ОПРЕДЕЛЕНИЕ №
260430
гр.Пловдив,16.02.2021г.
Пловдивският
окръжен съд,въззивно гражданско отделение,в закрито заседание на шестнадесети февруари,през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Изева
ЧЛЕНОВЕ: Радостина Стефанова
Светлана Станева
като
разгледа докладваното от председателя ч.гр.д.№ 2914/20г.по описа на ПдОС,за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл.413, ал.2 с
вр.чл. 278, ал.1 и сл. ГПК.
Постъпила е частна жалба от “Агенция
за контрол за просрочени задължения“ ЕООД,ЕИК-*********,със седалище гр.София,представлявано
от И. К. против Разпореждане,обективирано в Заповед № 260829/ 16.10.20г.,постановено
по ч.гр.д.№ 13201/2020г.по описа на Пловдивски районен съд,с което е отхвърлено
заявлението на жалбоподателя в частта, с която се претендира присъждане на сума
за главница над уважения размер от 889,46лв.до претендирания такъв от
1421,46лв.,ведно със законната лихва върху нея за периода 13.10.20г.до
окончателното плащане; 383,70лв.– договорна лихва,дължима за периода 25.03.19г.-18.05.20г.;
29,18лв.законна лихва от 19.05.20г.-25.09.20г.; 1608,39лв.-неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение,както и
разноските над уважените размери от 17,79лв.за държавна такса и над 50лв.–
юрисконсултско възнаграждение до пълните претендирани размери.По изложени
доводи в частната жалба се иска отмяна на обжалваното разпореждане като се
постанови издаване на заповед за изпълнение на основание чл.410 ГПК за
претендираните суми.
Пловдивски окръжен съд
като взе предвид представените по делото доказателства, намира за установено
следното:
Частната жалба изхожда
от надлежна страна и е в срока по чл.275, ал.1 ГПК,поради което като
процесуално допустима подлежи на разглеждане по същество.
Депозирано е пред ПдРС
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от “Агенция за
контрол за просрочени задължения“ ЕООД,гр.София против Л.Д.С.,което се основава
на сключен между посоченото физическо лице договор за паричен заем с „Вива
кредит“ ООД № 5510137/23.02.19г.Вземанията по този договор първоначалният кредитор е прехвърлил като
цедент на основание чл.99 ЗЗД по Рамков
договор за прехвърляне на парични задължения от 01.12.2016г.на
заявителя–цесионер изцяло с всички привилегии,обезпечения и принадлежности,за
което длъжникът бил уведомен по реда на чл.99 ЗЗД за извършената продажба.Към
заявлението е представен цитирания
Договор за паричен заем,видно от който на заемателката е предоставена в заем
паричната сума от 1500лв., с размер на погасителната вноска от 202,40лв., срок
на заема от 15 месеца, брой на вноски : 15,при фиксиран Годишен лихвен процент
(ГЛП) по заема – 40,31 % и Годишен процент
на разходите (ГПР) на заема: 409,49%.
С обжалваното разпореждане заявлението за
посочените претендирани вземания е отхвърлено
от заповедния съд на основание чл.411, ал.2, т.3 ГПК (Нова, ДВ, бр.100 от
2019г.,в сила от 24.12.2019г.),като е прието,че клаузите, уговарящи договорната лихва,процент на ГПР и неустойка
за неизпълнение на задължението в посочения размер,са неравноправни.Договорната
лихва, ведно с неустойката за неизпълнение заобикалят забраната на чл.19,ал.4 и
5 от ЗПК, като се явяват неравноправни на основание чл.143,ал.2,т.5 вр. с ал.1 от
ЗЗП.Наличието на евентуална неравноправна клауза сочи дължимост само на
главницата,а доколкото се твърди плащане на сумата от 532лв.по договора,съдът е
приел,че вземането за главница е изискуемо
не за пълния претендиран размер от 1500лв.,а само за 889,46лв.
С частната жалба
обжалваното разпореждане се оспорва като неправилно и необосновано.Оспорва се
изводът за неравноправен характер на процесните клаузи,което оспорване се
основава на разпоредбата на чл.143 ЗЗП,в който е транспонирана Директива 93/13
ЕИО от 05.04.1993г. относно даденото определение за неравноправна клауза в
договор,сключен с потребител,които положителни материални предпоставки следва
да са проявени кумулативно.
Настоящият състав на въззивния съд възприема становището, че с
разпоредбата на чл.143 от ЗЗП,към който изрично и пряко препраща чл.24 от ЗПК,е
уредена т.нар.генерална (обща) клауза за неравноправност на уговорките в
потребителските договори,вкл. и за потребителския кредит. Неравноправна клауза
в договор,сключен с потребител, представлява: 1/ всяка неиндивидуално
определена уговорка в негова вреда, която 2/ не отговаря на изискването за
добросъвестност и 3/ води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,при кумулативно
проявление на тези предпоставки.Клаузите се счита,че не са индивидуално
определени,когато са предварително изготвени от търговеца, респ.потребителят не
е имал възможност да влияе върху съдържанието им( арг.чл.146,ал.2 от ЗЗП);
уговорени са във вреда на потребителя,а именно накърняват уредени в закона
права на потребителя,респ. увреждат негови законни интереси (арг.чл.20 от ЗПК);
не отговарят на изискванията за добросъвестност, респ. на добросъвестната
търговска практика.В ЗЗП и ЗПК не се съдържа законово определение на понятието
“добросъвестност”,но от общите правила на гражданското право,уреждащи
изискванията за добросъвестност в преддоговорните отношения (чл.12от ЗЗД)
,тълкуването на действителната обща воля на страните при породено договорно
правоотношение (чл.20 от ЗЗД) и при изпълнение на действително възникнало
договорно задължение (арг. чл.63,ал.1 от ЗЗД),може да се изведе дефиниция за
използвания в ЗЗП термин “добросъвестност”, на чието изискване следва да
отговарят уговорките в договорите за потребление.Те трябва да са съответни на
установената и наложила се в съвременното общество нравствена норма на
честно,почтено поведение на всеки участник в гражданския и търговския оборот
при сключване и изпълнение на сделки за потребление,като чрез техните проявни
форми се изгражда понятието за добросъвестната търговска практика –съвкупност
от правила,определящи пазарното поведение,които произтичат от законите и обичайните
търговски отношения и не нарушават добрите нрави, не създават опасност за
изменение на икономическото поведение на средния потребител и са в противовес
на наложилите се нелоялни търговски практики,( които са забранени от Закона (
чл.68в от ЗПК)); уговорката да води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя,като тази несъразмерност е
значителна,когато е налице съществено несъответствие в насрещните престации на
страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност,както и в
несъответствие във възможността им да упражнят своите права за защита по
договора.В този смисъл,за да се обезпечат субективните права и законни интереси
на икономически по-слабата страна,“цената” на услугата,вкл. по договора за
кредит относно възнаградителната лихва,трябва последната да е уговорена ясно и
разбираемо за средния потребител,съгласно чл.147,ал.1 от ЗЗП, чрез
тяхната детайлизация в договора.
Действително
разпоредбата на чл.19,ал.1 от ЗПК определя съдържанието на годишния
процент на разходите по кредита да изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи ,(лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит).Наистина на следващо място с разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК е визирано, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,определена с
постановление на Министерски съвет на Република България.В настоящия случай към
момента на сключване на договора е действащо Постановление № 426 на МС от
18.12.2014г.за определяне размера на законната лихва по просрочени задължения (ДВ,
бр.106 от 23.12.2014г.,в сила от 01.01.2015г.),съобразно което би могло да се
приеме, че така определеният с договора
годишен процент на разходите от 49,50 % формално не надвишава петкратния
размер на законната лихва,при уговорен годишен лихвен процент в размер на 40.31%.
Действително не са налице императивни разпоредби в Закона по отношение
размера на възнаградителната лихва.Обаче в случая се касае за потребителски
договор по своята характеристика,който като такъв се ползва със засилена защита
по ЗЗП и ЗПК,като трайно се приема от съдебната практика, че максималният
размер на лихвата ( възнаградителна или такава за забава) следва да е
ограничен, а уговорка,предвиждаща възнаградителна лихва,надвишаваща трикратния
размер на законната лихва,(а за обезпечени кредити–двукратния размер на
законната лихва),противоречи на добрите нрави.В този смисъл Решение № 906/
30.12.2004г. по гр.д.№ 1106/2003 ВКС – II ГО, Решение № 378/ 18.05.2006г. по
гр.д.№ 315/ 2005г. на ВКС –II ГО, Решение № 1270/ 09.01.2009г. по гр.д.№ 5093/
2007г. на ВКС – II ГО, Определение № 901/ 10.07.2015г. по гр.д.№ 6295/ 2014г на
ВКС – IV ГО.
Настоящата инстанция намира тази съдебна
практика за актуална с оглед изложените по-горе съображения относно преценката
за добросъвестност, която макар и да касае търговска по смисъла на ТЗ сделка,
се ползва със засилена защита по ЗПП като вид потребителски договор,и я споделя.С
оглед на това се налагат правните изводи за неравноправност на процесните
клаузи,предмет на обжалваното разпореждане,предвиждащи значително оскъпяване на
предоставения паричен заем по процесния договор от 23.02.19г.Предпоставка за
значително оскъпяване на цената на финансовата услуга извън размера на
възнаградителната лихва е и неустоечната клауза по чл.4, ал.1 и съгласно ал.2
от договора, предвиждаща включване на размера на неустойката разсрочено към
месечните погасителни вноски, без наличие на яснота в т.8 от договора относно
включените компоненти в годишния процент на разходите, което създава обоснована
вероятност на неравноправност и на тази клауза.
Отделно от гореизложеното следва да се
отбележи,че в заповедно производство,по
повод на което се развива и настоящото въззивно производство,е достатъчна
констатацията за наличие на обоснована
вероятност относно неравноправност на клаузи по договора за паричния заем,
поради което доводите,свързани с приложението на ТР № 1 от 15.06.2010г. по
тълк.д.№ 1/2009г.,ОСТК на ВКС относно неустойката подлежат на разглеждане по
общия ред в исковото производство.
Що се касае до позоваването от жалбоподателя
на разпоредбата на чл.10а, ал.1 от ЗПК,следва да се отбележи,че същата е обща
разпоредба, предвиждаща възможността на кредитора да събира такси, свързани с
ДПК, но при изключване на хипотезата по чл.10а,ал.2 от ЗПК,която предвижда
забрана за събиране на такси,свързани с усвояване и управление на кредита.
По така изложените
съображения частната жалба се явява неоснователна,а обжалваното разпореждане като
правилно и законосъобразно следва да се потвърди.
Водим от горното и на основание чл.271, ал.1,
пр.I във връзка с чл.278, ал.4 ГПК, съдът
О П Р Е Д Е Л
И :
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане,обективирано
в Заповед № 260829/ 16.10.20г.,постановено по ч.гр.д.№ 13201/2020г.по описа на
Пловдивски районен съд,с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя в частта,
с която се претендира присъждане на сума за главница над уважения размер от
889,46лв.до претендирания такъв от 1421,46лв.,ведно със законната лихва върху
нея за периода 13.10.20г.до окончателното плащане; 383,70лв.– договорна
лихва,дължима за периода 25.03.19г.-18.05.20г.; 29,18лв.законна лихва от
19.05.20г.-25.09.20г.; 1608,39лв.-неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение,както и разноските над уважените
размери от 17,79лв.за държавна такса и над 50лв.юристконсултско възнаграждение
до пълните претендирани размери.
Определението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: