РЕШЕНИЕ
№ 50
гр. Смолян, 31.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на девети януари
през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Гергана Кузманова
при участието на секретаря Татяна Кишанова
като разгледа докладваното от Гергана Кузманова Гражданско дело №
20225440100810 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба от З. П. С. против „***“ ООД
гр.София, в която се твърди от ищцата, че е страна-кредитополучател по Договор за кредит
„***“ от 10.11.2020г сключен с ответника.
Съгласно чл.2 от Договора за кредит Кредитодателят се задължава да предостави
на Кредитополучателя револвиращ кредит, в размер на 300.00 лева, а Кредитополучателят
се задължава да върне сумата по кредита, съгласно условията на договора.
Съгласно чл.20 от Договор за кредит ако кредитополучателят не предостави
допълнително обезпечение в срок от 3 дни, той дължи неустойка в размер на 10 % от
усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за настоящия
месец, като същата се начислява за всяко отделно неизпълнение на задължението.
На следващо място, съгласно чл.21 ал.4 Договор за кредит „***“ от 10.11.2020г. ако
при забава за плащане на текущото задължение или на сумата по чл.12 ал.1 от договора,
кредитополучателят дължи разходи за действия по събиране на задълженията в размер на
2.50 лева за всеки ден, до заплащане на съответното текущо задължение или сумата по чл.12
ал.1 от договора, както и в случай, че кредитополучателят не предостави допълнително
обезпечение - поръчител, но заплати 15 % от кредитния лимит, дължи заплащането на
неустойка по чл.20 от договора е размер на 10 %. т.е, в случай на неизпълнение на тези
задължения, кредитополучателят следва да заплаща ежедневно разходи за действия по
събиране на задължението - по 2,50 лева на ден/ и неустойка за непредоставеното
допълнително обезпечение, дължимо при всяка забавена вноска.
И на последно място, в чл.21 ал.5 от Договор за кредит „***“ от 10.11.2020г. е
1
предвидено, че след настъпване на предсрочна изискуемост, кредитополучателят дължи
еднократно заплащането на такса в размер на 120 лева, включваща разходите по
извънсъдебно събиране на задължението.
Според ищцата описаните по-горе клаузи на чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от
Договор за кредит „***“ от 10.11.2020г са нищожни поради противоречие с добрите нрави
/чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на
чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 и чл.ЗЗ от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, като
излага следните съображения: На първо място, така уговорената клауза на чл.20 от Договор
за кредит „***“ от 10.11.2020г е неравноправна по смисъла на чл.21 ал.1 от ЗПК, вр. с чл.ЗЗ
от ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Съгласно чл.ЗЗ от
ЗПК- при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата. Т.е неустойката която се начислява с чл.20 от Договор за
кредит „***“ от 10.11.2020г поради това, че кредитополучателя не е заплати а на падежа
текущото си задължение и не е предоставил обезпечение, в 3 дневен срок след настъпване
на падежа на текущото задължение се явява в пряко противоречие с чл.ЗЗ от ЗПК, който
предвижда, че при забава в изпълнението на задължението си, кредиторът има правото да
изисква само законната лихва, а не неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена
главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец, която се начислява
за всяко отделно неизпълнение на задължението. На следващо място, така уговорената
клауза на чл.20 от Договора за кредит е неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП, тъй
като същата предвижда заплащането на неустойка, която е необосновано висока. В глава
четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит;
да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да
откаже сключването на такъв. В този смисъл е съображение 26 от Преамбюла а а Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за
потребителски кредити. Разгледана в този аспект, клаузата на чл.20 от чл.20 от . Договор за
кредит „***“ от 10.11.2020г, според които се дължи неустойка при неосигуряване в 3-дневен
срок от датата на настъпване на падежа на текущото задължение, се намира в пряко
противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни
уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение е пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г.,
ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По
посочения начин се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесната клауза на чл.20 от Договора
за кредит в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение. В този смисъл е и т.32 от извлечение от протокол
2
№44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която печалба би увеличила стойността на договора Основната цел на така уговорените
клаузи е да доведът до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на
кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още %
от предоставената главница. На трето място, счита клаузата по чл.20 от Договор за кредит
„***“ от 10.11.2020г е нищожна и противоречи на добрите нрави на основание чл.26 ал.1
пр.З от ЗЗД., тъй като се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации
по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на кредитополучателя с цел
извличане на собствена изгода на кредитора. В допълнение, клаузата за неустойка,
предвидена в чл.20 от Договор за кредит е нищожна като противоречаща на добрите нрави,
тъй като сумата която се претендира чрез нея в размер на 10% от усвоената и непогасена
главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец, като същата се
начислява за всяко отделно неизпълнение на задължението е в огромен размер. По този
начин безспорно се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост в
гражданските и търговски взаимоотношения,. В настоящия случай, със заплащането на
сумата предвидена за неустойка, изцяло се нарушава този принцип. На четвърто място,
счита че клаузата на чл.20 от Договора за кредит е нищожна на основание чл.146 ал.1 от
ЗЗП., съгласно който неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Счита , че клаузата на чл.20 от Договора за кредит не се явява
индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Видно от самия Договор,
посочената клауза е част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на
договора и кредитополучателите нямат възможност да влияят върху съдържанието им към
момента на сключване на договора. В този смисъл е и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. По отношение на
втория иск излага следните съобажения: На първо място, така уговорената клауза на чл.21
ал.4 от Договор за кредит „***“ от 10.11.2020г е неравноправна по смисъла на чл.21 ал.1 от
ЗПК, вр. с чл.Ю а и чл.ЗЗ от ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1
ЗПК (нов - ДВ, бл.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът не допуска кредиторът да
изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита - чл.10а, ал.2 ЗПК. Заплащането на такси разходи за действия по събиране на
задълженията в размер на 2.50 лева за всеки ден, до погасяване на текущо задължение, се
явява в пряко противоречие с чл.10а от ЗПК. Съгласно чл.ЗЗ от ЗПК- при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата Т.е неустойката която се начислява с чл.20 от Договор за кредит „***“ от
10.11.2020г., поради това че ищцата не заплатила на падежа текущото си задължение и не е
предоставила обезпечение, в 3 дневен срок след настъпване на падежа на текущото
задължение и такси разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2.50 лева
3
за всеки ден, до погасяване на текущо задължение се явяват в пряко противоречие с чл.ЗЗ от
ЗПК, който предвижда, че при забава в изпълнението на задължението си, кредиторът има
правото да изисква само законната лихва, а не неустойка в размер на 10% от усвоената и
непогасена главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец, която се
начислява за всяко отделно неизпълнение на задължението и такси разходи за действия по
събиране на задълженията в размер на 2.50 лева за всеки ден, до погасяване на текущо
задължение. На второ място, така уговорената клауза на чл.21 ал.4 от Договора за кредит е
неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП., тъй като същата предвижда заплащането на
неустойка, както и допълнителни такси, които са необосновано високи. В глава четвърта от
ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. В този смисъл е съображение 26 от Преамбюла на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за
потребителски кредити. Разгледана в този аспект, клаузата на чл.21 ал.4 от Договор за
кредит „***“ от 10.11.2020г., според които се дължи неустойка при неосигуряване в 3-
дневен срок от датата на настъпване на падежа на текущото задължение и такси разходи за
действия по събиране на задълженията в размер на 2.50 лева за всеки ден, до погасяване на
текущо задължение се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на
транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно
задължение е пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели
единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.20Юг. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикаля чл.
33, ал. 1 от ЗПК. С процесната клауза на чл.21 ал.4 от Договор за кредит „***“ от
10.11.2020г в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение. В този смисъл е и т.32 от извлечение от протокол
№44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която печалба би увеличила стойността на договора Основната цел на така уговорените
клаузи е да доведът до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на
кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още %
от предоставената главница. На трето място, счита че чл.21 ал.4 от Договор за кредит „***“
от 10.11.2020г е нищожна и противоречи на добрите нрави на основание чл.26 ал.1 пр.З от
ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3
от ЗЗД се достига до значителна не еквивалентност на насрещните престации по
договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на подзащитната ми с цел
извличане на собствена изгода на кредитора. В допълнение, клаузата за неустойка и
4
допълтинелни такси, предвидена в чл.21 ал.4 от Договор за кредит „***“ от 10.11.2020г., е
нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като сумата която се претендира чрез
нея в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото
задължение за настоящия месец, като същата се начислява за всяко отделно неизпълнение на
задължението и такси разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2.50
лева за всеки ден, до погасяване на текущо задължение, са в огромен размер. По този начин
безспорно се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост. Принципът на
добросъвестността е застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия
случай, със заплащането на сумата предвидена за неустойка и такси, изцяло се нарушава
принципа на добросъвестност и справедливост. На четвърто място, счита че клаузата на
чл.21 ал.4 от Договор за кредит „***“ от 10.11.2020г предвиждаща заплащането на
неустойка и такси е нищожна на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП. Счита, че клаузата на чл.21
ал.4 от Договор за кредит „***“ от 10.11.2020г не се явява индивидуално уговорена по
смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Видно от самия Договор за потребителски кредит клаузата на
чл.21 ал.4 от същия е част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на
договора и кредитополучателите нямат възможност да влияят върху съдържанието им към
момента на сключване на договора. В този смисъл е и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. По отношение на
третия писк: На първо място, така уговорената клауза на чл.21 ал.5 от Договор за кредит
„***“ от 10.11.2020г е неравноправна по смисъла на чл.21 ал.1 от ЗПК, вр. с чл.10а, чл.ЗЗ от
ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Възможността за
събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с
договора, е регламентирана в разпоредбата на чл.10 а, ал.1 ЗПК (нов - ДВ, бл.35 от 2014 г., в
сила от 23.07.2014 г.). Законът не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита - чл.10 а, ал.2 ЗПК.
Заплащането на такса за настъпила предсрочна изискуемост на задължението, се явява в
пряко противоречие с чл.10 а от ЗПК. Отделно то това заплащането на такса за настъпила
предсрочна изискуемост на задължението, се явява в пряко противоречие с чл.ЗЗ от ЗПК,
съгласно който, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. На второ място, така уговорената клауза на
чл.21 ал.5 от Договор за кредит „***“ от 10.11.2020г, е неравноправна по смисъла на чл. 143
т.5 от ЗЗП , тъй като същата предвижда заплащането на такса за настъпила предсрочна
изискуемост на задължението е необосновано висока. С процесната клауза на чл.21 ал.5 от
Договора за кредит в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение.
Основната цел на така уговорената клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на
кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане
сума допълнително с още % от предоставената главница. На трето място, счита, че чл.21 ал.5
от Договор за кредите нищожна и противоречи на добрите нрави на основание чл.26 ал.1
5
пр.З от ЗЗД. Защото се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации
по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на кредитополучателя с цел
извличане на собствена изгода на кредитора. С предвиждането на такса за настъпила
предсрочна изискуемост на задължението в размер на 120 лева се нарушава принципа на
добросъвестност и справедливост в граждансикте и търговските отношения. На четвърто
място, счита че клаузата на чл.21 ал.5 от Договора за кредит е нищожна на основание
чл.146 ал.1 от ЗЗП, тъй като същата не се явява индивидуално уговорена по смисъла на чл.
146, ал.2 ЗЗП, същата е част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия
на договора и кредитополучателите нямат възможност да влияят върху съдържанието им
към момента на сключване на договора. В този смисъл е и Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Моли съда
да постанови решение, с което да прогласи , че клаузите предвидени в чл.20, чл.21 ал.4 и
чл.21 ал.5 от Договор за кредит „***“ от 10.11.2020г, сключен между доверителя ми и „***“
ООД, са нищожни на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19, чл.ЗЗ ЗПК.,
както и по чл. 143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП. Ответникът в срока по чл.131 от ГПК е подал
отговор на исковата молба, с който оспорва иска, като твърди, че Финансовият продукт
„***“ е револвиращ кредит, който се предоставя под формата на разрешен кредитен лимит,
който лимит от своя страна се усвоява чрез платежен инструмент – кредитна карта. Веднъж
сключили договор за кредит „***“ кредитополучателите сами взимат решение как и кога да
усвояват суми по предоставения заем. „***“ като финансов продукт не е вносков продукт,
по който задължението от Кредитополучателя се изплаща на равни месечни/ седмични
вноски, както са масово продуктите, предлагани на пазара на финансови услуги.
Кредитополучателите на „***“ сами решават как да усвоят сумата – в брой на АТМ-
устройство и/ или онлайн, както и сами решават кога да усвоят сумата – в случай че
Кредитополучател реши през даден месец да не усвоява суми, то той не дължи нищо за това,
но ако усвои суми от кредитния лимит дължи уговорената договорна лихва, която се
начислява на ден върху усвоената сума. По силата на прроцесния договор за кредит „***“
от 10.11.2020г.е предоставил на ищцата револвиращ кредит, който максимален размер е под
формата на разрешен кредитен лимит в размер на 300.00 лева, който се усвоява чрез
платежен инструмент – платежна карта, а Кредитополучателят се е задължил да го ползва и
върне съгласно условията на Договора. Предоставеният кредитен лимит е увеличаван 3 пъти
дистанционно, по телефон, за което прилага записи на телефонните разговори , а именно:
На 05.02.2021 г. лимитът е увеличен на 400 лв.; На 30.03.2022 г. лимитът е увеличен на 800
лв.; и на 13.06.2022 г. лимитът е увеличен на 1000 лв., какъвто е и към настоящия момент.
Към дата на изготвяне на настоящия отговор ищцата не изпълнява редовно задълженията си
по сключения договор за кредит, като е налице неплащане на значителен размер на
задълженията. Твърденията за нищожност на чл. 20 от Договора, изложени в исковата
молба, са неоснователни, а условията на клаузата са напълно погрешно преекспонирани от
ищцовата страна. Ищецът не посочва в исковата молба от кога започва да тече 3-дневния
срок за Кредитополучателят да предостави обезпечение поръчител. Съгласно чл. 15, ал. 1 от
Договора, ищецът се е съгласил в случай, че не заплати текущото си задължение на падежа,
6
в срок от три дни след падежа, да предостави обезпечение поръчител, т.е. обезпечение
следва да се предостави единствено и в случай че ищецът не изпълни задължението си за
плащане по Договора. В случай че ищецът заплати текущото си задължение, т.е. изпълни в
срок задълженията си по Договора за кредит, обезпечение не следва да се предоставя. За
кредитора не съществува забрана да изисква заемите, които предоставя, да бъдат
обезпечени. Още при кандидатстване за отпускане на кредита на ищеца е обяснено
изискването за предоставяне на поръчител, същият е получил Стандартен Европейски
Формуляр (СЕФ), в който ясно е посочено изискването за предоставяне на допълнително
обезпечение по договора в случай че не заплати цялото си задължение в посочения в
договора падеж, включително и в договора ясно са разписани условията, при които се
изисква поръчител и условията, на които последният следва да отговаря. Финансовият
продукт „***“ е револвиращ кредит, който се предоставя под формата на разрешен кредитен
лимит, който лимит от своя страна се усвоява чрез платежен инструмент – платежна карта.
Веднъж сключили договор за кредит „***“ кредитополучателите сами взимат решение как и
кога да усвояват суми по предоставения заем. „***“ като финансов продукт не е вносков
продукт, по който задължението от 3 Кредитополучателя се изплаща на равни месечни/
седмични вноски, както са масово продуктите, предлагани на пазара на финансови услуги.
Кредитополучателите на „***“ сами решават как да усвоят сумата – в брой на АТМ-
устройство и/ или онлайн, както и сами решават кога да усвоят сумата – в случай че
Кредитополучател реши през даден месец да не усвоява суми, то той не дължи нищо за това,
но ако усвои суми от кредитния лимит дължи уговорената договорна лихва, която се
начислява на ден върху усвоената сума. В случай че кредитополучателят усвои сума чрез
платежния инструмент, той следва да заплати всичко усвоено, ведно с начислената
договорна лихва в срок до 2-ро число на месеца, следващ месеца през който има усвоена
сума от кредитния лимит. Уговорената в Договор за кредит „***“ неустойка нито е
прекомерна, нито противоречи на принципа на справедливостта. По отношение на
твърдението на ищеца, че клаузата за неустойка и нейният размер, както и разходите по чл.
21, ал. 4 и ал. 5 от Договора противоречали на добрите нрави в исковата молба не е наведена
никаква конкретна обосновка. В този смисъл това твърдение се явява голословно и
неподкрепено от аргументи или доказателствен материал. Добрите нрави са морални норми,
на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Понятието
„добри нрави“, по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима
към конкретни граждански и търговски правоотношения, изведена от юридическите факти,
обуславящи тези правоотношения. Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Такива
са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване.
Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора. В тази връзка, позовавайки се на
противоречие с добрите нрави ищецът следва да докаже в какво точно се изразява
7
противоречието в процесния случай и да наведе твърдения и доказателства за нарушаването
на определен морален принцип. Каквато и да било обосновка в тази насока липсва в
исковата молба, която прави претенциите за нищожност голословни и недоказани.
Доколкото понятието за добри нрави е субективно и относително, то подлежи на изследване
и доказване от страната, която желае да се позове на него, в случая – от ищеца. Такива
доказателства не са ангажирани. Не трябва да се пренебрегва и фактът, че договорът е
сключен през ноември 2020 г., а ищецът повдига въпроса за нищожност на негови клаузи
две години след като е сключил договора за паричен заем. Възниква логичният въпрос
поради каква причина ищецът се позовава на нищожността не непосредствено след
сключване и какъв е правният му интерес за това. Счита, че към настоящия момент такъв
липсва, поради което искът се явява недопустим. Завеждането на това дело изключително
категорично навежда на идеята за недобросъвестност и опит да злоупотреби с предоставени
от закона права и възможности с цел да се избегне плащане на задължения и с цел
неоснователно обогатяване. Напълно неоснователно е твърдението на ищеца, че неустойката
излиза извън определените й функции. Предвидената неустойка за неизпълнение на
договорно задължение има обезпечителна, санкционна и обезщетителна функция. Тя цели
да дисциплинира кредитополучателят и последният да предприеме действия по
осиигуряване, в рамките на 4 договорения срок, обезпечение по заемното правоотношение.
В тази насока уговорената неустойка има обезпечителна функция – цели обезпечаване
изпълнението на едно договорно задължение. Същевременно има обезщетителна функция –
обезщетява кредитора за вредите от неизпълнение на това договорно задължение, които
вреди в случая са свързани със затрудняване събирането, респ. несъбирането на
предоставения заем и дължимата се по договора възнаградителна лихва. Налице е и
санкционната функция на неустойката – потребителят се санкционира за неизпълнение на
едно свое задължение. Следователно безспорно уговореното вземане по своята същност е
неустойка, не просто е именувано като такова, а е разход, дължим само при неизпълнение на
задължението на длъжника да осигури обезпечение, което към момента на сключване на
сделката съставлява бъдещо несигурно събитие. Въвеждайки твърдението, че неустойката е
добавък към договорната лихва, с което увеличава и ГПР, т.е., че с неустойката се създават
задължения, които се покриват от ГПР, процесуалният представител на ищеца не е
съобразил разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК съгласно която при изчисляване на ГПР
по кредита не се включват разходите, които потребителят би заплатил при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит. Неустойката не е предвидена от
законодателя като елемент на ГПР, видно и от възприетата математическа формула,
посочена в приложение № 1 на ЗПК. При изчисляване на ГПР чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично
изключва плащания, възникващи при неизпълнение на задължения по договора за
потребителски кредит. Тази разпоредба показва, че освен да защити потребителя,
законодателят е пожелал да насърчи добросъвестното спазване на неговите задължения и
стриктното им изпълнение. Засилената защита на потребителя като по-слаба страна се
простира дотам, докъдето от негова страна също е налице добросъвестност и своевременно
и точно изпълнение. Когато такова липсва, то той не следва да се ползва от допълнителна
8
закрила. Уговорената неустойка цели минимизирането на риска от неизпълнение и
осигурява добросъвестно поведение от страна на длъжника, като го стимулира да спазва
стриктно договора, без да поставя в риск. Предвидената неустойка не е уговорена в
отклонение от функциите й, предвидени в чл.92 ЗЗД, следователно не противоречи на
добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД. Неустойката се начислява единствено при
неизпълнение на задължениета на клиента, т.е. задължението за заплащане на неустойка е
условно и възникването му зависи изцяло и само от действията на потребителя. На следващо
място е важно да се отбележи, че твърдението на ищеца, че неустойката заобикаля
ограничението на чл.33, ал.1 и ал.2 ЗПК е незаконосъобразно, т.к. предвидената в
договорите за кредит „***“ неустойка не представлява такава, санкционираща неплащане от
страна на потребителя, а е такава, свързана с неизпълнение на друго договорно задължение
на кредитополучателя, за което чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК не се прилага (нито пък която и да е
друга норма от ЗПК) – задължението за осигуряване на допълнително обезпечение (това
задължение е уредено в чл.71 ЗЗД). Разпоредбите на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК са
императивни и не могат да се тълкуват разширително, нито да се прилагат „по аналогия“ за
непаричните задължения на длъжника по договора за кредит. Ако се приеме, че
разпоредбите на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК забраняват длъжникът да носи отговорност за
неизпълнението на 5 всякакъв вид непарични задължения по договора, то ще е налице
превратно тълкуване на закона. В закона ще се вложи идея, която законодателят не е имал
изобщо предвид. Тълкуването, че разпоредбите на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК дават „право“ на
длъжника да не бъде санкциониран за неизпълнението на своите непарични задължения по
договора, води до нарушаване на принципа за справедливост в гражданските и търговските
отношения. Предвид горното, уговорената в договора неустойка за неизпълнение на
непарично задължение, следва да се приеме за действителна и незаобикаляща конкретни
законови изисквания, отнасящи се единствено за паричните задължения на длъжниците.
Доказателство за резонността на неустойката е и обстоятелството, че ищецът действително е
в неизпълнение на задължението си за заплащане на дължимите от него суми по Договора.
Към датата на подаване на настоящия отговор той не само не е представил обезпечение,
след като са настъпили условията за предоставянето му, но и не е заплатил значителна част
от произтичащите от Договора парични задължения. Както вече беше споменато по-горе, в
СЕФ-а, който лицето получава преди сключване на договор за кредит, подробно са описани
изискванията към обезпечението, както и размерът на неустойката и възнаградителната
лихва. Действително, законът презюмира по-слабата информираност на потребителя в
сравнение с кредитора, поради което предвижда редица гаранции да намали
информационното предимство на търговеца и предполагаемото му по-силно икономическо
положение. С изпълнението на тези задължителни законови предписания, каквото е
предоставянето на СЕФ, балансът на информацията се счита за възстановен. Неустойката се
начислява единствено при неизпълнение на задължениета на клиента, т.е. задължението за
заплащане на неустойка е условно и възникването му зависи изцяло и само от действията на
потребителя, които са изцяло в негов контрол, като той е можел изобщо да не встъпва в
договорни правоотношения с ответника или да организира предоставянето на обезпечението
9
много преди дори да започне да тече срока му по договора за това. Дружеството не е
принудило ищеца да сключи договор за заем, съответно условията по него не са му
наложени. Той самостоятелно, по собствени подбуди и воля е пожелал да сключи договора
за заем и да се издължи съгласно договорените условия. Непредоставянето на обезпечение
поставя сериозна несигурност пред кредитора дали ще успее да събере сумата по
предоставения от него кредит, още повече, че това е основният му предмет на търговска
дейност, следователно и източник на приходи. Ако големият процент заематели, подобно на
ищеца, не изпълняваха поетите задължения, то дружеството много бързо би било принудено
да преустанови дейността си. Отново, решението при какви условия то ще отпуска кредити
в рамките на закона е автономна, независимо от съображенията, които трети лица могат да
имат, като те биха могли да изразят несъгласието си като не ползват услугите му. Но
оспорването на резонността им, след като веднъж е изразено съгласие с тях, показва меко
казано недобросъвестност и цели злоупотреба с право. На следващо място, относно
твърденията, че с поставянето на изискване за предоставяне на обезпечение се целяло
преодоляване на ограничението на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, счита за несериозно
да се твърди т.к. неустойката не е предвидена от законодателя като елемент на ГПР.
Искането на кредитор отпуснатият от него кредит да бъде адекватно обезпечен, и кое
обезпечение е достатъчно и адекватно може да прецени единствено самият той. Ако според
индивидуалната преценка на заемателя изискванията се явяват неизпълними, тъй като
действително всеки човек разполага с различни възможности, то той е свободен да не
сключва договор за кредит с конкретното дружество. Следва да се прави разграничение
между печалба, каквато неустойката категорично не е, и обезщетяване на понесения риск и
допълнителни разходи, възникнали от договорно неизпълнение и по-голямото внимание за
проследяване живота на един необезпечен кредит в сравнение с един обезпечен такъв. И не
на последно място неустойката сама по себе си не е била част от печалбата на Кредитора, а е
договорено между страните обезщетение за неспазване на договорното от страна на
заемателя. Претендираната неустойка представлява такава за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение, а не мораторна неустойка за забава. По
отношение на твърденията на ищеца, че клаузата на чл. 4, ал. 1, т. 4 от Договора създава
неравнопоставеност на уговорката на ГПР и е уговорена в нарушение на чл. 11, ал. 1, т.10
ЗПК: Във връзка с твърденията, че неустойката по чл. 20 от Договора следвало да се включи
при калкулацията на ГПР и че поради невключването й посоченият в Договора ГПР не бил
действителен, трябва да се подчертае, че при изчисляване на ГПР чл. 19, ал. 3 от ЗПК
изрично изключва плащания, възникващи при неизпълнение на задължения по договора за
потребителски кредит. Тази разпоредба идва да покаже, че освен да защити потребителя,
законодателят е пожелал да насърчи добросъвестното спазване на неговите задължения и
стриктното им изпълнение. Засилената защита на потребителя като по-слаба страна се
простира дотам, докъдето от негова страна също е налице добросъвестност и своевременно
и точно изпълнение. Когато такова липсва, както е в настоящия случай, то той не следва да
се ползва от допълнителна закрила. Счита, че уговорената неустойка не влиза в
противоречие с целта на въведеното ограничение на ГПР, а дори напротив, цели
10
минимизирането на риска от неизпълнение и осигурява добросъвестно поведение от страна
на длъжника, като го стимулира да спазва стриктно договора, без да поставя в риск. Освен
изложеното, включването на задължението за заплащане на неустойка в калкулацията на
ГПР не само не би дало на потребителя реална информация за кредита, но би го объркало,
тъй като в случай че за него не се породи задължение за неустойка, то изчисления въз основа
на нея размер на ГПР би бил нереален и не отговарящ на действителните условия по
кредита. Следва да се има предвид, че законът, както и кредиторът, изхождат от
презумпцията за добросъвестност и своевременно изпълнение на задълженията, а не
обратното. Обстоятелството, че ищецът е бил некоректен към кредитора си и не е
предоставил обезпечение, е такова, което е извън волята на дружеството и зависи
единствено от насрещната страна. Нещо повече, чл. 11, ал. 1, т. 10 предвижда, че ГПР се
изчислява към момента на сключване на договора за кредит, към която дата на кредитора
няма как да е известно дали заемателят ще изпълни всички поети с договора задължения или
не. Ето защо неустойката за неизпълнение няма как да бъде включена в ГПР следователно
са абсолютно неоснователни исканията на ищеца за прогласяване на нищожност на цялата
кредитна сделка на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. с чл. 22 ЗПК. Ако неустойката
изначално бива включвана в ГПР, то този показател не би бил верен по отношение на
заематели, които са изпълнили задължението си за предоставяне на обезпечение. Договорът,
в чл. 4, ал. 1, т. 4, изрично посочва какви допускания са взети предвид при изчисляване на
ГПР, с оглед на което е налице пълна прозрачност по отношение на въпросния коефициент.
Твърденията на ищеца, че в договора не е ясно посочено при какви условия е изчислен ГПР,
счита за неоснователни. Видно от договора, в чл.4, ал.1, т.4, ясно и категорично са написани
допусканията за изчисление на ГПР, както ЗПК изисква. Счита, че Договорът за кредит е
напълно съобразен с императивната норма на чл. 11, т. 10 ЗПК. , което норма не изисква да
се посочи в договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е така,
защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в Р. България има нормативно
предвидени две математически формули за изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение
№1 към ЗПК/, които единствено може да се прилагат за изчислението на ГПР. Страните
нито могат да прилагат друга математическа формула за изчислението на ГПР, нито са
длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните две формули. Нормата на чл. 11, т. 10
ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат
изброени всички разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР. Думата „допускания“ тук се използва в смисъл на
предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или
предвиждания са изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на
Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и в
издадения в нейното изпълнение ЗПК и по точно в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19,
ал. 2 ЗПК. Първата група допускания биха имали значение за всеки вид потребителски
кредит, докато допълнителните допускания касаят определени видове креди, като
револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, чиято легална
дефиниция е дадена в буква „ж“ на Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените
11
в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР
при сключване на договора, се налага се правят допускания за бъдещето, за да се изчисли
ГПР като една – единствена ставка с точност поне един знак след десетичната запетая /т. 2 б.
„г“ от Приложение № 1 към ЗПК/, което е детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/2019
г. В настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква „а“
на Приложение №1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е
бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие
с условията и сроковете по договора, което е посочено в чл. 4, ал.1, т. 4.2.1 от Договора.
Второто базово допускане касае уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния
договор лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са неприложими. Третото
базово допускане касае договори, при които се предоставят различни възможности по
отношение на тяхното усвояване, какъвто е процесният договор. В тези случаи се допуска,
че общият размер на кредита е усвоен незабавно и изцяло което е посочено в чл. 4, ал.1, т.
4.2.2 от Договора. Другите допълнителни допускания по т.3 от Приложение № 1 не са
приложими, защото касаят хипотези на други видове потребителски кредити, какъвто
настоящият не е. Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с
размера на сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в
случая е изпълнено. Твърдението на процесуалния представител на ищеца, че уговорената
неустойка е добавък към договорната лихва е невярно и неаргументирано. Уговореният
лихвен процент не представлява и не се свежда единствено до възнаграждение за ползване
на главницата до нейното връщане, а е цена на услугата по предоставяне на паричния заем.
Заемът е предоставен от финансова институция по чл. 3, ал. 2 от Закона за кредитните
институции, която отпуска заеми със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства, т. е. възможностите й в тази
насока са по-ограничени в сравнение с банките. Достъпът на ищеца до паричния ресурс -
предмет на договора е бърз, лесен и необезпечен. Обективните ползи за кредитополучателя
от този начин на предоставяне на кредит имат своята цена в гражданския оборот, която е
фиксирана в договора и ищеца се е съгласила да я заплати при сключването му. Поради това
тази цена не може да бъде приравнена на възнаградителна лихва и не следва да бъде
обсъждано съответствието на размера й с добрите нрави. Законната лихва за забава, по
никакъв начин не ограничава правото на страните да уговорят цена на услуга (ползване на
паричен заем) в различен размер. Задължението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД не е наречено от
законодателя с термина „лихва", а е определено като обезщетение за вреди от неточното
/забавено/ изпълнение или от пълното неизпълнение на главното задължение. За разлика от
лихвата, това вземане няма възнаградителен характер и не се дължи на договорно, а на
законно основание. Поради това следва да се приеме, че няма пречка страните да уговарят
договорна лихва над размера на законната такава - свободата на договаряне не е ограничена
от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Размерът на договорната лихва се определя по
взаимно съгласие на страните като част от договорната свобода, с която същите разполагат.
В случая страните свободно са уговорили съдържанието на договора за кредит, включително
и размера на лихвите. Законната лихва има за цел да регулира лихвата при забава за
12
изпълнение на едно задължение. Тя не е цена за услуга, а санкция за неизпълнение. Поради
тази причина законната лихва и нейния държавно определен размер не е показател, на база
на който може да се определи дали една цена за услуга - предоставяне на заем - отговаря на
„добрите нрави". Договорната лихва по своята същност представлява „цена" за ползване на
парични средства за определен период от време. Тази „цена" се формира от няколко фактора
- разходи на търговеца за предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на
обслужване, риск от неизпълнение от страна на Кредитополучателя. „Добрите нрави“ не
регулират цените на стоките и услугите. Нарушение на добрите нрави би имало при
заблуждение относно цената на определена стока, но когато една цена е ясно и коректно
посочена, когато една услуга не е задължителна за ползване и потребителят сам при
свободно формирана воля решава дали иска да я ползва или не при посочената цена, тогава
противоречие с „добрите нрави” не може да има. На пазара на малките, необезпечени заеми,
какъвто е заемът по настоящото дело, пазарните нива на лихвата са по - високи от нивата на
банковите кредити. Според ответника, за да се приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не
е индивидуално уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл.
146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени
предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В
процесния случай Договора за паричен заем е сключен по предложение /искане/ направено
от кредитополучателя, от което може да се направи извод, че му е дадена възможност да
влияе върху съдържанието на клаузите на договора. Същият се е запознал с
преддоговорната информация, попълнил е въпросник за кандидатстване на кредит, въз
основа на които са договорени клаузите от договора. Ищецът не е бил поставен в положение
на по-слаба страна от гледна точка на степента му на информираност и на възможностите,
които му се предоставят да преговаря. Принципът на добросъвестност изисква в
договорните отношения да бъде осигурена защитата на всеки признат от нормите на правото
интерес, а не само на индивидуалния такъв на някой от договарящите страни. В настоящия
случай този принцип не е нарушен, тъй като в договора между страните са защитени правата
и на двете страни. Правото на заемополучателя да получи заемната сума, да се откаже от
договора, да извърши предсрочно погасяване са реципрочни на правото на кредитора до
получи плащането, разсрочено на ежемесечни вноски По отношение на искането за
прогласяване на нищожност на клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал.5 от Договора като
противоречащи на добрите нрави, като неравноправни по смисъла на чл. 143, ал.2, т. 5 ЗЗП,
като заобикалящи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и като заобикаляща изисванията на чл.
33 ЗПК, с последица чл. 21 ЗПК: На първо място счита, че вземането по чл. 21, ал. 4 от
Договора се дължи единствено и само в случай, че Кредитополучателят не заплати в
посочения в Договора срок за плащане, текущото си задължение. Разходът за събиране на
вземането, посочен в чл.21, ал. 5 се дължи само и единствено в случай че е обявена
предсрочна изискуемост на задължението на кредитополучателя по Договора, съобразно
уговорените хипотези за това. Начисляването на тези разходи зависи само и единствено от
поведението на потребителя, при това само от поведение, което е свързано с неизпълнение.
13
Изпращането на смс за допусната забава, обаждане от оператор на кол център, изпращане на
писмо са действия, които банките и финансовите институции извършват по отношение на
някои клиенти, допуснали забава. Всички финансови институции имат специално изграден
човешки и технически ресурс, който се занимава със събиране на вземания по извънсъдебен
път. Тези специални ресурси работят само с клиентите в забава, а не с всички. Всеки един
кредит се управлява без на клиентите да се начисляват допълнителни разходи, докато
правоотношението между страните се развива в нормалното си състояние и без за едната
или другата страна да възниква необходимост от предприемане на нови, явяващи се
допълнителни, извънредни действия по реализиране целите на отпуснатия заем, в частност
събиране на вземания. Чл.11, ал.1, т.15 от ЗПК изрично посочва, че в договора трябва да са
ясно описани „всички разходи, дължими от потребителя при неизпълнение на договора“.
Чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК изрично посочва, че „При изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит“. 10 В Част III, т.4.6
на Стандартния европейски формуляр /Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК/ е посочено,
че кредиторът трябва да посочи „всички разходи, дължими просрочени плащания“. Видно
от цитираните по горе законови текстове, разходите за неизпълнение на задължения на
потребителя не само, че не са забранени, ами и за тях има специални текстове, които
гарантират тяхното ясно посочване. Цитираните текстове имат за цел да защитят правата на
потребителите. Ако този вид разходи попадаха в смисъла на понятието „действия по
управление на кредита“, то цитираните по–горе текстове следваше да бъдат отменени или
изменени. От тази редакция на закона, е ясно, че разходите за събиране, дължими при
неизпълнение на потребителя са нещо различно от действията за управление на кредита и
именно поради тази причина за тях има специални изисквания. Начисляваните разходи са и
изцяло обосновани - от изложеното е видно, че в Дружеството е налице специално изграден
човешки и технически ресурс, който се занимава със събиране на вземания по извънсъдебен
път, допълнителни действия, извършвани не по обикновено управление на кредита, а по
събиране на просрочените задължения по кредита. Посочените действия се извършват от
нарочни служители на Дружеството, изпълняващи действията от извънреден характер само
за клиенти изпаднали в забава, а не за всички. Сочи също, че тези разходи не биха се
начислили и допълнителни човешки и технически ресурс, далеч надхвърлящ нормалните
действия по управление на кредита, не би бил необходим, в случай че заемателят изпълнява
задълженията си по Договора коректно и при направените допускания, посочени при
изчисляване на ГПР. Начисляването на разходите зависи единствено и само от поведението
на кредитополучателя. Не са верни твърденията на ищеца в исковата молба, че действията
по събиране на заема и свързаните с това разходи са част от дейността по управление на
същия и уговарянето на разходи за тях е недопустимо. Не са основателни твърденията на
ищеца, че клаузите са неравноправни. При кандидатстване за отпускане на кредит,
потребителите биват запознавани с всички условия по Договора за кредит. Преди
подписване на всеки договор, потребителите, които са напълно дееспособни лица, се
запознават с условията на договора посредством предоставянето на СЕФ, както беше
14
посочено по-горе. В допълнение, при доставката на документите по кредита, потребителят
може да задържи всички документи и да се запознае с тях, колкото време му е необходимо и
ако реши, че желае да сключи договора, да ги разпише и изпрати на кредитора. Още повече,
че в Договора ясно са разписани условията, при които се начисляват оспорваните разходи, и
съответно в никакъв случай не може да се направи извод, че не е позволено на потребителя
да прецени последиците от сключването на Договора. Видно от изложеното клиентът
разполага с достатъчно време да прецени дали условията по Договора са приемливи за него
или не. Времето, което е имал заемателят да осмисли последиците от своето
недобросъвестно поведение, е възможно най-широкото, което може да му бъде
предоставено – време преди сключването, време при сключването и време при изпълнението
на договора. И размерът на разходите е определен изключително просто и ясно с точни
суми, което не създава каквито и да било затруднения в преценката за дължимото при
неизпълнение. Не са основателни твърденията на ищеца, че клаузите противоречат на
добрите нрави. Позовавайки се на противоречие с добрите нрави ищецът следва да докаже
в какво точно се изразява противоречието в процесния случай и да наведе твърдения и
доказателства за нарушаването на определен морален принцип. Обосновка в тази насока
липсва в исковата молба, която прави претенциите за нищожност голословни и недоказани.
Доколкото понятието за добри нрави е субективно и относително, то подлежи на изследване
и доказване от страната, която желае да се позове на него, в случая – от ищеца. Такива
доказателства не са ангажирани.
В с.з. ищцата р.пр. не се явява и не изпраща представител. Искът се поддържа в
писмена молба от пълномощника на ищцата адв.М..
Ответникът р. пр. не изпраща представител и не ангажира становище.
Съдът,след преценка на изложеното в исковата молба и отговора и като обсъди
събраните по делото доказателства, прие са установено следното от фактическа
страна:
Между страните е бил сключен Договор за кредит „***“ от 10.11.2020г., с който
ответникът „***" ООД е предоставил на ищцата З. П. С. револвиращ кредит с максимален
размер от 300,00 лева , под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез
предоставената на кредитополучателя международна кредитна карта „***“.
Ищцата се е съгласила да ползва предоставеният й от ответника „***с“
револвиращ кредит при следните условия: Ведно с подписване на договора, кредитодателят
предоставя на кредитополучателя платежен инструмент-Кредитна карта №856645, ведно със
запечатан плик ,съдържащ ПИН-код да ползване на картата.Валидността на картата е до
края на месеца, който е отбелязан върху нея, като след изтичане на валидността на картата,
кредитодателят предоставя на кредитополучателя подновена карта, като старата подлежи на
връщане. За предаване на новоиздадената карта страните подписват Анекс към този
договор.
Съгласно чл.3 от Договора, Кредитополучателят може по всяко време да усвоява
15
суми от главницата до максималния размер на кредитния лимит; През целия срок на
валидност на договора, кредитополучатеялт се задължава да заплаща текущото си
задължение до всяко второ число на текущия месец. „Текущото задължение“ на
кредитополучателя към всяка последно число на месеца се определя като сбор от следните
суми:Усвоена и непогасена главница между 01 и 19 –то число на текущия месец, усвоена и
непогасена главница между 20-то и последно число на предходния месец, начислена и
непогасена договорна лихва върху ,своените и непогасени главници на основата на
посочения в договора ГЛП., неустойки за неизпълнение, лихва за забава и разходи за
събиране, в случай че такива са начислени през текущия месец. „Общото задължение“
включва цялата усвоена и непогасена главница,начислената върху нея и непогасена
договорна лихва,неустойки за неизпълнение на договорни задължения, лихва за забава и
разходи за събиране на просрочени задължения, в случай,че такива са начислени.
Съгласно чл.4 от Договора кредита се предоставя при следните условия: Срок на
кредита- неопределен срок, фиксиран годишен лихвен процент на заема -43,2% върху
усвоения размер на кредита, дневен лихвен процент в размер на 0,12% върху усвоения
размер на кредита, Годишен процент на разходите-45,9 %.
В чл.15 от Договора е предвидено, в случай,че кредитополучателят не заплати н
текущото си задължение на падежа, същият се задължава да предостави на
кредитополучателя допълнително обезпечение- поръчител, който да отговаря на условията
на т.1-5 , като относно отговорността на поръчителя , между кредитодателя и полръчителя
се подписва Договор за поръчителство със срок от 30 дни.
В чл.20 от Договора страните са уговорили, че в случай, че кредитополучателят не
предостави допълнителното обезпечение в посочения в чл.15 срок, последният дължи на
кредитодателя неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, включена в
текущото задължение за настоящия месец. Неустойката се начислява за всяко отделно
неизпълнение на задължението. НЕустойката се начислява до шесто число на месеца, в
който кредитополучателя не е погасил текущотго си задължение по Договора м срок до 2-ро
число на текущия месец , като не е предоставил и допълнителното обезпечение в срока по
чл.15 от Договора.
Съгласно чл.21 ал.4 от Договора при забава за плащане на текущото задължение
или на сума по чл.12 ал.1, кредитополучателят дължи на кредитодателя Разходи за
действия за събиране на задълженията в размер на 2,50 лева за всеки ден до плащане на
текущото задължение. В случай, че кредитополучатерят не предостави допълнително
обезпечение по чл.15 от Договора, но заплати 15% от кредитния лимит, същият не дължи
разходите за действия по събилране на задълженията по настоящата алинея,у но дължи
неустойката по чл.12 от Договора в размер на 10%.
Съгласно чл.21 ал.5 от Договора след настъпване на предсрочната изискуемост,
кредитополучателят дължи еднократно заплащане на такса в размер на 120,00 лв.,
включваща разходите на кредитодателя за дейността на лице/служител, което осъществява
и администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението на
16
кредитополучателя.
При така установеното от фактическа страна съдът направи следните правни
изводи:
От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че сключеният
между ответникът и "*** ***" ООД Договор за кредит „***“ притежава необходимите и
съществени елементи на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 и сл. ЗПК.
В чл. 10 - чл. 12 ЗПК законодателят е предвидил специфични изисквания относно
реда за сключване, формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
нарушаването на част от които води до неговата недействителност.
Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
т. 7 – 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12 ал. 1 т. 7-9 договорът за потребителски кредит е
недействителен. Касае се за изначална недействителност на договора, тъй като посочените в
чл. 22 ЗПК императивни изисквания са относими към момента на сключването му.
Неспазването на което и да е от тези изисквания е въздигнато от законодателя в достатъчно
тежък порок, водещ до недействителност на договора с правни последици, уредени в чл. 23
ЗПК. Въпреки опорочаването на договора за потребителски кредит, отговорността на
заемателя не отпада изцяло, тъй като дължи връщането на чистата стойност на кредит, без
лихви и други разходи съгласно императивната разпоредба на чл. 23 от ЗПК. Чл. 24 ЗПК
предвижда приложението на уредбата на неравноправните клаузи в потребителските
договори в чл. 143-148 от Закона за защита на потребителите към договорите за
потребителски кредит.
В чл. 33 от ЗПК е предвидено, че при забава на потребителя кредиторът има право
само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а когато потребителят
забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да
надвишава законната лихва.
В настоящия случай предвидената в чл. 20 от Договора неустойка в размер на 10%
от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение на настоящия
месец е нищожна, поради противоречието с добрите нрави. Според чл. 92 ЗЗД неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи, като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение за по-
големите вреди. В мотивите на т. 3 ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС е възприето
становището за нищожност на клауза за неустойка, когато условията, при които е
договорена, влизат в противоречие с нейните функции и с принципите на справедливост в
гражданските и търговските правоотношения. В мотивите на ТР е прието, че съдът следи
служебно за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка. Преценката за
нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на
обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други,
различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните
17
за кредитора вреди от неизпълнението. В този смисъл е решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС
по т. д. № 818/2009 г., II т. о.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая е предвидена неустойка за неизпълнение на
осигуряване на обезпечение чрез поръчител, при забава на плащането. Страните са
уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на
кредитора в тридневен срок от изпадането му в забава, да осигури поръчител, който да
отговаря на определени условия. Няма законова пречка размерът на неустойката да
надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче нейният размер е значително
завишен, тъй като е договорена в размер на 10 % от усвоената, но непогасена главница.
Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3
ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.
По начина, по който е договорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху основното задължение за погасяване на
заетата сума, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до
настъпването на вреди от кредитодателя. Така уговорената неустойка излиза извън
присъщата обезпечителна и обезщетителна функция. При договор за потребителски
кредит вредите за кредитора са свързани със забавата при възстановяване на предоставените
от него средства в заем, заплащането на възнаграждение за тяхното ползване и разходите по
събиране. Уговорената между страните неустойка не обезпечава възстановяването на
вредите от това неизпълнение, а евентуални такива от непредставянето на обезпечение, чрез
поръчителство или банкова гаранция, респ. ипотека. Обезпечението има цел различна от
тази на неустойката. Ако тя обезщетява вредите от неизпълнението, то обезщетението в
различните му форми, защитава кредитора срещу неизпълнението и подготвя неговото
изпълнение. От неизпълнението на задължение за представяне на обезпечение не настъпва
вреда за кредитора, размерът на която да бъда обект на обезвреда в клауза за неустойка. В
случая при неизпълнение на задължението за връщане на дадената в заем сума и
възнаграждение за ползването , кредиторът ще се удовлетвори от имуществото на
длъжника, което служи за общо обезпечение, с оглед правилото на чл. 133 ЗЗД.
По начина, по който е договорена, основната цел на тази неустоечна клауза е да
дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума с почти двоен размер, което излиза извън
общоприетите разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя драстично
нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от
неизпълнението. В този смисъл е решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010
г., IV г. о., ГК.
Ето защо уговорката между страните в чл.20 от Договора за кредит за заплащане
18
на неустойка за неизпълнение на договорно задължение за обезпечение на кредита не
изпълнява законовите функции и е нищожна, поради противоречие с добрите нрави,
поради което ищцата не дължи плащането . Тъй като противоречието между клаузата за
неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то в конкретния
случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал.
1 пр.3 от ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие.
По подобен начин стои въпросът и за таксата за разходи за дейност на служители,
които са предвидени в чл. 21, ал.4 и и ал. 5 от Договора за кредит за заплащане на разходи за
събиране на задълженията в размер на 2,50 лв. вна ден до заплащане на съответното
дзадължение,у както и еднократна такса в размер на 120,00 лв. включваща разходите за
дейността на служител по извънсъдебно събиране на задълженията. Тези клаузи са
нищожни, тъй като предварително е договорена санкция във вид на такса за дейност,
засягаща обслужването на кредита по неговото събиране, без такива разходи да са
направени в действителност. Безсъмнено събирането на такива разходи е част от дейността
по управление на кредита и следва да са включени в годишния процент на разходите,
съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Уговаряне им като отделен разход има за цел заобикаляне
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР, поради което тези
такси не се дължат.
Съдът намира, че с въведените в договора клаузи за неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение и разходи и такси за събиране на
задълженията се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и въвеждането на
допълнителни плащания, чиято дължимост изцяло е свързана със забавата на длъжника.
Съгласно чл. 21 ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне на изискванията на този закон, е нищожна.
Основателен е доводът на ищцата , че процесните глаузи са неразвоправни по
смисъла на чл.143 от ЗЗП и като акива нищожни. Съгласно чл. 143 от ЗЗП дава легално
определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това
е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изчерпателно
изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал.1 от ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не
е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при
общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е
транспонирана с нов чл. 13а, т.9 от ДР на ЗЗП/ДВ бр.64/2007 г./. Според чл. 3 от
Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално
договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на
19
потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи
от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е
съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на
нейното съдържание. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор е
договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт.В
случая не се установи процесните клаузи да са уговорени индивидуално.
По изложените съображения съдът намира, че предявените искове за прогласяване
за нищожна на клаузите в чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от Договор за кредит „***“ от
10.11.2020г., сключен между страните за нищожни на осн.чл.26 ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 ,
чл.11 , чл.19 и чл.33 ЗПК , както и по чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП са основателни и
доказани и следва да бъде уважени.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на делото, на основание чл.80 във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените от нея разноски по
водене на делото в размер на 110 лв.за ДТ по предявените от нея искове.
Ищцата е представлявана безплатно от адвокат по реда на чл.38, ал.1, т.2 от Закона
за адвокатурата, поради което на осн. чл.38, ал.2 от ЗА ще следва ответникът да бъде осъден
да заплати на поцесуалния представител на ищцата адв.М. М. адвокатско възнаграждение в
общ размер на 1 200,00 лв., определено от съда съгл.чл.7 ал.2 т.1 от Наредба №
1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения- по 400 лв. за всеки
от трите иска, като всеки от тях е оценяем.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по искове предявени от З. П. С., ЕГН ********** с адрес ****
против „***С“ ООД , ЕИК **** със седалище и адрес на управление **** представлявано от
Ц. П. К. за нищожни клаузите, предвидени в чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от Договор за
кредит „***“ от 10.11.2020г., сключен между страните, на осн.чл.26 ал.1 от ЗЗД във вр. с
чл.22 във вр. с чл.11 , чл.19 и чл.33 от ЗПК, както и по чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗПК.
ОСЪЖДА „***“ ООД , ЕИК *** със седалище и адрес на управление ****
представлявано от Ц. П. К. да заплати на З. П. С., ЕГН ********** с адрес *** разноски по
водене на делото в размер на 110,00 лв. за държавна такса.
ОСЪЖДА ***С“ ООД , ЕИК *** със седалище и адрес на управление ****,
представлявано от Ц. П. К. да заплати на адв.М. В. М. от АК-Пловдив с адрес на кантората
*** адвокатско възнаграждение в размер на 1200,00 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Смолян в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
20
Съдия при Районен съд – Смолян: _______________________
21