Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 11.03.2020 г.
В И М Е
Т О Н А Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав, в публично съдебно заседание на дванадесети
декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 28 по описа за 2019 год., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
Със съдебно решение № 467242 от 09.08.2018
г., постановено по гр.дело № 19128/2016 г. по описа на СРС, Г.О., 50 състав, е
признато за установено, че „И.Т.“ ООД, с ЕИК*******, дължи на „Т.С.” ЕАД, с ЕИК
*******, сумата от 546,13 лв.- цена на доставена от дружеството топлинна
енергия и нейното дялово разпределение през периода от м.02.2013 г. до
м.04.2015 г. за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: гр.София, ул.“ *******,
магазин № 1, код Т404772, със законна лихва за периода от 20.11.2015 г. до
изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 65,84 лв. за периода от
31.03.2013 г. до 10.11.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 71064 по описа за
2015 г. на СРС. С решението на съда е осъдено „И.Т.“ ООД, с ЕИК*******, да
заплати на „Т.С.” ЕАД, с ЕИК *******, сумата от 75 лв., разноски по ч.гр.дело №
71064 по описа за 2015 г. на СРС, от които 25 лв. за държавна такса и 50 лв.
юрисконсултско възнаграждение, както и
825 лв.- разноски за настоящото производство, от които: 75 лв. държавна такса,
550 лв. за депозит за вещи лица, 200 лв. за юрисконсулт.
Постъпила е въззивна жалба от „И.Т.“ ООД,
***, подадена чрез пълномощника адв.П.И., с която се обжалва постановеното
решение на СРС изцяло. Жалбоподателят, чрез своя пълномощник твърди, че
решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона по съображения изложени в жалбата.
Предвид изложеното се моли настоящата инстанция да отмени обжалваното решение
изцяло, и вместо него да постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец „Т.С." ЕАД, ***, чрез своя процесуален
представител юрк.А.К. в писмена молба, моли съда да постанови решение, с което
да отхвърли подадената въззивна жалба. Претендира присъждане на направените разноски
по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Третото
лице-помагач - „Т.С.”-ЕООД, гр.София, не взема становище по жалбата.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо,
като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Т.С." ЕАД, *** срещу ответникът „И.Т.“
ООД, *** установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с
чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си
върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на
установителните искове са дължими поради проведено доказване на количеството и
стойността на потребената от ответника
топлоенергия, както и че същия е
изпаднал в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната
енергия е срочно.
Въззивният
състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на
вземанията, предявени с исковите претенции, за които исковете са уважени,
поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това,
предвид доводите по жалбата следва да се добави следното:
Спорният по делото въпрос се свежда до
съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните-„Т.С.” ЕАД, *** и „И.Т.“-ООД, гр.София по
договор за доставка на топлинна енергия за стопански нужди. Настоящият въззивен
състав намира, че противно на изложеното във въззивната жалба, в процесния
случай е доказано от страна на ищеца по делото, съществуването на валидно
облигационно правоотношение между „Т.С.” ЕАД, *** и „И.Т.“ ООД, *** по договор за доставка на топлинна енергия
за стопански нужди за исковия период от време, поради следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл.149, ал.1,
т.3 от Закона за енергетиката /ЗЕ/ регулиращ обществените отношения, свързани с
осъществяването на производство и продажбата на топлинна енергия за процесния
период от време, продажбата на топлинна енергия за стопански нужди/ небитови
нужди с изм. на чл.149, ал.1, т.3 от ЗЕ, ДВ, бр.54/ 2012 г., в сила от
17.07.2012 г./, се извършва на основата
на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносното
предприятие и потребителите, извършващи стопанска дейност. Съгласно & 1,
т.43 от ДР на ЗЕ "потребител на енергия или природен газ за стопански
нужди" е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или
топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за
стопански нужди, както и лицата на издръжка на държавния или общинския бюджет. От
анализа на посочените разпроредби следва, че за да са налице отношения на
покупко-продажба на топлоенергия за стопански/ небитови/ нужди е необходимо да
се сключва писмен договор.
Безспорно е обстоятелството, че ответникът е
търговско дружество, осъществяващо търговска дейност и може да бъде потребител
на топлинна енергия само за стопански нужди. Този извод следва от легалното
определение за "потребител на енергия или природен газ за битови
нужди", дадено в ДР на ЗЕ, т.42, съгласно което потребител може да е само
физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа
или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. С
оглед на това не се спори, че основна предпоставка за уважаването на предявения
от „Т.С.”ЕАД пред първоинстанционния съд иск за установяване вземането му за
консумирана и незаплатена топлинна енергия срещу „И.Т.“-ООД, гр.София, като потребител на топлинна енергия за
стопански нужди, е наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение
по сключен между страните писмен договор съгласно изискването на чл.149, ал.1,
т.3 от ЗЕ.
В случая,
противно на изложеното във въззивната жалба по делото се установява наличието
на сключен на 14.10.2011 год. писмен договор, подписан от страните по делото за
доставка на топлинна енергия за процесния период, при Общи условия за продажба на ТЕ за стопански
нужди от „Т.С.” ЕАД *** по чл.149, ал.1, т.3 от Закона за енергетиката.
Съдът приема за
изцяло неоснователен довода на въззивника- ответник, че процесния договор за
продажба на топлинна енергия за стопански нужди от 14.10.2011 год. не е подписан
от законния представител на ответното дружество, респективно положения върху
договора подпис не е негов. В процесния случай от страна на ответника не са
ангажирани доказателства в тази насока. Съдът
приема, че няма никакво съмнение, нито в правната теория, нито в съдебната
практика по тълкуване на разпоредбите на чл.193 и чл.194, чл. 154 и чл. 161 от ГПК, съответно аналогичните им чл.154 и чл.156, чл. 127, ал. 1 и чл.128 ГПК от
1952 г., отм.. Налице е многобройна и непротиворечива съдебна практика на ВС на
РБ и на ВКС, че когато страна по делото оспорва свой подпис, положен върху
документ, винаги, независимо кой го е представил като доказателство по делото,
носи тежестта да докаже неавтентичността му. Доказването следва да е главно и
пълно, което значи, да създаде абсолютна достоверност - сигурно убеждение на
съда в истинността на фактическото си твърдение, че не е негов подписа върху
документа, сочещ обратното. Ответникът по делото следва да докаже твърдението
си, като установи същото надлежно по правилата на ГПК. Допустим способ за
установяване неавтентичност на писмен документ е чрез съдебнопочеркова
експертиза, но в случая допускане на такава експертиза не е поискано от страна
на ответника, чрез неговия процесуален представител. При липсата на
ангажирани от страна на ответника
доказателства, /в съответствие с носената доказателствена тежест по чл.193,ал.3
от ГПК/, които да установяват твърдяната неавтентичност на подписа, положен от
неговия процесуален представител за купувач на процесния договор от 14.10.2011
год., законосъобразно и обосновано СРС е приел, че ответникът е страна по този
договор и е валидно обвързан от него.
С оглед на така установеното, законосъобразни са изводите на първоинстанционния съд, че след като страните са сключили писмен договор, съгласно изискването на чл.149, ал.1, т.3 от ЗЕ, между тях е възникнало валидно облигационно правоотношение по продажба на топлинна енергия за стопански нужди, по силата на което следва да бъде ангажирана отговорността на ответника за заплащане на претендираните по реда на чл.422 от ГПК суми.
По делото е доказан и размерът на реално
потребеното от ответника количество топлоенергия за процесния период.
В
случая от заключението на приетата и неоспорена от страните СТЕ се установява,
че дяловото разпределение на топлинната енергия за имота на ответника през процесния период е извършено правилно и
съобразно нормативните изисквания на действащата през периода нормативна
уредба, като задължението е определено според отчетеното количество на подадена
топлоенергия, вкл. и за процесния топлоснабдяван имот и след приспадане на
технологичните разходи за сметка на ищеца. Следователно
установено е по несъмнен и категоричен начин потребената от ответника топлоенергия в определено количество и стойности за исковия период /последното обстоятелство е установено от неоспореното
по делото заключение на ССчЕ/.
В настоящия случай жалбоподателят не е оспорил заключението на
СТЕ по предвидения за това ред - чл.200, ал.3, изр.2 от ГПК, нито е ангажирал други допустими доказателствени средства,
които да го опровергават, поради което и предвид необходимостта от специални
знания за които е назначено вещото лице-топлотехник, настоящата инстанция
възприема изцяло заключението на СТЕ и установеното с нея
изчисляване на припадащия се дял на ответника от ТЕ.
При установените количества ТЕ, доставени в процесната
сграда, в която се намира имота на ответника и заключението на СТЕ, че дяловото
разпределение е правилно извършено, ищецът е доказал количеството на доставената
на ответника ТЕ, стойността на която се определя съобразно установените от
ДКЕВР цени.
По изложените съображения и с оглед на
приетите по делото доказателства пред първата съдебна инстанция настоящият
въззивен състав намира, че при установеното облигационно правоотношение между
страните и при съобразяване на действащата през процесния период нормативна
уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на
доставената топлинна енергия, правилно СРС е приел, че исковете за главница и
обезщетение за забава са основателни до размерите и за периодите, посочени
в обжалваното решение.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадане на приетите
от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в
частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за възивното производство:
При
този изход на спора на въззивника-ответник
не се следват разноски за въззивното производство. С оглед изхода на спора в
настоящото производство и независимо от факта, че претенцията на въззиваемата страна-ищец за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение е направена своевременно същата се явява неоснователна доколкото
по делото няма данни за извършени процесуални действия от процесуален
представител на въззиваемата страна- ищец – няма подаден писмен отговор на
въззивната жалба, както и неин представител не се явява в съдебно заседание. По
тези съображения въззивният съд счита, че в случая в полза на въззиваемата
страна-ищец не се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Водим от
горното съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 467242 от 09.08.2018 г., постановено по гр.дело № 19128/2016 г.
по описа на СРС, Г.О., 50 състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване на осн. чл. 280, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието в процеса на „Т.С.”-ЕООД, гр.София, като трето лице – помагач на
ищеца “Т.С.” ЕАД, ***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.