по фирмено дело №1659/2003г. по описа на СГС.
Този правен спор, възприет
като преюдициален за изхода на настоящото дело, не е приключил с акт по
същество. С определение №74 от 28.01.2016г. на ВКС по т. д.№ 2451/2015г., II
т.о., ТК не е допуснато до касационно обжалване решение №966 от 12.05.2015г.,
поправено с решение №1028 от 19.05.2015г. и решение №1190 от
05.06.2015г., всички постановени по ф.дело №964/2014г. на Софийски
апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав. С решение №966 от
12.05.2015г. е обезсилено изцяло решение от 04.06.2013г., поправено по реда
на чл.247 от ГПК с решение от 11.10.2013г. по ф.дело №1659/2003г. на Софийски
градски съд, Търговско отделение, оставено е без разглеждане искането на
Мюсюлманско изповедание за установяване на правоприемственост между
вероизповеданието и описани местни поделения, религиозни, религиозно-просветни
и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949г.,
учредени и действали при режима на Временните правила за духовно управление на
мюсюлманите, утвърден и обнародван по силата на Указ №63 на княз Фердинанд -
ДВ, бр.210/26.09.1985г., Устава за духовно устройство и управление на
мюсюлманите в Царство България, одобрен и обнародван по силата на Указ
№12/23.05.1919г. - ДВ, бр.65/26.06.1919г. и Устава за духовно устройство и управление
на мюсюлманите в България, одобрен от Министерство на външните работи и
изповеданията на 23.11.1945г., действал до 1951г., в това число и Мюсюлманска вероизповедна община в гр.Кюстендил,след
1940г. към МВО гр.София, и е прекратено производството по искането. Решение
№1028 от 19.05.2015г. и решение
№1190 от 05.06.2015г. по ф.дело №964/2014г. на Софийски апелативен съд,
Търговско отделение, 3 състав са постановени по реда на чл.247 ал.1 от ГПК за
поправка на допуснати явни фактически грешки в предходните съдебни актове по
отношение на датата на обезсиленото решение на СГС и номера на делото на САС.
С определение от
30.03.2016г. (л.121 от делото) КнОС, при все, че е констатирал приключването на
инициираното производство по фирмено дело №1659/2003г. по описа на СГС, не е възобновил
производството по настоящото, доколкото е установил висящност на друго дело,
имащо значение за изхода на същото - т.д.№1802/2016г. по описа на СГС с предмет
предявени от Мюсюлманско изповедание, против множество ответници, в това число
и Община Кюстендил, искове за признаване за установено, че ищецът е
правоприемник на конкретно посочени в исковата молба юридически лица,
съществували до 1949г., включително и на МВО гр.Кюстендил, след 1940г. – към
МВО-гр.София. Приемайки, че твърдяното правоприемство съставлява подлежащ на
доказване факт и по висящия пред ОС-Кюстендил правен спор, с посочения съдебен
акт съдът е приел, че производтвото следв ада продължи да бъде спряно при
наличие на основанието на чл.229 ал.1 т.4 от ГПК – до приключване с влязъл в
сила съдебен акт на т.д.№1802/2016г., VI-състав на ТО на Софийски градски
съд.
От постъпилите по делото
заверени преписи от съдебни актове, а
именно – определение №260808/08.02.2021г. по т.д.№1802/2016г. по описа на СГС,
определение №450/13.07.2021г. по ч.т.д.№587/2021г. по описа на САС и
определение с №237/02.06.2022г. по ч.т.д.№2331/2021г. по описа на ВКС, се
установява, че производството по предявените от Мюсюлманско изповедание искове
срещу всички ответници е било прекратено с влязъл в сила на 02.10.2020г.
съдебен акт. Производството по същото дело е продължило по иска на
конституираното по същото дело с определение от 12.05.2017г. главно встъпило
лице – Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание, насочен срещу Мюсюлманско
изповедание, но с влязло в сила на 02.06.2022г. определение
№260808/08.02.2021г. по т.д.№1802/2016г. по описа на СГС, след провеждане на
инстанционен контрол, обективиран в горепосочените съдебни актове, същото е
било прекратено.
Посочените факти са
установени по несъмнен начин, същите произтичат от анализа на приобщения по
делото доказателствен материал в неговата цялост, а юридическата им преценка
очертава извод за неоснователност на предявения иск, поради следното:
Съгласно разпоредбата на
чл.108 от ЗС, собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я
владее или държи без да има основание за това. За да бъде уважена исковата
претенция, намираща своето правно основание в посочената норма, следва да се
установи кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) ищецът да е
собственик на процения имот; 2) ответникът да владее същия и 3) владението му
върху имота да е лишено от правно основание.
Както съдът е посочил в
доклада по делото, ищецът по иска по чл.108 от ЗС следва да докаже наличието на
първите две от горепосочените предпоставки, а именно: че е собственик на
описания в исковата молба имот на поддържаното основание и, че ответникът
осъществява фактическа власт върху същия. В тежест на ответника по
ревандикационния иск е да установи, че владее имота на правно основание.
Съдът счита, че ищецът не е
провел нужното доказване в подкрепа на твърдението си, покриващо съдържанието
на първата от горепосочените кумулативно изискуеми се предпоставки, а именно,
че е собственик на спорния имот. Ищецът твърди да е собственик на имота на
основание настъпила реституция по силата на закона - §5 ал.1 и ал.2 от ПЗР на
ЗВ, в качеството му на правоприемник на Кюстендилската мюсюлманска
вероизповедна община, която от своя страна е притежавала имота, с оглед
неговото естество на вакъфски имот, а евентуално – на основание придобивна
давност.
На първо място, съдът
намира за потребно да посочи, че застъпва разбиране, че правоприемство по
отношение на мюсюлмански вероизповедни общини не може да се установява като
преюдициално правоотношение в хода на производство по ревандикационен иск. В определение
№474 от 19.10.2016г. на ВКС по ч.гр.д.№3488/2016г., IV г.о., ГК, се сочи: „Видно
от разпоредбата на §
4 от ПЗРЗВ правоприемството между съществуващото към сегашния момент
вероизповедание и съществували религиозни, религиозно-просветни и
социално-благотворителни юридически лица в периода до 1949 г., каквото се
твърди в настоящето производство, се установява по предвидения в разпоредбата
начин, а именно чрез предявяването на иск пред Софийски градски съд, чието
решение ще подлежи на вписване в регистъра по чл.18 от ЗВ. Налице е специално
исково производство за установяването на този факт, което изключва възможността
същият да се установява във всеки отделен случай в образуваното по отношение на
конкретния спор исково производство.“. Установяването на факта на
правоприемство по реда на §4 от ПЗР на ЗВ обвързва всички, съответно –
недопустимо е същият да е предмет на инцидентно установяване по дела с различен
предмет. Както вече се посочи, в настоящия случай, развилото се нарочно
производство не е довело до постановяване на позитивно решение по §4 от ПЗР на
ЗВ.
Независимо от посоченото,
доколкото е налице съдебна практика и в обратния смисъл, приемаща, че след като
не е било установено със сила на пресъдено нещо правоприемството между конкретна
мюсюлманска вероизповедна община и ищеца, което да обвързва съда, то този
юридически факт, като релевантен за спора с оглед претендираното от ищеца право
на собственост, може да бъде установяван в съответния исков процес, настоящият
съд ще изложи и допълнителни съображения.
Съгласно §7 от Устава за духовно устройство и
управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ на цар Борис ІІІ,
обн. в ДВ, бр.65(63)/26.06.1919г., действал до 23.11.1945г., при наличието на
поне 40 мюсюлмански семейства в населено място те могат след разрешение на
Министерство на външните работи и на изповеданията да образуват мюсюлманска
вероизповедна община (МВО), която по силата на §8 от Устава е юридическа
личност, може да притежава за джамиите и училищата си движими и недвижими имоти
и да приема с или без задължения дарения и завещания, направени в нейна полза.
Съгласно §11 от Устава МВО са управлявани и представлявани от настоятелства.
Идентична е уредбата относно образуването и статута на МВО и в действалите
по-късно Устав за духовно устройство и управление на мюсюлманите в България (действал
от 23.11.1945г. до 22 май 1951г.). Съгласно Устава от 1919 г. всяка
вероизповедна община може да има един или повече молитвени домове според броя
на населението си (§90). По силата на §168 от този устав всички общински вакъфи
в Царството се управляват от настоятелствата на МВО.
По делото липсват писмени
доказателства за учредяването и съществуването на Мюсюлманска вероизповедна
община в гр.Кюстендил, за което, съобразно действалия от 1919г. Устав се е
изисквало разрешение на Министерство на външните работи и на изповеданията,
която МВО да е имала правосубектността на юридическа личност. Представените от
ищеца удостоверения, издадени от Дирекцията по вероизповеданията при МС не
съдържат данни, подкрепящи подобен извод.
Наред с горното – липсват
доказателства, ако се приеме, че е
съществувал подобен правен субект, последният да е притежавал в
собственост процесния поземлен имот и намиращата се в него сграда-джамия, на
някакво правно основание – правна сделка, по давност, по силата на закон или по
друг, определен в закон, начин. От представения от ищеца документ – едногодишен
финансов отчет за вакъфа на Свещената джамия Фатих Султан Мехмед в гр.Кюстендил
не следва извод за притежаването на този имот в собственост на конкретен правен
субект, тъй като се касае за частен свидетелстващ документ, сочещ на
стопанисване и управление на джамията, но не и на право на собственост.
С оглед позоваването в хода
производството във връзка с принадлежността на правото на собственост и на Споразумение
(Съглашението) от 06.04.1909г. между правителствата на Турция и България в
изпълнение на руско-турския протокол, подписан в Санкт Петербург на
03.04.1909г., утвърдено на 13.01.1910г. и публикувано в ДВ бр.13/1910г., следва
да се посочи, че този акт не урежда, нито сам по себе си представлява, способ
за придобиване право на собственост. В § VІI са регламентирани условията и
общия ред за опазване и за отчуждаване на вакъфските имоти, но нито един от
текстовете на Съглашението не указва ред и начин за придобиване на тези имоти.
За пълнота на изложението и
във връзка с другото наведено от ищеца основание, по силата на което се твърди
възникване на правото на собственост, а именно – оригинерния придобивен способ
на давностното владение, следва да се посочи, че същото не е доказано по
несъмнен начин. В хода на производството по делото са сочени два периода на
упражнявано владение - от 1878г. до и включително 2011г., а евентуално –от
1919г. до края на 1968г.
Към 1919г. в Царство
България отношенията по придобиване, управление и прехвърляне на правото на
собственост върху недвижими имоти, са регулирани от Закон за имуществата,
собствеността и сервитутите /ДВ бр.29/07.02.1904г., отм. от 16.12.1951г./, Закон за задълженията и
договорите /ДВ бр.268/05.12.1892г., отм. от 01.01.1951г./ и Закон за
давността /ДВ бр.23/30.01.1898г., отм. от 16.12.1951г./.
Съгласно чл.27 от Закона за
имуществата, собствеността и сервитутите имуществата на светски и църковни
учреждения и на другите юридически лица принадлежат на тия учреждения и лица,
само ако законите на царството им признават право да придобиват и владеят
имущества, като имуществата на църковните учреждения подлежат на гражданските
закони /чл.28/.. Разпоредбата на чл.64 от ЗИСС дава възможност за придобиване
на вещи чрез завладяване. За да бъде придобито чрез давност правото на
собственост върху недвижими имоти, е необходимо вещите да се владеят
добросъвестно и на юридическо основание в продължение на десет години /чл.29 от
Закона за давността/. Съгласно чл.34 от ЗД може да се придобие чрез давност
правото на собственост върху недвижими имущества с непрекъснато владение в
продължение на двадесет години, без да има нужда от юридическо основание и
добросъвестност.
По делото липсват
доказателства, че след 1878г., респ. след 1919г. конкретен правен субект, в
частност МВО в гр.Кюстендил е упражняванявала в период, по-дълъг от 20 години,
фактическа власт по отношение на процесния имот, демонстрирайки поведение на
пълноправен собственик (animus), т.е. поведение, което безсъмнено сочи на
упражняване на собственическите правомощия в пълен обем. За да е налице
владение, годно да произведе правни последици, е необходимо упражняването на
фактическата власт за себе си да е постоянно, непрекъснато, спокойно, явно и
несъмнено (да няма съмнение, че владелецът държи вещта, както и за това, че я
държи за себе си). Доказателства в тази насока не са ангажирани.
Липсват предпоставки да се
приеме наличие на хипотеза за възстановяване на собствеността в патримониума на
ищеца при условията и по реда на §5 от ПЗР на ЗВ, тъй като не се установява, а
и не се твърди, че имотът е бил одържавен, отчужден, конфискуван или незаконно
отнет, поради което няма как да се приеме, че в полза на ищеца е настъпила
реституция по силата на закона.
Дължимото от ищеца главно и
пълно доказване в процеса не е проведено в нужната степен и исковата претенция
се явява неоснователна, поради което следва да се отхвърли.
По разноските:
С оглед изхода на делото,
на ищеца не се следват разноски.
Ответникът не е претендирал
присъждане на сторени разноски.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен, предявения от МЮСЮЛМАНСКО ИЗПОВЕДАНИЕ,
със седалище и адрес: гр.София, район „Възраждане“, ул.„***********“ №27, с ЕИК
********, представлявано от главния мюфтия М.А.Ш., чрез пълномощника адв.Кр.Р. ***,
същият и като съдебен адреса***, пл.„В.“ №**, с ЕИК ********, представлявана от
кмета П.П., иск с правно основание чл.108 от Закона за собствеността за
признаване за установено по отношение на Община Кюстендил, че ищецът
Мюсюлманско изповедание, на основание реституция по реда на § 5 от ПЗР на
Закона за вероизповеданията, като правоприемник на съществувалата до 1948г.
Кюстендилска мюсюлманска вероизповедна община (за кратък период от време
зачислена към Софийска мюсюлманска вероизповедна община), е собственик на
недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор 41112.503.4350 по
Кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Кюстендил, одобрени със
заповед с №18-96/28.10.2008г. на изп.д. на АГКК, гр.София, състоящ се от 290
кв.м., с адрес на ПИ: гр.Кюстендил, п.к.2 500, ул.„Цар Освободител“ №105-А,
трайно предназначение на територията –
урбанизирана, начин на трайно ползване – за култова религиозна сграда,
комплекс, стар идентификатор – 41112.503.1179, номер по предходен плам – 4170,
кв.556, заедно с намиращата се в него джамия „Фетих Мехмед султан“,
представляваща сграда с идентификатор 41112.503.4350.1, със застроена площ 290
кв.м., брой етажи – един, предназначение – култова, религиозна сграда, при
съседи на поземления имот – ПИ 41112.503.1080, ПИ 41112.503.1178, ПИ
41112.503.4351 и ПИ 41112.503.1087, както и за осъждане на ответника да предаде
на ищеца владението върху имота.
Решението подлежи на
обжалване с въззивна жалба пред Апелативен съд – София в 2-седмичен срок от
датата на връчването на препис от същото на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: