№ 72
гр. София, 02.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Иван Иванов
Членове:Зорница Хайдукова
Валентин Бойкинов
при участието на секретаря Павлина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Въззивно търговско дело
№ 20211001001137 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 ГПК - чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответниците М. М. А. и Х. М. С.
срещу решение № 265125/29.07.2021г. по т.д. 9517/2020г. по описа на
Софийски градски съд, ГО, I – 20 с-в, в частта му, с която са уважени
предявените от „Юробанк България“ АД искове по чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл.
79 ЗЗД, като всеки от ответниците е осъден да заплати по ½ от сумата
94 496,49 CHF (швейцарски франка) равняващи се на 112 947,60 лева –
главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL
29007/21.12.2007 г., представляваща сбора от главницата, включена в
месечните вноски с настъпил падеж и главницата, която е обявена за
предсрочно изискуема, ведно със законната лихва, както следва: върху сумата
от 22 053,05 лв. – считано от 09.09.2020 г. до окончателното плащане, а върху
сумата от 90 894,64 лв. – считано от 05.01.2021 г. до окончателното плащане;
сумата 729.07 CHF, равняващи се на 871.43 лева – такса по чл. 4, т. 2
от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 29007/21.12.2007 г.,
за периода от 22.11.2017 г. до 07.09.2020 г.; сумата от 150 лева – разноски по
чл. 10, т. 3 от Договора, за периода от 13.11.2017 г. до 07.09.2020 г., както и
1
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 12 077.75 лева – разноски по делото.
Жалбоподателите поддържат сезиралата съда искова молба да е нередовна,
тъй като не съдържа изискуемата съобразно чл. 127 ГПК информация.
Поддържат доводи ответниците да са неправоспособни, предвид на което и
подадената срещу тях искова молба да е нередовна. Излагат никой да не е
повдигал въпрос досежно добросъвестното сключване на договора от
наследодателя на ответниците и тяхна майка С. С., поради което и поддържат
всички последици от развитието на отношенията по повод на процесния
договор за кредит да следва да са за сметка на банката. Сочат по искане на
банката техният баща да се е срещал поне три пъти с представители на
банката, за да бъде намерено решение, удовлетворяващо двете страни, което
не е отразено в исковата молба. Излагат до смъртта на майка им договорът да
е редовно обслужван от нея, а последното плащане да е извършено от баща
им. Той е водил преговори с банката да представлява децата, което поддържат
също да не е отразено в исковата молба. Оспорват като несъстоятелни
твърденията на банката за трансформиране на кредита в предсрочно
изискуем. Поддържат с обжалваното първоинстанционно решение съдът да е
защитил само интересите на банката. Оспорват и исковата молба да не
съдържа посочване на законния им представител и техен баща. Излагат баща
им да е водил преговори с банката, представил е акт за смъртта на майка им и
е чакал отговор от банката как да продължат отношенията, но е получил само
предложение за превалутиране на кредита, което писмено е отказал и
обаждания по телефона, че има дължими вноски по кредита. Поддържат
последните факти да не са представени пред съда от ищеца, което сочат да е
недобросъвестно поведение на банката. По тези доводи молят решението да
бъде отменено в обжалваната му част.
Въззиваемата страна, „Юробанк България“ АД, оспорва въззивната
жалба като неоснователна. Поддържа исковата молба правилно да е счетена
от първоинстанционния съд за редовна, а оплакванията на въззивниците в
тази насока да са несъстоятелни. Излага ответниците да са правоспособни, да
са универсални наследници на починалата им майка – кредитополучател по
процесния договор за кредит, предвид на което последните са и процесуално
– чл. 26 ГПК, и материално легитимирани като ответници по предявените
искове. Сочи всички възражения по въззивната жалба да са неотносими към
предмета на делото, а релевантните факти да са точно установени от съда с
2
обжалваното първоинстанционно решение. По изложените доводи моли
жалбата на ответниците да не бъде уважена от съда. Претендира присъждане
на разноски.
Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка
за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а
за правилността му единствено на въведените в жалбата основания и при
съблюдаване правилното приложение на относимите императивни
материалноправни норми.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно.
Решението е допустимо в обжалваната му част.
Подадената в съда от „Юробанк България“ АД искова молба не е
отговаряла на изискванията на чл. 127 ГПК, доколкото видно от
съдържанието не е съдържала точно посочване на имената и адресите на
ответниците като последните са посочени като „наследниците на С. Х. С.“.
Нередовността е констатирана от първоинстанционния съд и с
разпореждане от 21.09.2020г. съдът е изпълнил задължението си по чл. 129,
ал. 1 ГПК като е указал и предоставил срок на ищеца да отстрани
нередовността като посочи трите имена и адрес на ответниците.
Указанията на съда са изпълнени от ищеца в срок с молба от
20.10.2020г., с която ищецът е уточнил чрез имена и адрес ответниците по
предявените искове, както и каква сума претендира от всеки от тях по
предявените искове. Посочването на роднина на ответниците, съобразно
заявените в жалбата оплаквания – на техния баща, не е изискуемо от закона,
още повече и предвид факта, че те не са малолетни и той не е техен законен
представител.
Предвид нормата на чл. 129, ал. 5 ГПК поправената искова молба се
счита за редовна от деня на подаването, предвид на което и оплакванията по
жалбата на ответниците, че разгледаната от първоинстанционния съд искова
молба е нередовна е неоснователно.
Следва да бъде добавено и че видно от ясно изразената воля на ищеца
по депозираната пред съда на 09.09.2020г. искова молба сочен ответник е не
починалата към последната дата С. С., а наследниците , уточнени с имена и
3
адрес с молба от 20.10.2020г. като М. М. А. и Х. М. С., които като физически
лица са материално правоспособни – чл. 1 Закон за лицата и семейството,
респективно на основание чл. 27 ГПК са и процесуално правоспособни, и
предявените срещу тях искове са допустими, респективно допустимо е и
поставеното по тях първоинстанционно решение в обжалваната му част. При
формиране на последния извод съдът съобразява и разясненията по т. 2 от ТР
1 от 09.07.2019г. по т.д. 1/2017г. по описа на ОСГТК на ВКС.
Досежно правилността на решението в обжалваната му част при
съблюдаване на изложените в жалбата доводи и при съобразяване на
относимите към правилното решаване на спора императивни
материалноправни норми съдът приема следното:
От представения по делото договор за потребителски кредит HL
29007/21.12.2007г. се установява на 21.12.2007г. между ищеца „Юробанк
България“ АД, с предишна фирма „Юробанк и еф джи България“ АД от една
страна, и С. Х. С. – като кредитополучател, от друга, да е сключен договор за
банков кредит съобразно дефиницията му по чл. 430 ТЗ. Страните по
договора за кредит се съгласяват банката да отпусне на кредитополучателя в
кредит за текущи нужди равностойността в швейцарски франкове на 61 200
евро по търговски курс купува за швейцарски франк към евро на банката в
деня на усвояване на кредита. Страните са договорили разрешеният кредит в
швейцарски франкове да се усвоява по блокирана сметка на
кредитополучателя, като банката служебно превалутира предоставената в
швейцарски франкове сума в евро по курс на банката за деня, като превежда
сумата в евро по сметка на кредитополучателя. С чл. 6, ал. 2 от договора е
предвидено погасяването на кредита да се извършва в швейцарски франкове,
като в случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главница
и/или лихва кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски
франкове по сметката си, но има средства в лева или евро по своите сметки в
банката, погасяването да се извършва от банката след служебно
превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс продава на
банката, за което кредитополучателят дава своето съгласие.
Уговореният срок за връщане на кредита е 360 месеца – чл. 5 от
договора.
С чл. 20 от договора за кредит е предвидено правото на
4
кредитополучателя да поиска превалутиране на кредита, предоставен му в
швейцарски франкове, съответно в евро, за което се задължава да заплати
комисионна съобразно тарифата на банката.
С чл. 22 от договора за банков кредит е разписано кредитополучателят
да декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната в
обявения от банката курс купува или продава на швейцарски франк към
български лев или евро, както и превалутирането по чл. 20 от договора, може
да има за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2 повишаване на
размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като в
тази връзка напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и
повишаване, както и че е съгласен да поема всички вреди, включително
пропуснати ползи, произтичащи от промяна на погасителните вноски и
новите лихви, приложими по превалутирания кредит. Кредитополучателят с
ал.2 на същата разпоредба от договора декларира да е изцяло запознат и
разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на
чл.6, ал. 2 и чл. 20-22 от договора.
С чл. 3 от договора е уговорена дължимата по договора
възнаградителна лихва, равняваща се сбора от базовия лихвен процент на
банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния
период на начисляване на лихвата и надбавка от 1,15 пункта. Към датата на
сключване на кредита БЛП за жилищни кредити в швейцарски франкове е
определен на 4,5 %.
В ал. 5 на чл. 3 от договора е предвидено базовият лихвен процент да не
подлежи на договаряне, а промените в него да стават веднага задължителни за
страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия лихвен процент
чрез обявяването му на видно място в банковите салони. С чл. 6, ал. 3 е
предвидено при промяна от страна на банката на БЛП автоматично да се
променя размерът на дължимите по договора погасителни вноски. С чл. 12 е
изрично предвидено правото на банката да променя тарифата за таксите,
събирани от банката, както и приложимите лихви по договора.
С чл. 3, ал. 3 от договора е предвидено при забава в плащанията и
предсрочна изискуемост на кредита да се дължи обезщетение /лихва/ в размер
на редовната лихва по кредита и надбавка от 10 пункта.
В чл. 18 е предвидено правото на банката при всяко неизпълнение на
5
договора от страна на кредитополучателя да обяви кредита за предсрочно
изискуем.
Видно от приложеното по делото доказателство – приложение 1 към
договора, а и установимо от заключението по изслушаната основна ССчЕ,
кредитът е усвоен на 23.01.2008г., на която дата по блокираната сметка на
кредитополучателя е преведена сумата от 100 144 швейцарски франка,
равняващи се на уговорения кредитен лимит по чл. 1 от договора от сумата
61 200 евро, при приложим курс на банката за купува за швейцарски франк
към евро от 1,6363256.
Към договора за кредит са сключени четири допълнителни
споразумения от 28.09.2010г., от 22.12.2011г., от 31.08.2012 и от 28.03.2013г.,
с които страните по договора са констатирали дължимите по договора
главница, лихви и такси. Постигнали са съгласие просрочените лихви и такси
да бъдат трансформирани като дължима главница по договора, договаряли са
период на облекчено погасяване на кредита, както и са предоговаряли
размерът на дължимата възнаградителна лихва.
От заключението по изслушаната ССчЕ се установява, че към датата на
депозиране на исковата молба в съда на 09.09.2020г. са налице непогасени на
падежа им 82 броя погасителни вноски, дължими за периода 10.11.2013г. до
09.09.2020г., като размерът на дължимата непогасена главница към
последната дата съобразно счетоводните записвания при ищеца е 12 643,52
швейцарски франка. Към същата дата осчетоводеният остатък на редовна
главница, която не е с настъпил падеж, е 90 214,86 швейцарски франка.
Осчетоводените неплатени такси по договора са в общ размер на 1 590,19
швейцарски франка.
Горната безспорно установена по делото фактическа обстановка, не се
оспорва с доводи по въззивната жалба на ответниците, нито с писмения
отговор на същата от ищеца, и се възприема от настоящия състав на съда при
условията на ограничен въззив.
Съдът приема, че независимо от липсата на конкретен релевиран от
жалбоподателите довод следва служебно да извърши преценка за наличието
на нищожни клаузи по договора, предвид тяхната неравноправност, като
отчита уредбата на неравноправните клаузи да е императивна – т. 1 от ТР
1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
6
При извършване на преценка за валидността на клаузите на процесния
договор за кредит съдът съобразява предмета на процесния договор за банков
кредит – отпуснат паричен кредит на физическо лице, който не е
предназначен или сключен във връзка с търговската или професионална
дейност на същото, и приема физическото лице кредитополучател да отговаря
на дефиницията на потребител по параграф 13, т. 1 от ДР на Закон за защита
на потребителите/ЗЗП/ и да се ползват от дадената по –силна защита на
потребителите на услуги по последния материален закон, вкл. в частта за
неравноправнте клаузи по потребителските договори, като в последната му
част ЗЗП въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета.
Предвид нормата на чл. 143 ЗЗП неравноправни са тези клаузи от
договор, сключен с потребител, които са във вреда на потребителя, не
отговарят на изискването за добросъвестност, и водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В
деветнадесет точки са примерно изброени хипотези, при които клаузите
следва да бъдат счетени за неравноправни, като предвид диспозицията на т.
20 от същата норма изброяването не е изчерпателно и като неравноправни
следва да бъдат определени и други условия, отговарящи на определението на
чл. 143 ЗЗП и подобни на описаните примерно деветнадесет хипотези.
Настоящият състав на съда приема клаузите на чл. 3, ал. 1 в частта
му за валиден БЛП на банката за съответния период, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, и
чл. 12, ал. 1 от договора за неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 11 и
т. 13 от ЗЗП.
Съобразно дадената с нормата на чл. 143, ал. 2, т. 11 ЗЗП дефиниция
неравноправни са клаузите от потребителски договор, които позволяват на
търговеца или доставчика да променят едностранно условията на договора
въз основа на непредвидено в него основание.
Във вреда на кредитополучателите и установявайки значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца банка от една
страна и кредитополучателя физическо лице от друга, както и в разрез с
изискването за добросъвестност, с горецитираните норми на договора е
предвидено правото на банката и задължението на кредитополучателя да
заплаща лихва, която да се определя като сбор от променлива величина –
базов лихвен процент на банката – чл. 3, ал. 1 от договора в частта „БЛП,
7
валиден за съответния период на начисляване на лихвата”, правото на банката
едностранно да променя базовия лихвен процент, и задължението на
кредитополучателя да търпи промяната, която е задължителна за него – чл. 3,
ал. 5, изр. 1-во, задължението на кредитополучателя във връзка с промяната в
БЛП да заплаща и променени по размер погасителни вноски, за което
декларира да е съгласен предварително – чл. 6, ал. 3 от договора, и правото на
банката едностранно да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и
комисионните, както и приложимите лихви по процесния договор за кредит,
като измененията са задължителни и за кредитополучателя по процесния
договор и влизат в сила за тях, независимо от волята на последните – чл. 12,
ал. 1. Нито едно от горните права на банката да променя едностранно
условията по договора – дължимите по същия лихви и такси, не е основано на
ясно и точно разписано в самия договор основание, а единствено
предоставено на свободната преценка на банката, което във връзка с чл. 143,
ал. 2, т. 11 ЗЗП определя клаузите в гореуказаните им части за
неравноправни.
Всяка от горепосочените клаузи съдът приема да отговаря и на
дефиницията за неравноправна по чл. 143, ал. 2, т. 13, предл. 2-ро ЗЗП,
доколкото дава право на търговеца едностранно да увеличава цената по
договора, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от
договора, като дава възможност цената да бъде значително завишена в
сравнение с цената, уговорена при сключване на договора. При договора за
банков кредит цената, която потребителят заплаща, е дължимата
възнаградителна лихва и таксите и комисионните, начислявани от
отпусналата кредита банка. С цитираните клаузи на чл. 3, ал. 1 в частта за
променлив БЛП, чл. 3, ал. 5, изр. 1-во, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от договора на
банката търговец е предоставено правото едностранно да променя именно
последните компоненти на договора, формиращи заплащаната от потребителя
цена на същия, като на потребителя кредитополучател не е предоставена
възможност да се откаже от договора. Липсва клауза в договора, която да
дава възможност на кредитополучателя при едностранна промяна от банката
на лихвите и таксите по договора за кредит да се откаже от същия или дори
да изрази несъгласие, и напротив, всичките клаузи изрично задължават
кредитополучателят да търпи наложената от банката едностранна промяна и
да продължи изпълнението на договора като заплаща на банката погасителни
8
вноски, лихви и такси в увеличения едностранно от банката размер. Нормата
на чл. 8 от договора също не съдържа клауза, която да дава възможност на
кредитополучателя по причина едностранната промяна от банката на лихвите
и таксите по договора да се откаже от същия. С последната норма е уговорено
друго право на кредитополучателя – да погаси кредита предсрочно, като и в
последния случай кредитополучателя дължи на банката обезщетение за
неизпълнението на договора в размер на 4 %. Макар и именована такса,
последната клауза е такава за неустойка за предсрочното погасяване на
кредита, и дължимостта на същото обезщетение изключва тълкуването на
клаузата на чл. 8 от договора като осигурена възможност на
кредитополучателя по своя воля едностранно да се откаже от договора,
предвид увеличената цена на същия.
Последните изводи на съда за липса на дадена с договора възможност
на потребителите незабавно да се откажат или прекратят същия сочат и на
неприложимост към процесните отношения на изключението по чл. 144, ал. 2
от ЗЗП. С последната норма е предвидено изключение от правилото на чл.
143, ал. 2, т. 11 ЗЗП досежно клаузи, с които доставчикът на финансови
услуги си запазва правото при основателна причина да промени лихвения
процент, но само при условие, че доставчикът е поел задължение да уведоми
насрещната страна, а за последната е предвидено правото незабавно да
прекрати договора. Право за незабавно прекратяване на договора
кредитополучателят по процесния договор за банков кредит няма по вече
изложените мотиви, предвид на което и изключението по чл. 144, ал. 2 ЗЗП не
е приложимо към процесния договор.
Неприложима е към процесния договор и нормата на чл. 144, ал. 3 ЗЗП
предвид предметния обхват на описаните в същата норма сделки, който е
различен от процесния договор за банков кредит, както и предвид липсата на
обвързаност с клаузите на договора между размера на възнаградителната
лихва по същия и колебанията/ измененията на борсови индекси и курсове,
които са извън контрола на банката търговец.
С нормата на чл. 144, ал. 4 ЗПП е предвидено разпоредбата на 143, ал.
2, т. 13 ЗПП да не се прилага при клаузи с индексиране на цени, при условие,
че клаузите са законосъобразни и методът за промяна на цените е описан
подробно и ясно в договора. По вече изложените доводи на съда цената, която
9
заплаща потребителят по процесния договор за банков кредит е дължимата
възнаградителна лихва, такси и други разходи по кредита, начислявани от
банката за престираните финансови услуги, в който смисъл и нормите на чл.
3, ал.1, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от договора, с които е
предоставено на банката правото едностранно да променя последните
компоненти на договора, могат да бъдат квалифицирани като клаузи за
индексиране на цени по смисъла на чл. 144, ал. 4 ЗПП. В никоя от горните
клаузи на договора, а и от останалото му съдържание, не може да бъде
изведен дори най- общ метод, по който размерът на лихвата в частта и за БЛП
и размер на таксите, ще бъдат променяни от банката, още по-малко пък се
съдържа изискуемото по чл. 144, ал. 4 ЗЗП подробно и ясно описание на
същия, предвид на което и изключението по последната норма не е
приложимо към процесния договор, а гореуказаните части от клаузите на
същия са неравноправни на основание чл. 143, ал. 2, т.13 ЗЗП.
В горния смисъл е налице и утвърдена съдебна практика, вкл. по
постановените по реда на чл. 290 ГПК решение 51/04.04.2016г. по т.д.
504/2015г., ТК, ІІ ТО на ВКС, решение 384/29.03.2019г. по т.д. 2520/2016г.
ТК, ІІ ТО и др.
Настоящият състав на съда приема за неравноправна и клаузата на чл.
22 от процесния договор за кредит, с която е разписано кредитополучателят
да декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната в
обявения от банката курс купува или продава на швейцарски франк към
български лев или евро, както и превалутирането по чл. 21 от договора, може
да има за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2 повишаване на
размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като в
тази връзка напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и
повишаване, както и че е съгласен да поема всички вреди, включително
пропуснати ползи, произтичащи от промяна на погасителните вноски и
новите лихви, приложими по превалутирания кредит. Кредитополучателят с
ал.2 на същата разпоредба от договора декларира да е изцяло запознат и
разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на
чл.6, ал. 2 и чл. 21-23 от договора.
При формирането на този извод съдът зачита постановената по реда на
чл. 290 ГПК съдебна практика по решение 295/22.02.2019г. по т.д. 3539/2015г.
10
по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение 294/27.03.2019г. по т.д. 1599/2017г. по
описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение 384/29.03.2019г. по т.д. 2520/16г. по описа
на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение 314/29.07.2019г. по т.д. 1766/2016г. по описа на
ВКС, ТК, ІІ ТО, решение 155/24.01.2020г. по т.д. 2561/2018г. по описа на
ВКС, ТК, ІІ ТО, както и практиката на Съда на Европейския съюз по дела С-
119/17 и С -186/16г., по тълкуването на имплементираната в ЗЗП Директива
93/13/ЕИО на Съвета.
В диспозитива на определението по дело № С-119/17 е постановено, че
чл.3 до чл.5 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г.
(транспонирани в чл.143, чл.145 и чл.147 ЗЗП) следва да се тълкуват в
смисъл, че може да бъде преценена от националната юрисдикция
като неравноправна клауза от кредитен договор, последиците от която са
цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е
съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да
прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите
последици от сключването на договора и когато при проверката за
неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за
добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значително
неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от
договора.
Аналогично е разрешението, дадено с т. 2 от решението на СЕС по дело
С-186/16, като съдът е постановил, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13
трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде
изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит
финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите
достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани
на добра информираност и благоразумие. Включително, че клауза, съгласно
която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в
която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална
и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния обхват в
смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници
наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното
поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е
бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически
последици от подобна клауза върху финансовите му задължения.
11
Горната практика на Съда на Европейския съюз е задължителна за
националните съдилища и е обосновала дадения отговор с постановеното по
реда на чл. 290 ГПК решение № 295/22.02.2019г. по т.д. 3539/2015г. на ВКС,
ТК, ІІ ТО, на въпроса, по който е допусната касация в хипотезата на договор
за кредит със съдържание, идентично на клаузата на чл. 22 от процесния, в
смисъл, че неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен
договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно
прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по
прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на
основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от
сключването на договора и когато при проверката ѝ за неравноправния
характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя
създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и
задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за
валутните разлики приложение не намират изключенията на чл.144, ал.3 ЗЗП.
Даденото разрешение е възприето и в останалите цитирани решения на
ВКС, като се споделя и от настоящият състав на съда.
Съгласно вече циитираните разпоредби на чл.143 ГПК и чл.146, ал.1
ЗЗП, неравноправна е всяка клауза в договор, сключен с потребител, която е
сключена в негова вреда, не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално.
Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им, като тежестта на доказване, че определено условие
на договора е индивидуално уговорено, е на търговеца / доставчика - чл.146,
ал.4 ЗЗП. Презумпцията на чл.146, ал.4 ЗЗП не е оборена като по делото не са
ангажирани доказателства потребителят да е могъл да изрази становище по
съдържанието на договора, вкл. по клаузата на чл.22 от него, както и да е
имал възможност да повлияе върху нея. Предвид вече установената по делото
фактическа обстановка кредитополучателят съобразно клаузите на договора
не е могъл да се разпорежда или да ползва преведената по негова блокирана
сметка сума от 100 144 швейцарски франка, а действителното усвояване на
кредита е извършено в евро, в равностойността на която валута за 61 200 евро
е и уговорен размера на отпуснатия кредит. Налице е валутен борд в
12
Република България, както и фиксиран курс на националната валута към
еврото - чл.29 ЗБНБ, което обосновава и интереса на кредитополучателя за
получаване на кредита по сметка в последната валута, като заверяването на
блокираната сметка на кредитополучателя в швейцарски франкове само за
целите на превалутирането и превеждането на сумата по сметка, от която
кредита може да бъде усвоен в евро, не касае основния предмет на договора и
съобразно разясненията с практиката на СЕС по дела С-119/17 и С-186/16
последната клауза на договора може да бъде преценявана като неравноправна.
В конкретния случай банката не е предоставила на потребителя към момента
на сключване на договора за кредит в чуждестранна валута цялата относима
информация, която би му позволила да прецени икономическите последици
от клаузата за валутния риск за финансовите му задължения, които ще му
бъде икономически трудно да понесе при значимо обезценяване на валутата,
в която получава доходите си. Предоставената от банката информация, че е
възможна промяна на обявения от банката курс купува и / или продава на
швейцарския франк и че това би могло да рефлектира върху размера на дълга
в посока за повишаването му, не води до извод, че е налице достатъчна
информираност на потребителя, съобразно даденото от СЕС тълкуване, а
именно при сключването на договор за кредит със срок на издължаване от 30
години какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския
франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, с каквато
информация банката следва да разполага, тъй като е неизменна част от
професионалната ѝ дейност, както и какви действия може да предприеме
кредитополучателят, за да минимализира валутния риск, вкл. чрез
застраховането му или използването на други финансови инструменти. След
като банката не е изпълнила задължението си да уведоми по - слабата страна
по договора за възможните промени в обменните курсове с оглед валутния
риск, свързан с вземането на кредит в посочената чуждестранна валута, не
може да се приеме, че кредитополучателят е могъл да прецени потенциално
значимите икономически последици върху финансовите му задължения от
възникващия за него още със сключването на договора валутен риск при
получаван доход в местната национална валута. Преценката на потребителя,
дали да избере да получи по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск
или да получи кредит при по-висока лихва, но да не носи валутния риск,
трябва да може да бъде извършена от него на база на предоставена му от
13
банковата институция информация относно възможните промени в
обменните курсове, която именно позволява на потребителя да вземе
решения, основани на добра информираност дали и какъв договор за кредит
да сключи. С оглед информацията, предоставена от кредитодателя при
договаряне на договора за кредит – само, че е налице възможност за промяна
на лихвения процент, средният потребител – относително осведомен и в
разумни граници наблюдателен и съобразителен, не би могъл да прецени
потенциално значимите икономически последици за него от поетия валутен
риск при изчисляването на погасителните вноски, тъй като не разполага с
информация в дългосрочен план за котировките на швейцарския франк, което
го принуждава да се съгласява с установените предварително от търговеца
условия, без да може да повлияе на съдържанието им, вкл. на декларативните
по своя характер изявления в договора, че е „запознат и разбира
икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл.6, ал.2 и
чл.20-22 от договора”, без да се доказва икономическите аспекти на
превалутирането на кредита в швейцарски франкове реално да му са
разяснени. Банката като професионалист е могла и е била длъжна да предвиди
устойчивия темп на поскъпване на швейцарския франк и да уведоми за това
насрещната страна по договора, тъй като това представлява обстоятелство,
което по естеството си се отразява на по-нататъшното изпълнение на
договора. Потребителят не е защитен и от клаузата на чл.20 от договора, тъй
като упражняването на правото на превалутиране е предпоставено от
съгласието на банката, която има противоположни на кредитополучателя
икономически интереси и би се съгласила на превалутиране единствено при
неизгоден валутен курс за кредитополучателя.
По изложените доводи банката с оглед експертната си компетентност и
познания относно очакваните промени на курса на щвейцарския франк в
посока на значимо поскъпване, непредоставяйки тази информация на
потребителя, е нарушила принципа на добросъвестност при фиктивно
предоставен паричeн поток в швейцарски франкове, тъй като ако банката
беше постъпила добросъвестно и справедливо с потребителя, не би могло да
се очаква относително осведомен и обичайно наблюдателен потребител да се
съгласи с клаузата за поемане на риска от промяна на посочената чуждестрана
валута и понасяне на вредите от него дори и при индивидуално договаряне.
По тези мотиви клаузата на чл.22, ал.1 и ал. 2 от договора е във вреда на
14
потребителя като върху него се прехвърля изцяло валутния риск, с което се
създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните
по кредитния договор, включително на потребителя не е предоставена
информация, така че да може да прецени икономическите последици от
сключване на договора - чл.143, ал. 2, т.19 ЗЗП, и на последното основание
договорната клауза е неравноправна.
Неравноправните клаузи, които не са индивидуално уговорени, като
посочените по-горе клаузи на процесния договор са нищожни на основание
чл. 146 ЗЗП и като такива не обвързват страните и не следва да бъдат
прилагани от съда.
В частност с оглед нищожността на клаузата за поемане на валутния
риск от потребителя и на вредите, свързаните с този риск, дължимата от
кредитополучателя по договора престация следва да бъде определена при
съобразяване на реалната парична сума, която кредитополучателят е получил
в изпълнение на договора и се е задължил да върне, а именно
равностойността на 61 200 евро, която по курс купува на банката от 1,6363256
при датата на усвояване на кредита се равнява на 100 144 швейцарски франка.
Съдът при съобразяване на практиката по решение № 30 от 20.05.2020г.
по т.д. 739/2019г. по описа на ВКС, ТК, I TO, и решение № 66 от 29.07.2019г.
по т.д. 1504/2018г. по описа на ВКС, ТК, II TO, приема, че уговорките в
допълнителните споразумения към договора за кредит за прибавяне към
размера на редовна главница на просрочени задължения за лихви, върху
които се начислява възнаградителна лихва, представляват анатоцизъм по см.
на чл.10, ал.3 от ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на
основание чл.294, ал.1 от ТЗ. Преструктурирането по чл.13 от Наредба № 9 от
03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и
установяване на специфични провизии за кредитен риск /отм./ не
представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на
изтекли лихви по чл.10, ал.3 от ЗЗД.
Със същото решение № 30 от 20.05.2020г. по т.д. 739/2019г. по описа на
ВКС, ТК, I TO, и с решение №146/01.11.2017г. по т.д. №2615/2016г. на ВКС, I
т.о., е прието и че когато отделна клауза от договор, сключен с потребител, е
неравноправна и поради това нищожна съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП,
спогодбата, основана на такава клауза, е нищожна по смисъла на чл.366 от
15
ЗЗД. Изложени са съображения, че неравноправни са клаузите, които не са
уговорени индивидуално – чл.146, ал.1 и ал.2 от ЗЗП, като преценката за
неравноправен характер се извършва към момента на сключване на договора.
Възможно е при действието на договор, съдържащ неравноправна клауза,
между страните да възникне спор, за разрешаването на който да се сключи
спогодба. Договорът за спогодба може да съдържа индивидуално уговорени
клаузи, но съществуващият или възможният спор да произтичат именно от
прилагането на клауза от първоначалния договор, която е неравноправна.
Потребителската защита би могла да не се приложи само при изричен отказ
на потребителя да се ползва от обявяване на неравноправния характер на
договорна клауза в съдебен спор относно изпълнението на договора. По тези
съображения договор за спогодба или допълнително споразумение, в които са
установени правата и задълженията на страните, произтичащи от
неравноправна клауза в първоначалния договор, биха представлявали
предварителен отказ от потребителска защита, който е недопустим.
Определянето на размера на задължението едностранно от търговеца чрез
прилагане на неравноправна клауза от първоначалния договор и сключването
на спогодба, при която взаимните отстъпки са предопределени от така
формирания размер на дълга, би представлявала спогодба върху непозволен
договор по смисъла на чл.366 от ЗЗД, независимо че основният договор не е
обявен за нищожен в неговата цялост. В този смисъл и сключените анекси
към процесния договор в частта им, с която се признават права на банката,
основани на нищожни по горните доводи на съда клаузи на договора за
кредит – възнаградителни лихви в по-голям от първоначално договорения
размер по причина на едностранно изменения от банката базов лихвен
процент, се явяват нищожни.
Неравноправният характер на горната част от клаузите на процесния
договор за кредит, касаещи правото на банката едностранно да променя
лихвения процент и прехвърлянето на риска от промяна във валутния курс на
потребителя, настоящият състав на съда намира, да не води до
недействителност на целия договор – чл. 26, ал. 4 ЗЗД, доколкото може да се
предположи, че договорът би бил сключен и без тези му недействителни
части.
В последния смисъл е и практиката по решение на Съда на Европейския
съюз от 14.03.2019г. по д. С-118/17г., с което е прието, че чл. 6, параграф 1 от
16
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори позволява на сезирания съд да не уважи
искане за обявяване за недействителен на договор за заем, основаващо се на
неравноправния характер на клауза, когато се установи, че установяването на
неравноправния характер на тази клауза позволява да се възстанови правното
и фактическо положение на потребителя, каквито биха били без наличието на
тези неравноправни клаузи.
Идентични са и разрешенията по постановените по реда на чл. 290 ГПК
решение № 136 от 20.01.2021г. по т.д. 1467/2019г. по описа на ВКС, ТК, II
ТО, решение № 60079 от 19.01.2022г. по т.д. 105/2020г. по описа на ВКС, ТК,
I ТО, с които е прието, че макар по делото да се установява неравноправност
и по тази причина нищожност на част от клаузите по сходни като съдържание
с процесния договори за кредит, последните са валидни сделки, и правата и
задълженията на страните следва да бъдат преценявани от съда без съответно
прилагане на нищожните клаузи. С решенията изрично е прието и че в
хипотеза като процесната на банков кредит, по който цялата сума фактически
е представена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на
страната (евро), а не в чуждестранната валута (швейцарски франка),
уговорена в кредитния договор, кредитът е остойностен в чуждестранната
валута и задължението за погасяване е посочено в договора в същата
чуждестранна валута, договорът не се счита сключен в резервната валута на
страната – евро, и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута –
швейцарски франка.
По тези доводи и ответниците по договора като универсални
правоприемници – наследници по закон при равни части на
кредитополучателя С. С., отговарят всеки за ½ от задълженията на С. С. – чл.
5, ал. 1 ЗН, които следва да бъдат преценени от съда, без да се прилагат
признатите по горните доводи на съда за неравноправни клаузи на договора.
Или задължението за главница по договора следва бъде определено съобразно
дадените изчисления на вещото лице по задача 7 от заключението по ССчЕ, в
която вещото лице е отговорило какъв е размера на дължимата по договора
главница в случай, че се прилага първоначално договорената възнаградителна
лихва, не се вземат предвид уговорените с допълнителните споразумения
включвания на лихви като част от главницата и при погасяванията се прилага
действащия при усвояване на кредита курс на купуване на швейцарски франк
17
към евро, респ. лева, като посоченият от вещото лице паричен дълг в
национална валута е сумата 112 947,60 лева. Първоинстанционният съд също
е формирал фактически извод за размер на дължим по договора паричен
ресурс от 112 947,60 лв., който извод не е оспорен от страните – липсват
оплаквания срещу него в депозираната въззивна жалба и се възприема от
въззивния състав на съда.
По вече изложените доводи на съда задължението по договора следва да
бъде изпълнено в договорената валута – щвейцарски франка – чл. 6, ал. 2 от
договора, при съобразяване на практиката на СЕС по дела С-119/17 и С-
186/16, както и на задължителното тълкуване по ТР 4/2014г. на ОСГТК на
ВКС. При отчитане нищожността на клаузата на чл. 22 от договора за
прехвърляне на валутния риск на потребителя, дължимата сума за главница
по договора би следвало да бъде преценена във връзка с реално усвоената
сума в евро, както и при отчитане на настъпилата разлика в курса на валутата
швейцарски франк от датата на усвояване на кредита до датата на устните
състезания, така че присъждайки дължимата сума в договорените швейцарски
франка към датата на устните състезания да не се стигне до получаване от
банката на парична стойност без правно основание, единствено въз основа на
променения валутен курс, който валутен риск по горните мотиви на съда не
следва да бъде за сметка на потребителя. Дължимият от кредитополучателя
по договора паричен ресурс в националната валута, която е с фиксиран курс
към еврото, в която е получен паричния ресурс по договора, по изложените
доводи на съда е в посочения от вещото лице, а и от първоинстанционния съд,
размер на сумата 112 947,60 лв., или 57 749,24 евро. Равностойността на
последния получен и непогасен чрез плащане паричен ресурс от 112 947,60
лв., или 57 749,24 евро, в дължимата валута от швейцарски франка следва да
бъде определена по курса на банката към датата на устните състезания пред
въззивния съд на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, като към последната дата се
формира и сила на пресъдено нещо по спора. Или главницата, която следва да
бъде присъдена по предявения иск по чл. 430, ал. 1 ТЗ е 112 947,60 /
1,9077(курс „продава“ безкасово на банката към датата на устните състезания,
установим и общоизвестен предвид публикацията му на сайта на банката) =
59 206,16 швейцарски франка.
Първоинстанционният съд е присъдил паричен ресурс в по-голям
18
размер – 94 496,49 швейцарски франка, с което макар да е признал
неравноправния характер на клаузите в процесния договор за кредит,
уреждащи поемането на валутния риск от потребителя, реално е прехвърлил
риска върху ответниците. Записаното уточнение в диспозитива на съдебния
акт, че присъдената сума от 94 496,49 швейцарски франка се равнява на
112 947,60 лева, на първо място е обективно невярно предвид курса на
последната валута към датата на постановяване на съдебното решение, и на
второ място не променя паричната стойност, която ответниците ще трябва да
заплатят, респективно съдебният изпълнител е длъжен да събере. Последният,
сезиран с молба с приложен изпълнителен лист за сумата 94 496,49
швейцарски франка, ще е обвързан да събере така посочената сума от
ответниците в тази валута. Ответниците могат да заплатят присъдената сума
доброволно чрез закупуването на швейцарски франка по курс продава на
търговските банки в Република България, който към устни състезания е
1,9077 за „Юробанк България“ АД, или паричният ресурс в национална
валута, който ще следва да заплатят ответниците е 180 270,95 лв. При
принудително изпълнение съдебният изпълнител ще следва да предаде на
взискателя присъдената сума от 94 496,49 швейцарски франка в последната
валута, като евентуално събраните средства от например продажба на
ипотекирания имот ще следва да обърне във валутата швейцарски франка,
което също ще бъде извършено по курс продава на търговските банки към
датата на изпълнението, или на длъжниците по договора – потребители по
ЗЗП, ще бъде възложен риска от курса на швейцарския франк, което по вече
изложените доводи на съда не е позволено от цитираните императивни норми
на закона.
Волята на съда по първоинстанционното решение не може да бъде
тълкувана и в смисъл, че се присъжда сумата в левове, доколкото не това е
разпоредил съда, а и същата би била противна на горните изводи на съда за
дължимост като престация по процесния договор на главница в швейцарски
франка. В този смисъл е и практиката по цитираните и постановени по реда на
чл. 290 ГПК решение № 136 от 20.01.2021г. по т.д. 1467/2019г. по описа на
ВКС, ТК, II ТО, решение № 60079 от 19.01.2022г. по т.д. 105/2020г. по описа
на ВКС, ТК, I ТО, съобразно която дължимото изпълнение по договори
сключени в швейцарски франка е в последната валута.
По тези мотиви според настоящия състав на съда дължимата от
19
ответниците престация за главница по договора в уговорената валута на
последния – швейцарски франка, и при съобразяване на установените по
горните мотиви на съда като неравноправни клаузи на договора, респективно
неприлагането им, е сумата 59 206,16 швейцарски франка, която сума е
съответна на получения от кредитополучателя паричен ресурс и не е върната
от последния.
По отношение на присъдените с решението в обжалваната му част такси
по договора не са изложени никакви оплаквания в жалбата на ответниците,
включително липсва оспорване на фактическите изводи на съда за тяхната
дължимост и размер, установим и от заключението по приетата по делото
ССчЕ. Дължимостта на последните не е в зависимост от приетите с
настоящото решение за нищожни клаузи по договора, предвид на което и
настоящият състав на съда приема за доказани и основателни исковете по чл.
79 ЗЗД за дължимите по договора такси и разноски, както следва: за
сумата 729.07 CHF – такса по чл. 4, т. 2 от Договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL 29007/21.12.2007 г., за периода от 22.11.2017 г. до
07.09.2020 г. и за сумата от 150 лева – разноски по чл. 10, т. 3 от Договора, за
периода от 13.11.2017 г. до 07.09.2020 г.
Неоснователно е поддържаното макар и общо и неконкретно
възражение от жалбоподателите, че не са налице условията за упражняване от
банката на уреденото в чл. 18 от договора право да обяви кредита за
предсрочно изискуем при забава в плащанията на която и да е вноска по
кредита. Предвид вече изложените фактически констатации последното
извършено плащане по договора е за вноска за месец 11.2013г. Такива са и
фактическите твърдения по жалбата на ответниците. След тази дата не са
извършвани плащания за погасяване на дължимите по договора погасителни
вноски, предвид на което и за банката е възникнало уреденото в договора и
чл. 60, ал. 2 ЗКИ право да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Съобразно даденото задължително тълкуване по т. 18 от ТР 4/2013г. на
ОСГТК на ВКС когато, както е и в процесния случай, в договора е уговорено
обявяване на предсрочна изискуемост при настъпването на определени
обстоятелства по реда на чл. 60, ал. 2 от Закон за кредитните институции,
кредиторът следва да е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно
изискуем като уведоми длъжника за предсрочната изискуемост на кредита.
20
В конкретния случай кредиторът „Юробанк България“ АД е избрал да
упражни това свое право с исковата молба, като с последната ясно е изразил
волята си, че упражнява правата си по чл. 18 от договора, по която причина и
е предявил иск за пълната дължима по договора предвид обявената
предсрочна изискуемост главница.
Исковата молба е връчена на ответниците на 04.01.2021г., предвид на
което съдът приема на последната дата банката заявител надлежно да е
упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем по
отношение на длъжниците и по делото да се установява настъпила
изискуемостта на претендираните вземания на заявените основания при
приложение на разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Неоснователни са оплакванията по въззивната жалба на ответниците, че
се установява недобросъвестно поведение на банката, изразяващо се в
липсата на проявена инициатива за уреждане на отношенията им.
Задълженията по процесния договор са такива за плащане на парични суми по
указана в договора банкова сметка, за изпълнението на които длъжниците не
се нуждаят от съдействието на банката, а подписването на допълнителни
споразумения към договора е само правна възможност, но не е задължение за
страните по договора. Банката няма задължение и да кани длъжниците си да
изпълняват задълженията си да плащат уговорените погасителни вноски,
доколкото последните задължения са с установени в договора срокове за
изпълнението им, които са известни на кредитополучателя и неговите
правоприемници.
По горните мотиви на съда е налице частично несъвпадение в изводите
на двете инстанции, предвид на което обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, с която са уважени предявените от „Юробанк България“
АД срещу М. М. А. и Х. М. С. искове по чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79 ЗЗД, като
всеки от ответниците е осъден да заплати по ½ от сумата, явяваща се горница
над сумата 59 206,16 СHF (швейцарски франка) до пълния присъден размер
от 94 496,49 CHF (швейцарски франка) - претендирана главница по договор за
кредит за покупка на недвижим имот № HL 29007/21.12.2007 г., и вместо това
постановено друго, с което исковете бъдат отхвърлени в тази им част.
В останалата обжалвана част, с която са уважени предявените от
„Юробанк България“ АД искове по чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79 ЗЗД, като
21
всеки от ответниците М. М. А. и Х. М. С. е осъден да заплати по ½ от сумата
59 206,16 CHF (швейцарски франка) равняващи се на 112 947,60 лева –
главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL
29007/21.12.2007 г., представляваща сбора от главницата, включена в
месечните вноски с настъпил падеж и главницата, която е обявена за
предсрочно изискуема, ведно със законната лихва, както следва: върху сумата
от 11560,02 CHF (швейцарски франка), равняваща се на 22 053,05 лв. –
считано от 09.09.2020 г. до окончателното плащане, а върху сумата от
47646,19 CHF (швейцарски франка), равняваща се на 90 894,64 лв. – считано
от 05.01.2021 г. до окончателното плащане; сумата 729.07 CHF(швейцарски
франка) – такса по чл. 4, т. 2 от договор за кредит за покупка на недвижим
имот № HL 29007/21.12.2007 г., за периода от 22.11.2017 г. до 07.09.2020 г. и
сумата от 150 лева – разноски по чл. 10, т. 3 от Договора, за периода от
13.11.2017 г. до 07.09.2020 г., решението като правилно следва да бъде
потвърдено.
Решението с оглед изхода на спора следва да бъде отменено и в частта,
с която ответниците са осъдени да заплатят разноски по делото пред СГС за
горницата над сумата 7 601,77 лв.
Искане за разноски пред въззивния съд е направила само въззиваемата
страна. Не доказва извършването на разноски, предвид на които и такива не
следва да ѝ бъдат присъждани.
Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 265125/29.07.2021г. по т.д. 9517/2020г. по описа
на Софийски градски съд, ГО, I – 20 с-в, В ЧАСТТА, с която са уважени
предявените от „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, срещу М. М. А.,
ЕГН **********, и Х. М. С., ЕГН **********, искове по чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр.
чл. 79 ЗЗД, като всеки от ответниците е осъден да заплати по ½ от сумата,
явяваща се горница над сумата 59 206,16 CHF (швейцарски франка) до
пълния присъден размер от 94 496,49 CHF (швейцарски франка) -
претендирана главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот №
HL 29007/21.12.2007 г., и в частта, с която ответниците са осъдени да
заплатят разноски за горницата над сумата 7 601,77 лв., КАТО ВМЕСТО
22
ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Юробанк България“ АД, ЕИК *********,
срещу М. М. А., ЕГН **********, и Х. М. С., ЕГН **********, искове по чл.
430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79 ЗЗД, за осъждането им да заплатят всяка по една
втора от сумата, явяваща се разлика над сумата 59 206,16 CHF (швейцарски
франка) до пълния присъден размер от 94 496,49 CHF (швейцарски франка) -
претендирана главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот №
HL 29007/21.12.2007 г., като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 265125/29.07.2021г. по т.д. 9517/2020г. по
описа на Софийски градски съд, ГО, I – 20 с-в, В ОСТАНАЛАТА
ОБЖАЛВАНА ЧАСТ, с която са уважени предявените от „Юробанк
България“ АД, ЕИК *********, срещу М. М. А., ЕГН **********, и Х. М. С.,
ЕГН **********, искове по чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79 ЗЗД като всеки от
ответниците е осъден да заплати по ½ от сумата 59 206,16 CHF (швейцарски
франка) равняващи се на 112 947,60 лева – главница по договор за кредит за
покупка на недвижим имот № HL 29007/21.12.2007г., представляваща сбора
от главницата, включена в месечните вноски с настъпил падеж и главницата,
която е обявена за предсрочно изискуема, ведно със законната лихва, както
следва: върху сумата от 11 560,02 CHF (швейцарски франка), равняваща се на
22 053,05 лв. – считано от 09.09.2020 г. до окончателното плащане, а върху
сумата от 47 646,19 CHF (швейцарски франка), равняваща се на 90 894,64 лв.
– считано от 05.01.2021 г. до окончателното плащане; сумата 729.07 CHF
(швейцарски франка) – такса по чл. 4, т. 2 от договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL 29007/21.12.2007 г., за периода от 22.11.2017 г. до
07.09.2020 г. и сумата от 150 лева – разноски по чл. 10, т. 3 от Договора, за
периода от 13.11.2017 г. до 07.09.2020г., и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответниците са осъдени да заплатят по ½ от сумата 7 601,77 лв. – разноски по
делото пред СГС.
Решението в останалата му част като необжалвано е влязло в сила.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
23
Членове:
1._______________________
2._______________________
24