Р Е Ш Е Н И Е
№ 72/24.06.2020 г.
гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и седми май две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ МАРИНОВА
РОСИЦА СТАНЧЕВА
при
секретаря Юлия Калчева
като
разгледа докладваното от съдия Р. Станчева
въззивно гражданско дело № 90 по описа за 2020 год.,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е въззивно, по реда на чл.258 и сл. ГПК
С решение № 1155/15.10.2019г.,
постановено по гр.д. № 2600/2018г. ОС – Варна е отхвърлил предявения от В.Д.К., ЕГН **********
срещу Г.Н.Т., ЕГН ********** и Р. К. Д., ЕГН ********** иск за прогласяване
нищожността на договор, сключен на 21.07.2016 година с нотариален акт № 1312,
том VII, регистрационен № 5597, дело № 264 по описа за 2016 година на нотариус
П. К., рег. № 299 за замяна на притежаваните от ищеца 4/6 идеални части от
недвижим имот с идентификатор № 10135.2558.92.4.69 по кадастрална карта и
кадастралните регистри на град Варна, одобрени със Заповед
РД-18-92/14.10.2008г. на Изпълнителния директор на АГКК, няма изменение,
представляващ апартамент № 15, находящ се в град Варна, булевард "Генерал
Колев" № 100, вход Г, етаж 5, с площ 58.50 кв. м, при съседи: обекти идентификатори №10135.2558.92.4.68 и 85, под обекта: 66 и
над обекта: 72, ведно с принадлежащото избено
помещение с площ 7.68 кв. м, при
граници: апартамент от вх. В,
тревна площ, изба на ап. 13 и принадлежащите му 2.1990 % идеални части от
общите части на сградата, и правото на строеж върху терена срещу имот,
находящ се в местност "Дупели" в град Габрово, поземлен имот с идентификатор № 14218.787.8 по
кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед
РД-18-19/18.05.2007 г. на ИД АГКК с площ 340 кв. м., начин на трайно предназначение на територията: урбанизирана територия, с начин на трайно
ползване: ниско застрояване (до 10 м), с
адрес на поземления имот: гр. Габрово, Дупели, при граници и съседи: ПИ
№№14218.787.7, 14, 9 и 6, ведно с построената в имота двуетажна еднофамилна
сграда и платено парично уравнение от 12 000 лева, основан на твърдения за
несъразмерност на насрещните престации и за възползване от лекомислието на
ищеца, на основание чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД, уважил е предявения в
условията на евентуалност иск за унищожаемост на същия договор за замяна поради
това, че ищецът В.Д.К. не е разбирал договора, поради органичното разстройство
на личността му, на основание чл.
31, ал. 1 ЗЗД и е осъдил страните да заплатят следващите се съобразно чл.78
ал.1 и ал.3 ГПК разноски.
С определение № 3596/11.12.2019г., постановено по реда на
чл.248 ГПК първоинстанционинят съд е оставил без уважение искането на ищеца В.Д.К.
за изменение на решението в частта му за разноските.
Срещу така постановеното решение са постъпили въззивни
жалби и от двете страни по спора.
Ищецът В.К., чрез процесуален представител обжалва
съдебния акт в частта, в която е отхвърлен главния му иск с правно основание
чл.26 ал.1 предл. трето ГПК /въззивна жалба с вх. № 33051/07.11.2019г./.
Излагайки оплаквания за неправилност на решението в тази
му част, основани на доводи за липса на мотиви и доклад съобразно критериите на
чл.146 ГПК, необоснованост на изводите и противоречие на същите, в частност
относно въпроса за еквивалентността на насрещните престации, с материалния
закон, се иска неговата отмяна и уважаване на предявения като главен иск за
нищожност на процесния договор.
Ответниците Г.Н.Т. и Р. К. Д., чрез процесуалните си
представители обжалват решението в частта по уважения срещу тях иск за
унищожаемост на процесната сделка, на основание чл.31 ЗЗД /въззивна жалба с вх.
№ 32799/06.11.2019г./. Считат, че в тази му част съдебният акт е неправилен,
тъй като изводите на съда се базират единствено на приетата по делото СПЕ.
Отправеното искане до настоящата инстанция е за отмяна на решението досежно
този иск и отхвърляне на същия като неоснователен.
В срока по чл.263 ГПК всяка една от страните е депозирала
отговор срещу жалбата на насрещната страна, оспорвайки я като неоснователна.
В същия срок ответниците Г.Т. и Р.Д. са депозирали и
насрещна въззивна жалба, вх. № 37400/16.12.2019г., с която обжалват
постановеното от първоинстанционния съд решение с искане за неговата отмяна.
Навеждат доводи за допуснати процесуални нарушения от съда вр. изготвения по
делото доклад по чл.146 ГПК, както и за неправилност на изводите му по уважения
срещу тях иск.
С определение № 138/04.03.2020г. насрещната въззивна
жалба е оставена без движение, като на жалбоподателите са дадени указания да уточнят в коя част обжалват постановеното
първоинстанционно решение, както и да обосноват правен интерес от жалбата си,
при условие, че същите са упражнили в срок правото си на жалба срещу решението
в частта, в която предявеният срещу тях иск с правно основание чл.31 ЗЗД е
уважен. В с.з., чрез процесуалния си представител Г.Т. заявява, че не поддържа
същата. Р.Д. не е предприела процесуални действия по изпълнение указанията на
съда.
С оглед на това процесуално поведение на страните
насрещната въззивна жалба следва да бъде оставена без разглеждане. Същите са
упражнили правото си на жалба в срока по чл.259 ГПК, поради което липсва правен
интерес от повторно обжалване на първоинстанционното решение във вече
обжалваната част. Не е налице правен интерес и от обжалване на решението от
тази страна и в частта, в която предявеният срещу тях иск с правно основание
чл.26 ал.1 ЗЗД е отхвърлен.
Наред с горните въззивни жалба е подадена и частна жалба
от В.К., с която същият обжалва постановеното по реда на чл.248 ГПК определение
№ 3596/11.12.2019г. Счита, че независимо от отхвърлянето на иска му по чл.26 ЗЗД и с оглед уважената евентуална претенция по чл.31 ЗЗД ответниците му дължат
пълния размер на направените разноски, а не пропорционално само по уважения
иск.
За да се произнесе по
така депозираните жалби, съдът съобрази следното:
Предявени са евентуално съединени искове с правно
основание чл.26 ал.1, предл.3 ЗЗД и чл.31 ЗЗД.
В исковата си молба ищецът /въззивник в настоящото
производство/ В.К. е изложил твърдения, че с нот.акт № 1312, том VІІ,
д.264/21.07.2016г. на нотариус с рег. № 299 е сключил с въззиваемите договор за
замяна, съгласно който им е прехвърлил притежаваните от него 4/6 ид.ч. от
апартамент № 15, находящ се в гр.Варна, ул.“Ген. Колев“ № 100, вх.Г, ет.5 срещу
насрещно задължение за прехвърляне на собствеността върху недвижим имот,
находящ се в гр.Габрово, м.“Дупели“, притежаван от въззиваемите и заплащане от
тях на парично уравнение в размер на 12 000 лева. Твърди, че така сключения
договор за замяна е недействителен /нищожен, евентуално унищожаем/ поради
множество пороци, изведени от конкретно посочени фактически обстоятелства по
повод сключването му. Относимите към разгледаните с обжалваното решение
фактически основания са, че към датата на сделката същият не е бил в състояние
да разбира и ръководи действията си, тъй като от дълги години страда от
органично разстройство на личността и поведението, поради което не е можел да действа съзнателно
и разумно, това е било използвано от ответниците, които включително и
възползвайки се от зависимостта му към алкохола, са го увещавали, че ще сключва
с тях договор за работа, карайки го да подписва различни документи, да посещава
с тях банкови и държавни институции, Община Варна. Вместо това, в края на 2016г. е установил, че
се е разпоредил със своето имущество, вкл. и чрез процесната сделка. Твърди
още, че визираната в нот.акт сума от 12 000 лева никога не му е плащана,
както и че полученият в замяна имот не е равностоен на дадения от него. С оглед
на това счита, че е налице съществена неравностойност на насрещните престации,
водеща до нищожност на договора за замяна поради противоречието му с добрите
нрави.
Формулираният към съда петитум е за прогласяване тази
нищожност, на основание чл.26 ал.1, предл. трето ЗЗД, а в условията на
евентуалност договорът да бъде унищожен поради това, че към момента на
сключването му не е бил в състояние да разбира свойството и значението на
действията си, на основание чл.31 ЗЗД.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор само от
въззиваемия Г.Т., който оспорва предявените искове с възражения, че твърдяната
нееквивалентност на престациите не е налице, предвид уговореното в договора
уравнение на стойността на заменяните имоти, както и че не са налице
основанията на чл.26 ал.1 ЗЗД, в частност сделката да е несъвместима с
установените в обществото норми на поведение и общоприетия морал. Конкретни
възражения срещу основанието на евентуалния иск не са неведени.
Въззиваемата Р.Д. не е подала отговор, в с.з., чрез
процесуален представител е изразила становище за неоснователност на исковите
претенции.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
По съществото на
спора, отчитайки наведените във въззивните жалби оплаквания, становищата на
страните, събраните по делото доказателства и приложимия закон, съдът намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Не е спорно, а това е видно и от доказателствения
материал по делото, че на 21.07.2016г., с нот.акт № 1312, том VІІ, д.
264/2016г. между страните е бил сключен договор за замяна, по силата на който
въззиваемите Г.Т. и Р.Д., действаща и като пълномощник на първия са прехвърлили
на въззивника В.К. собствения си недвижим имот, находящ се в гр.Габрово, м.
“Дупели“ и представляващ поземлен имот с идентификатор 14218.787.8, с площ от
340 кв.м., ведно с построената в него сграда на два етажа, със застроена площ
от 35 кв.м. Срещу тази престация въззивникът им е прехвърлил притежаваните от
него 4/6 ид.ч. от апартамент № 15, находящ се в гр.Варна, ул.“Ген. Колев“ №
100, вх.Г, ет.5, със застроена площ от 58.50 кв.м. и идентификатор
10135.2558.92.4.69, ведно с прилежащите му избено помещение и ид.ч. от общите
части на сградата и правото на строеж. Уговорено е и че за уравнение стойността
на заменяните имоти заменителите Т. и Д. заплащат на К. по банков път сумата от
12 000 лева.
Съобразно отразеното в нотариалния акт към датата на
изповядване на сделката данъчната оценка на прехвърления от въззиваемите имот в
гр.Габрово е 4 884.60 лева, а на прехвърленените от въззивника 4/6 ид.ч.
от апартамента – 36 339.90 лева.
По делото са приети заключения на СОЕ, неоспорени от
страните и кредитирани от съда, съгласно които пазарната стойност на имотите,
към датата на замяната са съответно 1 440 лева за имота на въззиваемите и
71 600 лева за този на въззивника.
Приобщено към доказателствения материал е и заключение на
СМЕ, също неоспорено от страните, в т.ч. и въззиваемите, от което се
установява, че както към настоящия момент, така и към датата на процесния
договор за замяна въззивникът страда от органично разстройство на личността и
поведението – лека към умерена деменция с вероятен съдов тип. В заключението си
в.л. е посочило, че това му състояние се дължи на съдови промени и редовната
употреба на алкохол, засилваща болестните промени и некритичността му към тази
зависимост и сърдечно-съдовото заболяване. С оглед на това му състояние изводът
на в.л. е, че освидетелстваният би подписал документ, чието съдържание не
разбира, както и би могъл да бъде подведен да подпише документ, за който счита,
че има съдържание, различно от действителното.
Основанията, на които се основава предявеният като главен
иск за нищожност на договора за замяна като противоречащ на добрите нрави е, че
въззиваемите са се възползвали от лекомислието на въззивника, в резултат на
което е налице нееквивалентност на насрещните престации.
Съгласно константната съдебна практика преценката дали
една сделка противоречи на добрите нрави е обусловена от извода дали поради
естеството на сочения порок крайният резултат на сделката е съвместим с
общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Когато се
претендира нарушаване нормите на морала поради нееквивалентност на насрещните
престации е необходимо на първо място тази нееквивалентност да е толкова
съществена, че практически да е сведена до липса на насрещна престация /в т.см.
Решение № 128/2019г. по гр.д. № 3170/2017г. на ВКС, І г.о.; Решение №
24/09.02.2016г. по гр.д. № 2419/2015г. на ВКС, ІІІ г.о. и др./. Наред с това,
доколкото нееквивалентността може да е елемент от основание, сочещо и на други
пороци на сделката /напр. сключване на договор при крайна нужда и явно
неизгодни условия/, за да е налице несъвместим с морала резултат е необходимо и
същият да обусловен от недобросъвестното поведение на заинтересованата страна,
която да се е възползвала от лекомислието, неопитността, икономическата или
физическата зависимост на другата.
В настоящия казус, при отчитане визираното в договора
уравнение в размер на 12 000 лева следва, че уговорената насрещна
престация срещу прехвърлените от В.К. 4/6 ид.ч. от апартамента с данъчна оценка
36 339.90 лева, е в размер на 16 884.60 лева, а съобразно пазарната
стойност на имотите прехвърленото от въззивника имущество на стойност
71 600 лева е срещу престация на стойност 13 440 лева. Или
съпоставката на база данъчни оценки на заменените имоти сочи, че полученото от
въззивника имущество е на стойност 2.15 пъти по-ниско от отчужденото от него.
На база пазарните стойности на имотите разликата е 5.3 пъти.
Обстоятелството дали уговореното в договора парично
уравнение е действително заплатено е без значение, доколкото неплащането му е
въпрос по изпълнението на договора, а не към условията на същия.
Следователно и в двата варианта не може да се приеме, че
е налице такова съществено несъответствие, което на практика да означава липса
на престация и което несъответствие, при отчитане психичното състояние на
въззивника да обуслови извод, че резултатът от процесната сделка е в разрез с
общоустановените морални норми за справедливост. С оглед на това и искът за
прогласяване нищожността на сключения между страните договор за замяна не е
нищожен на твърдяното от въззивника основание – противоречие с добрите нрави.
Основателен обаче се явява предявения евентуален иск за
унищожаемост, на основание чл.31 ЗЗД. От коментираното по-горе заключение
категорично се установява, че въззивникът страда от органично разстройство на
личността и поведението, което състояние му пречи да разбира смисъла и
значението на действията си. Това състояние е трайно и с продължителност,
предхождаща значително датата на освидетелстването и изготвянето на
заключението. Поради това, отчитайки естеството на причините /злоупотреба с
алкохол и нелекувано сърдечно-съдово заболяване/ и степента на засягане на
волевите и когнитивните умения към момента, вещото дава заключение, че и към
датата на замяната /м.юли 2016г./ В.К. не е бил способен да разбира и ръководи
действията си. Този извод на екпертизата не е бил оспорен от въззиваемите в
съдебното заседание, в което е прието заключението, поради което и от ищцовата
страна не са предприети други действия по доказване на твърденията й. По делото
не са ангажирани и доказателства от въззиваемите, които да разколебаят този
извод.
Ето защо, съдът изцяло кредитира заключението на СПЕ,
приемайки за доказано, че към датата на сключване на договора за замяна
въззивникът К. е бил в състояние, в което не е можел да разбира и ръководи
действията си. Това прави този договор унищожаем, на основание чл.31 ЗЗД.
Поради съвпадането на изводите на настоящата инстанция с
тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По частната жалба
срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК определение № 3596/11.12.2019г.:
С това определение първоинстанционният съд е оставил без
уважение подадена от въззивника молба за изменение на решението в частта за
разноските чрез присъждане на всички сторени от него разноски и отмяна на
възложените в негова тежест разноски, дължими на насрещната страна.
Изложените в частната жалба доводи, идентични с тези,
посочени в отхвърлената молба по чл.248 ГПК са изцяло неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.78 ГПК всяка от страните има
право на разноски съобразно уважената част, респ. отхвърлената част от исковата
претенция. При предявени в условията на евентуалност искове, при хипотеза на
отхвърляне на главния иск и уважаване на евентуалния отговорността за разноски
се разпределя по същия начин.
В настоящия случай, с първоинстанционното решение
окръжният съд е осъдил ответната страна да заплати на ищеца сумата от
1 514 лева, включваща заплатената държавна такса, половината от
адвокатското възнаграждение и направените разноски за депозит по СПЕ, относима
към уважения иск. Ответниците са осъдени да заплатят сумата от 850 лева,
равняваща се на ½ от размера на едното адвокатско възнаграждение
/законосъобразно отчетено, че същите са имали общ процесуален представител и
еднаква защита/.
В заключение обжалваното определение също следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода от спора разноските за настоящата
инстанция следва да останат в тежест на страните така, както са направени.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 1155/15.10.2019г.,
постановено по гр.д. № 2600/2018г. ОС – Варна.
ПОТВЪРЖДАВА
определение № 3596/11.12.2019г., постановено по гр.д. № 2600/2018г. ОС – Варна
по реда на чл.248 ГПК.
ОСТАВЯ
БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещна
въззивна жалба, вх. № 37400/16.12.2019г. на Г.Н.Т. и Р. К. Д..
Решението
може да се обжалва с касационна жалба при условията на чл.280 ГПК пред
Върховния касационен съд, в 1-месечен срок от връчването му на страните, в
частта, в която насрещната жалба е оставена без разглеждане - с частна жалба в
1-седмичен срок от съобщението.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.