Р Е Ш Е Н И Е
№126 13.04.2020г. Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД
На
девети март 2020г.
в
открито заседание в следния състав:
СЪДИЯ: ДАРИНА ДРАГНЕВА
Секретар: Ива Атанасова
Като разгледа докладваното от съдия Драгнева
административно дело №699 по описа за 2019г. и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл.215 ал.1 от ЗУТ вр. с чл.128 и сл. от АПК, образувано по жалбата на Д.Д.К.,
Д.И.А., представлявани от адвокат Г., и М.Й.Г.,*** против разрешение за строеж
№19-577/12.12.2018г. издадено от Главния архитект на община Стара Загора.
Разрешението за строеж има за предмет разрешаване строителството на
„Автомобилна рампа за осигуряване на достъп в междублоково пространство в УПИ
І-69, кв. 20, гр. Стара Загора“, издадено по искане на Община Стара Загора и „М.“
ООД / стр.21 по делото/.
Жалбоподателите се
легитимират като собственици на самостоятелни обекти /апартаменти и прилежащи
складови помещения/ в жилищна сграда, построена в УПИ І-69, кв.20 по плана на
град Стара Загора, ведно със съответните идеални части от общите части на
сградата и съответните идеални части от отстъпеното право на строеж върху
земята – последното учредено на ЖСК „К.“
върху 890 кв.м. от парцел /без номер, в кв.20/
по силата на Договор за отстъпване право на строеж върху парцели, отчуждени за
кооперативно жилищно строителство по реда на чл.55а-ЗПИНМ от 30.03.1960г./
стр.57 по делото/. Жалбоподателите твърдят, че този договор удостоверява
принадлежащо им по силата на чл.15 от ЗС /отменен/ право на ползване върху
незастроената част от земята, което правно положение изключва качеството
„възложител“ за собственика на земята – Община Стара Загора. Последния
притежава „гола“ собственост, тъй като правото на строеж и правото на ползване
имат за обем посочените 890 кв.м. от УПИ І-69, кв.20
по плана на Стара Загора, включително и останалата незастроена земна площ. На
това основание на собственика на земята не следва да се издава разрешение за
строеж. В жалбата се твърди, че с действията си по изграждане на рампа за
преодоляване на денивелацията на терена, Община Стара Загора ще лиши
собствениците на ЖСК „Дунав“, построена в същото УПИ І-69 кв.20 по плана на
град Стара Загора, видно от договор за отстъпено право на строеж върху парцели,
отчуждени за кооп. Жилищно строителство от 08.05.64г
/ стр. 155/ от възможността да ползват подхода към незастроената част от двора,
която е на по-високо ниво с излаз на бул. „Цар Симеон Велики“ за паркиране на
автомобилите си, като същите да преминават през незастроената част от дворното
място на по-ниското ниво с около 1.50м откъм ул. „Захарий Княжевски“. С тази
цел изгражда рампа за преодоляване на денивелацията на терена, който е свободна
дворна площ, върху която право на строеж и ползване имат само собствениците на
самостоятелни обекти по силата на учреденото право на строеж при действието на
чл.15 от ЗС / отменен/. Твърди се, че конструктивното становище въз основа на
което е издадено разрешението за строеж е незаконосъобразно, тъй като
изграждането на рампата не е предвидено в действащия план за застрояване, както
изисква чл.75 от ЗУТ. Освен това собственици на самостоятелни обекти в другата
жилищна сграда, построена в УПИ І -69 кв.20 по плана на град Стара Загора са
извършили пристрояване, за което има данни да е въз основа на допълнително
учредено право на строеж, но не са представени доказателства за разрешаване на
строителството, поради което е налице забраната за издаване на ново разрешение
за строеж в имот, в който съществува незаконен такъв. От съда се иска да бъде
отменено разрешението за строеж, ведно с одобрените с него строителни книжа и
да се присъдят разноските по делото в размер на държавната такса за всеки
жалбоподател.
Ответниците Главен
архитект на община Стара Загора и Община Стара Загора, чрез процесуалния си
представител искат от съда да бъде отхвърлена жалбата с доводи, че чл.75 от ЗУТ
е неприложим, тъй като автомобилната рампа не представлява съоръжение на
техническата инфраструктура, а има за цел и предназначение преодоляване
денивелацията в терена, представляващ свободна от застрояване площ в УПИ І-69,
кв. 20 по плана на град Стара Загора, което ще осигури пълноценното й ползване
от всички носители на ограничени вещни права – собствениците на самостоятелни
обекти в двете построени жилищни кооперации, като ще се постигне и осигуряване
на безопасност на пешеходната зона. Рампата ще се реализира в имот, който е
собственост на община Стара Загора и „М.“ ООД, като за всички собственици ще се
осигури достъп от улица „Захари Княжевски“. Изграждането на рампата е
съобразено със съществуващото застрояване. Претендира разноски по делото за
юрисконсулт.
Ответника „М.“ ООД,
представлявано от управителя Т.П.Т. не взема становище по жалбата и по
същество.
Административен съд Стара
Загора като взе предвид доводите на страните, съобразно доказателствата и
закона, намира за установено следното:
Жалбата е подадена от лица
с качеството на заинтересовани по силата на чл. 149 ал.2 т.1 от ЗУТ – носители
на ограничени вещни права в поземления имот в случаите на нов строеж.
Разрешението за строеж не им е съобщавано като е връчено само на възложителите
– собствениците на поземления имот, които са поискали неговото издаване,
съгласно съобщение, изготвено по силата на чл.149 ал.1 от ЗУТ /стр.20/.
Следователно е допустима, а разгледана по същество се явява неоснователна.
Община Стара Загора се
легитимира като собственик на УПИ І-69, кв.20 по плана на град Стара Загора с
Акт за частна общинска собственост №04076/28.02.2005г.,
вписан вх. рег. №1951, №96, том V от
08.03.2005г. в Служба по вписванията гр. Стара Загора, съставен на основание §7
ал.1 т.3 от ПЗР на ЗМСМА, чл.2 ал.1 т.1 от ЗОС и Заповед №124/22.02.2005г. на
областния управител на област Стара Загора./ стр.166 и стр. 170/. Съгласно
удостоверителното значение на акта за общинска собственост правото на
собственост на община Стара Загора се притежава върху УПИ І – Жилищно
строителство, кв. 20, с площ от 1660 кв.м., в който
за площта, застроена със сградите има номера на поземлени имоти 2740 и 2741. В
акта са описани и предходно съставените актове за държавна собственост, като
според Акт №2177/07.05.1964г. за държавна собственост, Парцел І кв.20А е с площ
от 1080кв.м и съставен от поземлени имоти с пл. №№1090,1099 и 1098, с
отбелязване в същия, че на ЖСК „Дунав“ са отстъпени за ползване 640/1080 ид.ч. В акт за държавна собственост №4074/14.11.1967г. е вписано, че върху празно място от 890 кв.м. в кв.20а, без номер на парцел, както е и в договора
за учредяване право на строеж в полза на ЖСК“ К.“, е вписано, че имотът е
отстъпен за ползване на ЖСК „К.“, поради което липсата на отбелязване в акта за
общинска собственост няма правно значение. В актовете за общинска собственост
се удостоверяват възникнали права, поради което тези официални документи имат
само констативен ефект. Ограниченото вещно право, чието притежаване легитимира
жалбоподателите като заинтересовани лица по чл.149 ал.2 т.1 от ЗУТ се
удостоверява от документите им за собственост, а представения договор за
учредяване право на строеж върху държавен парцел при действието на ЗПИНМ, чрез
реализиране на което се придобива право на собственост върху построените
самостоятелни обекти, има значение за отговора на поставения от жалбоподателите
въпрос за съдържанието на правото на строеж и съответно дали собственика на
земята – общината, има качеството на възложител или не.
„М.“ ООД се легитимира като собственик на 7.348%
ид.ч от застроената площ на жилищен блок, съставляващ
поземлен имот №2741 с площ 384 кв.м., представляващи
28.22кв.м./1660 кв.м. ид.ч
от УПИ І- жил строителство в кв.20 по плана на града,
съгласно Договор №3215/09.11.2007 за покупко-
продажба на общински поземлен имот с реализирано право на строеж върху него.
Жалбоподателите притежават
право на собственост върху самостоятелни обекти – жилища, възникнало в резултат
на упражнено право на строеж, учредено на ЖСК „К.“, ведно със съответните
идеални части от общите части на сградата и идеални части от правото на строеж.
Ограниченото вещно право на строеж се трансформира в право на собственост върху
построения самостоятелен обект, като съответните идеални части от правото на
строеж се притежават с оглед на установеното от ЗС право да се построи отново
сградата в рамките на пет годишен срок след нейното погиване. Правото на строеж
има нормативно установено съдържание – правото да се построи и по този начин да
възникне самостоятелен обект / не всички строежи имат това правно качество/ на
правото на собственост, ведно с правото да се държи постройката върху чуждата
земя и да се построи в същия обем в пет годишен срок от погиването й. Правото на строеж не е вечно, то се погасява
ако не бъде упражнено в пет годишен срок от учредяването му. На ЖСК „К.“ е било учредено право на строеж
върху 890кв.м., които понастоящем са част от УПИ І-69 кв.20 по действащия сега
план на град Стара Загора, но сградата няма застроена площ от 890 кв.м., поради което върху останалата незастроена част от
поземления имот правото на строеж се е погасило с изтичането на установения от
ЗС пет годишен срок. Върху останалата незастроена част от поземления имот
правото на строеж е елемент от съдържанието на правото на собственост върху
земята, а доколко неговото упражняване от собственика би попречило на
установеното от чл.15 от ЗС / отменен/ право на ползване на свободната дворна
площ, не е въпрос от компетентността на административния орган. Не само, че не
може да разрешава такъв спор, но и същия не е преюдициален,
нито правото на ползване по чл.15 от ЗС /отменен/ има същото съдържание,
каквото има ограниченото вещно право на ползване. Впрочем нито правото по чл.15
от ЗС/отменен/, нито ограниченото вещно право на ползване, включват правото на строеж, което както се посочи
по-горе принадлежи върху застроената площ на сградата – земята под нея, а не и
върху разликата до 890кв.м., тъй като правото на строеж не е вечно. Нещо повече
– правото на строеж, съобразно визираното по-горе неговото съдържание касае
правната възможност да се създаде нов самостоятелен обект на правото на
собственост, а в настоящия казус изграждането на бетонова рампа за преодоляване
на денивелацията на свободната дворна площ няма да доведе до възникване на
самостоятелен обект, нито представлява елемент на транспортната инфраструктура.
Разрешението за строеж е
издадено от компетентен орган по чл. 148 ал.2 от ЗУТ – главния архитект на
общината, въз основа на одобрен на 21.11.2018г технически проект /стр.80-97 по
делото/, преминал оценка за съответствие по чл.142 ал.4 от ЗУТ, съгласно
протокол №47/21.11.2018г на ЕСУТ / стр.23 по делото/ и след като е съгласуван с
Министерство на културата на 02.10.2018г, съгласно представения документ на
стр. 37 по делото. Съгласуването на техническия проект от Министерство на
културата е при условие да се извърши спасително археологическо проучване в
границите на строителното петно съгласно чл.161 ал.1 от ЗКН и да не се засяга
съществуващата здрава дървесна растителност, което касае процеса на
строителство и условията за неговото законосъобразно извършване. Разрешението
за строеж е издадено и на лица по смисъла на чл.161 ал.1 от ЗУТ – възложител е
собственика на имота, лицето, на което е учредено право на строеж в чужд имот,
и лицето което има право да строи в чужд имот по силата на закон. Това са трите
групи лица, които имат качеството възложител. Административния орган е длъжен да
се увери в съществуването му въз основа на представени документи,
удостоверяващи притежаването на правото на собственост, съответно на
ограниченото вещно право. Административния орган обаче не може да преценява
дали собственика на имота има или няма право да строи и така да разрешава
гражданско правен спор между него и собствениците на самостоятелни обекти в
сграда, която е възникнала въз основа на вече упражнено право на строеж, дори и
когато имат правото да ползват свободната дворна площ, извън необходимото за
обслужване на сградата – дали строежа ще пречи на това право е гражданско
правен въпрос. Този е и главния довод наведен от жалбоподателя с жалбата му –
собственика на земята няма право на строеж по аргумент от чл.15 ЗС/отменен/ но
този въпрос не може да бъде основание да се откаже признаване качеството
възложител по чл.161 от ЗУТ, нито да се разрешава от административния орган.
Следващите доводи: техническия проект засяга съществуваща здрава дървесна
растителност, за който факт не се представиха доказателства, въпреки указаната
тежест и дадена възможност за това. Неоснователно е и наведеното оплакване, че
са касае за противоречие с действащия застроителен
план, мотивирано от твърдение, че бетоновата рампа, по която да се преодолява
денивелацията в свободната дворна площ между двата жилищни блока, е елемент на
транспортната инфраструктура и чл.75 от ЗУТ от не е спазен. Определението по §1
т.31 от ДР на ЗУТ е следното: Техническа инфраструктура" е система от
сгради, съоръжения и линейни инженерни мрежи на транспорта, водоснабдяването и
канализацията, електроснабдяването, топлоснабдяването, газоснабдяването,
електронните съобщения, хидромелиорациите, третирането на отпадъците и геозащитната дейност. Процесната бетонова рампа не е елемент
на транспортната техническата инфраструктура и по аргумент от чл.65 ал.1
т.1 от ЗУТ, тъй като последната се
проектира като улични мрежи и съоръжения – чл.70 ал.1 от ЗУТ. Процесните строителни работи са строеж от пета
категория по смисъла на чл.10 ал.1 т.5 предл. трето
от Наредба №30.07.2003г за номенклатурата на видовете строежи – касаят
съществуващ открит паркинг, разположен в самостоятелно УПИ, за извършване на
които се изисква разрешение за строеж по аргумент от §1 т.38 от ДР на ЗУТ вр. с
чл.151 ал.1 от ЗУТ, но тук по аргумент за противното. Всички строителни
дейности, които не са изброени в чл.151 ал.1 от ЗУТ изискват разрешение за
строеж, независимо дали след тяхното извършване ще възникне самостоятелен обект
по смисъла на §1 т.39 от ДР на ЗУТ или не, какъвто е настоящия казус, тъй като
бетоновата рампа няма да е самостоятелен обект на правото на собственост и в
този смисъл не е необходимо и учредяване на право на строеж в случаите на
съсобственост, върху земята. Предвид, че
попада в охранителната зона на недвижима културна ценност е извършено и
съгласуване по ЗКН по изискването на чл. 151 ал.2 от ЗУТ. От изложените
аргументи изводими от определението за техническа и в частност транспортна
инфраструктура, се налага извода, че нормата на чл.75 от ЗУТ е неприложима към
казуса.
Последния довод за
извършено в УПИ І-69 кв.20 по плана на град Стара Загора незаконно строителство
от собственици на самостоятелни обекти в другата жилищна сграда, построена в
същия имот е неоснователно по две причини: Първата е аргумент от законовата
разпоредба на чл. 148 ал.7 от ЗУТ, която въвежда забрана да се издаде
разрешение на строеж на лицето, което е извършило незаконния строеж в
засегнатия имот, а настоящия случай не е такъв. Не е установено незаконно
строителство по съответния ред, а видно от представените договори за учредяване
на право на пристрояване, извършители на незаконен строеж биха били други лица
– суперфициарите.
Мотивиран и от изложеното,
Административен съд Стара Загора
РЕШИ
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д.Д.К.,
Д.И.А. и М.Й.Г. против Разрешение за строеж №19-577/12.12.2018г. издадено от
Главния архитект на Община Стара Загора.
Решението подлежи на обжалване пред ВАС на РБ в
14-дневен срок от съобщаването му на страните.
Административен
съдия: