Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,14. 01. 2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски
градски съд,
Гражданско отделение, ІІ-В въззивен
състав
в публичното заседание на петнадесети декември
през две хиляди двадесет и първа година
в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
НЕЛИ МАРИНОВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Стефка Александрова
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 1014 по описа за 2021 г. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.
С решение от 11.05.2020 г.,
постановено гр.д.№ 34905 по описа за 2016 г. от СРС, Второ ГО, 123-ти състав в
производство по съдебна делба, в първа фаза- по допускане на делбата, е
допусната такава на основание чл.34, ал.1 ЗС и чл.69, ал.1 ЗС, между Д.Н.Д. и Ц.Н.А.,
върху следните недвижими имоти:дворно място, находящо се в гр.*******, цялото с
площ от 838 кв.м. /по скица/, представляващо поземлен имот с идентификатор
00357.5357.107 и първи етаж от двуетажна жилищна сграда, построена в горния
поземлен имот, представляваща самостоятелен обект в сграда с идентификатор 00357.5357.107.1.1, с предназначение жилище,
апартамент с площ от 77 кв.м., заедно с принадлежащите му идеални части от
общите части на сградата и с принадлежащите му идеални части от мазе с площ от
6 кв.м. и таван с площ от 77 кв.м., при следните квоти: Д.Н.Д. – ½
идеална част от дворното място и 1/2 идеална част от първия етаж на двуетажната
жилищна сграда, заедно с ¼ идеална част от общите части на сградата и
¼ идеална част от принадлежащите й мазе и таван и за Ц.Н.А.- ½
идеална част от дворното място и 1/2 идеална част от първия етаж на двуетажната
жилищна сграда, заедно с ¼ идеална част от общите части на сградата и
¼ идеална част от принадлежащите й мазе и таван.
Срещу така постановеното
решение е постъпила въззивна жалба от ответника пред СРС- Ц.Н.А..
Излагат се доводи за пълна липса на мотив. Освен това се сочи, че в полза на
въззивника била налице придобивна давност. Затова счита, че делбата не следва да бъде допусната; имотът
бил придобит от въззивника по давност. Това било доказано от показанията на
разпитаните четирима свидетели, по двама на всяка една от страните. Сочи, че
ищецът – Д.Н.Д. бил признал, че първият етаж от къщата се владее от въззивника
– Ц.А., който не го допускал и не му осигурявал възможност да го ползва. Затова
счита, че е налице забраната на чл.164, ал.1,т.6 ГПК- ищецът не можел да оборва
със свидетелски показания собствените си твърдения. Сочи, че бил
недобросъвестен владелец и затова следвало да придобие с 10-годишна давност. По
делото имало доказателства, обаче, че между страните, още преди смъртта на
наследодателя им, било имало уговорка за разделяне на двора и къщата. От
показанията на всички свидетели се установило, че въззивника е упражнил
фактическа власт върху процесния имот. Владението било несъмнено и непрекъснато
от момента на откриване на наследството до датата на завеждане на исковата
молба. Владението било спокойно, тъй като не било установено с насилие, както и
явно, тъй като не било установено по скрит начин. Твърди да е демонстрирал
владението си спрямо всички. Установило се дори, че след смъртта на бащата,
била изградена ограда с която дворът бил поделен. Въззивникът бил посадил
овощни дървета във своята част. По делото не се установило владението да е
смущавано. Ищецът знаел за установеното от въззивника владение, но не се бил
противопоставил. Въззивникът бил демонстрирал, че владее за себе си целия имот.
От показанията на свидетелите на ищеца се установило, че достъпа до имота се
контролира от Ц.А.. Въззивникът бил заключил имота и не допускал до него ищеца.
Иска се от настоящата
инстанция да отмени обжалваното решение и да постанови друго с което искът за
делба да се отхвърли. Претендират се разноски.
По въззивната жалба е
постъпил отговор от ищеца пред СРС – Д.Н. Д., в който се излага
становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така
постановеното решение. Сочи, че в случая съсобствеността била произтекла
от наследяване. Затова А. бил добросъвестен владелец. От събраните по делото
писмени доказателства се установило, че до 2009 г. братята /страни по спора/
били ползвали първият етаж от къщата, от който етаж притежавали по ½
идеална част след смъртта на баща си. Установило се, че Д.Д. бил държал на
първия етаж от къщата инструменти, части за коли, мебели и др. вещи и го бил
ползвал като склад. Ползването на имота било доказано от показанията на
разпитаните по делото свидетели. Правилно СРС бил приел за неоснователно
възражението за изтекла придобивна давност. Неоснователно било възражението за
периода 1996 г.- 2005 г., тъй като през този период Д.Д. бил владял имота си
явно и необезпокоявано. От представените по делото приходни квитанции се
установило, че ищецът Д.Д. е плащал данъците. По делото се установило, че Д. се
бил противопоставил, за да оспори и препятства владението на ответника Ц.А..
Сочи, че владението на А. не било явно и същият не бил демонстрирал, че владее
за себе си целият имот предмет на делбата – първия етаж от къщата. Владението не
било и необезпокоявано- в случая от Д. имало подадени жалби още през 2009 г.;
представени били и тъжба от 31.08.2009 г. до СРП, жалба от 16.11.2009 г. и
постановление от 31.08.2009 г. Претендират се разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 04.06.2020
г., Въззивната
жалба е подадена на 18.06.2020 г./по електронен път/, следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е съдебен акт, подлежащ на инстанционен
контрол, както и правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната
жалба е допустима.
По основателността на жалбата:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Обжалваното решение
е постановено във валиден и допустим процес. Липсата на мотиви, респ.
необосноваността на решението, не влияе на неговата допустимост, виж указанията
в ТР № 1/2001 г. по тълк.д.№ 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 г. на ОСГК
на ВКС по въпросите на въззивното обжалване.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС е приел, че възражението на ответника за изтекла
придобивна давност е неоснователно. Страните по спора били синове на Н.Д.А. и
съгласно чл.34, ал.1 ЗС и чл.69, ал.1 ЗН притежавали квоти по ½ в
съсобствеността върху дворното място и по ½ от първия етаж от
двуетажната жилищна сграда, заедно с по ¼ идеална част от общите части
на сграда и с по ¼ идеална част от принадлежащите й мазе и таван.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция приема следното:
Съдът е сезиран с иска за
делба в първа фаза- по допускане на делбата.
Неоснователен е довода на
въззивника, че не ставало ясно какъв е предмета на делбата. Видно от описаното
в исковата молба, предмет на делбата е първия дял по протокола за доброволна
делба от 31.08.1986 г. по гр.д.№ 16445/1984 г. на СРС, 56 състав /л.8 по делото
пред СРС/, т.е. това е делът на техния наследодател – Н.Д.А., техен баща. Видно
от представеното по делото удостоверение за наследници /л.12 от делото пред
СРС/ Н.Д.А. е починал на 24.09.1993 г., а страните по спора са негови
наследници по закон – синове.
По възражението за давност:
Ответникът в първото по
делото публично заседание е направил възражение за придобиване на имота,
предмет на делбата, по давност.
Въззивната инстанция намира,
че това възражение не е преклудирано. Това е така защото производството
за делба е особено исково. Според разпоредбата на чл. 342 ГПК, в
първото заседание всеки от наследниците може да възрази против правото на
някой от тях да участва в делбата, против размера на неговия дял и против
включването на някои имоти в делбената маса. Тази норма е специално правило,
което указва срока, в който могат да бъдат повдигани пред делбения съд
преюдициалните спорове между съделителите и това е най-късният момент, в който
страната може да направи възраженията си. Тези възражения не се преклудират на
основание общото правило на чл. 133 ГПК, тъй като е налице специална
разпоредба за особеното делбено производство в закона, предвиждаща преклузията
за тези оспорвания в делбеното производство да е в един по-късен момент -
първото по делото заседание. / в този смисъл Решение № 18 от 03.02.2015 г.
по гр. д. № 4619/2014 г. на ВКС, І гр. о., Решение № 124 от 19.06.2015 г. по гр.
д. № 620/2015 г. на ВКС, І гр. о.
По въпроса при какъв срок
на давността би се придобил наследствен имот:
При
наличие на позоваване, правните последици - придобиване на вещното право - се
зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите
на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по
чл. 79, ал. 2 ЗС.
От Ц.А. се твърди се да е
владял имота за себе си от 1995 г. до 2005 г. като недобросъвестен владелец в
продължение на 10 години.
Съгласно
чл. 70, ал. 1 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на
правно основание, годно да го направи собственик, без знае, че праводателят му
не е собственик, или че предписаната в закона форма е била опорочена. От тази
легална дефиниция следва, че "правно основание" по смисъла на
цитираната разпоредба може да бъде само транслативен акт, който по естеството
си е годен да прехвърли право на собственост или друго вещно право. Правно
основание за добросъвестно владение могат да бъдат и административни актове, но
само такива, които имат вещноправно действие-с които се прехвърля право на
собственост или друго ограничено вещно право.
В случая се касае до
наследяване поради което съдът приема, че процесните недвижими имоти биха се
придобили при изтичането на 10-годишната придобивна давност.
За да е
налице основание
за придобиване на един имот по давност, владението следва да бъде постоянно,
непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно.
Пред първата съдебна
инстанция са допуснати и изслушани гласни доказателства. От разпита на
свидетелите се установява следното:
Свидетелят Рангелов говори
за строежа на къщата, но това е във връзка с учреденото по чл.56, ал.2 ЗТСУ в
полза на Ц.А. от баща му, право на пристрояване и надстрояване на къщата, за
който дял е налице предходна съдебна делба /тази от 1986 г./ и който дял не е
предмет на настояще производство. Самият
свидетел не е влизал в къщата след като същата е завършена. Възприятията му
почиват на това, което му е казано от Ц.. Свидетелят не знае за какво е бил
ползван първият етаж от къщата след смъртта на бащата, наследодател на страните
по настоящия спор.
Свидетелят К.също говори за
строежа на къщата. След строежа е влизал в къщата само на втория етаж при Ц.,
долу, т.е на първия етаж не е влизал. Свидетелят не знае дали Д. ползва
дворното място и дали го поддържа. Не знае и дали е ползвал нещо от
новопостроената къща.
Свидетелят Н. е влизал в
процесната къща до таванските стаи. Не е бил в новата къща, т.е. тази чийто
първи етаж е въпрос на правния спор. Свидетелят знае за споровете от съделителя
Д.Д.. Свидетелят не знае за уговорка за разделяне на ползването. Свидетелят
знае, че Д. живее в старата къща, а Ц. – в новата, но не може да посочи от кога
е това.
Свидетелят К.сочи, че след
смъртта на родителите на двамата братя /страни в процеса/ повече е виждал в
къщата Ц.А.. Свидетелят бил искал от Д. да му ремонтира колата, защото разбира
от това, но последният му казал, че не може да го направи защото не може да
влиза в къщата, където са инструментите му и частите. Това било преди повече от
15-16 години /разпитът се осъществява 12.02.2019 г./ като свидетелят споделя,
че сочи тези години ориентировъчно, тъй като било преди много години.
Три-четири години преди разпита е ходил на първия етаж от къщата заедно с
кучето си. Видял е, че на етажа има нещо като хол и печка. Свидетелят, обаче,
не знае на кого са вещите на първия етаж. Ходил е само веднъж в къщата. Сега
знае, че Д. ползва половината от дворното място, но преди не знае как са
ползвани. Сега е видял, че има ограда по дължина на мястото. В едната част от
мястото сади Ц., а в другата-Д.. Свидетелят не знае за разделяне на къщата.
Събирал се е заедно с двамата братя и с други хора от квартала да се черпят в
магазина, но не е чул двамата братя да спорят.
Относно приложението на чл.69 ЗС при съсобственост от
наследяване:
Обективният
елемент на владението - упражняването на фактическа власт - съвпада с този при
държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа власт
върху имот като владение. Законът /чл. 69 ЗС/ предполага наличието
на намерението да се свои вещта. Именно затова, за да се трансформира
фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия,
съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е необходимо
потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците
от придобивната давност.
Разпоредбата на чл. 69
ЗС не намира приложение в отношенията между сънаследници.
Тъй като в конкретния случай съсобствеността произтича от наследяване,
намерението за своене не се предполага.
Ако
сънаследник упражнява фактическа власт върху съсобствен имот, съсобствеността върху
който произтича от наследяване сънаследникът владее своята идеална част на
имота, а по отношение на идеалните части на останалите сънаследници упражнява
фактическа власт в качеството на държател. За да придобие по давност правото на
собственост върху чуждите идеални части съсобственикът-сънаследник следва да
превърне с едностранни действия държането им във владение. Действията трябва да
са явни и недвусмислени и да показват отричане владението на останалите
съсобственици. Ако се позовава на придобивна давност при спор за собственост
този съсобственик следва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал
да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици-сънаследници и е
започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия
следва да са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването
частите на останалите сънаследници и промяната на намерението за своене следва
да се манифестира явно пред тях, да се осъществи чрез действия отблъскващи
владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно.
Тези обстоятелства следва да бъдат доказани във всеки отделен случай. В
посочената хипотеза в тежест на сънаследника, упражняващ фактическа власт върху
съсобствен-сънаследствен имот е да докаже, че е упражнявал тази фактическа
власт върху имота явно, необезпокоявано, непрекъснато повече от десет години и
че е довел до знанието на останалите съснаследници намерението си да свои
имота.
В
мотивите на Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК е прието, че завладяването
частите на останалите съсобственици и промяната в намерението поначало трябва
да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им
и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно.
В
тежест на страната, която се позовава на придобивна давност е да установи
всички елементи от фактическия състав на това придобивно основание. В случая
липсват данни, че намерението за своене на съсобственика-ответник А. е
демонстрирано пред другия съсобственик- Н., ясно и категорично с отричане
на правата му върху
съсобствената вещ. От обстоятелствата по спора е видно, че не е била налице
обективна пречка такова демонстриране да бъде извършено.
Налага се извод, че от
събраните по делото доказателства не се установява ответникът- въззивник да е извършил действия, с
които да е довел до знанието на ищеца-въззиваем, като сънаследник намерението да свои спорния имот само за себе си.
Разпоредбата
на чл. 120 ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС урежда волевото изявление
на субективния елемент на владението чрез процесуални средства - предявяване на
иск или възражение при наличие на спор за собственост или чрез снабдяване с
констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на
придобитото вещно право с оглед участие в гражданския оборот, изпълнение на
административни процедури по попълване на кадастрална карта и т.н. До момента в
който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез
волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост.
Действително, от данните по
делото се установява, че съделителя Ц.А. е плащал данък за недвижимия имот,
както и ТБО за 1998 г./л.40 по делото пред СРС/. Представени са и приходни
квитанции за заплатени данък недвижими имоти и ТБО за периода от 2011 г. до
2018 г. също от Ц.А.. Съделителят Д. също е ангажирал доказателства за
заплатени данъци за периода 2015 г.- 2018 г. /л.59 -61 по делото пред СРС/
В удостоверението за данъчна
оценка от 10.03.2010 г. , обаче, двамата съделители са посочени като
собственици на по ½ от процесното дворно място и на толкова от жилището.
В удостоверението за данъчна оценка от 14.03.2016 г. относно първия етаж, който
е предмет на настоящето дело, двамата братя също са посочени като
съсобственици. Освен това е посочено и, че Ц.А. дължи сумата в размер на 232,34
лв., виж л.9 по делото пред СРС. В схемата от 09.03.2016 г. /л.11/ етажът е
посочен като собственост на общия наследодател – Н.Д.А..
Следва до посочим и, че в
разпита си по чл.176 ГПК самият ищец- съделителя Д.Н.Д. признава, че ремонт на
първия етаж откакто е починал баща им, не е бил правен; не е поддържал
процесния имот, когато е имал достъп до него.
Относно това дали владението е спокойно и необозпокоявано:
Правната
теория приема, че едно владение е спокойно, когато не е установено с насилие.
Освен да не е установено с насилие, то не следва и да се поддържа с насилие.
Владението престава да бъде спокойно и когато се оспорва с насилие, в резултат
на което се смущава намерението да се държи вещта като своя. Въпрос на
фактическа преценка във всеки отделен случай е дали владението е смутено чрез
извършване на определени действия, но във всички случаи тези действия следва да
сочат на противопоставяне от страна на невладеещия собственик за продължителен
период от време на поведението на владеещия несобственик по отношение на
владения имот. Това, че спокойно е владението, което не е установено с насилие,
както и че предявяването на извънсъдебни претенции не смущава владението, нито
прекъсва придобивната давност, е прието и в съдебната практика /напр. р. № 262
от 13.07.2012 г. по гр. д. № 944/2011 г. на ВКС, І-во г. о./.
С постановление от
13.10.2009 г. е отказано да бъде образувано досъдебно производство и пр.пр. № 51346/2009 г. е прекратена. Срещу
това постановление, на 16.11.2009 г. Д.Н.Д. е подал жалба. С постановление от
02.12.2009 г. СГП е оставил без уважение жалбата срещу постановлението за
прекратяване като е приел, че не се касае до престъпление от общ характер, а се
претендира нарушено владение, което можело да бъде възстановено по реда на
чл.356 и следв. ГПК.
Представена е тъжба от
31.08.2009 г., подадена от Д.Н.Д. срещу Ц.Н.А. до СРП с твърдения за извършени
самоуправни действия по прекъсване на водопровод, смяна на брави и секретни
патрони на вратите към складовите помещения, за което се твърди да е станало на
27.07.2009 г.
Така описаните писмени
доказателства навеждат на извода, че владението не е било нито спокойно, нито
необезпокоявано. А от разпита на свидетелите се установява дори, че владението
е установено с насилие – чрез заключване на вратата на спорния първи етаж.
Следва до посочим и, че в
разпита си по чл.176 ГПК самият ищец- съделителя Д.Н.Д. сочи, че двамата братя
са сменяли ключалките от входа към този първи етаж с цел ограничаване на
достъпа един на друг.
При това положение налага се
извод, че като краен резултат обжалваното решение е правилно и ще следва
да бъде потвърдено.
По
разноските:
В ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 93 ОТ 18.05.2018 Г. ПО Ч. ГР. Д. № 1667/2018 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС, е прието, че разноските
за въззивното и касационно обжалване на решение по чл.344, ал.1 ГПК /делба, първа фаза/ се
присъждат съобразно разпоредбата на чл. 78 ГПК,
която урежда отговорността за разноски като санкция срещу страната, която е
предизвикала неоснователен правен спор, по повод на който са сторени
разноските. В горния смисъл е практиката по определение № 4 от 06.01.2011 г.
по ч.гр. д. № 542/2010 г. на ІІг.о. и определение № 252 от 11.07.2014 г.
по гр. д. № 2024/2014 г. на I г.о., съответно и указанията в Постановление
№ 7/1973 г. на Пленума на ВС.
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият
претендира разноски и такива са сторени за адв.възнаграждение в размер на 350 лв., които му се
присъждат.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 11.05.2020 г.,
постановено гр.д.№ 34905 по описа за 2016 г. от СРС, Второ ГО, 123-ти състав.
ОСЪЖДА Ц.Н.А., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***-адв.Р.Р.,
да заплати на Д.Н.Д., ЕГН **********,***,
съдебен адрес:***-адв.С.С., сумата в размер на 350 лв.- адв.възнаграждение за процесуално представителство пред
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
може да се
обжалва пред ВКС в 1-месечен срок от връчването му на страните, при условията
на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: