РЕШЕНИЕ
№ 4429
гр. Пловдив, 29.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Христо Г. Иванов
при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова
като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело №
20215330120451 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба от Н. Г. Л., чрез адв. И. срещу „4ФИНАНС”
ЕООД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал.
4, вр. ал. 5 и чл. 10а, ал. 2 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността
на клаузата „експресно разглеждане “от Договор за паричен заем от 23.10.2020г.
сключен между страните.
Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за паричен заем от
23.10.2020г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца
паричен заем. Поддържа се, че в клаузата „експресно разглеждане “от договора било
уговорено задължение за заплащане на сума в размер от 42,32 лв., представляваща
такса за експресно разглеждане на кредит. Възразява се, че посочената клауза изисква
от потребителя да заплати за услуга, присъща на ответното дружество и поради това е
неравноправна. Сочи се, че това задължение води единствено до обогатяване на
кредитора, без да е налице предоставяне на услуга, ползваща длъжника. Предвид
изложеното, моли се да бъде прогласена нищожността на клаузите „експресно
разглеждане “от Договора. Ангажират се доказателства. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „4ФИНАНС” ЕООД,
със становище за неоснователност на предявените искове. Изтъква се, че в договора
ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати
длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Изтъква се, че в
конкретния случай, кредиторът е оценил кредитния риск.. Изтъква се, че длъжникът
сам е поискал да се възползва от услугата по експресно разглеждане на документи и
поради това следва да заплати нейната стойност. Сочи, че това е услуга, която не
попада в обхвата на чл.19ал.1 от ЗПК и съответно не е присъща на ответното
дружество. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се
разноски.
Предявен е иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр.
1
ал. 5 и чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Безспорно по делото е, а и от от приобщените по делото доказателствени материали
се изяснява, че Договор за паричен заем от 7.09.2016г. е сключен между страните.
От приетите по делото доказателства се установява, че в ГПР по процесния договор са
включени единствено разходите за договорна лихва, което означава, че с включване на
таксата за „експресно разглеждане “ ГПР се оскъпява.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо
лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4
от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5
на чл. 19 ЗПК разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат
за нищожни.
Ответното дружество предоставя кредитно финансиране по занятие, като тази му
дейност е неразривно свързана с разглеждането на документите (заявката), подадена от
всеки потенциален клиент, както и със своевременното му обслужване по кредита.
Съобразно изричната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане
на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид
изложеното и след като ищецът е подал заявление за предоставяне на паричен ресурс, което
се явява задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то
ответникът не следва да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите (без
оглед на това в какъв срок се разглежда заявката за кредитиране ), нито за обслужване по
кредита. Впрочем, изискваната от ответника такса по чл. 19 от Договора представлява
пряк разход по кредита и следва да бъде включени при формирането на годишния процент
на разходите ( чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК ).
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите
на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора от
посоченото ГПР не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и
по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, таксите за
„експресно разглеждане “ по кредита са с характер на възнаграждение и следва да бъдат
включени изначално при формирането на ГПР . В случая, акцентът се поставя не само
върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително
възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това
обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредита), то
той не би сключил договора. Допълнително, от приетата по делото ССчЕ се установяава, че
ГПР-то по кредита се оскъпява значително/21,16%/ в случай, че процесната такса се включи
към него.
2
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му
по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива
93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика
обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и
дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната
разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация
за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е
налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на
разходите, който се изчислява на годишна база. Отделно от гореизложеното, ярко
впечатление оставя и обстоятелството, че сборът на отразените в договора такси е
непропорционален спрямо стойността на усвоения финансов ресурс.
С оглед приетите по-горе постановки следва, че процесната клауза е изначално
недействителна.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на
разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото производство, на ищеца са
предоставени правни услуги от адв. Е. Иванова, като съобразно Договор за правна защита и
съдействие е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за
адвокатурата. Предвид това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответното дружество следва да
бъде осъдено да заплати на адв. Е. Иванова сума в размер от 300 лв. Ответното дружество
следва да бъде осъдено и да заплати и 50 лева /ДТ/ и 100 лева/разходи за ССчЕ/на ищеца.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 и чл. 10а,
ал. 2 ЗПК нищожността на клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане по
Договор за паричен заем от 23.10.2020г., сключен между Н. Г. Л., ЕГН ********** и
„4ФИНАНС” ЕООД, ЕИК ********* поради установяването й в противоречие с
разпоредбата на чл. 10 а, ал. 2 ЗПК.
ОСЪЖДА „4ФИНАНС” ЕООД да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на М. Ж.
М. сумата от 150 лв. – съдебно-деловодни разноски в настоящото производството.
ОСЪЖДА „„4ФИНАНС” ЕООД да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с
чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, на адв. Е. И., сумата от 300 лв. – адвокатско възнаграждение за
осъществено процесуално представителство в настоящото производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ____/п/___________________
3