СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV "Б" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на десети март през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
при участието на
секретаря Донка Шулева, разгледа докладваното от мл. съдия Божидар Стаевски
въззивно гражданско дело № 4598 по
описа на съда за 2021 г. и взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20278176/16.12.2020г.
по гр.д. № 13872/2019г. по описа на Софийски районен съд, 156 състав, е
признато за установено, по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК, че Д.Й.П., ЕГН**********,
с адрес *** дължи на „Р.Б.“ ЕАД, /със сегашно
наименование „Кей Би Си Банк България“ ЕАД/ ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление ***, действащ като процесиуален субституент в хипотезата на
процесуална суброгация на основание чл. 226, ал.1 на „А.М..С.Б.“ ООД, ЕИК*******на
основание чл. 430, ал.1 от ТЗ сумата от 8359,39 ЕВРО представляваща главница по
договор за банков кредит от 23.05.2008г., и анекси към него, ведно със
законната лихва от 06.02.2014г. /датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение/, до окончателното плащане за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение № 1104, по чл. 41 ГПК от
11.02.2014г. по ч.гр.д. №1746/2014г. по описа на Районен съд Варна. Ответницата
е осъдена да заплати на „Р.Б.“ ЕАД, /със сегашно
наименование „Кей Би Си Банк България“ ЕАД/ сторените в производството разноски
в размер на 2150,27 лева.
С определение от
08.03.2021г. съдът е оставил без уважение молба с вх. № 25007656/18.01.2021г.,
подадена от „Р.Б.“ ЕАД, /със сегашно наименование „Кей Би Си Банк България“
ЕАД/ за изменение на постановеното решение в частта за разноските.
Срещу решението
е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
особения представител на ответника Д.Й.П., с която са изложени оплаквания за
недопустимост и неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното
решение. Особеният представител поддържа, че решението е постановено по
непредявен иск, тъй като в петитума ищецът не изложил че действа като
процесуален субституент, а и не е конституиран като страна в производството. На
следващо място счита, че решението е неправилно и незаконосъобразно, тъй като
съдът е кредитирал заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза,
без да я подложи на конкретен анализ и да отчете, че вещото лице е работило
само по документи на ищеца. Ответницата не била надлежно уведомена за
обявяването на кредита за предсрочно изискуем, поради което не е настъпила и
предсрочната изискуемост. Сочи че договора за кредита е нищожен поради
обстоятелството, че противоречи на императивните правни норми на чл. 58, ал.1,
т.1,2,3 и ал.2, както и на чл. 59, ал.2 от ЗКИ, а именно неяснота в размерите
за плащанията, договорения лихвен процент, начина и метода за изчисляване на
лихвата. Не била представена достатъчно информация преди подписването на
договор с който се предоставя чужда валута, а намира че клаузите на чл. 4.3 –
чл.4.7 и чл.5.6. са неравноправни. Счита че неправилно съдът не е уважил
направеното възражение за погасителна давност.
Въззиваемият –
ищец „Кей Би Си Банк България“ ЕАД е депозирал въззивна жалба, чрез
процесуалният си представител адв. М., с която поддържа, че първоинстанционното
решение е правилно и законосъобразно.
Постъпила е и
частна жалба, подадена от „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, срещу определение от
08.03.2021г. с което съдът е оставил без уважение молба на ищеца с вх. №
25007656/18.01.2021г., подадена по реда на чл. 248, ал.1 от ГПК. Жалбоподателят
поддържа, че било устнановено, че адвокатското възнаграждение било заплатено, а
по делото е приложен списък с разноските по чл. 80 от ЗЗД. Ето защо моли за отмяна на така постановеното
определение и постановяване на друго с което молбата по чл.248, ал.1 се
уважава.
В
законоустановения срок е постъпил отговор на частната жалба, подаден от
особения представител на ответницата Д.Й.П., с който се взема становище за
нейната неоснователност.
Софийски градски
съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, възраженията
на насрещните страни, и указанията дадени с решението на Върховния касационен
съд намира за установено следното:
Предявен е за
разглеждане иск по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК с правно основание чл. 430 ТЗ.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Във връзка с
изложените доводи за недопустимост и възражението, че съдът се е произнесъл по
непредявен иск настоящият състав намира, че същото е допустимо.
Според т.10 б на
ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 18.06.2014 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2013 Г., ОСГТК НА ВКС
Процесуалната последица от предявяване на иска, изразяваща се в създаване на
висящност на процеса относно вземането, също настъпва от момента на подаване на
заявлението, но поради промяна на страната на кредитора действията по подаване
на исковата молба не биха могли да се осъществят или не се предприемат от заявителя.
При настъпило частно правоприемство легитимиран да предяви иска е праводателят
- заявител в заповедното производство, на когото съдът е дал указанията по чл.
415, ал. 1 ГПК. Исковият процес продължава между заявителя и ответника по
правилото на чл. 226 ГПК със съответно приложение и на нормите на 226, ал. 2 и
ал. 3 ГПК. В хипотезата на частно правоприемство по договор за цесия,
цесионерът няма качеството на заявител и указанията по чл. 415, ал. 1 ГПК се
дават от съда на цедента, който е легитимиран да предяви иска. С предявяването
на иска е създадена висящност на исковия процес от момента на подаване на
заявлението, към който момент цедентът е носител на спорното право, поради
което същият не предявява чужди права пред съд. В течение на делото той е
праводател на прехвърленото спорно право и първоначална страна по смисъла на
чл. 226, ал. 1 ГПК. По тези съображения искът би могъл да се предяви и от
цесионера при спазване на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, който и по отношение на
него тече от датата на връчване на указанията на съда на цедента. В диспозитива
на съдебното решение по установителния иск съдът следва да отрази настъпилото
правоприемство в страните по издадената заповед за изпълнение.
В случая съдът
правилно е разгледал иска на заявителя „Р.Б.“ ЕАД, /със сегашно наименование „Кей Би Си Банк България“ ЕАД/. Съдът е
посочил, в диспозитива на съдебното решение, че ищецът действа като
процесиуален субституент в хипотезата на процесуална суброгация на основание
чл. 226, ал.1 на „А.М..С.Б.“ ООД съгласно постановките на тълкувателното
решение.
Ето защо
оплакванията, че съдът се е произнесъл по непредявен иск са неоснователни.
За пълнота
следва да се отбележи, че в исковата молба изрично е посочено, че е настъпило частно
правоприемство по силата на договор за цесия.
Решението на СРС
е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Регламентацията
на договора за банков кредит се съдържа в ТЗ и ЗКИ. Според легалното
определение в чл. 430, ал. 1 ТЗ, с този договор банката се задължава да отпусне
на заемателя парична сума за определена цел при уговорени условия и срок, а
заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне
след изтичане на срока. По своята правна характеристика договорът за банков
кредит е двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при който целта, за
която се отпуска сумата по кредита, е релевантна за съществуването на самия
договор. В изпълнение на вече сключен договор за банков кредит, за банката
възниква задължение за отпускане на уговорената парична сума, чрез превод по
посочена сметка, в рамките на уговорения между страните срок за усвояване на
кредита. Съгласно общите правила за изпълнение по търговски сделки /чл. 305 ТЗ/, при безкасово плащане, релевантно за завършването му е заверяването на
сметката на кредитополучателя със съответната сума по кредита, или чрез
изплащане в наличност на сумата на задължението на кредитора.
Доказано е по
делото, че по силата на Договор за банков кредит от 23.05.2008 г., сключен
между „Р.Б.“ ЕАД, /със сегашно наименование „Кей Би Си Банк
България“ ЕАД/ от една страна и Д.Й.П. кредитополучател от друга страна,
банката е предоставила кредит в размер на 34 850 ЕВРО, който да бъде ползван за
рефинансиране на кредит и за потребителски нужди. Кредитополучателката се
задължила да го върне за срок от десет години -10.05.2018г. разсрочено на 119
месечни вноски в размер на 483,02 евро и една изравнителна /първата вноска с
падеж 10.06.2008г./ в размер на 288,74 евро, ведно с лихва в размер на 11,15% ,
представляващ сбор от банков ресурс за евро, определен от банката + 5,75 пункта
годишна надбавка.
Не е спорно по
делото, а и се установява от заключението по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза, че сумата по кредита е усвоена от длъжника.
На 09.07.2010г.
бил сключен Анекс № 1 към договора за банков кредит от 23.05.2008 г., с който
страните са констатирали, че са налице падежирали но непогасени задължения,
както следва 190,84 евро – просрочена главница, 311,12 евро – просрочена лихва,
3,41 евро – обезщетение за забава, и 115,53 евро просрочена годишна комисионна
за управление, и са уредили тяхното разсрочено плащане.
С допълнително
споразумение от 12.03.2012г. към договор за банков кредит от 23.05.2008 г. и анекс от
09.07.2010г., страните са взели предвид извършената продажба на обезпечение длъжникът
е направил признание че дължи 12 926,83 евро, и е уговорено, че при заплащане
на сумата от 8402,44 евро в срок до 10.05.2018г., разсрочено на 75 месечни
вноски, от по 112,03 евро, с падеж 10-то число на съответния месец, ще считат
кредита за изцяло погасен. При неплащане на някоя месечна вноска в продължение
на повече от 60 дни цялото остатъчно задължение ставало изискуемо след
приспадане на платените вноски.
На 24.04.2018 г.
между банката и „А.М..С.Б.“ ООД бил сключен договор за прехвърляне на вземания
/цесия/.
Установено е
също така, че банката е упълномощила „А.М..С.Б.“ ООД да уведоми всички длъжници
по вземанията, предмет на горепосочените договори за цесия за извършеното
прехвърляне /виж пълномощно на л. 108 от първоинстанционното дело/.
По делото е
приложена обратна разписка, с която банката е изпратила писмо с което е обявила
на длъжника, настъпилата предсрочна изискуемост за вземането.
Спорно в случая
е дали писмо от 07.03.2013г. с което банката е обявила предсрочната
изискуемост, поради неплащане е достигнало на 22.03.2013г. до адреса на
кредитополучателя и са настъпили последиците от обявяването на предсрочната
изискуемост.
Съгласно
константната практика на ВКС изложена в Решение № 148/02.12.2016 г. по т.д. №
2072/2015 г. на І т.о.; Решение № 180/23.11.2016 г. по т.д. № 2400/2015 г. на І
т.о. и Решение № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г. на ІІ г.о.,, където
Съставите на ВКС са обсъждали конкретни хипотези за преценка редовността на
връчването на волеизявление на кредитора, както и принципно са допуснали в
договора за кредит да са уговорени способи за размяна на кореспонденция между
страните, включително, че изявлението на едната от страните ще се счита за
достигнало до другата страна без фактически същото да е получено. Изрично е
посочено, че клауза, която фингира недоставено или само изпратено съобщение
като получено, би била в съответствие с принципите за добросъвестно упражняване
на правата на кредитора, ако ясно разписва определени предпоставки и/или
фактически констатации, при наличието на които ще се счита, че е положена
дължимата грижа, както и ако според договора опитът за предаване на съобщението
(на адрес или на адресат) се приравнява на фактическото му получаване. Дадени
са разяснения, че при тълкуването на договора по правилата на чл. 20 ЗЗД би
следвало да се съобрази, че конкретната уговорка относно връчване на
кореспонденция цели ефективно упражняване на правата на страната, която изпраща
съобщение, като препятства евентуално недобросъвестно поведение на адресата
(укриване или отказ да получава съобщения). Същевременно изпращането на
съобщение, не следва да ограничава правата на получаващата страна, поставяйки я
в позиция, включително и при полагане на дължимата грижа, тя да не е в състояние
да получи изявлението на своя съдоговорител.
В чл. 7 от допълнителното
споразумение, всички уведомления и изявления във връзка с него трябва да бъдат
направени в писмена форма и ще се считат за получени ако, чрез лично доставяне,
чрез изпращане по пощата или с куриер, с обратна разписка, достигнат до
адресите на страните, посочени в споразумението. В случая с писмо от 07.03.2013г. с което банката
е обявила предсрочната изискуемост поради неплащане е достигнало на
22.03.2013г., до адреса на кредитополучателя.
При това
положение следва да се приеме, че предсрочната изискуемост е обявена надлежно
на длъжника. Също така съгласно заключението по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза последното плащане по кредита е от дата 16.07.2012г.
Установени са и
условията за настъпването на предсрочната изискуемост, а именно неплащане на изискуеми
задължения.
Дори да се
приеме че длъжникът не е надлежно уведомен за настъпилата предсрочна
изискуемост, то приложение намират изложените от районния съд, правила въведени с ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 8
ОТ 02.04.2019 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 8/2017 Г., ОСГТК НА ВКС, съгласно които е
допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост
да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост
не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит
поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж
към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.
Следва да се има
предвид, че всички вноски по договора за кредит са падежирали към датата на
формиране на сила на пресъдено нещо, като последната вноска е била с падеж
10.05.2018г. /преди образуване на исковото производство/. Следващият спорен
въпрос е дали договорът за кредит е нищожен поради противоречие с чл. 58, ал.1,
т.1,2,3 и ал.2, както и на чл. 59, ал.2 от ЗКИ.
Съгласно
разпоредбата на чл. 58, ал.1 от ЗКИ При отпускане на кредит банката предоставя
безплатно и в писмена форма на клиента своите условия по кредитите, които
съдържат най-малко: данни за общите разходи по кредита (такси, комисиони и
други разходи, пряко свързани с договора за кредит) и за обективните критерии,
въз основа на които тези разходи могат да се изменят – т.1; лихвения процент,
изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и
условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на
кредита –т.2; допълнителните задължения, свързани с
разплащанията – т.3; условията и разходите при предсрочно погасяване на кредита
– т.4. Съгласно втората алинея разходите по кредита се определят изрично и
изчерпателно с договора за кредит, включително за случаите на предсрочно
погасяване.
Договорът за
кредит не противоречи на предвидените в чл.59, ал.1, т.1 – 3 и ал.2 от ЗКИ.
Банката е изпълнила условията на закона като в чл. 4 от договора за кредит от
23.05.2008г. са посочени данни за общите разходи на кредита. Посочени са всички
такси и комисионни, определянето на лихвения процент и възможностите за
неговата промяна.
В чл. 59, ал.2
от ЗКИ гласи, че условията по влоговете и кредитите се формулират ясно и по
разбираем за клиентите начин.
Настоящият
състав намира, че не е налице противоречие с тази разпоредба, доколкото всички условия
на договора са формулирани на общоупотребим български език, не са налице
противоречащи си клаузи, не е използвана неясна терминология, лихвените
проценти и комисионните са определени в стойности които могат да се изведат от
самия договор.
При това
положение не може да се приеме, че е налице нищожност на договора поради
противоречие със закона.
Действително
оспорените клаузи са нищожни, тъй като няма яснота за начина по който се
променя възнаградителната лихва. По този начин се създава неравновесие в
правата на страните. Тези клаузи обаче не влекат нищожност на договора за
кредит, тъй като правоотношението може да съществува и без тях, като се приложи
посочения конкретен лихвен процент при сключването на договора. В случая
претенцията е само за главница. От допълнителното споразумение от 12.03.2012г. се установява, че банката се е
отказала от претенцията за горницата над 8402,44 евро до 12926,86 евро и съдът
приема при съобразяване на допълнителното споразумение и заключението по
съдебно-счетоводната експертиза, че сумата от 8359,39 евро е главница, която е
дължима и не е платена като при определянето на размера и не е повлияло
приложение на клаузи даващи възможност за едностранна промяна на лихвен процент
от банката.
При това
положение настоящият състав намира, че са налице предпоставките за уважаване на
иска поради което следва да разгледа възражението за погасителна давност.
Правната уредба
на договора за кредит дава възможност на страните да уговорят връщане на кредита
на погасителни вноски до пълното погасяване на задължението. Това обаче не
превръща договора в такъв за периодични плащания, нито определя по-кратък срок
за неговото погасяване, тъй като при периодичните плащания отделните
задължения, въпреки техния общ правопораждащ факт, имат характер на
самостоятелни задължения /виж и разясненията, дадени с Тълкувателно решение №
3/2011 г. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 г., ОСГТК/, а при договора за кредит се
поема задължение за едно цяло задължение, като с уговорените погасителни вноски
отделните плащания са начин на разсрочено погасяване на едно общо задължение на
отделни части.
Така съдът
приема, че за главницата по договора за кредит давността е петгодишна.
В разглеждания
случай сключеното между банката и ответницата допълнително споразумение от 12.03.2012
г. в частта му по чл. 1 следва да бъде квалифицирано като установителен договор
с декларативно и регулиращо действие. Страните са се съгласили, че признават за
безспорно помежду си съществуването на парични задължения /вземания/ в
определен размер и към определен момент, произтичащи от процесния договор за
кредит. Признанието на дълга от ответницата произвежда предвидените в чл. 116,
б. "а" ЗЗД правни последици, свързани с прекъсването на давността
/виж Решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т.дело № 194/2010 г., ІІ т. о.,
ТК/.
Следва да се
посочи че по аргумент от чл. 422, ал.1 ГПК исковата молба се счита за предявена
от датата на заявлението, а именно 07.02.2014г., а по време на исковото
производство погасителната давност не е текла.
Във връзка с
издадената заповед за незабавно изпълнение за процесното вземане на
18.02.2014г. е издаден изпълнителен лист.
Образувано е
изпълнително дело № 117/2014г. по описана ЧСИ Румяна Тодорова, с рег. № 717 на
КЧСИ и район на действие ОС Варна.
На 27.02.2014г.
е наложен запор на банковите сметки на длъжника при „Р.Б.“ ЕАД.
Делото е
прекратено по силата на закона /чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК/ на 27.02.2016г.
На 25.07.2018г.
по молба на „А.М..С.Б.“ ООД е образувано изпълнително дело №318/2018г. по описа
на Д.З.П.–Я.., като с молбата е поискано налагането на запори на банкови сметки
и МПС.
На 19.09.2018г.
е наложен запор на банковите сметки на длъжника.
Ето защо
настоящият състав намира че давността за вземането не е изтекла. Съдът споделя
мотивите на СРС, че прекратяването на изпълнителното производство не заличава
ефекта на прекъснатата или спряна погасителна давност от извършените
изпълнителни действия.
При това
положение настоящият състав намира, че въззивната жалба се явява неоснователна,
а първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно.
По отношение на
определението по чл. 248, ал.3 от ГПК.
За да остави без
уважение молбата на „Р.Б.“ ЕАД, /със сегашно
наименование „Кей Би Си Банк България“ ЕАД/ за присъждане на адвокатско
възнаграждение съдът е приел, че доколкото отговорността за разноски е деликтна,
а адвокатското възнаграждение е заплатено от трето лице в случая цесиоера „А.М..С.Б.“
ООД, то патримонимониума на ищеца не е увреден, поради което ответникът не
дължи репариране на сторените разноски.
Съгласно ТР 6/13
- т. 1 на ОСГТК на ВКС само, когато е доказано извършването на разноски от
страната в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК.
Ето защо, в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане,
освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се
осъществи по определен начин - например по банков път. Тогава, както и в
случаите, при които е договорено такова заплащане от страната, то следва да
бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи
плащането. Изискването, страната да е направила реално разноските, които
претендира да й бъдат заплатени от противната страна, е в основата и на
задължителната практика на ВКС по чл. 274, ал. 3 ГПК: Определение № 14/7.01.2014
г. по ч. т. д. № 3082/14 на ВКС Първо т. о. и Определение № 110 от 25.02.2016
г. по ч. т. д № 311/2016 . на Второ т. о., с които е отречена възможността като
съдебни разноски да се присъжда платено от трето лице възнаграждение за
адвокат, осъществил процесуално представителство на страната, доколкото такова
плащане не може да се приеме, че е за сметка на последния, за да е налице
основание за присъждането му като реален разход за страната. Този правен извод
не се променя от обстоятелството, че между третото лице и страната или между
третото лице и процесуалният представител е налице договор, който да урежда
вътрешните им отношения /в този смисъл - решение № 30/28.04.2017 г. по т. д. №
2334/15 на ВКС, Второ т. о., в частта за разноските в касационното производство/.
Съдът дължи преценка дали по делото са налице доказателства, от които да е
видно, че страната реално, чрез разходване на свои средства, е извършила
заплащането на претендираните разноски. В конкретния случай, по делото нито се
твърди, нито се доказва такова действително разходване на средства от името и
за сметка на „Р.Б.“ ЕАД, /със сегашно наименование „Кей Би Си Банк
България“ ЕАД/, поради което не са налице основания за присъждане на разноски в
полза на тази страна на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, за сметка на насрещната
страна. /Идентичен с настоящият въпрос е разгледан в определение №
556/19.12.2019г. по ч. гр. д. № 4289/2019 г., III г. о./
С оглед на това,
подадената от „Р.Б.“ ЕАД, /със сегашно наименование
„Кей Би Си Банк България“ ЕАД/ частна жалба следва да бъде оставена без
уважение, а обжалваното определение на Софийски градски съд – потвърдено като
правилно.
По отношение на
разноските.
Право на
разноски във въззивното производство има въззиваемия - Кей Би Си Банк България“
ЕАД, който е представил доказателства за сторени разноски в размер на 510,29
лева за особен представител на ответника за производството по въззивната жалба.
На основание чл.
77 от ГПК въззивницата следва да бъде осъдена да заплати по сметка на СГС
разноските за държавна такса в размер на 327 лева.
Мотивиран от
гореизложеното:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20278176/16.12.2020г. по гр.д. № 13872/2019г. по описа на
Софийски районен съд, 156 състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 08.03.2021г., с което съдът е оставил без уважение молба
с вх. № 25007656/18.01.2021г., подадена от „Р.Б.“ ЕАД, /със сегашно наименование „Кей Би Си Банк България“ ЕАД/ ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление *** за изменение на постановеното
решение в частта за разноските по реда начл. 248, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА Д.Й.П., ЕГН **********,
с адрес *** ДА ЗАПЛАТИ НА „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, /с предишно наименование „Р.Б.“ ЕАД / ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление ***, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК, сумата от 510,29 лева
разноски за особен представител във въззивното производство.
ОСЪЖДА Д.Й.П., ЕГН **********,
с адрес *** ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Софийски градски съд, на основание чл. 77
ал.1 от ГПК сумата от 327 лева, представляваща държавна такса във въззивното
производство.
Решението
може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните пред Върховния
касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.