Решение
гр. С., 23.02.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданска колегия, І-18 състав, в публично заседание
на девети февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРИСТИНА ФИЛИПОВА
при секретаря И. А., като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 8331
по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен e иск по чл. 59 ЗЗД.
Ищецът „С.и.“ ЕАД твърди, че по
силата на апорти (вписани в търговския регистър съответно с решение от
8.06.2001 г. и 26.04.2002 г. на СГС) в капитала му е включен имот, съставляващ
УПИ І, кв. 43, м. Г., гр. С.. Ищецът поддържа, че без негово знание и съгласие
в имота (с идентификатор 68134.4085.1496) е изградено газопроводно съоръжение
от ответника, който използва същото. С нотариална покана връчена на ответното
дружество на 10.11.2014 г. е поискано плащане на обезщетение за ползване на 501
кв.м. от терена. Ответникът обаче е възразил, че може да ползва имота
безвъзмездно на основание чл. 67, ал. 2 ЗЕ. Ищецът поддържа, че имотът е негова
частна собственост, на основание чл. 2, ал. 2 ЗОС и че в случая не е налице
редовно проведена процедура за предоставяне на сервитут във връзка с
изграждането на газова инфраструктура. Сочи, че отношенията между страните не са
уредени нито с договор, нито има реализирана процедура по ЗУТ за заплащане на
обезщетение. Изтъква, че обезщетението следва да се определи и с оглед факта,
че неизползваеми от ищеца са и прилежащи на газопровода части от имота, както и
наличните ограничения, вкл. за застрояване, придвижване и пр. Претендира за площ
от имота от 400 кв.м. за периода от 19.12.2009 г. до 19.12.2014 г. като
обезщетение за ползване без основание да му се изплати сумата от 27 120
лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба. Претендира
разноски.
Ответникът „О.М.“ ЕАД оспорва
иска, като намира, че ищецът не е установил правото си на собственост и не
доказва твърденията си, вкл., че през имота преминава газопровод. Изтъква, че
ако се дължи обезщетение, то по силата на чл. 65 ЗЕ е еднократно, а не месечно.
По отношение на еднократното обезщетение излага съображения, че е изтекла давност
за претендирането му. Претендира разноски, като поддържа, че възнаграждението
за юрисконсултската защита следва да се съобрази с действащата уредба в ГПК.
Съдът, като обсъди наведените доводи и прецени
събраните по делото доказателства, приема за установено следното от фактическа
и правна страна:
По делото е представен Акт № 255 от 15.10.1997 г. за
частна общинска собственост относно празно дворно място от около 7500 кв.м.,
съставляващо целия квартал 43 по рег.план на кв. „Г.“ от 1994 г. С решение на
СОС № 57 по протокол № 23 от 19.03.2001 г. част от имота (4000 кв.м.) е включен в капитала на „С.и.“
ЕАД, а с решение № 47 по протокол № 35 от 18.03.2002 г. останалата част от
имота (3500 кв.м.) също е включена в капитала на посоченото дружество. Това
увеличение на капитала е отразено във фирмения регистър с решение № 38 от
8.06.2001 г. и № 45 от 26.04.2002 г. на СГС, ф.д. № 16757/95 г.
Приетата по делото СТЕ на в.л. Попов е дала становище,
че имот с идентификатор 68134.4085.1496 е
идентичен с част от УПИ І – имотът описан в АОС № 255 и идентичен с част от
имот по Решение № 47/19.03.2002 г. от Протокол на СОС (апортиран в
дружеството-ищец, съгласно пояснение в о.з. – л. 211).
По делото е представено Разрешение за строеж на
благоустройствени обекти № Б-144 от 19.08.2004 г., по силата на което на „С.газ“
ЕАД (праводател на ответника „О.М.“ АД) е разрешено да извърши СМР за газопровод и газопроводни
отклонения в различни квартали на гр. С., вкл. „Г.“. Депозирано е и разрешение
№ Б-173 от 20.10.2005 г., което също касае кв. Г..
Представен е протокол за установяване на годност за
ползване на строежа „Газификация на гр. С.“ и относно неговото приемане,
изготвен на 21.09.2005 г. – л. 38 и сл. В същия е отразено, че собственици на
терените, в които е предприето изграждане на газопроводни съоръжения са
Столична община и частни собственици, с които е сключен договор за учредено
право на прокарване на отклонения на техническата инфраструктура. Няма
приложени доказателства, че с ищцовото дружество „Софийски имоти“ такъв договор
е бил сключен.
На 30.09.2005 г. е издадено разрешение за ползване на
строежа „Газификация на гр. С.“, а ново разрешение е издадено на 30.03.2010 г.
СТЕ на в.л. Тодоров е посочила, че изградения в имот с
идентификатор 68134.4085.1496 газопроводен
обект/съоръжение (включващ подземни тръби, тръбопроводи, кранове, филтри,
надземни прибори и пр. – л. 206), е клас 1, категория 2, което изисква
сервитутна зона (във връзка с палене на огън, засаждане на растителни видове и
пр.). Според СТЕ и съгласно чл. 64 ЗЕ и Наредба № 16 от 9.06.2014 г. за
сервитутите на енергийните обекти, за изградения газопроводен обект
определяемата сервитутна зона е 173,70 кв.м. В о.з. е разяснено, че това е
минималният сервитут, а максималният е 400 кв.м., като е изтъкнато, че именно в
тази по-голяма площ не е допустимо да се строи. Вещото лице след съобразяване
на факта, че в процесния ПИ строителство не може да се извършва (съгласно
предвиждания) е дал мнение, че наема за един квадратен метър без ДДС е 1,13 лв.
Като е възприел, че площта, която следва да се включи в сервитутната зона е максималната
- 400 кв.м. (площ, в която не се допуска изграждане на подземна и надземна
инфраструктура, както и поставяне на преместваеми обекти – л. 207), експертът е
предложил справедливо обезщетение в размер на 452 лв. на месец. В о.з. е пояснено,
че разрешението за строеж в случая е било от 2004 г., и към 2009 г.
съоръжението е било изградено, респ. било нанесено в устройствения план от 2009
г.
Пред СРС с оглед оспорване на горната експертиза е
била допусната тройна СТЕ, но депозит за същата не е бил внесен, а пред
настоящата инстанция страните изрично са заявили (видно от протокола от проведеното
о.з.), че нямат искания за събиране на други доказателства.
При така очертаната фактическа обстановка се налагат
следните правни изводи:
От събраните в хода на процеса доказателства се
установява, че процесния имот с площ от 7500 кв.м. е бил частна собственост на Столична община (видно от акт за частна общинска
собственост), но той надлежно е бил апортиран в имуществото на „С.и.“ ЕАД,
съгласно данните от протоколи на СОС, визирани по-горе. Тези апорти са
съответно отразени и в регистъра до 2002 г. Едва след това, през 2004 г., в
полза на ответника (с тогавашно наименование „С.газ“ ЕАД) е издадено разрешение
за строеж на процесната газопроводна инсталация, като се установява (вкл. от
разпит на вещото лице в о.з.) че съоръжението към 2009 г. е било изградено и нанесено в устройствения план от 2009 г.
От събраните доказателства е видно, че в процеса на административната процедура
със собствениците на частни имоти са били сключени договори за учредено
право на прокарване на отклонения на техническата инфраструктура. Такова право
е следвало да бъде учредено, тъй като съгласно действащата към този момент
редакция на чл. 62, ал. 2 ЗЕ когато е необходимо изграждането или разширението
на площадкови и/или линейни енергийни обекти, да се извърши върху имот - частна
собственост, енергийното предприятие трябва предварително възмездно да придобие
право на собственост или право на строеж върху необходимата за изграждане на
обекта земя. Безспорно в случая се касае до изграден енергиен обект, по смисъла
на § 1, т. 23 от ЗЕ, който е от категорията на посочените в чл. 62, ал. 2 ЗЕ. По
делото обаче не са ангажирани никакви доказателства, които да установят, че
ищцовото предприятие, което е било собственик на процесния имот, е участвало в
административната процедура, още по-малко, че същото е учредило право на строеж
върху терена, в полза на дружеството, изграждащо газопреносното съоръжение.
Няма и никакви данни, че такъв договор не е бил сключен поради отказ на „С.и.“
ЕАД, или поради друга невъзможност, непреодолима от енергийното предприятие, което
би обусловило иницииране на процедура по отчуждаване
на имота в полза на държавата – чл. 63, ал. 1 ЗЕ, в редакция от 2006 г.
При така установените факти, следва да се приеме, че
незаконосъобразно в недвижим имот на ищцовото дружество е проведено мероприятие
по изграждане на газопроводно съоръжение. Собственикът е следвало да получи плащане
било за правото на собственост върху имота, било за правото на строеж върху него,
а в случай, че ищцовото дружество е обективирало отказ да договаря, то имотът е
подлежал на отчуждаване от държавата. Претенция за овъзмездяване на ищцовото
дружество за предоставено вещно право
върху имота (в посочения по-горе смисъл) обаче не е предявена, следователно
доколко такава е основателна не е предмет на настоящия спор.
Отделно от казаното, във връзка с упражняването на
сервитутни права върху терена, собственост на ищеца, съдът приема следното:
В чл. 64, ал. 2 от ЗЕ са посочени видовете сервитути, които
могат да се ползват от лицата, изграждащи и експлоатиращи енергийния обект – да
прокарват газопроводи, да преминават през терена и пр. Алинея 3 на свой ред
регламентира самото съдържанието на сервитута като съвкупност от правомощия на
ползващия го и задължения на лицата, които следва да се съобразяват с него. Правилото
на ал. 4 на чл. 64 от ЗЕ гласи, че сервитутите по ал. 2 възникват, когато има
влязъл в сила подробен устройствен план, с който се определя местоположението
на съответните имоти, и когато титулярят на сервитута изплати еднократно
обезщетение на собственика на имота, върху който е възникнал сервитутът. Настоящият състав приема, че смисълът вложен
в разпоредбата на ал. 4 от чл. 64 от ЗЕ, следва да бъде отнесен именно към
съдържанието и упражняването на сервитутното право, с което разполагат лицата по ал. 1 – тези които изграждат и
експлоатират енергийни обект. Използвайки фразата „сервитутите по ал. 2
възникват, когато“, законодателят е имал предвид, че правата, на ползващите сервитута, могат да бъдат законосъобразно и
правомерно упражнявани от определен
момент (в случая, след изпълнение на определено нормативно установено
задължение за заплащане на обезщетение). Нормата обаче не следва да се отнася и
за момента, в който самият сервитут е възникнал. Или с други думи – за да може да
претендира от собствениците на недвижимия имот да зачитат породеното в негова
полза сервитутно право, титулярят на последното следва да е заплатил
предвиденото в закона еднократно обезщетение (след като вече е налице и влязъл
в сила устройствен план). В самият текст на ал. 4 на чл. 64 (т. 2) ЗЕ е
посочено, че обезщетение се дължи за възникнал върху имота сервитут.
Именно непрецизната формулировка създава предпоставки да се счита неправилно,
че началният момент на съществуването на самия сервитут е обусловен от
определено поведение на ползващия го, а именно – от заплащане на обезщетение.
Този извод не може да бъде споделен, тъй като сервитутът върху определен имот
може да съществува и без за него да е заплатено обезщетение, когато той е
надлежно отразен и вписан в кадастъра по реда на Закона за кадастъра и имотния
регистър (според действащата към онзи момент редакция на чл. 64, ал. 1 ЗЕ).
Следва да се посочи за пълнота, че самият ищец, макар
да е поддържал, че в случая изобщо не е възникнал сервитут, е основал цялата си
искова претенция именно на ограниченията, които е следвало да търпи и които това
сервитутно право налага, при ползването на собствения му имот.
В същото време обаче в действителност не се установява
да е реализирана административната процедура по чл. 210, 211 и 215 ЗУТ за
определяне на обезщетението за упражняването на сервитута от енергийното
предприятие - ответник по иска, или определяне на такова обезщетение по взаимно
съгласие на страните - чл. 64, ал. 6 ЗЕ. Няма и никакви данни в полза на
ищцовото дружество да е извършено плащане на обезщетението. Съгласно задължителната практика на ВКС, постановена по
реда на чл. 290 ГПК, на която се позовава и ищеца (решение № 119 от 22.03.2011
г. по гр. д. № 625/2010 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС) в този случай „правоотношенията
между страните следва да се уредят по
общия ред за недопустимост на неоснователното обогатяване, принцип, който е
възприет и с решение № 91/11.09.2009 г. по т. д. № 596/2008 г. на ВКС, ІІ т. о.“.
Т.е. в разглеждания случай следва да се приеме, че не се касае до хипотеза, в
която ищцовата страна има право само на еднократното обезщетение за така
възникналия сервитут по смисъла на чл. 64,
ал. 2 ЗЕ и редакцията към онзи момент на ал. 5 на чл. 64 ЗЕ.
Вярно е, че в случая се установява неравностойно положение между тези собственици на имоти,
обременени със сервитут, които след
провеждане на надлежна процедура по обезщетяване са получили еднократна престация, и тези
собственици, които поради непровеждане
на такава процедура ще могат да претендират обезщетение за едни по-дълъг период от време, макар и за същата тежест върху имота. Визираната
по-горе задължителна практика обаче изрично възприема, че когато не е проведена
съответната процедура по предварително обезщетяване се касае до хипотеза на
неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД. При това разрешение се налага извода,
че обезщетението за ищцовото дружество в конкретния случай следва да се
разглежда на плоскостта на субсидиарната разпоредба на чл. 59 ЗЗД и не са
налице основания да се счита, че размерът на престацията за неоснователното ползване
е с предварително определен в закона обем, а именно – еднократното обезщетение
по чл. 64, ал. 4 ЗЕ. Обратното – съдът следва да установи общите предпоставки
за иска, а именно неоснователно обогатяване на ответника (и размера му), което
е осъществено за сметка на ищеца, както и размера на обедняването на последния.
За определяне на размера на неоснователното увеличаване на имуществената сфера
на ответника съдебната практика е възприела, че обедняването и обогатяването са
една и съща величина, измерваща се в пазарния наем за процесния имот, които би
могъл да се получи за исковия период. В тази връзка в хода на процеса се
установи, че в имота на „С.и.“ ЕАД без основание са изградени от „О.М.“ ЕАД
газопроводни съоръжения, които в рамките на процесния период са налични и
използвани от това дружество. Вещото лице Тодоров е бил категоричен в
заключението си, каква част от терена може да бъде свободно използвана, с оглед
специалните законови ограничения на преминаващите газопреносни структури.
Приемайки, че в зона от 400 кв.м. следва да се приложи специален режим с оглед
сервитута и безопасното експлоатиране на съоръженията, вещото лице е предложило
заключение, според което дължимият наем за съответната площ възлиза на 452 лв.
на месец, или за исковия период от 60 м. – 27 120 лв. Именно това е
размера на неоснователното увеличаване на имуществената сфера на ответника.
Въз основа на всички изложени аргументи съдът приема,
че искът по чл. 59 ЗЗД се явява изцяло основателен и следва да бъде уважен,
като върху исковата сума се присъди лихва от датата на исковата молба –
19.12.2014 г.
За пълнота следва да се отбележи, че искът не е
погасен по давност, тъй като същият е предявен за минал исков период от 5
години, считано от датата на исковата молба. Т.е. предвидената в закона
петгодишна погасителна давност не е изтекла.
При този изход на спора на ищеца се следват разноски
по представен списък в размер на 2334,80 лв., а за юрисконсултска защита –
сумата от 450 лв. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.
Воден от горните мотиви съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „О.М.“ ЕАД, ЕИК *********, да
заплати на „С.и.“ ЕАД, ЕИК *********, на основание чл. 59 ЗЗД сумата от 27 120
лв., съставляваща обезщетение за неоснователното ползване на 400 кв.м.
от имот, съставляващ УПИ І, кв. 43, м. Г.,
гр. С., с идентификатор 68134.4085.1496 от 19.12.2009 г. до 19.12.2014 г., ведно
със законната лихва от 19.12.2017 г. до окончателното изплащане, както и
разноски по чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК в размер на 2784,80 лв.
Решението може да се обжалва
пред САС в 2-седмичен срок от съобщението до стра5ните за неговото изготвяне.
ГРАДСКИ СЪДИЯ: