Р Е Ш Е Н И Е
№ 179
гр. Перник, 27.05.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, първи
въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и пети април през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ДАСКАЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. РЕНИ КОВАЧКА
2. мл.с.
КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
при
участието на секретаря Емилия Павлова, като разгледа докладваното от мл.съдия
К. Костадинова в.гр.д. № 209 по
описа на съда за 2019 година и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение №
44/11.01.2019 г., постановено по гр.д. № 160/2018 г. по описа на Районен съд –
гр. Т., първоинстанционният съд е уважил претенцията на М.И.Т., с ЕГН: **********
с правно основание по чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК против П.Г.А., с ЕГН: **********
като е признал за установено, че ответникът дължи на ищцата сумата от 236.62
лева, представляваща незаплатена наемна цена по договор за наем на земеделска
земя от *** г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане, за която сума е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 204/***
г. по ч.гр.д. № 130/2018 г. по описа на РС – гр. Т..
Със същото
решение и предвид изхода на делото първоинстанционният съд е осъдил П.Г.А.
да заплати на ищцата сумата от 300 лева – разноски за адвокатски хонорар и
сумата от 50 лева – разноски за държавни такси в производството по ч.гр.д. № 130/2018 г. по
описа на РС – гр. Т. и в производството по гр.д. № 160/2018 г.
по описа на същия съд.
С
определение № 45/12.02.2019 г. първоинстанционният съд е изменил Решение №
44/11.01.2019 г. по гр.д. № 160/2018 г. по описа на РС – гр. Т. в частта за
разноските като е постановил разноските за адвокатски хонорар в размер на 300
лева, присъдени на М.И.Т., да бъдат заплатени от ответника П.Г.А. на адв. В. Л.
К., доколкото последният е представлявал ищцата при условията на чл. 38, ал. 1,
т. 3, предл. 2-ро от Закона за адвокатурата (ЗА).
Срещу
постановеното решение е постъпила въззивна жалба с вх. № 133/01.02.2019 г. от П.Г.А.,
с която същото се оспорва изцяло. Излагат се съображения, че атакуваното
решение е незаконосъобразно и неправилно. Твърди се, че първоинстанционният съд
е достигнал до погрешен извод, че уговорената по представения договор за наем
наемна цена възлизала на 236.62 лева, доколкото липсвали доказателства въз
основа на които да се приеме, че такава била действителната обща воля на
страните. Акцентира се върху обстоятелството, че записаната по договора наемна
цена е в размер на 20 лева. На следващо място се твърди, че ищцата въобще не е
изпълнила задълженията си по договора за наем, доколкото не е осигурила на
наемателя ответник ползването на наетата вещ, тъй като за процесния период
земите, предмет на договора, са били обработвани от друго лице. На последно място
се навеждат доводи, че сключеният между страните договор не отговарял на
изискванията на чл. 3, ал. 1 от Закона за арендата в земеделието, доколкото не
бил сключен в изискуемата форма – писмена с нотариална заверка на подписите. По
тези съображения се иска първоинстанционното решение да бъде отменено като
вместо него бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Не
се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови доказателства.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК от насрещната страна – М.И.Т. е
постъпил писмен отговор с вх. № 300/26.02.2019 г., с който въззивната жалба се
оспорва като неоснователна. Излагат се съображения за
правилност и обоснованост на атакуваното съдебно решение. Твърди се, че
правилно районният съд е достигнал до извод, че действителната воля на страните
по процесния договор за наем е била да уговорят наемна цена от 20 лева на
декар, а не общо 20 лева за всички земеделски земи, предмет на сделката. На
следващо място се оспорва твърдението на жалбоподателя, че не му е било
осигурено ползването на последните, като в тази връзка се акцентира върху
обстоятелството, че същият бил вписал процесния договор съответно бил получил
субсидия за обработката на земите. На последно място се акцентира върху
обстоятелството, че сключеният между страните договор бил валиден, доколкото
макар да не бил сключен по реда на Закона за арендата в земеделието притежавал
всички характеристики на договора за наем. С тези аргументи се иска
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Не се представят и не се сочи
необходимост от събирането на нови доказателства.
По
делото е постъпила и частна жалба с вх. № 294/26.02.2019 г., депозирана от М.И.Т.
срещу определение № 45/12.02.2019 г., с което Решение № 44/11.01.2019 г. по
гр.д. № 160/2018 г. по описа на РС – гр. Т., е изменено в частта за разноските.
Излагат се подробни доводи, че претендираното от адв. К. възнаграждение от 300
лева въобще не му се дължи, доколкото последният не е изпълнил задължението си
да защитава ищцата. В тази връзка се твърди, че същата е била принудена да се
защитава сама, след като адвокатът й не се е явил в последното съдебно
заседание, в което и делото е обявено за решаване, като ищцата дори сама била
изготвила писмената си защита. С тези аргументи се иска обжалваното определение
да бъде отменено като Решение № 44/11.01.2019 г. бъде потвърдено в частта за
разноските. Не се правят доказателствени искания.
Срещу
подадената частна жалба в законоустановения срок по чл. 276, ал. 1 от ГПК от
адв. В. К. е депозиран писмен отговор с вх. № 456/28.03.2019 г. (с п.к.
26.03.2019 г.), в който същата се оспорва изцяло. Излагат се подробни доводи,
че обжалваното определение е правилно и законосъобразно. Акцентира се върху
обстоятелството, че когато адвокат е представлявал своя клиент безплатно при
условията на чл. 38 от ЗА при благоприятен изход на спора за доверителя му,
дължимото адвокатско възнаграждение се присъжда в тежест на насрещната страна,
но директно в полза на адвоката. В тази връзка е цитирана многобройна съдебна
практика. Иска се обжалваното определение да бъде потвърдено. Не се правят
доказателствени искания. Претендират се разноски в производството по обжалване
на атакуваното определение.
В съдебно
заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят редовно призован, се явява
лично. Заявява, че поддържа жалбата с изключение на възражението срещу изводите
на районния съд относно твърденията му за неосигуряване на условия и възможност
за ползване на процесните земеделски земи от страна на ищцата като наемодател.
Не прави доказателствени искания. По същество излага доводи за необоснованост
на обжалваното решение. Поддържа, че уговорената наемна цена в процесния
договор възлиза на 20 лева за всички земеделски земи за една година. Уточнява,
че посочената цена е уговорена в такъв размер, доколкото страните са се
познавали и преди сключване на договора. Акцентира върху обстоятелството, че е
недопустимо трети лица да подменят волята му относно съдържанието на процесната
сделка след като България е правова държава. Иска обжалваното решение да бъде
отменено като вместо него бъде постановено друго, с което предявеният иск да
бъде отхвърлен изцяло.
Въззиваемата
страна, редовно призована, се явява лично в съдебното заседание пред въззивния
съд. Поддържа отговора жалбата, както и депозираната частна жалба. Не прави
доказателствени искания. По същество излага доводи, че обжалваното решение е
правилно и обосновано. Акцентира върху обстоятелството, че уговорката относно
цената в процесния договор следва да се разбира в смисъл, че страните са
споразумели за наемна цена в размер на 20 лева на декар за една година.
Претендира разноски във връзка с
частната жалба.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване, поради
което същата е допустима и редовна и следва да бъде разгледана по същество. По
същество следва да бъде разгледана и подадената частна жалба.
Пернишкият
окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира за установено следното:
Производството
пред първата инстанция е образувано по повод на искова молба до Районен съд – гр.
Т. от 14.09.2018 г., подадена от М.И.Т.. Със
същата е предявен установителен иск съгласно чл. 422,
вр. с чл. 415 ГПК
като се иска съдът да признае за установено, че П.Г.А., в качеството му на ***,
дължи на ищцата сумата от 236.62 лева (главница), представляваща стойността на
дължима, но незаплатена наемна цена по сключен между страните Договор за
отдаване под наем на земеделска земя от *** г., сумата от 16.17 лева –
обезщетение за забава за периода от 01.11.2017 г. до 04.07.2017 г., както и
законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 04.07.2018 г. до окончателно изплащане на
вземането. С допълнителна молба от 07.11.2018 г. исковата претенция за сумата
от 16.17 лева – обезщетение за забава за периода от 01.11.2017 г. до 04.07.2017
г. е оттеглена.
Искът
е с правно основание чл. 422 във вр.
чл. 415 от ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1, във вр. чл. 232, ал. 2 от ЗЗД –
за установяване вземането на ищцата към ответника въз
основа на Договор за отдаване под наем на земеделска земя от *** г., за което е издадена заповед № 204 от *** г. по ч.гр.д. №
130/2018 г. на РС – гр. Т. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
В законоустановения двуседмичен срок ответникът е подал възражение срещу издадената
заповед за изпълнение, като е оспорил дължимостта на претендираната сума. В
тази връзка и в нормативно установения срок кредиторът е предявил посочения
установителен иск като целта му е издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК да влезе в сила след установяване съществуването
на вземането по съдебен ред в исково производство.
В исковата
молба се твърди, че на *** г. между М.Т. като *** и П.А. като *** е сключен
Договор за наем на земеделска земя, по силата на който наемодателят е отдал под
на наем на наемателя за срок от една стопанска година земеделска земя – три
броя ниви: нива с площ от 3.200 дка, нива с площ от 7.300 дка и нива с площ от
1.331 дка. Посочва се, че съгласно договора наемната цена възлиза на общо 20
лева за целия срок на същия и за всички посочени в него имоти. Въпреки това се
твърди, че при съставяне на договора страните са допуснали техническа грешка,
доколкото действителната постигната помежду им уговорка била наемната цена да е
в размер на 20 лева на декар земеделска земя за едногодишния срок. По тези
съображения се излагат доводи, че ответникът дължи на ищцата сумата от 236.62
лева – доколкото общата площ на земеделските земи предмет на сделката възлиза
на 11.831 дка. Твърди се, че в настоящия случай следвало да намери приложение
правилото на чл. 20 от ЗЗД като уговорката относно наемната цена бъде подложена
на тълкуване съгласно установените в закона условия. В тази връзка се посочва,
че страните са сключили помежду си и договори за следващите стопански години с
предмет същите земеделски земи, но при наемна цена от 20 лева на декар за една
година. Освен това се излагат доводи, че уговорка за наемна цена от 20 лева за
всички имоти по договора, не отговаряла на житейската логика, доколкото била
многократно по-ниска от реалната пазарна цена за наем на земеделска земя в
района. На последно място се оспорват възраженията на ответника, че ищцата като
*** не била изпълнила задължението си да му осигури ползване на отдадените под
наем имоти. Поддържа се, че последната е неправила зависещото от нея в тази
връзка, а ако ответникът е имал някакви забележки е следвало да ги предяви по
време на действието на договора включително като го развали или прекрати.
Акцентира се и върху обстоятелството, че същият е обявил сделката пред
съответните държавни органи като в тази връзка е получавал и субсидия за
обработката на земите, отдадени му под наем с процесната сделка.
В законоустановения срок по чл. 131
от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който предявеният иск се оспорва
изцяло като неоснователен. Излагат се подробни съображения, че ищцата не е
изпълнила основното си задължение по договора за наем, доколкото не е осигурила
на ответника свободното и необезпокоявано ползване на отдадените под наем
земеделски земи. Обръща внимание, че въпросите относно получаваните от негова
страни субсидии са извън предмета на настоящото производство. Акцентира върху
обстоятелството, че уговорената в договора наемна цена е в размер на 20 лева за
всички земи за целия наемен срок и била достатъчно ясно определена. Поддържа,
че нямало основание да се извеждат някакви различни тълкувания в тази връзка с други
договори между страните. Предвид невъзможността му да ползва процесните
земеделски земи обаче оспорва дължимостта на така уговорената наемна цена.
Като доказателства в първоинстанционното производство
са приети:, Договор за отдаване под наем на земеделска земя от *** г., Договор
за наем на земеделска земя от *** г., Договор за аренда на земеделска земя от ***
г., три броя писма от общинска служба по земеделие гр. Т. с изх. №
710/22.08.2018 г., изх. № 729/04.09.2018 г. и изх. № 833/05.12.2018 г., справки
от регистър на Държавен фонд „Земеделие“, два броя заявления от П.А. и справка
относно цени за наем на земеделски земи.
Към гр.д. № 160/2018
г. по описа на РС – гр. Т. е приложено ч.гр.д. № 130/2018 г. по описа на същия
съд.
Въз основа
на събраните доказателства и твърденията на страните първоинстанционният съд е
приел за установено, че между М.Т. като *** и П.А. като *** е сключен валиден
договор за наем, по силата на който наемодателят е отдал под наем на наемателя
земеделските земи, описани в договора. В тази връзка с оглед разясненията,
дадени в Тълкувателно решение № 2 от 20.07.2017 г. по тълк. № 2/2015 г. на
ОСГТК на ВКС, решаващият състав е счел възраженията на ответника досежно
валидността на договора за неоснователни. На следващо място като е подложил
клаузата за цената по наемния договор на тълкуване при условията на чл. 20 от ЗЗД районният съд е достигнал до извод,
че действителната обща воля на страните по сделката е била да уговорят наемна
цена от 20 лева на декар земеделска земя за целия срок на същата. В тази връзка
първоинстанционният съд е изложил подробни аргументи, че спорната клауза следва
да се тълкува не буквално, а с оглед принципите, заложени в чл. 20 от ЗЗД.
Изводите си решаващият състав е аргументирал с представените по делото
последващи договори между страните и житейската логика, доколкото земеделските
земи предмет на процесния договор са с площ повече от 11 декара. На следващо
място районният съд е приел, че липсват доказателства, а и твърдения,
ответникът да е заплатил дължимата наемна цена. Приел и че последната се явява
дължима независимо от възраженията на същия за неизпълнение на договора, които
съдът е преценил като неоснователни.
При така
формираните изводи първоинстанционният съд е уважил предявения иск в пълния
претендиран размер, като е присъдил разноски в полза на ищцата.
Съгласно чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваните части, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е постановено от съдия от РС-гр. Т. в предвидената от
закона форма и в кръга на неговата компетентност, поради което същото е
валидно. По отношение на допустимост настоящият състав на въззивния съд намира
постановения първоинстанционен акт за допустим в обжалваните части.
По въпросите
за неправилността на обжалваното решение въззивният съд е обвързан от доводите,
посочени във въззивната жалба.
От фактическа страна между страните не се спори, а и от представените по
делото доказателства се установява, че на *** г. между ищцата като *** и ответника като ***л е сключен договор за наем на
земеделска земя за срок от една стопанска година – от 01.10.2016 г. до
01.10.2017 г. По силата на последния ищцата е отдала под наем на ответника
земеделска земя – три броя ниви с обща площ от 11.831 дка. Съгласно раздел I-ви „Общи
положения“, т. 4 от посочения договор цялата земеделска земя, предмет на същия,
е отдадена под наем за сумата от 20 лева за целия едногодишен срок. В договора
е установено също, че така посочената сума следва да бъде заплатена от
наемателя в срок до 01.11.2017 г. Между страните не е спорно обстоятелството,
че сумата от 20 лева не е заплатена от ответника в уговорения срок.
На следващо
място по делото се установява, че страните са сключили помежду си още два
договора – договор за наем на земеделска земя от *** г. и договор за аренда на
земеделска земя от *** г. Предмет и на двата посочени договора са същите
земеделски земи с площ от 11.831 дка., които са предмет и на договора от *** г.,
но периодът на отдаването им под наем е различен спрямо този по процесния
договор. Съгласно посочените договори от *** г. и *** г. годишният наем, дължим
от наемателя за всички земеделски земи, възлиза на 20 лева на декар земеделска
земя.
На последно
място от представите по делото писма от общинската служба по земеделие гр. Т. се
установява, че в регистрите на службата фигурират два договора между М.Т. и П.А.:
договор от *** г. за срок от една година за стопанската 2016/2017 г. със статут
„изтекъл“ и договор от ***17 г. за срок от една година за стопанската 2017/2018
г. със статут „в сила“. Посочените договори са вписани в регистрите въз основа
на подадени от ответника до началника на общинската служба по земеделие
заявления.
Така
установената фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна:
Между М.Т. и П.А. е налице валиден договор
за наем на земеделски земи за срок от една година – от 01.10.2016 г. до
01.10.2017 г. По силата на същия ищцата е отдала под наем на ответника три броя
ниви с обща площ от 11.831 дка. В тази връзка въззивният съд намира
възраженията на последния, че процесният договор е невалиден за неоснователни.
Посоченият извод следва от обстоятелството, че независимо от предмета на
договора и специалната уредба, съдържаща се в Закона за арендата в земеделието (ЗАЗ),
липсва пречка за сключване на договор за наем относно земеделски земи. Този
извод се обосновава както с липсата на законови ограничения в тази насока, така
и със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 2 от Тълкувателно
решение № 2 от 20.07.2017 г. по тълк. № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно
която договорът за наем с предмет отдаване за възмездно ползване на земеделска
земя, към който са приложими разпоредбите на ЗЗД е действителен, независимо от
специалната уредба по ЗАЗ.
Доводите, с
които се оспорва реалното ползване на земеделските земи, не се поддържат от
жалбоподателя пред въззивната инстанция, а и същите нямат отношение към извода
за дължимостта на наемната цена при възприетата фактическа обстановка в
настоящия случай, поради което и липсва необходимост от обсъждането им по
същество.
Предвид
извода за валидност на процесния договор въззивният съд намира, че основният
спорен по делото въпрос е относно съдържанието на клаузата за наемна цена, уговорена
в същия. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно раздел I „Общи
положения“, т. 4 от договора страните са постигнали съгласие наемодателят да
предостави на наемателя земеделската земя, предмет на последния, срещу годишен
наем за съответната година в размер на 20 лева. Независимо от цитираната
уговорка ищцата излага твърдения, че действителната воля на страните е била
наемната цена да бъде в размер на 20 лева на декар земеделска земя като
поддържа, че в договора била допусната техническа грешка.
При
преценката на основателността на така изложените твърдения, следва да се вземе
предвид на първо място разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД. Последната урежда т.нар.
принцип на договорната свобода, съгласно който страните могат свободно да
определят съдържанието на сключваните от тях договори. В тази връзка намесата
на трети лица, в това число и на съда в облигационните отношения на страните по
даден договор по правило е ограничена до изрично предвидените в
законодателството хипотези. Хипотеза, която да урежда нарочно производство по
поправяне на „технически грешки“ от страна на съда в сключен между правни
субекти договор, обаче не е законодателно установена. Посоченото разрешение
следва от възможността на съответните страни по сделката по всяко време да
отстранят допуснатата от тях неточност като изменят съдържанието на договора по
свое усмотрение и без да прибягват до съд.
Когато обаче
между страните по облигационното отношение възникне спор относно уговорена от
тях договорна клауза, приложим от съда ред за установяване действителното съдържание
на същата е тълкуването й по реда на чл. 20 от ЗЗД, какъвто подход правилно е
приложил и първостепенният съд. Независимо от посочената разпоредба
възможността на съда да тълкува договорите по реда на чл. 20 от ЗЗД не е
неограничена, а се подчинява на определени правила,
доколкото при
това
тълкуване се търси
действителната, а не предполагаема воля на страните. В тази
връзка следва да се отбележи, че на тълкуване подлежат не само неясните или двусмислени уговорки на
договора, както счита жалбоподателят, а и тези, които макар и външно
да са ясни между страните
съществува спор за действителното им съдържание, какъвто е и
настоящият случай.
При тълкуването обаче спорната уговорка следва да се преценява не самостоятелно сама за себе си, а във връзка с
останалите уговорки на договора, като при това се изхожда от смисъла на целия
договор и целта на същия. Отделните уговорки трябва да бъдат тълкувани във
връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед
целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В
тази връзка следва да се преценяват и обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след
сключването му. Съобразяват се и логическите и
граматически правила. В тази насока е необходимо да се отбележи, че при
тълкуване по реда чл. 20 от ЗЗД
следва да се прилагат всички установени критерии за тази дейност, а не избирателно само някои от тях. Посоченият
извод следва от обстоятелството, че тълкуването е способ за установяване на точния смисъл на
договора, а оттам и на действителната воля на страните. Съдът е длъжен да
изясни именно
тази действителна воля,
като не може да я подменя. По тези съображения не може по пътя на тълкуването да бъде изменено поето с договора задължение или пък
да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. Това би представлявало изменение на договора, което по
силата на чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД може да бъде извършено само от страните по него,
но не и от съда по пътя на тълкуването. В този смисъл е и трайната съдебна
практика, която се споделя от настоящия състав: напр. Решение № 102 от 1.08.2017
г. на ВКС по гр. д. № 50254/2016 г., IV г. о., ТК, Решение № 38 от 27.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1227/2011 г., II г. о.,
ГК, Решение № 81 от 7.07.2009 г. на ВКС по т. д. №
761/2008 г., I т. о., ТК и др.
В контекста
на гореизложеното, въззивният съд намира, че твърденията на ищцата относно
действителното съдържание на постигната между нея и ответника уговорка за
наемната цена в процесния договор не намират опора в събрания по делото
доказателствен материал. Посоченият извод следва от обстоятелството, че въз
основа на никое от ангажираните от същата доказателства, не може да се обоснове
заключение, че е била постигната уговорка за наемна цена от 20 лева на декар. В
тази връзка следва да се отбележи на първо място, че в процесния договор не се
съдържат други уговорки, касаещи пряко или косвено стойността на наемната цена.
Освен това липсват и свидетелски показания или други доказателства относно
обстоятелствата по сключването му. От поведението на страните след сключване на
сделката също не може да се направи извод за някаква различна тяхна воля относно
размера на наемната цена, извън изрично изявената, доколкото липсват данни да
са предприемани някакви действия по изменение на договора. Липсват данни и
ответникът да е извършвал някакви плащания по последния, от които да се направи
извод, че същият е приел да заплаща цена различна от писмено уговорената. По
тези съображения след тълкуване на спорната клауза настоящият състав намира, че
действителната воля на страните относно стойността на наемната цена съвпада със
съдържанието на обективираната в договора уговорка. В тази връзка представените
от ищцата договор за наем на земеделски земи от *** г. и договор за аренда, не
представляват доказателства, които да опровергаят този извод. Действително в
последните е уговорена наемна цена от 20 лева на декар земеделска земя за
същите ниви като по процесния договор от *** г. Посочените два договора обаче уреждат облигационни връзки, отделни от тази уредена с
процесния договор от *** г., които облигационни връзки освен това са и с
различно съдържание и обхващат различен времеви период. По тези съображения
липсват обективни предпоставки, от които да може да се обоснове някаква връзка
между представените от ищцата договори от *** г. съответно от *** г. и
процесния договор от *** г. В тази насока следва да се отбележи, че в последна
сметка всеки един от посочените договори представлява самостоятелна сделка като
е недопустимо по реда на тълкуването съдът да пренася съдържание от едната
сделка в другата без страните да са изявили каквато и да било воля в такъв
смисъл. Подобен подход единствено въз основа на твърденията на ищцата, без
същите да са доказани, дори да е справедлив спрямо последната с оглед площта на
отдадените под наем земи, е правно необоснован и накърнява правата на ответната
страна. По тези съображения настоящият състав намира, че като е аргументирал
своя извод за основателност на иска в пълен размер именно със съдържанието на
двата договора от *** г. районният съд е извършил нарушение на правилата за
тълкуване, доколкото е подменил волята на страните и така е възложил в тежест
на *** ответник по-обременително задължение в сравнение с поетото от него по
процесния договор, което е недопустимо.
В тази
връзка въззивният съд достигна до извод, че по процесния договор от *** г.
страните са постигнали съгласие за заплащане на наемна цена в размер на 20 лева
за всички земеделски земи за срок от една година. Доколкото по делото липсват
доказателства, а и твърдения, дължимата сума от 20 лева да е заплатена от
ответника, а и предвид извода за валидност на договора, то предявеният иск е
основателен в посочения размер, до който и следва да бъде уважен. За сумата от
216.62 лева, представляваща разликата между присъдените 236.62 лева и дължимите
20 лева, първоинстанционното решение като неправилно следва да бъде отменено.
По исканията
за разноски на страните:
По разноските
в ч.гр.д. № 130/2018 г. по описа на РС – гр. Т.:
Заявителят М.Т.
претендира разноски в размер на 25 лева – държавна такса. Доколкото заплащането
им се доказва от представено по делото платежно нареждане, то с оглед изхода на
спора искането й е основателно като на същата следва да се присъдят разноски в
размер на 2.11 лева.
По
разноските в гр. № 160/2018 г. по описа на РС – гр. Т.:
Разноски в
първоинстанционното производство претендират и двете страни. Ищцата претендира
разноски в размер на 25 лева – държавна такса, като извършването им се доказва
от представено по делото платежно нареждане. С оглед изхода на делото в полза
на същата следва да се присъдят разноски в размер на 2.11 лева.
Пред
районния съд ищцата е била представлявана от адвокат безплатно по реда на чл.
38а от Закона за адвокатурата. Видно от материалите по делото адв. В. К. е
изготвил искова молба и се е явил в първото по делото заседание. В тази
хипотеза, както правилно е приел и районният съд в обжалваното определение №
45/12.02.2019 г., при благоприятен изход на делото за довереника му на адвоката
се дължи възнаграждение от насрещната страна. Последната следва да бъде осъдена
да заплати такова възнаграждение именно на адвоката, доколкото противната
страна – в случая ищцата на практика не е извършила такива разноски. Относно
възраженията срещу участието на адвоката по делото въззивният съд намира, че
същото се установява от представената искова молба, както от протокола за
о.с.з., проведено на 20.11.2018 г. (л. 34). Въпросът дали процесуалният
представител е защитавал ищцата надлежно според задълженията си по Закона за
адвокатурата е извън компетентността на настоящия съд, поради което и не следва
да бъде обсъждан в това производство. Отговорност в тази насока може да бъде
ангажирана в друго производство по реда на чл. 51 от Закона за
адвокатурата. По тези съображения и
частна жалба с вх. № 294/26.02.2019 г. срещу
посоченото определение е изцяло неоснователна и следва да бъде оставена без
уважение. С оглед изхода на делото ответникът следва да бъде осъден да заплати
на адв. К. сумата от 25.36 лева, предвид разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. В тази връзка определение № 45/12.02.2019 г. следва
да бъде отменено.
Ответникът
претендира разноски в размер на 200 лева – адвокатско възнаграждение. От
представения по делото договор за правна защита и съдействие обаче не се
доказва посочената сума реално да е заплатена на процесуалния представител. Посоченият
извод следва от обстоятелството, че в договора липсва отбелязване сумата да е
платена. Извън договора други доказателства относно заплащане на последната
също не са представени. По тези съображения и по аргумент от т. 1 от
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2013 г. на ОСГТК на
ВКС искането на ответника П.А. за присъждане на разноски следва да бъде
оставено без уважение.
Искания за
разноски във въззивното производство по същество не е направила нито една от
страните, поради което и такива не следва да бъдат присъждани.
По исканията
за разноски в производството по частна жалба с вх. №
294/26.02.2019 г.:
В това
производство разноски претендират жалбоподателката М.Т. и адв. К..
Частната
жалба е подадена срещу определение № 45/12.02.2019 г., постановено по реда на
чл. 248, ал. 1 от ГПК, с което първоинстанционното решение е изменено в частта
за разноските. Независимо от изхода по жалбата, исканията за присъждане на
разноски са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Посоченият
извод следва от обстоятелството, че производството
по чл. 248 ГПК има
несамостоятелен характер, поради което в него не се носи отговорност за разноски.
В същото само се изменя или допълва решението в частта за разноските при
направено от страната искане и неговият изход не обосновава отговорност за нови
разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. (в този смисъл
са Определение № 393/17.09.2018 г. по гр. д. № 2845/2018 г. на IV г.о. и
Определение № 489 от 17.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3926/2017 г. на ІV г.о. ВКС,
Определение № 66 от 02.02.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5503/2016 г., IV г. о.,
Определение № 114 от 20.05.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1847/2016 г., II г.
о., Определение № 74 от 25.04.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1103/2018 г., II г.
о., Определение № 683 от 21.12.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5089/2015 г., III
г. о, Определение № 216 от 17.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3648/2016 г., III
г. о., Определение № 427/20.11.2018 по дело №3975/2018
на ВКС, ГК, III г.о., както и Определение № 886/19.12.2018 г. по ч.гр.д. №
621/2018 г. на ПОС, ГК, 1-ви състав и Определение № 206/12.03.2019 г. по
ч.гр.д. № 126/2019 г. на ПОС, ГК, 1-ви състав). За
пълнота следва да се отбележи, че посочената съдебна практика касае
разпределянето на отговорността за сторените разноски в производството, но не
създава основание за освобождаване на жалбоподателя от задължението да внесе
държавна такса по подадената от него частна жалба срещу определение по чл. 248 ГПК. Посоченият
извод следва от обстоятелството, че държавна такса се дължи за разглеждане на
отправеното до съда искане винаги, освен при наличие на някое от основанията,
посочени в чл. 83 и чл.
84 ГПК, какъвто не е настоящият случай.
Водим от
горното, Пернишкият окръжен съд:
РЕШИ:
ОТМЕНЯ като неправилно Решение № 44/11.01.2019 г.,
постановено по гр.д. № 160/2018 г. по описа на Районен съд – гр. Т.,
В ЧАСТТА МУ, с която е уважен предявеният
от М.И.Т. срещу П.Г.А., иск с правно основание чл. 422 във вр. чл. 415 от ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1, във вр. чл. 232,
ал. 2 от ЗЗД до размер на сумата от 216.62 лева, представляваща
разликата между присъдената от първоинстанционния съд сума от 236.62 лева и
дължимата, но незаплатена от ответника сума от 20 лева – наемна цена по договор
за наем на земеделска земя от *** г. КАТО ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ предявения
от М.И.Т., с ЕГН: ********** и адрес: *** срещу П.Г.А., ЕГН: **********
и адрес: ***, иск с правно основание чл. 422 във вр. чл. 415 от ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1, във вр. чл. 232,
ал. 2 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищцата сумата
от 216.62 лева, представляваща незаплатена наемна цена по договор за
наем на земеделска земя от *** г.
ОТМЕНЯ Решение №
44/11.01.2019 г., постановено по гр.д. № 160/2018 г. по описа на Районен съд –
гр. Т.
в частта за разноските и Определение № 45/12.02.2019 г., постановено по същото
дело по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК КАТО ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА
П.Г.А., ЕГН: **********
ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал.
1 от ГПК на М.И.Т., с ЕГН: ********** сумата от 2.11 лева,
представляваща разноски за държавна такса в производството по ч.гр.д. 130/2018 г. по описа на РС – гр. Т., както и сумата от 2.11 лева, представляваща разноски
за държавна такса в производството по гр.д. № 160/2018 г. по описа на РС –
гр. Т..
ОСЪЖДА П.Г.А.,
ЕГН: **********
ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал.
1 от ГПК вр. с чл. 38а, ал. 1 от Закона за адвокатурата вр. с чл. 7, ал. 2, т.
1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения на адвокат В. Л. К., с ЕГН: ********** сумата от 25.36 лева,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 44/11.01.2019 г.,
постановено по гр.д. № 160/2018 г. по описа на Районен съд – гр. Т.
в останалата му част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване по арг. от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.