Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 02. 06. 2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, II
– Г въззивен състав, в открито съдебно заседание на девети март две хиляди
двадесет и втора година в състав:
Председател:
Татяна Димитрова
Членове:
1. Димитър Ковачев
2.
младши съдия Любомир Игнатов
при участието на съдебния секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр.
дело № 10702 по описа на Софийския
градски съд за 2021 г., за да се
произнесе, съобрази следното.
Производството
е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и сл.
Образувано е
въз основа на постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното
производство СД “Агенция П.А.и сие” с ЕИК ******, адрес град София, ж. к.
“Младост 4”, бл. ******, съдебен адрес *** (въззивник) чрез органния
представител М.Т., срещу решение № 78400, посановено на 29. 04. 2020 г. от
Софийския районен съд, 144-ти състав, по гр. дело № 59838 по описа за 2017 г.
(обжалвано решение). С обжалваното решение районният съд изцяло е отхвърлил
предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 92 от
Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) за установяването на съществуването
на две вземания за неустойка в размер на 5 007 лева и 57 стотинки, съответно 8
095 лева и 28 стотинки.
Въззивникът-ищец
твърди, че обжалваното решение е неправилно, несправедливо, постановено в
нарушение на материалния закон, както и при съществени нарушения на
процесуалния закон. Намира, че първостепенният съд правилно е приел наличието
на валиден договор между страните със срок на действие до 30. 08. 2015 г., но
неправилно приел, че за част от срока на действие на договора клаузите му не
важали и ответникът не бил длъжен да ги изпълнява. Отрича необходимостта от
осигуряването на банкова гаранция да е отпаднала с изтичането на първоначалния
срок на договора от 09. 10. 2009 г. Заявява, че районният съд е пропуснал да
обсъди доводите му за стопанска непоносимост, в която е изпълнявал задълженията
си по договора в отсъствието на банкова гаранция. Оспорва извода на първата
инстанция да е изтекла погасителна давност, като повтаря доводите си за
действието на договора. Твърди, че в производството пред нея е било допуснато
съществено процесуално нарушение, като не е било уважено доказателственото му
искане ответникът да бъде задължен да представи оригиналът на учредената
банкова гаранция. Иска от въззивния съд да отмени обжалваното решение да
постанови акт, с който да признае за доказана в цялост претенцията. Претендира
разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в
първоинстанционното производство “Ч.Б.” ЕАД, ЕИК ******, седалище и адрес на
управление ***, Бенчмарк бизнес център (въззиваем). С писмено изявление за хода
на устните състезания пред въззивния съд се позовава на подадения отговор на
исковата молба и прави искане обжалваното решение да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Прави евентуално възражение по
чл. 78, ал. 5 ГПК.
След като прецени доводите на
страните и данните по делото, Софийският градски съд направи следните
фактически и правни изводи.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок чрез надлежен представител срещу
съдебен акт, който подлежи на обжалване. Представен е документ за внесена
държавна такса в необходимия размер. При това положение въззивната жалба е
редовна и допустима.
При служебна
проверка въззивният съд констатира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. По отношение на правилността му въззивният съд е ограничен от
доводите във въззивната жалба (чл. 269, изр. второ ГПК) и приема следното.
Предявени са
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове за съществуването на вземане
за неустойка по договор, чието правно основание е чл. 92 ЗЗД. В тежест на
въззивника-ищец е да установи при условията на пълно и главно доказване
валидното сключване на договора със съответните клаузи за неустойка, изпадането
на на въззиваемия-ответник в забава, периода на забавата, а предвид въведеното
възражение за изтекла погасителна давност също така и наличието на основания за
спирането или/и прекъсването на течението на давността.
Страните не
оспорват изводите на първостепенния съд, които се подкрепят и от събраните по
делото доказателства, че на 09. 10. 2009 г. те сключили договор, по силата на
който въззивникът-ищец трябвало управлява дейности, ремонтира и поддържа общите
части на сградата, находяща се на адрес град София, ул. “******, в която
въззиваемият-ответник бил наел самостоятелни обекти, срещу месечно
възнаграждение в размер на 7 372 лева и 81 стотинки без ДДС. Отделно от
възнаграждението на въззивника-ищец трябвало да се заплащат и консумативите.
Договорът щял да влезе в сила на 01. 01. 2010 г. и щял да действа за срок от
три години. В обезпечение на паричните вземания по договора страните уговорили
банкова гаранция в размер на 8 847 лева и 37 стотинки (едно месечно
възнаграждение с ДДС), която трябвало да бъде предоставена от
въззиваемия-ответник в срок от петнадесет календарни дни от влизането в сила на
договора (тоест най-късно до 16. 01. 2010 г.). Съгласно т. 6. 8 от договора
страните се съгласили в случай на забава за предоставянето на банковата
гаранция въззиваемият-ответник да дължи неустойка след 31. 01. 2010 г. в размер
на 0, 1 % от стойността на баковата гаранция за всеки един ден на забава. Освен
това страните не спорят и от представените по делото доказателства се
установява, че въззиваемият-ответник изпаднал в забава и изпълнил задължението
за предоставянето на банковата гаранция едва на 19. 08. 2011 г. Така
предоставената банкова гаранция е била валидна до 28. 02. 2013 г., във връзка с
което въззивникът-ищец претендира неустойка за забава и за периода 28. 02. 2013
г. - 30. 08. 2015 г.
По отношение
на претенцията за неустойка за първия период
31. 01. 2010 г. - 19. 08. 2011 г. първостепенният съд правилно е приел,
че въззиваемия-ответник е изпаднал в забава относно задължението си да
предостави банкова гаранция и че следователно дължи неустойка, но че вземането
за тази неустойка се е погасило по давност. Съобразил е, че според специалното
правило на чл. 114, ал. 4 ЗЗД погасителната давност е започнала да тече от
последния ден, за който се начислява неустойката, тоест 19. 08. 2011 г., и че
следователно към момента на предявяването на иска (заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е постъпило в съда на 19. 06. 2017 г.) приложимата
тригодишна погасителна давност е била вече изтекла.
Във връзка с неустойката за втория период 28.
02. 2013 г. - 30. 08. 2015 г. първата инстанция също така правилно е приела, че
вземане за неустойка не е възникнало. Срока на договора за управление и
поддръжка на общи части е бил продължен с анекс до 31. 07. 2015 г. (съгласно
анекс № 8). Анексите не съставляват новация и не водят до погасяването на
дадените обезпечения, а само изменяват едно вече съществуващо между страните
облигационно отношение. При това изменяване страните са удълижили срока на
действие на договора помежду им, но не са изменили съответно и клаузите на т.
3. 5 и 3. 6 за предоставянето на банкова гаранция. Не би могло да се приеме, че
с продължаването на срока на договора те мълчаливо са изменили и клаузата за
предоставяне на банкова гаранция в смисъл, че въззивникът-ответник е длъжен да
представи и нова банкова гаранция, чийто срок да изтича след удължения срок на
договора. За да е налице подобно изменение на съответните уговорки, то е
трябвало да бъде направено изрично с някой от анексите, така както с анекс № 8
страните са създали уговорката на т. 3. 4. “а” за предоставянето на гаранционен
депозит в размер на 3 000 лева.
Несъгласието
на въззивника-ищец с изводите на първостепенния съд не засяга тяхната
правилност и законосъобразност. Обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Разноски. При този изход на делото в полза на въззиваемия възниква право на
разноски пред въззивната инстанция. Те се свеждат до размера на
юрисконсултското възнаграждение, който съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК се определя
от съда. В дадения случай делото не се отличава с фактическа или правна
сложност, въззиваемият не е подал отговор на въззивната жалба и не е изпратил
свой процесуален представител (юрисконсулт), който да се яви в откритото
съдебно заседание пред въззивния съд. При това положение съдът определя размера
на юрисконсултското възнаграждение на 25 лева.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 78400, посановено на 29. 04. 2020 г. от Софийския районен съд,
144-ти състав, по гр. дело № 59838 по описа за 2017 г.
ОСЪЖДА
СД “Агенция П.А.и сие” с ЕИК ****** да заплати в полза на “Ч.Б.” ЕАД, ЕИК ****** сумата в размер на 25 лева, представляваща разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.