№ 3189
гр. София, 05.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 94 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ВЛАДИСЛАВА В. АНГЕЛОВА
при участието на секретаря ВЕРА Й. ТАСЕВА
като разгледа докладваното от ВЛАДИСЛАВА В. АНГЕЛОВА
Административно наказателно дело № 20241110204322 по описа за 2024
година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 58д и следващите от Закон за
административните нарушения и наказания /ЗАНН/.
Образувано е по жалба на И. Т. И., ЕГН **********, срещу Наказателно
постановление № 23-4332-007731 от 11.05.2023 г., издадено от началник група
в ОПП-СДВР, с което на И. Т. И., ЕГН ********** на основание чл. 177, ал. 1,
т. 2 от Закон за движението по пътищата (ЗДвП) е наложено административно
наказание „глоба“ в размер на 100 (сто) лева за нарушение на чл. 162, ал. 1
ЗДвП.
Недоволно от така издаденото наказателно постановление е останало
санкционираното физическо лице, което в подадена чрез адвокат С. С., жалба,
релевира доводи за отмяната му. Изтъква се, че наказващият орган не е отчел
обстоятелството, че жалбоподателят е лице с двойно гражданство, което
обуславя и приложението на различна материалноправна разпоредба и
1
респективно по-дълъг срок, в който е допустимо управляването на МПС със
СУМПС, издадено от трета държава. Сочи се, че ако се приеме, че е
осъществено нарушение, то същото не е реализирано в условията на
„повторност“. Навеждат се доводи, че липсата на дата, на която
притежаваното от жалбоподателя СУМПС е издадено, възпрепятства
възможността да се извърши преценка за приложимостта на Виенската
конвенция за пътното движение. Акцентира се, че наложената принудителна
административна мярка е незаконосъобразна. Излагат се аргументи, че са
налице достатъчно основания процесният случай да бъде квалифициран като
„маловажен“ по смисъла на чл. 28 ЗАНН.
Въз основа на така подадената жалба било образувано НАХД № 7298 по
описа за 2023 г. на СРС, НО, 130 състав, а с Решение № 4883 от 30.10.2023 г.
по посоченото НАХД оспореното наказателно постановление било
потвърдено като законосъобразно и правилно. Така постановеното решение
било обжалвано от жалбоподателя и с Решение № 1746/18.03.2024 г. по
КНАХД № 11921 по описа за 2023 г. на Административен съд – София град,
XIII касационен състав, било отменено, а делото било върнато за ново
разглеждане от друг състав на СРС.
В съдебно заседание, в което е даден ход на делото по същество,
жалбоподателят И., редовно призован, не се явява, представлява от адв. Н.Ш.,
преупълномощена от адв. С.. Същата моли оспореното наказателно
постановление да бъде отменено, а в условията на евентуалност - случаят да
бъде приет за маловажен. Придържа се към изложените в жалбата доводи и
акцентира, че не е доказана датата, на която жалбоподателят е влязъл на
територията на страната. Адвокат Шикова се позовава на информация,
публикувана на сайта на МВР, съгласно която издадени от Обединеното
Кралство СУМПС са валидни на територията на Република България.
Претендира се присъждането на разноски и се навежда възражение за
прекомерност спрямо размера на юрисконсултското възнаграждение, въведено
от насрещната страна.
Наказващият орган, редовно призован, не се явява, не изпраща
представител. В писмени бележки, изхождащи от юрисконсулт Страхинов,
упълномощен от наказващия орган, се моли наказателното постановление да
бъде потвърдено, претендира се юрисконсултско възнаграждение и се навежда
2
възражение за прекомерност спрямо претендираното адвокатско такова.
По допустимостта на жалбата:
Жалбата, въз основа на която е образувано съдебното производство, е
процесуално допустима, доколкото е подадена от наказаното физическо лице и
срещу подлежащ на обжалване акт по чл. 58д, т. 1 ЗАНН. Наказателното
постановление е връчено на жалбоподателя на 11.05.2023 г., а жалбата срещу
него е подадена чрез наказващия орган на 17.05.2023 г., от което следва, че
същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съдът като разгледа жалбата и изложените в нея съображения, и
като прецени събраните по делото доказателства намира за установено
следното от фактическа страна:
Жалбоподател е И. Т. И., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. София,
ул. „ххххххххххххх“ № 12, вх. а, ет. 2, ап. 25, с българско и британско
гражданство, притежаващ паспорт № ххххххххх, издаден на 12.10.2018 г. от
Паспортна служба на Нейно Величество, със срок на валидност до 12.10.2028
г. Същият притежавал и свидетелство за правоуправление на МПС №
хххххххххххх, преиздадено на 04.05.2021 г. от Обединеното Кралство -
Агенция за издаване на свидетелства за правоуправление и регистрация на
МПС (DVLA), със срок на валидност до 03.05.2031 г.
На 17.04.2023 г., около 11:43 часа, в гр. София, по бул. „Черни връх“, с
посока на движение от ул. „Филип Кутев“ към Околовръстен път София,
жалбоподателят И. управлявал лек автомобил модел/марка „Джип Вранглер“,
с рег. № ххххххххх.
По същото време в гр. София, на бул. „Черни връх“ срещу номер 161а,
свидетелите Л. Н. и Е. Д., заемащи длъжността „младши автоконтрольор“ към
ОПП-СДВР, изпълнявали служебните си задължения по контрол на спазване
на правилата за движение по пътищата и спрели управлявания от
жалбоподателя лек автомобил за извършването на рутинна проверка. В хода
на същата, жалбоподателят И. представил пред органите на реда свидетелство
за управление на МПС № хххххххххххх, издадено на 04.05.2021 г. от
Обединеното Кралство - Агенция за издаване на свидетелства за
правоуправление и регистрация на МПС (DVLA), със срок на валидност до
03.05.2031 г.
След извършена справка в Оперативната дежурна част – 99 и
3
автоматизирания информационен фон АИС „Граничен контрол“, свидетелите
Н. и Д. установили, че последните данни за преминавания през ГКПП на
Република България за жалбоподателя И. са от дата 06.01.2023 г., от 13:33
часа, влизане през ГКПП Аерогара София.
При тази хронология свидетелят Д. съставил Акт за установяване на
административно нарушение серия GA № ххххххххх17.04.2023 г., в който
приел за установено, че на 17.04.2023 г., в 11:43 часа, в гр. София, по бул.
„Черни Връх“, с посока на движение от ул. „Филип Кутев“ към Околовръстен
път София, жалбоподателят И. е управлявал лек автомобил модел/марка
„Джип Вранглер“, с рег. № ххххххххх със СУМПС № ххххххххххххххх,
издадено от Великобритания като в срок от 3 (три) месеца не е преминавал
границата на Република България и не е подменено СУМПС с българско –
нарушение на чл. 162, ал. 1 ЗДвП. Актът бил връчен на жалбоподателя, който
го приел с възражения, такива постъпили и в срока по чл. 44 ЗАНН.
Отделно като веществени доказателства били иззети СРМПС №
хххххххххх, както и 2 броя регистрационни табели с номер ххххххххх. На
24.04.2023 г. била издадена и Заповед за налагане на принудителна
административна мярка № 23-4332-001919 спрямо „хххххххххххх“ ЕАД, ЕИК
хххххххххххххх – собственик на лек автомобил модел/марка „Джип
Вранглер“, с рег. № ххххххххх, с която принудително била прекратена
регистрацията на посочения лек автомобил за срок от 6 (шест) месеца. На
01.06.2023 г. заповедта била връчена на представител на дружеството.
На 11.05.2023 г., при идентично описание на фактите и правната
(цифровата) квалификация на нарушението, началник група в ОПП-СДВР
издал оспореното Наказателно постановление № 23-4332-007731 от 11.05.2023
г., с което на основание чл. 177, ал. 1, т. 2 ЗДвП наложил на И. Т. И., ЕГН
********** административно наказание „глоба“ в размер на 100 (сто) лева за
нарушение на чл. 162, ал. 1 ЗДвП.
Съдът установи възприетата и описана по-горе фактическа
обстановка, въз основа на приобщените доказателства и доказателствени
средства, съдържащи се в: показанията на свидетелите Л. Н. и Е. Д., справка
от МВР – СДВР, Отдел „Български документи за самоличност“ с вх.
№142080/29.04.2024 г., заверено копие от ЗППАМ № 23-4332-
001919/24.04.2023 г., копие на паспорт № ххххххххх, издаден от Обединеното
4
Кралство на Великобритания и превод на български, копие от СУМПС
ххххххххххххххх, издадено от Обединено Кралство на Великобритания и
превод на български, писмо от ДМОС вх. № 171460/27.05.2024 г., справка от
МВР – ГДГП с вх. № 239845/28.08.2023 г., справка картон на водача, Заповед
№ 8121к-13180/29.10.2019 г., Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 г.
От така събраната доказателствена съвкупност еднопосочно се извежда
дата и място на извършената спрямо жалбоподателя проверка. В тази
последователност са и показанията на свидетелите Д. и Н., които съдът
кредитира като обективни и достоверни.
Свидетелят Д. допълва, че в хода на извършената проверка, водачът на
МПС е представил СУМПС, издадено от Великобритания. Горното се
подкрепя и от копието на СУМПС № ххххххххххххххх, ведно с превод на
български език, издадено на името на жалбоподателя И.. Същото позволява да
се изведе и надлежна информация за датата, на която е издадено, за органа,
който го е издал, валидност, категория на МПС, за която е относимо. Отделно
справката, предоставена за нуждите на производството от Министерство на
вътрешните работи, Дирекция „Международно оперативно сътрудничество“,
потвърждава валидността на притежаваното от жалбоподателя свидетелство.
В своите показания свидетелят Д. сочи, че след извършена справка в
ОДЧ е установил, че последното влизане в Република България от страна на
жалбоподателя е на дата 06.01.2023 г., която информация идентично се
открива и в извършената от МВР – Главна дирекция „Гранична полиция“
справка, в която са посочени данните за преминавания на ГКПП на Република
България от страна на жалбоподателя И., но изрично в нея е изведено, че те не
са пълни, поради правото на свободно движение от страна на гражданите на
Съюза.
По – нататък доказва се от справка от МВР-СДВР, Отдел „Български
документи за самоличност“, както и копие от паспорт № ххххххххх, издаден
от Обединеното Кралство на Великобритания и превод на български език, че
жалбоподателят притежава двойно гражданство, съответно българско и
британско. Приобщената справка картон на водача спомага да се установи
наличието на предходни нарушения на правилата за движение по пътищата,
реализирани от жалбоподателя.
Съдът кредитира и приложените заповеди, относими към материалната
5
и териториалната компетентност на актосъставителя и наказващия орган.
Въз основа на изложената фактическа обстановка, съдът достигна
до следните правни изводи:
Двата основни за настоящото производство акта – АУАН и НП са
издадени от материално и териториално компетентни органи, при
съблюдаване на разпоредбата на чл. 189, ал. 1 ЗДвП и Заповед № 8121з-
1632/02.12.2021 г., касаещи актосъставителя, както и чл. 189, ал. 12 ЗДвП,
Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 г., Заповед № 8121к-13180/29.10.2019 г. и
акт за встъпване в длъжност, относими към компетентността на наказващия
орган. При изготвянето им е спазена изискуемата от закона писмена форма,
същите са надлежно връчени на жалбоподателя. Изготвени са при спазване на
предвидени в чл. 34 ЗАНН срокове.
Въпреки горното съдът намира, че оспореното наказателно
постановление следва да бъде отменено.
Отговорността на жалбоподателя И. И. е ангажирана за нарушение на
чл. 162, ал. 1 ЗДвП, съгласно която: „Българските граждани могат да
управляват моторни превозни средства на територията на Република
България с чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено
от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по
Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от
Конфедерация Швейцария в срок до 3 месеца от датата на влизането им в
страната.“
С оглед възраженията на жалбоподателя на първо място следва да бъде
изтъкнато, че обстоятелството, че същият притежава и българско, и британско
гражданство не води до промяна на начина, по който следва да бъде третиран,
както и до промяна на приложимото спрямо него законодателство. Съгласно
чл. 3 от Закон за българското гражданство, български гражданин, който е и
гражданин на друга държава, се смята само за български гражданин при
прилагането на българското законодателство, освен ако в закон е предвидено
друго. В Закона за движение по пътищата не е предвидено изключение за
лицата, притежаващи двойно гражданство, едно от които е българско, от което
следва, че жалбоподателят И. следва да бъде третиран, именно като български
гражданин. Визираната от него разпоредба на чл. 162, ал. 2 ЗДвП, която
предвижда отделни правила за лицата, които са чужденци, дългосрочно
6
пребиваващи в страната, е неприложима в конкретния случай, тъй като
съгласно чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от Закон за чужденците в Република България,
чужденец по смисъла на този закон е всяко лице, което не е български
гражданин, както и лице без гражданство – лице, което не се разглежда като
гражданин от нито една държава в съответствие с нейното законодателство.
От горното следва, че спрямо жалбоподателя е приложима разпоредбата на чл.
162, ал. 1 ЗДвП и упоменатия в нея срок.
На следващо място в чл. 161 ЗДвП са изведени предпоставките, при
наличието на които едно свидетелство за управление на МПС, издадено от
друга държава, ще бъде признато валидно на територията на Република
България, а именно ако държавата, в която е издадено, е договаряща страна по
Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на
изискванията на приложение № 6 към конвенцията; държавата, в която е
издадено, е договаряща страна по Споразумението между страните по
Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили
при условията на чл. IV, буква "а" от него; свидетелството е придружено от
легализиран превод на български език; свидетелството е международно и
отговаря на изискванията на приложение № 7 към Конвенцията за движението
по пътищата; свидетелството е издадено от държава - членка на Европейския
съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското
икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария.
В конкретния случай, жалбоподателят е представил свидетелство за
правоуправление на МПС № хххххххххххх, преиздадено на 04.05.2021 г. от
Обединеното Кралство - Агенция за издаване на свидетелства за
правоуправление и регистрация на МПС (DVLA), със срок на валидност до
03.05.2031 г. Съгласно официалното известие, публикувано от Европейската
комисия, Генерална дирекция „Мобилност и транспорт“, Брюксел, 13 юли
2020 г., касаещо Оттеглянето на Обединеното Кралство и правила на ЕС в
областта на автомобилния транспорт, е възприето, че на основание „член 2 от
Директива 2006/126/ЕО свидетелствата за управление на превозни средства,
издавани от държавите членки на ЕС, се признават взаимно. След
изтичането на преходния период свидетелство за управление на превозно
средство, издадено от Обединеното кралство, повече няма да бъде
признавано от държавите членки на ЕС въз основа на това
законодателство. Признаването на свидетелства за управление на превозни
7
средства, издадени от трети страни, не е регламентирано в правото на
Съюза, а на равнище държави членки. В държавите членки, които са
договарящи се страни по Виенската конвенция за пътното движение от
1968 г. или по Женевската конвенция за движението по пътищата от 1949
г., се прилагат тези конвенции.“
Видно от представеното копие от СУМПС, същото е издадено от
Обединеното Кралство (Великобритания) на 04.05.2021 г. (след изтичане на
преходния период - 31.12.2020 г. на Споразумението за оттегляне на
Обединеното Кралство от ЕС).
Доколкото документът е издаден след преходния период, то не намира
приложение Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на съвета от
20.12.2006 г. относно свидетелствата за управление на превозни средства, а
Конвенция за пътното движение, подписана във Виена на 8.11.1968 г., страни
по която са Република България и Великобритания. В тази насока съдът
намира за резонно възражението на жалбоподателя, че пропускът на
наказващия орган да посочи изрично в наказателното постановление датата,
на която е издадено притежаваното от него СУМПС е съществен, доколкото от
тази дата, следва да се прецени кой акт следва да намери приложение в
разглежданата хипотеза.
По – нататък съгласно чл. 41, ал. 2 от Конвенция, Република България и
Великобритания признават за валидно всяко свидетелство за управление, ако е
преведено на техния език или на един от техните езици, или ако не е
преведено на един от тези езици, придружено със съответен превод; всяко
национално свидетелство за управление, отговарящо на положенията от
приложение 6 на настоящата Конвенция. С оглед горното и разпоредбата на
чл. 161, ал. 1 ЗДвП следва, че за валидно ще се признае СУМПС, издадено от
Обединеното Кралство като страна по Конвенцията, което отговаря на
приложение № 6 и е придружено с превод на български език. Описаните в
приложение № 6 от Конвенцията, 11 задължителни елемента са идентични с
посочените в чл. 23, ал. 2 от Правилника за прилагане на Закон за движението
по пътищата елементи, които следва да съдържат СУМПС, както и с тези
посочени в Директивата, от което следва, че притежаваното от жалбоподателя
свидетелство отговаря на посочените изисквания. Воден от горното съдът
намира, че жалбоподателят е притежавал валидно СУМПС за категорията
8
МПС, което е управлявал.
Посочената от жалбоподателя публична информация на сайта на
Министерство на вътрешните работи, категория Брекзит, касае признаването
на СУМПС, издадени преди Брекзит, преди приключване на преходния
период, с валидност след изтичането му, а доколкото настоящият казус не е
идентичен, то не следва да бъде обсъждан, въпреки, че съдът се съгласява с
доводите, изложени във вече натрупана по въпроса обилна съдебна практика
за непрецизно поднасяне на информацията от съответното министерство.
Дори и да се достигне до обратен извод, то следва да се акцентира, че
съгласно посочената за нарушена от жалбоподателя разпоредба, същият е
имал възможност да управлява МПС на територията на страната с
притежаваното от него свидетелство за управление, издадено от Обединено
кралство Великобритания за срок от 3 месеца, но считано от датата на
влизането му в страната. Приложената по делото справка не съдържа пълна
информация за преминаването на жалбоподателя през ГКПП на територията
на страната, от което и не може с категоричност да се обоснове, че същият е
пребивавал повече от 3 месеца, към датата на извършената спрямо него
проверка.
Не е за подценява обстоятелството, че отговорността на жалбоподателя е
индивидуализирана на основание чл. 177, ал. 1, т. 2 ЗДвП: „Наказва се с глоба
от 100 до 300 лева, който управлява моторно превозно средство, без да е
правоспособен водач, без да притежава свидетелство за управление, валидно
за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно
средство, или след като е загубил правоспособност по реда на чл. 157, ал. 4,
или след като свидетелството му за управление на моторно превозно
средство е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл.
69а от Наказателно-процесуалния кодекс, или е обявено за невалидно, тъй
като е изгубено, откраднато или повредено.“ Липсва изрично позоваване от
страна на наказващия оран, коя от въведените в разпоредбата на чл. 177, ал. 1
т. 2 ЗДвП хипотези е приложима в конкретния случай, а в описателната част
на наказателното постановление е прието, че жалбоподателят не е подменил
СУМПС с българско, а не че притежаваното от него е невалидно.
Жалбоподателят не е неправоспособен водач, тъй като притежава
свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада
9
управляваното от него моторно превозно средство, не е загубил
правоспособност по реда на чл.157, ал.4, свидетелството му за управление на
моторно превозно средство не е временно отнето по реда на чл.171, т.1 или т.4
или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс, или да е обявено
за невалидно, тъй като е изгубено, откраднато или повредено.
Съдът не следва да обсъжда законосъобразността на издадената заповед
за налагане на принудителна административна мярка, доколкото е предвиден
отделен самостоятелен ред за нейното обжалване, а двете производства са
самостоятелни и не са обусловени едно от друго. Действително, в АУАН, въз
основа на който е образувано административнонаказателното производство, е
посочено, че като веществени доказателства са иззети СРМПС № хххххххххх
и 2 броя регистрационни табели с номер ххххххххх, но съдът намира, че
макар и посочени в АУАН, същите обективират налагането на принудителната
административна мярка. Това е така, тъй като съгласно чл. 172 ал. 2 т. 3 ЗДвП
налагането на принудителните административни мерки се извършва чрез
отнемане на документите за самоличност и свидетелството за управление на
водача, всички документи, свързани с управляваното превозно средство, както
и регистрационните табели, издадени за моторното превозно средство. В
обжалваното наказателно постановление липсва произнасяне на наказващия
орган по отношение на веществените доказателства, а същите са посочени в
заповедта за прилагане на принудителна административна мярка, поради
което и съдът намира, че макар и посочени в съставения АУАН, същите са част
от производството по налагане на принудителна административна мярка,
поради което и въпросът за разпореждането с тях следва да се реши именно в
производството по оспорване на нейната законосъобразност.
Воден от горното съдът намира, че нарушението, за които е ангажирана
отговорността на жалбоподателя И. остава недоказано, събраният
доказателствен материал не води до единствения възможен извод за
виновността на наказаното лице, поради което и оспореното наказателно
постановление следва да бъде отменено в неговата цялост.
Съгласно чл. 63д, ал. 1 ЗАНН: „В производствата пред районния и
административния съд, както и в касационното производство страните имат
право на присъждане на разноски по реда на Административнопроцесуалния
кодекс.“ Предвид извода за основателност на жалбата право на присъждане на
10
разноски има въззивният жалбоподател. Настоящият съдебен състав намира
обаче, че в случая въззивникът не е сторил разноски, които да му бъдат
присъдени съобразно изхода на делото. Съгласно ТР № 6/13 - т. 1 на ОСГТК
на ВКС, само когато е доказано извършването на разноски от страната в
производството, те подлежат на присъждане. Изискването страната да е
направила реално разноските, които претендира да й бъдат заплатени от
противната страна, е в основата и на задължителната практика на ВКС по чл.
274, ал. 3 ГПК - Определение № 14/7.01.2014 г. по ч. т. д. № 3082/14 на ВКС
Първо т. о. и Определение № 110 от 25.02.2016 г. по ч. т. д № 311/2016. на
Второ т. о., с които е отречена възможността като съдебни разноски да се
присъжда платено от трето лице възнаграждение за адвокат, осъществил
процесуално представителство на страната, доколкото такова плащане не
може да се приеме, че е за сметка на последния, за да е налице основание за
присъждането му като реален разход за страната. Този правен извод не би се
променил и от обстоятелството, че между третото лице и страната или между
третото лице и процесуалния представител е налице договор, който да урежда
вътрешните им отношения /в този смисъл - решение № 30/28.04.2017 г. по т. д.
№ 2334/15 на ВКС, Второ т. о., в частта за разноските в касационното
производство/. Съдът дължи преценка дали по делото са налице
доказателства, от които да е видно, че страната реално, чрез разходване на
свои средства, е извършила заплащането на претендираните разноски. В
конкретния случай, по делото нито се твърди, нито се доказва такова
действително разходване на средства от името и за сметка на въззивния
жалбоподател И., поради което и не са налице основания за присъждане на
разноски в полза на тази страна за сметка на насрещната такава. Видно от
приложените фактури и платежни документи, „Агротайм“ ЕООД, ЕИК
*********, (което дружество не е страна в производството) на 06.07.2023 г. е
превело на АД „Джингов, Гугински, Кючуков, Величков“, сумата в размер на
1570,97 лева, с пояснение правна услуга, процесуално представителство
НАХД № 7298/2023 г., на 17.01.2024 г. е преведената сумата в размер на
1173,50 лева, с пояснение процесуално представителство срещу решение по
НАХД № 7298/2023 г., СРС, НО, 130 състав. В случая страната – въззивният
жалбоподател, не е платила реално чрез разходване на свои средства
претендираното като съдебен разход адвокатско възнаграждение, като
последното е заплатено на процесуалния представител от трето неучастващо в
11
производството лице. Следователно, към датата на плащане на
възнаграждението на последния от трето лице липсва реално осъществен
разход на страната, който да се приеме, че е за нейна сметка и който да дава
основание за присъждане на сумата за такъв разход в полза на тази страна (в
този смисъл Определение № 556 от 19.12.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. №
4289/2019 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Геновева Николаева, както и
Определение № 274 от 15.05.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 739/2017 г., II т. о.,
ТК, докладчик съдията Боян Балевски).
Предвид извода за основателност на въззивната жалба, наказващият
орган също няма право на присъждане на разноски.
Воден от горното и на основание чл. 63, ал. 2, т. 1 ЗАНН, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 23-4332-007731 от 11.05.2023
г., издадено от началник група в ОПП-СДВР, с което на И. Т. И., ЕГН
**********, на основание чл. 177, ал. 1, т. 2 от Закон за движението по
пътищата (ЗДвП) е наложено административно наказание „глоба“ в размер на
100 (сто) лева за нарушение на чл. 162, ал. 1 ЗДвП.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ направеното от жалбоподателя искане за
присъждането на разноски, представляващи адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Административен съд –
София град в 14-дневен срок от получаване от страните на съобщението за
изготвянето му на основанията, предвидени в НПК, и по реда на глава XII
АПК.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12