№ 474
гр. Стара Загора, 21.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Олга Златева
при участието на секретаря Невена И.
като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело №
20245530102814 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на Р. Р. К. от гр. Стара Загора
против „СИТИ КЕШ“ ООД - гр. София – по искове по чл. 26 ал. 1 и по чл. 55 ал. 1 от
ЗЗД.
Ищцата твърди, че на 23.11.2023г. е сключила с ответното дружество Договор за
кредит № 967183, по силата на който са й предоставени заемни средства в размер на
1100 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 44,5%, годишен процент на
разходите /ГПР/ - 56,68%.
Съгласно чл. 5 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с банкова
гаранция или поръчител, а именно: едно или две физически лица, които отговарят
кумулативно на следните условия: да имат осигурителен доход общо в размер на най-
малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама
поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в
размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не са поръчители
по други договори за заем, сключени от заемодателя; да не са заематели по сключени и
непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; да нямат кредити към банки
или финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни,
така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да
представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за
размера на получавания от тях доход.
В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията по чл. 5
от договора, същият дължал неустойка, визирана в чл. 11, в размер на 631,84 лева,
която той следвало да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която
се кумулира месечна вноска за неустойка.
Ищцата била усвоила изцяло заемният ресурс, но не дължала плащания за
1
неустойка.
За да заобиколят материалноправните изисквания, регламентирани в чл. 19 ал. 4
от ЗПК, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите
за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на
поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними
условия и/или предоставянето на банкови гаранции. След като кредитодателите
създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на
изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те включили в
договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или пък
предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на
фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на
неустойки за неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събират за
осигуряване на фирми-гаранти, небанковите финансови институции си осигурили
допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна
лихва, като същевременно преодоляли законовото изискване за таван на лихвените
нива и другите разходи по предоставената в заем сума.
Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован
размер следвало да бъде извършена, с оглед претърпените вреди от неизпълнението,
като се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС
по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от
принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката
за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следвало да се
прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могли да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии - естеството им на
парични или непарични и размерът на задълженията, които се обезпечават с
неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените
критерии, съдът можел да съобрази и други наведени в производството, но при всички
случаи бил задължен да ги разгледа, съобразно всички събрани по делото
доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към доводите на ищеца, съгласно
разясненията в задължителната тълкувателна практика на ВКС.
Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители
или представяне на банкова гаранция загубила присъщата на неустойката
обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни
и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха
настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при
невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото
имущество, като в този случай нямало да съществува възможност те да бъдат събрани
и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.
Предвидената неустойка в размер на 631,84 лева загубила присъщата
обезщетителна функция, доколкото тя се явявала близо 60 % от заетата сума, в размер
на 1100 лева, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение
и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението. Заемодателят
не търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като
обезщетението не служело за обезпечаване на изпълнение на задължението за
2
погасяване на главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за
отпускане на кредита. Предвидено било да се кумулира към погасителните вноски,
като по този начин водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало единствено
предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя,
което било в противоречие със задължението за договаряне, съобразно принципа за
спазване на добрите нрави. На плоскостта на конкретния казус били предвидени
ограничения, създаващи условия кредитополучателя да не може да изпълни
договорното си задължение:
- За кредит от 1100 лева заемателят се задължил да осигури поръчителство на
физическо лице с трудово възнаграждение в размер на най-малко 7 пъти размера на
минималната работна заплата за страната или сумата от 3920 лева, т.е. лица, които
месечно получават доходи всеки от тях в пъти повече на предоставената в заем сума;
- Ограничение в процесния договор за заем било налице и по отношение на
изискванията относно лицата, които може да поръчителстват - можело да бъдат само
физически, не и юридически лица;
- Гарантите трябвало да получават минимален осигурителен доход поне два
пъти колкото сумата по кредита, която трябва да произтича само от сключен безсрочен
трудов договор. Ограничението относно получавания трудов доход било необосновано,
тъй като физическо лице можело да получава доходи от граждански правоотношения,
например като управител или изпълнителен директор на търговски дружества, а освен
това да разполага със движимо и недвижимо имущество, с което ще отговаря съгласно
чл. 133 от ЗЗД.
Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата финансова
институция поставила към него неизпълними изисквания, за да обоснове получаването
на допълнителна печалба, в нарушение на ограниченията по чл. 19 ал. 4 от ЗПК.
Неустойката била договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и излизала извън присъщата й обезпечителна функция. В
добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил да получи
обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното
пълно или частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Нямало житейска и
правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел
риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора
да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишавал
от гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично било след като заемодателят
поставял такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит, то при липсата на
някои от тях, той да не отпусне заема.
Дори да се приемело, че кредиторът реално е имал за цел, макар и след
сключването на договора, да си осигури достатъчни обезпечения, той би договорил
достатъчен и разумен срок за осигуряване на поръчителство и алтернативно и на
други възможни за потребителя на небанкови финансови услуги обезпечения,
създаващи гаранции, че той ще може да се удовлетвори за вземанията си. Явно било,
че кредитодателят не е търсил обезпечение, тъй като поставил ограничения и е дал
неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители - едва три дни след сключване
на договора. Поставянето на изискването за осигуряване на лично обезпечение
противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8,
параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 ставало ясно, че
преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на
3
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение могло
да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на
кредита произтичала и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.
В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на
разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия
надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целяло да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяли за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както ставало ясно от
съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна
и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приемала като
необходима, за да се осигури на всички потребители в съюза високо и равностойно
равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре
функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-
43 от Решение от 27.03.2014г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС.
В този смисъл клауза, която предвиждала, че се дължи неустойка при
неосигуряване на поръчители се явявала в пряко противоречие с целта на директивата.
На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури
обезпечение, след като кредитът е отпуснат, като ако не го осъществи, дългът му
нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Съдът
имал задължение да се придържа към директивата при тълкуването на националния
закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата
/решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson/.
Кредиторът в настоящия случай поел риск да отпусне реално необезпечен и
само евентуално обезпечаем кредит, поради това неблагоприятните последици за
кредитодателя били самопричинени, тъй като той не е спазил своето задължение за
предварителна оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, поради което
финансовата институция не можела да черпи права за себе си от собственото си
противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да претендира описаната
неустойка.
Неустойката по спорния договор имала санкционен характер, но поставянето на
условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с поемане на поръчителство от
физическо лице, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за
изпълнението им препятствия, противоречали на принципа на добросъвестността, тъй
като се целяло да се създадат предпоставки за начисляването на неустойката.
По изложените съображения, неустойката излязла в разрез с добросъвестността
извън присъщите й функции. Било предвидено тя да се кумулира към погасителните
вноски, което от своя страна водело до скрито оскъпяване на кредита. По същество тя
била добавка към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатявала
4
неоснователно.
Моли съда да се постанови решение, с което да се прогласи нищожността на
клаузата на чл. 11 от Договор за кредит № 967183 от 23.11.2023г., като противоречаща
на принципа на добрите нрави, заобикалящи материалноправните изисквания на чл. 19
ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи
предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на
потребителските договори за кредит, както и да се осъди ответното дружество да
върне сумата от 50 лева, платена без основание неустойка по Договора за кредит №
967183 от 23.11.2023г. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който счита исковете
за изцяло неоснователни. Твърди се, че настоящото производство, разгледано
самостоятелно, е недопустимо поради това, че правото на иск е упражнено при
условията на злоупотреба с право. Ищецът подал пред Районен съд - гр. Стара Загора
три идентични искови молби, с които се оспорва една и съща клауза за заплащане на
неустойка, която страните неколкократно са уговорили в сключените между тях общо
четири договора. Въз основа на исковите молби били образувани следните дела по
описа на Районен съд - гр. Стара Загора - гр. д. № ***** Молбите се отнасяли до
различен договор за кредит, но във всяко отделно производство се оспорвала една и
съща клауза, с уговорка за плащане на неустойка, при непредоставяне на обезпечение
по кредита. Така ищецът упражнил правото си на иск, като злоупотребил с
формалното си право да инициира отделни производства по различните договори с
една единствена цел, а именно да се генерират разноски по три отделни производства.
Твърди, че процесуалното поведение на ищеца целяло неправомерен резултат, а
именно да се увреди другата страна, като в нейна тежест се възложи заплащането на
разноски в прекомерен размер. Въпреки че ищецът имал възможност да получи
защита на правата си в рамките на едно производство, като предявял в една искова
молба претенциите си за недействителност на една уговорка, съдържаща се в три
договора, сключени между страните в различни периоди от трайните им отношения на
заемодател и заемател, той образувал три, с целта да се обогати за сметка на
кредитора си с по-високия размер на присъдените в тежест на последния разноски.
Това представлявало очевидна злоупотреба с процесуални права, противоречаща на
принципа за законност и добросъвестност в процеса, прогласен в чл. 3 ГПК.
Съобразно установената съдебна практика, съдът бил длъжен служебно да следи дали
извършваните пред него процесуални действия отговарят на правилото за
добросъвестност, която страните си дължали по силата на чл. 3 от ГПК, като при
установяване на поведение, несъобразено с това правило, съдът не следвало да
уважава неоснователните искания на страните, а да ги дисциплинира със средствата на
ГПК, както и да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право /позовава
се на съдебна практика/.
Следвало да се вземе предвид, че между ищцата и ответното дружество били
сключени общо четири договора с клауза като процесната, което говорело за наличие
на трайни отношения, създадени на база идентични условия, с които потребителят се е
задължил многократно по свое желание и при пълна яснота относно финансовите
последици от тях. Поради което, тълкуването на договорите, преддоговорните и
договорните отношения между страните следвало да бъдат разглеждани съвместно, а
не изолирано.
При условията на евентуалност, в случай че делата не бъдат съединени по
5
желания начин, моли при успешен развой на делото за ищеца, в полза на същия да не
бъдат присъждани разноски за повече от едно производство по примера на вече
многобройната и все по-увеличаваща се практика на съдилищата, в която съдебните
състави ценят поведението на ищеца по образуване на повече от едно идентични
съдебни производства срещу един кредитор като злоупотреба и „абсолютно
противоречие с принципите на справедливост, добросъвестност и законност“ и на това
основание отхвърляли исканията на ищците за присъждане на разноски. Първоначално
Софийски градски съд дал пример за това как следва да процедират съдилищата при
извършена злоупотреба с права в сочения смисъл /позовава се на съдебна практика в
посочения смисъл/. Към настоящия момент съдилищата масово съблюдавали за
спазване на принципа на чл. 3 ГПК и установявали неговото нарушение при водене на
повече от едно идентични производства, като противодействали на така извършената
злоупотреба, редуцирайки или оставяйки без уважение искането за присъждане на
разноски. Практиката била постановена именно по дела на настоящия ответник и
останалите дружества от неговата финансова група /сочи се практика/. Позовава се на
практиката на СЕС, която давала указания на националните съдилища в смисъл, че
основният критерий, който съдът следвало да прилага при разпределянето на
разноските по дела като настоящото, е именно добросъвестното упражняване на права
от страна потребителя както в съдебния, така и в извънсъдебния етап от отношенията
му с търговеца - Така Решение на Съда от 13 юли 2023 г. по дело C-35/22 на СЕС,
Решение на Съда от 21 март 2024 г. по дело С-417/22 на СЕС.
На следващо място намира за неоснователни претенциите на ищеца за
обявяване недействителността на неустоечната клауза, като противоречаща на добрите
нрави, заобикаляща изискванията на чл. 19 ал. 4, нарушаваща договорното
равноправие между страните и чл. 11 т. 9 и т. 10 ЗПК, както и за връщане на платени
суми. Счита, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК. На първо място
следвало да се посочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна
договорна клауза не влечала недействителност на целия договор, доколкото същият
можел да се прилага и без нея.
Били покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Противно на твърдението в исковата молба, по
отношение на формирането на ГПР били спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9
и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения
стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски
кредити ясно се сочело какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият,
а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл.
19, ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и валута, опредЕ. с Постановление на МС на РБ.“
При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от
68,95% и ГПР определен в процесния договор в размер на 56,68%, било видно, че в
случая ГПР не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради
което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка не била и
не следвало да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и
компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката
била проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай
била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение
на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от
волята на страните и от закона, ставало ясно, че е изначално невъзможно уговорената
6
неустойка да бъде включена в ГПР. ГПР бил сбор от разходите, които представляват
цената за предоставената на потребителя услуга. За да бъде информирано решението
на кредитополучателя, то същият следвало да е наясно предварително за размера на
тази цена. Именно поради това законодателят установил императивното задължение за
институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да посочват сбора и
компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО „За целите на
изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите разходи по
кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за
неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит“. Неустойката, от
своя страна, обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети
страната по сключения договор. Тя представлявала право на изправната страна и
подлежала на договаряне между страните.
Нещо повече, в настоящия случай, освен че неустойката била дължима от
потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, тя била уговорена
като фиксиран размер и двете страни са били напълно наясно с размера й още преди
да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Предвид
изложеното, двете понятия не бивало да се смесват, те нямали обща, дори близка
правна характеристика и функция. Разходите, които се включвали в ГПР, били такива,
с които кредиторът бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия
случай неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата е
напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след сключване на договора и
само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т.е.
към датата на сключване на договора кредиторът не знаел дали ще възникне основание
за плащане на неустоечната сума. Неустойката била уговорена като фиксирана сума и
изцяло в полза на потребителя се разсрочвала на вноски, които може да изплати
заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Търговецът внесъл
достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план към договора, била
посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване.
Обстоятелството, че тя се дължала само при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение било посочено изрично в плана за погасяване, като в 6-та
и 7-ма колона от него с знак „*“ и съответната бележка след плана се сочело, че тези
суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение по кредита. Ясно и точно се сочели размерите на вноските, с и без
неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки един падеж.
Смисълът да бъдат посочени сумите била именно пълна и изчерпателна
информираност на потребителя за задължението му към търговеца при всяко
възможно развитие на правоотношението им. Намира за неверни твърденията, че
неустойката представлявала „добавка към възнаградителната лихва“. Лихвата по
кредита се явявала възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения
финансов ресурс. Същата представлявала задължителен и основен компонент от
договора за кредит по дефиниция и страните я уговаряли още преди сключването на
договора за кредит. Обстоятелството, че страните са се договорили, в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде
изплащана на части, а не еднократно и че всяка част от нея ще се плаща на падежите
по договора, не водела до превръщането й в лихва. Тази уговорка била изцяло в полза
на ищеца, тъй като разпределяла задължението му във времето с падежни дати същите
като за главница и лихва.
Предвид изложеното с неустойката не се нарушавала разпоредбата на чл. 11, ал.
7
1, т. 9 ЗПК. При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало
ясно, че още към момента на сключването му потребителят е уведомен за всички
възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички
възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това се постигало с индивидуално
уговорени параметри по договора, за които потребителят бил наясно предварително,
от които е имал възможността да се откаже без каквито и да било последици за него,
както още при сключване на договора, така и след това. Намира за неоснователни и
аргументите за нищожност, поради липса на направена проверка на
кредитоспособността на потребителя. Такава проверка била извършена при отправяне
на искането за отпускане на кредит от страна на кредитополучателя. ЗПК предвиждал
единствено административнонаказателна отговорност за кредитодател, който не е
извършил такава проверка на кредитополучателите си. Последица от липсата й не
можело да бъде нищожност на клауза, с която се уговаря неустойка. Намира
оспорената неустойка за действителна. Същата била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на
договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните
обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора
условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК, предоставянето на обезпечения при
потребителското кредитиране е съобразена със закона практика, която не води
задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните. Ответникът
предоставил паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се задължил да
върне заетата сума и договорената лихва. Процесният договор за потребителски
кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване
на договор за кредит, получил е подробна информация за желания от нея кредитен
продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и имал пълното право да се
съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни
формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който
поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение
по кредита, кредитополучателят разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото
си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което получил още със
Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената
в настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни последици –
заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от договора
се гарантирали в найпълна степен правата на потребителя, в случай че последният
реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга
възможност за кредитополучателя било удължаването на тридневния срок чрез
предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно
заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например. В случая
ищецът не се възползвал от нито една от договорно и законоустановените си права.
Всъщност от фактическата обстановка на казуса и процесуалното поведение на ищеца
ставало ясно, че потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение,
тъкмо обратното, с изтеглянето на кредита целял да се обогати неоснователно от
кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове
срещу своя кредитор. Очевидно било, че същият е договарял недобросъвестно в
нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че
никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Нямало как в случая
да се твърди противоречие на договорната неустойка с добрите нрави и
неравноправност по смисъла на ЗЗП, поради изброените по-горе причини и
възможността кредитополучателят да може да въздейства върху обстоятелствата,
8
водещи до начисляването и, респективно върху цялостното й отпадане. На следващо
място неустойката имала предварително определен начален и краен момент, също така
била с фиксирани параметри за срока на договора. И доколкото преценката за
нищожност на неустойката на това основание се правило за всеки конкретен случай,
както задължава Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на
ВКС; Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 969/2009 г., VI г. о., ГК, смята,
че в разглеждания такъв противоречие с добрите нрави не е налице, още повече,
доколкото при изследването на този въпрос се правeла проверка за наличие и на
допълнителни критерии, които също отсъствали, като например този дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи като
поръчителство, залог или ипотека, както и дали неустойката е в прекомерно
съотношение с очакваните от неизпълнението вреди. При сключване на процесния
договор кредитополучателят не е предоставил обезпечение, което да гарантира
интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за
това, а от своя страна кредиторът направил предварителна оценка на вредите от
липсата на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането,
калкулирайки я в договорната неустойка, като дал възможност и допълнителен срок на
клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката.
Следвало да се вземе предвид също, че в практиката на ВКС се приемало, че
кредиторът има право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на
длъжника, за която същата била уговорена. В този смисъл, когато договорената
неустойка е компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл.
79, ал. 1 ЗЗД било да иска или реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по
общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка
/Решение № 26 ОТ 26.04.2017 Г. по т.д. № 50246/2016 г., III Г. О. на ВКС, Решение №
123 от 17.11.2010 г. по гр.д. № 698/2009 г., II ГО. на ВКС и др/. На самостоятелно
основание всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му
клаузи се оборвали от факта, че в периода 2023г. - 2024г. ищецът сключил общо четири
договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение по кредита. Наличието на четири договора за идентични кредитни
продукти, всеки от които съдържал оспорената в настоящото производство уговорка,
опровергавало твърденията на ищеца. В случая вместо да упражни някое от договорно
и законоустановените си права още при сключване на първия договор с ответното
дружество - да се откаже от договора, да поиска удължаване на срока за предоставяне
на обезпечение или за замяната му с друг вид, потребителят по своя инициатива
сключил още три договора с уговорка за плащане на неустойка, респективно при
идентични условия. Очевидно било, че при сключването на всеки следващ договор
потребителят бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за плащането
на неустойка, в случай че обезпечение не бъде осигурено, но въпреки това изтеглил
заемните суми и се е ползвал от тях. От тази фактическа постановка ставало ясно, че
ищецът е сключил договорите с единствената цел да се обогати за сметка на
ответника, като ползва кредитите, а след това заведе искове за недействителност и
връщане на платените суми. Това се явявало в пряко противоречие с
добросъвестността, която страните си дължали в преддоговорните отношения по чл.
12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой не може да черпи права от неправомерното
си поведение. Ако целта не била такава, кредитополучателят щял да се откаже още от
първия договор или просто не би сключил четири договора при същите условия, в
който случай щял да върне само чистата стойност на кредита на кредитора си. И точно
заради това, че не го е сторил, а впоследствие е образувал дело, водело до пълна
9
неоснователност на претенциите за недействителност на клаузи от договора и за
връщане на платени суми. Целта на законодателно заложените изисквания към
договорите сключвани с потребители било кредитирането на физически лица да бъде
осъществявано при прозрачни и ясни условия, така че договорите за кредит да дават
максимално ясна информация за всички финансови последици от тях по начин,
позволяващ на кредитополучателя да вземе информирано решение дали да се обвърже
с конкретния продукт. Гореизложените факти водели до явния извод, че ищецът се е
запознал многократно с условията на конкретния кредитен продукт на ответното
дружество в периода от 2023г. - 2024г., като по всеки кредит е получавал
преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже с клаузите за неустойка,
при безспорното знание за икономическите последици на тези уговорки. Предвид това,
всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата
молба, се явявали неоснователни. Настоящият договор следвало да се тълкува в
контекста на трайните отношения между конкретния потребител и търговец,
създадени на база четири идентични договора. Тълкуването на всеки договор за
кредит в контекста на трайните отношения между страните било необходимо, тъй като
преценката за действителност на клаузи, сключени с потребител, на първо място
винаги започвала от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното
условие. А след това дали клаузите, с които се обвързва потребителят, му дават
достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди конкретните параметри на
финансовите си задължения за целия период на обвързаността си с търговеца. Именно
това бил и смисълът на законовите разпоредби, които задължават кредитодателите да
посочват ясно и точно всички параметри и условия по кредитните си продукти.
Предвид сключването на множество договори, при идентични условия, в случая било
налице индивидуално договаряне, което изключвало възможността за липса на
достатъчно информация за финансовите задължения на потребителя, както и за
нарушаване на равноправието между страните/позовава се на съдебна практика/.
Сключването на четири договора за кредит оборвало твърденията на ищеца за
недобросъвестност от страна на ответното дружество, противоречие с добрите нрави
на процесната уговорка и нарушение на равноправието между страните, доколкото от
фактическата обстановка на трайните отношения между тях ставало ясно, че същите
са договаряли равнопоставено, като ищецът сам инициирал сключването на всеки един
от договорите при пълно знание за условията им. По този начин страните равноправно
и в синхрон с принципите за свобода на договаряне и справедливост са уговорили
неустоечната клауза.
По отношение на осъдителния иск твърди, че от неоснователността на
установителния иск за обявяване на нищожност на неустоечната клауза следвала и
неоснователност на иска за връщане на даденото по клаузата. В случая договорът и
отделните му клаузи се явявали действителни по изложените в настоящия отговор
съображения, поради което в полза на кредитодателя било налице валидно правно
основание да получава и задържи плащанията по договора. Едновременно с това, към
исковата молба не били представени никакви доказателства за плащане на процесните
суми. По отношение на иска за неоснователно обогатяване, съдебната практика била
константна по въпросите за доказателствената тежест и фактическият състав, че
ищецът следвало да докаже при условията на пълно и главно доказване факта на
плащане на сумата, която претендира да му се върне, а ответникът единствено
основание за нейното получаване /позовава се на съдебна практика/. Възразява срещу
допускане на съдебно-счетоводна експертиза.
10
Моли искът да се отхвърли, като неосноветелен. Претендират се разноски.
В съдебно заседание ищцата не се явява и не изпраща представител. С
постъпила молба моли да се уважат предявените искове, претендира разноски.
Ответникът не изпраща представител. С постъпила молба поддържа отговора и
изложените в него и в предходна молба съображения.
Съдът, като взе предвид становищата и доводите на страните и събраните по
делото доказателства, намери за установено следното:
Не е спорно по делото, а и от представените писмени доказателства се
установява, че на 23.11.2023г. между страните е сключен договор за потребителски
кредит № 967183 да сумата от 1100 лв., при фиксиран лихвен процент по заема 44,5%,
годишен процент на разходите /ГПР/ - 56,68%. Кредитът се погасява с 23 вноски, като
срокът на погасяването му е до 02.05.2024г.
Съгласно чл. 5 от договора, в срок до 3 дни от сключване на договора,
кредитополучателят следва да предостави обезпечение, както следва: 1/ безусловна
банкова гаранция за период до изтичане на 6 месеца след падежа на последната
редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение – в размер на два
пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената
главница и лихва или поръчителство на едно или 2/ поръчителството на едно или две
физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: при един
поръчител - осигурителният доход да е в размер на не по-малко от 7 пъти размера на
минималната работна заплата за страната; при двама поръчители - размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях да е в размер на не по-малко от 4 пъти
минималната работна заплата за страната; да не е/са поръчител/и по други договори за
кредит, сключени с кредитора; да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит,
сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки
или финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни,
така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да
представят служебна бележка от работодателя си или друг съответветен документ за
размера на получавания от тях доход.
Съгласно чл. 11 от договора, при непредставяне на договореното в чл. 5
обезпечение в тридневния срок или в случай, че представеното обезпечение не
отговаря на условията, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на
631,84 лв., която се заплаща разсрочено, заедно със съответна вноска по кредита.
Не е спорно по делото /признава се изрично от ответника/, че в ГПР по договора
не е включена неустойката, единствано е включена договорната лихва.
От начина по който е уредено задължението на кредитополучателя, отнасящо се
до осигуряване на поръчител/и или банкова гаранция, може да се обоснове извод, че
изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения. Изискванията, които
клаузата на чл. 5 ал. 1 от договора въвежда за потребителя, са на практика
неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо
кредитно финансиране. Необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури банкова гаранция /за което съответната банка ще
изисква също заплащане/ или поръчител/и, изискванията към който са многобройни,
11
като за част от тях длъжникът не би могъл да получи информация в определения
тридневен срок. Изискванията, свързани с кредитната история на поръчителя/ите и
данните за това има ли сключени други кредити, също са свързани със затруднения.
Тази информация заемателят би могъл да получи много по-трудно от заемодателя,
който предоставя кредитни услуги по занятие и има необходимите знания и умения, за
да извърши и сам проверка на сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези
задължения на заемополучателя, съчетано с определянето на кратък срок за
изпълнението им, води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да
възпрепятства длъжника да я изпълни. По този начин се цели да се създаде
предпоставка за начисляване на неустойката. Поставяйки изначално изисквания, за
които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати.
Неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото, и при плащане на
всички задължения, се получава едно допълнително възнаграждение. Следователно,
предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати
неустойка за непредставяне на обезпечение, то същата е с характер на сигурен разход
и следва да бъде включена при формирането на ГПР. Неустойката е в размер на близо
60 % от главницата, като кредиторът изначално я включва в погасителния план.
Също така, уговорената между страните неустойка, в случая не обезпечава
възстановяването на вреди от неизпълнение на задълженията по договора, а
евентуални такива от непредставянето на обезпечение, затова тя надхвърля
обезщетителната й функция. Неустойката в случая е свързана единствено с
неизпълнение на задължението на кредитополучателя за осигуряване на банкова
гаранция или поръчител/и. Предвид акцесорния характер на това задължение,
неизпълнението му не води до самостоятелни неблагоприятни последици, а
единствено парира възможен механизъм за тяхното избягване. Такъв механизъм,
обаче, е бил изначално несигурен, защото кредиторът е поел риск да отпусне реално
необезпечен, а само обезпечаем кредит. Налице е противоречие с принципа на
добросъвестността, защото уговорката за неустойка е свързана с реално неизпълними
задължения. Кредиторът разполага с достатъчно много източници на информация, за
да оцени предварително кредитоспособността на потребителя /чл. 16 ЗПК/, и ако
оценката му е лоша, той може да откаже да предостави кредит /чл. 18 ЗПК/, вместо да
сключи договора за потребителски кредит. В глава четвърта от ЗПК е уредено и
задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити
изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити
без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които
те процедират по този начин“. В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 11 от
договора за кредит, според която се дължи неустойка, при неизпълнение на
задължението по чл. 5 ал. 1 - за осигуряване, в триневен срок от сключване на
12
договора на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице/лица, което отговаря
на определени условия, или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с
преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна
уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение, след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това, дългът му
нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на
изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е
посочено в чл. 16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора,
съответно тогава да се поиска обезпечение, въз основа изводите от проверката и едва
след предоставянето му да се сключи договора за кредит. Освен това, от недадено
обезпечение пряко не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси
с тази неустойка са, че вземането няма да бъде събрано. Ако заемодателят обаче е
направил предварителна оценка на платежоспособността на длъжника и преценка, че е
нужно обезпечение за отпускане на заема, той не би трябвало да отпусне заема преди
първо да поиска и съответно да се предостави обезпечението. Неустойка за
неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди е типичен
пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите
нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Предвид изложеното, клаузата на чл. 11 от процесния договор за кредит се явява
недействителна и предявеният иск за прогласяването й за такава, се явява основателен
и като такъв, следва да бъде уважен.
Не е спорно по делото /признава се от ответника/, че ищцата е заплатила сумата
от 50 лв. – неустойка по договора. Предвид недействителността на клаузата за
неустойка, то не е налице основание за плащане /задържане на сумата/, следвателно,
искът по чл. 55 от ЗЗД е основателен и като такъв, следва да бъде уважен.
С оглед изхода на делото, в полза на ищцата следва да се присъдят направените
от нея разноски за държавна такса – в размер на 50 лв.
Пълномощникът на ищцата е поскал определяне и присъждане на адвокатско
възнаграждение при условията на чл. 38 от ЗАдв. По делото е представено
пълномощно и договор за правна защита и съдействие, сключен с едноличното
адвокатско дружество, в който е обективирано изявление, че договореното
възнаграждение е съгласно чл. 38 ал. 1, т. 3 от ЗАдв. Правото на адвокат да окаже
безплатна адвокатска помощ на лице от кръга на визираните в т. 1–т. 3 на чл. 38 ал. 1
от ЗАдв, е установено със закон. Съдът не дължи проверка дали са налице
предпоставките за предоставяне на безплатна правна помощ, адвокатско
възнаграждение се дължи за положения труд, като размерът се определя по преценка
на съда /Определение № 1437 от 25.03.2025г. на ВКС по ч.гр.д. № 1031/2025г., III г.о.,
ГК, цитираната в него съдебна практика и др./. Подаването на отделни искови молби,
13
във връзка с различни договори за кредит, сключени между страните, е правомерна
дейност на ищцата, като няма задължение същата да съедини самостоятелните си
претенции в едно производство /в този смисъл Определение № 375 от 06.03.2025г. на
ОС - Плевен по в.ч.гр.д. № 130/2025г., Решение № 20542 от 13.11.2024г. на СРС по
гр.д. № 3111/2023г., Определение № 1304 от 05.05.2025 г. на ОС - Пловдив по в.ч.гр.д.
№ 1143/2025г. и др./.
Следователно, налице са предпоставките за възникване на право в полза на
процесуалния представител на ищцата да получи възнаграждение за оказаната
безплатно адвокатска помощ и съдействие, на основание чл. 38 от ЗАдв. Размерът на
възнаграждението на адвоката, осъществил безплатна правна помощ, се определя от
съда по императивната разпоредба на чл. 38 ал. 2 ЗАдв, като посоченият от страната,
респ. от нейния процесуален представител, размер на адвокатското възнаграждение /в
случая 960 лв. с ДДС - за двата предявени иска/, дължимо при условията на чл. 38 ал.
2 ЗА, не обвързва съда /което съответно също изключва и възможност за злоупотреба с
право/. От значение при определяне на адвокатското възнаграждение са видът на
спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко
фактическата и правна сложност на делото /в този смисъл определение № 50015 от
16.02.2024г. на ВКС по т. д. № 1908/2022г., I т. о., определение № 1001/06.03.2024г. на
ВКС по ч.гр.д. № 553/2024г., III г.о., определение № 563 от 11.03.2024г. на ВКС по
ч.т.д. № 188/2024г., II т.о./. В конкретния случай, има установена съдебна практика по
предявените искове, процесуалният представител на ищцата не се е явил в съдебно
заседание, представил е становища. Предвид изложеното, съдът намира, че следва да
се определи адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищцата в размер на 480
лв. с ДДС /тъй като адвокатското дружество е регистирано по ДДС/ за един иск, тъй
като установителната претенция се включва като задължителен елемент от
фактическия състав на осъдителната и без да е заведена като отделен иск. В
определение № 2995/13.06.2024г. на ВКС по ч.гр.д. № 991/2024г., IV г.о., се сочи, че
националният закон задължава съда да отхвърли възражението по чл. 78 ал. 5 ГПК,
когато установи, че адвокатското възнаграждение е уговорено в минимално
определения размер с Наредба № 1/09.07.2004г., или макар възражението да е
основателно, да намали отговорността на страната, предизвикала спора, до минимално
определения размер. Зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г.,
всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine
ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен.
Размерите по Наредбата служат като ориентир за справедлив размер на адвокатското
възнаграждение. Съдът приема, че при определяне на хонорар в минималния размер за
единия предявен иск, трудът на адвоката не е съществено надценен /в този смисъл и
Определение № 129 от 29.01.2025г. на ОС - Стара Загора по в.ч.гр.д. № 61/2025г./.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна клаузата на чл. 11 от договор за кредит № 967183 от
23.11.2023г., сключен между Р. Р. К., ЕГН **********, и „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК
*********.
14
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, п.к. 1784, р-н „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.
5, да заплати на Р. Р. К., ЕГН **********, от *****, сумата от 50 лева, представляваща
платена без основание неустойка по договор за кредит 967183 от 23.11.2023г., както и
сумата в размер на 50 лева, направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, п.к. 1784, р-н „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.
5, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“, Булстат *********, с адрес
гр. Пловдив, ул. „Борба“ № 3, ап. 57, представлявано от адв. Е. Г. И., сумата в размер
на 480 лева - адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално
представителство на Р. Р. К. по делото.
Решението може да се обжалва пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
15