Р Е Ш Е Н И Е
№
град Разград, 03.07.2020 година
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД в публично съдебно заседание
на 08.06.2020 г., в състав:
Председател: Анелия Йорданова
Членове: Валентина Димитрова
Атанас Христов
при секретаря Небенур
Реджебова разгледа докладваното от съдия
Атанас Христов въззивно гражданско
дело № 24 по описа за 2020 година и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение /без номер/ от 26.11.2019 г. по гр.д № 1349/2019
г. по описа на РС - Разград, съдът е постановил следното:
ОСЪЖДА
„Рамарис“ЕООД, ЕИК ********* със седалище гр.София и адрес на управление район
Възраждане, ул.“Братя Миладинови“№ 12А ДА ЗАПЛАТИ на С.М.Х., ЕГН ********** с
адрес ***
- сумата
1 669,24 лв. /хиляда шестстотин
шестдесет и девет лева и двадесет и четири стотинки/ брутно трудово
възнаграждение за месеците януари, февруари, март и април 2018 г. от които
чиста сума за получаване 1299,50 лв. /хиляда двеста деветдесет и девет лева и
петдесет стотинки/, ведно със законната лихва от 15.07.2019 г. до
окончателното изплащане на сумата,
- сумата 100 лв. /сто лева/ обезщетение за
забава на трудовото възнаграждение, считано от датата на изискуемостта на всяко
месечно плащане до 15.07.2019 г.,
- сумата
150 лв.
/сто и петдесет лева/ брутно обезщетение за неползван платен годишен
отпуск, от които чиста сума за получаване 135,08
лв. /сто тридесет и пет лева и осем стотинки/, ведно със законната лихва от
15.07.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.
- сумата 17,21 лв. /седемнадесет лева и двадесет и
една стотинки/ обезщетение за забава на обезщетението за неползван платен
годишен отпуск, считано от 12.04.2018 г. до 15.07.2019 г.,
- както и 300 лв. /триста лева/ за направените по делото разноски за
адвокатско възнаграждение
и отхвърля
исковете за заплащане на трудово възнаграждение и за обезщетение за забава
върху обезщетението за неползван платен годишен отпуск до предявения размер
като неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА „Рамарис“
ЕООД, ЕИК ********* със седалище гр.София и адрес на управление район
Възраждане, ул.“Братя Миладинови“№ 12А ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Районен съд
Разград държавна такса в размер на 201,98 лв. /двеста и един лева и деветдесет и осем
стотинки/, както и сумата 150 лв.
/сто и петдесет лева/ за направените по делото разноски.
Недоволен от това решение в осъдителната част останал
ответникът „Рамарис“ ЕООД, който чрез пълномощника си адвокат Петя Занкова от АК – Разград го обжалва. Моли
в осъдителната част решението да бъде отменено като неправилно и
незаконосъобразно, като вместо него бъде постановено решение, с което исковите
претенции бъдат отхвърлени. Сочи че
връчения и препис от първоинстанционното решение по реда на чл. 7, ал.2 ГПК е
без номер на решението. Излага подробни съображения, че пороците относно
номерирането на решението водят до съмнение за проведеното съдебно
производство. Сочи, че липсвала конкретизация на това как е формиран общия
претендиран размер на трудовото възнаграждение, както и периода за който се
претендира обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Излага подробни
съображения.
В
срока по чл. 263, ал.1 ГПК, другата страна - С. М.Х.,
чрез пълномощника си адв. Марин Радоев Маринов от АК - Разград, депозира
отговор на жалбата. Намира жалбата за допустима, но неоснователна и моли
решението да бъде потвърдено. Намира възраженията в жалбата за неоснователни.
Претендира разноски.
В открито съдебно заседание, при редовност
в призоваването, за въззивника се явява пълномощника му - адв. Петя Занкова от АК – Разград. Твърди, че ако се приеме, че ищцата има
неполучено трудово възнаграждение, то същото е само за месец март 2018г., и то
само до 8 март. Моли да бъдат редуцирани разноските, които са присъдени с
обжалваното решение. Излага подробни съображения. Сочи, че не претендират
разноски за въззивната инстанция.
В открито съдебно заседание, при редовност
в призоваването, въззиваемата страна не се явява. Явява се пълномощникът й
адвокат Марин Радоев Маринов от АК – Разград, който поддържа отговора на
въззивната жалба и излага подробни съображения за неоснователност на жалбата.
Сочи, че не претендира разноски за въззивната инстанция.
Решението в отхвърлителните части е влязло
в сила като необжалвано.
Въззивната жалба е допустима - подадена е
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна
в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно
обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е частично
основателна.
Съдът след преценка по реда на въззивното
производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото
доказателства, намира следното:
При служебна проверка на обжалваното
решение по реда на чл. 269 ГПК, съдът намира, че
същото е валидно и допустимо в обжалваните части, но частично неправилно.
Предявени са обективно кумулативно съединени
искове с правно основание:
-
чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на трудово
възнаграждение за периода 01.01.2018 г. – 12.04.2018 г. за сумата общо 1 670
лв.;
-
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 128, т.2 КТ за заплащане на
мораторна лихва върху главницата по чл. 128, т.2 КТ в размер на 100 лв. от датата на изискуемостта на
всяко месечно плащане /края на месеца, за който се дължи/ до датата на
депозиране на исковата молба – 15.07.2019г.;
-
чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение
за неизползван платен отпуск за периода на трудовото правоотношение 2017/2018г.
за сумата от 150 лв.;
-
чл. 86, ал.1 ЗЗД, чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на
мораторна лихва върху главницата чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 20 лв. за
периода от 12.04.2018г. до датата на депозиране на исковата молба –
15.07.2019г.
По иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и по иска чл. 86, ал.1 ЗЗД във вр. чл. 128, т. 2 КТ:
Съгласно разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ работодателят е
длъжен да плаща в уговорените срокове на работника или служителя уговореното
трудово възнаграждение за извършената работа.
Възникването на спорното материално право,
предмет на иска по чл. 128, т. 2 КТ, за заплащане на
трудово възнаграждение предполага в обективната действителност да са се
осъществили следните юридически факти: 1/ наличие на валидно и действащо през
процесния период трудово правоотношение между страните по делото; 2/ уговорка
за заплащане на трудово възнаграждение в определени размер и срок; 3/ реално
изпълнение на задължението на работника да полага труд в полза на работодателя
през релевантния период, доказването на които факти, съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК е в тежест на ищеца,
тъй като именно от тези положителни факти той черпи за себе си изгодни правни
последици. В тежест на ответника е да докаже, че е погасил задължението / вкл.
чрез плащане/ за заплащане на трудово възнаграждение на ищеца за претендирания
период.
Липсва спор между страните, че между
ищцата и ответника е сключен на 19.09.2017 г. трудов договор, с постъпване на
работа на 20.09.2017г. Със заповед на ответника от 18.04.2018г. трудовото
правоотношение е прекратен считано от 12.04.2018г., на осн. чл. 325, ал.1, т.1 КТ - по взаимно
съгласие /л.29-30, 33-34 РС/. Липсва спор за размера на договореното трудово
възнаграждение в чл. 1, т.3 и т. 4 от Трудовия договор /л. 29-30 РС/. Видно от чл.1, т.6, изр.1 от Трудовия договор
между страните, е че изплащането на дължимото трудово възнаграждение се
извършва в срок до 15-то число на следващия месец, за който се отнася
възнаграждението /л. 29-30 РС/.
По въпроса до кога ищцата е престирала работната си сила.
Спори се относно обстоятелството до кога
ищцата е престирала работната си сила. Ищцата твърди, че е престирала работната
си сила до прекратяването на трудовото правоотношение – 12.04.2018г., а ответникът
в отговора на исковата молба сочи, че трудовото правоотношение с ищцата е било
прекратено „след двуседмично
неоснователно отсъствие от работното място“.
Трудовият договор е особен вид възмезден
договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации по
него – от страна на работника или служителя – предоставяне на работодателя на
работната си сила, от страна на работодателя – заплащането на трудово
възнаграждение, представляващо цената на работната сила. Работникът или
служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и то точно и
добросъвестно /в пълен обем, срочно, с влагане на необходимите знания, умения и
сръчности, съобразно технологичните изисквания, с желание възложената работа да
бъде изпълнена/ – чл. 124 и 125 КТ, като работодателят му
дължи уговореното трудово възнаграждение за извършената работа – чл. 128 КТ. При непрестирането на
работна сила право на трудово възнаграждение съществува само в случаите, когато
това не се дължи на виновно поведение на работника или служителя, а именно: при
неизпълнение на трудовите норми /чл. 266, ал. 1 КТ/, при престой и
производствена необходимост /чл. 267 КТ/, при производство на
некачествена продукция /чл. 268, ал. 3 КТ/ – в този смисъл постановените
в производството по реда на чл. 290 ГПК Решение
№ 171 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 843/2012 г., IV г. о., ГК и Решение
№ 376 от 21.11.2011 г. на ВКС по гр. дело № 329/2011 г., III г. о., ГК, както и Определение № 412 от 9.05.2019 г. на
ВКС по гр. д. № 1010/2019 г., IV г. о., ГК.
Пред въззивната
инстанция бяха разпитани, на осн. чл. 266, ал.3 ГПК, в качеството им свидетели
лицата С. Адем И. и Никола Петров Н. – работници на ответника /л. 80 ОС/. Свидетеля И. сочи, че
ищцата е работила при ищеца до м. април 2018г. На 08.03.2018г. празнували във
фирмата, като и ищцата била на празненството. След 08.03.2018г. дошла на
работа, после пак отсъствала. Ищцата била болна, а имала и семейни проблеми. Свидетелят
не сочи, на коя дата ищцата последно е полагала труда си при ищеца. Обяснява
начина на изплащане на възнагражденията при ищеца. Свидетелят Н. също сочи, че
ищцата е работила при ответника до към края на м. март 2018г. Също обяснява
начина на изплащане на възнагражденията при ищеца.
В подадения
Сигнал от ищцата до Дирекция Инспекция по труда – Разград от 14.11.2018г. /л.47
РС/, ищцата се оплакала, че не е получила възнаграждение за положен труд през
периода от 01.01.2018г. до 26.03.2018г. включително, а ответникът
не признал и не й изплатил представения последен болничен лист за периода от
26.03.2018г. до 30.03.2018г. Т.е. в подадения Сигнал през м. ноември 2018г.
ищцата не е заявила, че за м. април 2018г. работодателят й дължи трудово възнаграждение,
а само за предходните три месеца. При изслушването й пред РС по реда на чл.
176 ГПК, ищцата изрично сочи: „Бях на
работа до края на месец март.“ /л.94 РС/. Разпитаните пред
въззивната инстанция свидетели И. и Н.
също сочат, че ищцата е ходила работа при ответника до към края на м. март 2018г. /л.80 ОС/. В приетите от
РС присъствени форми за отчитане явяването и неявяването на работа при
ответника за периода януари – април 2018г. /л. 59-62 РС/ е посочено, че ищцата
се е явявала редовно на работа последно на 23.03.2018г., следващите два дни –
24 и 25 /събота и неделя/ са били почивни дни, а от 26.03.2018г. до
30.03.2018г. вкл., ищцата е била в болнични, като следващия ден – 31.03.2018г.
/събота/ е бил почивен ден. След дата 23.03.2018г. липсва отразяване на
явяване на ищцата на работа при
ответника.
В разглеждания случай ищцата не е
ангажирала каквито и да било доказателства в подкрепа на твърденията си,
обуславящи спорното право, че реално е престирала труд до прекратяване на
трудовото правоотношение на 12.04.2018г. Доказването в тази насока е следвало
да бъде главно и пълно. Ответникът, който не носи доказателствената тежест, е
провел успешно насрещно доказване, което може да бъде непълно /при което се
създава вероятност в съществуването или не на дадени факти и обстоятелства/.
Предвид
горецитираните доказателства, съдът приема че ищцата е престирала работната си
сила до 25.03.2018г., като за периода 26.03.2018г. – 30.03.2018г. е била в
отпуск поради временна неработоспособност /последното
се признава както от ищцата в сигнала до ДИТ – Разград, така и от ответника в
изготвената от него присъствена форма за м. март 2018г./.
Следователно при приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест – чл. 154, ал. 1 ГПК, съдът приема, че
твърдените от ищцата факти – че е престирала труда си и през периода от 01.04.2018г.
до прекратяването на трудовото правоотношение на 12.04.2018г., не са се
осъществили в обективната действителност, поради което следва да се отхвърли
предявените иск по чл. 128, т. 2 КТ за трудово
възнаграждение за този период, респективно и иска за мораторна лихва върху
трудовото възнаграждение за този период, на осн. чл. 86, ал.1 ЗЗД.
По спора дали ответникът е изплатил на ищцата
трудово възнаграждение за периода януари
– март 2018г., както и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.
Съгласно чл. 270, ал. 3 КТ изпълнението на
произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на
дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или
посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков
превод по влог на работника. Когато изпълнението на задължението за изплащане
на дължимото трудово възнаграждение е удостоверено чрез подпис във ведомостта
не възникват никакви съмнения за основанието, на което работникът или
посоченото от него лице е получило плащането. Такива съмнения не възникват и когато
основанието за плащането е посочено изрично в нареждането за банков превод или
разписката. Когато обаче в нареждането за банков превод или разписката не е
посочено основанието за плащане, в тежест на получилия плащането е да докаже
неговото основание, иначе полученото подлежи на връщане като дадено без
основание. Когато в документа за плащане не е посочено основанието и длъжникът
заявява, че с плащането е погасил определено свое задължение, в тежест на
кредитора е да докаже съществуването на друго основание за плащане (т. е.
съществуването на повече негови вземания) и погасяването им в различен ред
съгласно чл. 76 ЗЗД.
Разписката е нарочно съставен
свидетелстващ документ, който материализира извънсъдебното признание на автора
(лицето, което я е подписало), че той е получил нещо от посоченото в разписката
лице. Ведомостта и платежното нареждане също са нарочно съставени документи,
удостоверяващи плащане.
Във връзка с доказването на плащането се
поставят още въпросите, когато законът урежда изискване за доказване на
определени обстоятелства с писмен документ, изисква ли това съставянето на
нарочен документ за удостоверяване на съответните обстоятелства и изключена ли
е възможността същите обстоятелства да се доказват с други доказателствени
средства?
Когато законът урежда изискване за
доказване на определени обстоятелства с писмен документ, това не изключва
възможността съответните обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ.
Доказването с нарочен документ е улеснено, тъй като от предполагаемото
намерение на неговия автор и предполагаемите обстоятелствата, при които е
съставен нарочният документ може да се направи обоснован извод, че съдържащото
се в него изявление за знание съответства на обективната действителност, т. е.
е вярно. Разбира се, винаги може да се доказва, че действителното намерение на
автора на документа и обстоятелствата, при които той е съставен са различни, т.
е. че съдържащото се в него изявление за знание не съответства на обективната
действителност, т. е. е невярно. При случайния документ намерението на автора
да удостовери истинни обстоятелства не се предполага, такова намерение трябва
да бъде изведено от съдържанието на документа или от обстоятелствата при които
е издаден (напр. едно писмо на син до родителите му, че "са му върнати
всички заеми, които той необмислено е дал на приятели" няма значението на
разписки, издадени на всеки от неговите длъжници).
Законодателят може да ограничи
възможността за доказване на определени обстоятелства със свидетели. Такова
ограничение може да бъде уредено по два равностойни начина - чрез забраната
съответните обстоятелства да бъдат доказвани чрез разпит на свидетели или чрез
уреждането на писмена форма за доказване. Ограничението на свидетелските
показания обаче никога не е абсолютно, те стават допустими, ако документ
е съставен, но той е изгубен или унищожен не по вина на страната, която има
тежестта да докаже обстоятелствата. В този случай със свидетели се доказва
съществуването на документа към определен момент, неговото най-общо или
по-точно съдържание, както и обстоятелствата, които са били удостоверени в
него.
Ограничаването на свидетелските показания
и равнозначното му изискване за писмена форма за доказване на определени
обстоятелства не изключват допустимостта на други доказателствени средства,
каквито са съдебното и извънсъдебното признание (първото може да бъде
установявано с всички доказателствени средства, а второто в съдебния протокол),
веществените доказателства, огледа и освидетелстването, заключенията на вещи
лица.
Писмената форма за валидност се отнася за
волеизявленията, поради което свързаните с нея правни въпроси не се обсъждат.
Изброяването в чл. 270, ал. 3 КТ на доказателствата, с
които се доказва плащането на трудово възнаграждение е примерно. То не изключва
възможността плащането да бъде доказано с всички, допустими по ГПК
доказателствени средства. Така и постановеното в производството по реда на чл.
290 ГПК Решение № 131 от 12.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 131/2018 г., IV г. о.,
ГК.
Видно от
заключението на назначена пред РС графическа експертиза, което настоящата инстанция
приема за
пълно, ясно, обосновано и правилно, е че
саморъчните подписи в платежните ведомости за м. януари, за м.февруари, за
м. март и за м. април 2018 г. не са изпълнени от ищцата С.М.Х. /л.
86-89 РС/.
Други писмени
доказателства за заплатени суми от страна на ответника в полза на ищцата,
ответникът не е представил, въпреки че той носи доказателствената тежест по чл.
154, ал.1 ГПК относно обстоятелството че е изплатил сумите по чл. 128, т.2 и чл. 224 КТ. Тъй
като в случая не се касае за съставен документ, който е изгубен или унищожен не
по вина на ответника, то се явяват и недопустими свидетелски показания за
доказване на извършеното плащане.
Ето защо, съдът
намира за недоказано възражението на ответника, че е изплатил на ищцата
трудовите възнаграждения за периода януари – март 2018г. по чл. 128, т.2 КТ,
както и обезщетението за неизползван отпуск по чл. 224 КТ.
Относно размера на сумите на исковете по чл. 218,
т.2 КТ и чл. 224 КТ.
Пред въззивната инстанция бе назначена
съдебно икономическа експертиза /л. 70-73 ОС/. Съдът приема допълнителното
заключение /изготвено след съобразяване
заключението на графическата експертиза от първата инстанция, съгласно което
подписите в платежните ведомости за процесния период не са изпълнени от ищцата/,
като пълно, ясно, обосновано и правилно.
Съгласно същото:
|
месец |
бруто |
нето |
период лихва |
размер лихва |
|
януари |
525.3 |
407.62 |
16.02.2018-15.07.2019 |
58.31 |
|
февруари |
525.3 |
407.62 |
16.03.2018-15.07.2019 |
55.14 |
|
март |
400.23 |
302.98 |
16.04.2018-15.07.2019 |
38.39 |
|
април |
165.88 |
128.72 |
16.05.2018-15.07.2019 |
15.23 |
|
1616.71 |
1246.94 |
167.07 |
1. Общия
размер на трудовото възнаграждение на ищцата за периода от 01.01.2018г. –
12.04.2018г.
- бруто – 1 616.71
лв.
- нето – 1 246.94 лв.
2. Размерът на мораторната лихва върху нетното
възнаграждение по т.1 е 167.07 лв.
3. Налице е
неизползван от ищцата платен годишен отпуск 10 дни за периода от септември
2017г. до април 2018г.
Брутното
обезщетение за него /чл.224, ал.2 КТ/ е в размер на 250.14 лв.
Нетното обезщетение за него /чл.224, ал.2 КТ/ е в размер на 225.13 лв.
4. Размерът на мораторната лихва върху главницата по т.3 за нетно
обезщетение е в размер на 28.77 лв.
Горепосочените суми за трудово
възнаграждение са изчислени от вещото лице, което е приело за край на периода за
който се дължи трудово възнаграждение - 12.04.2018г. – датата на прекратяване
на трудовото правоотношение. Както по - горе се посочи, настоящия съдебен
състав приема, че ищцата е престирала труда си до края на м. март 2018г.,
поради което от посочените от вещото лице суми за главница за трудово
възнаграждение и мораторна лихва, следва да се приспаднат тези за м. април
2018г., тъй като за този месец ищцата не е престирала труда си, поради и което
не й се следва трудово възнаграждение за това време. За това приспадане не са
необходими специални знания.
Ето защо, след горецитираното
преизчисляване се установява, че:
1. Общия размер на трудовото
възнаграждение на ищцата за периода от 01.01.2018г. – 31.03.2018г., е :
- бруто
- 1 450.83 лв. /от посочените от
вещото лице 1 616.71 лв. се приспада брутното трудово възнаграждение за м.
април 2018г. в размер на 165.88 лв./,
- нето – 1 118.17 лв. /от посочените от вещото лице 1 246.94 лв. се
приспада нетното трудово възнаграждение за м. април 2018г. в размер на 128.72
лв./.
2. Размерът на мораторната лихва върху
нетното възнаграждение по т. 1 е 151.84 лв. /от
посочените от вещото лице 167.07 лв. се приспада мораторната лихва върху
нетното трудовото възнаграждение за м. април 2018г. в размер на 15.23 лв./.
Предвид изложеното, предявеният иск по чл. 128, т. 2 КТ е основателен и доказан
до размера на сумата 1 450.83 лв. - бруто, респективно
сумата 1 118.17 лв. – нето. За разликата над тези суми,
първоинстанционното решение следва да се отмени, а исковите претенции следва да
се отхвърлят като неоснователни и недоказани.
С оглед настъпилата забава на плащането, предявеният
иск по чл. 86, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. чл. 128, т. 2 КТ, се явява основателен и
доказан до размера на сумата от 151.84
лв. Тъй като ищцата е претендирала
само 100.00 лв., то решението, с
което искът е уважен в размер на 100.00 лв. следва да се потвърди.
По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ.
Според нормата на чл. 224, ал. 1 КТ при прекратяване на
трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично
обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е
погасено по давност.
Обезщетението се изчислява по реда на чл. 177 КТ към деня на
прекратяването на трудовото правоотношение – от начисленото при същия
работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен
месец, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни
дни /чл. 224, ал. 2 вр. с чл. 177, ал. 1 КТ/.
Следователно основателността на предявения
иск по чл. 224, ал. 1 КТ е обусловена от
кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ да е прекратено трудовото
правоотношение между страните; 2/ работникът или служителят да не е използвал
полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването
или за предходни години.
Съобразно правилото за разпределение на
доказателствената тежест по чл. 154 от ГПК, съгласно която норма
всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания, в
тежест на ищеца е да установи по реда на пълното и главно доказване основанието
и размера на предявеното вземане. Ответникът следва да докаже релевираните от
него правоизключващи, правоотлагащи и прапогасяващи възражения.
В конкретния случай ищцата основава
претенцията си на качеството й на кредитор на вземане, представляващо парично
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Основателността на този иск е
обусловен от доказване от страна на ищеца на следните кумулативни предпоставки:
прекратяване на трудовото правоотношение; размер /брой работни дни/ на
полагащия се платен годишен отпуск за съответния период по години; размер /брой
работни дни/ на ползвания от ищцата платен годишен отпуск за същия период /с
оглед определяне на остатъкът от неизползвания платен годишен отпуск, за който
се дължи парично обезщетение/ и размер на обезщетението. Доказването на отрицателни
фактически твърдения /каквито са твърденията на ищеца за неизползван платен
годишен отпуск/ може да се извърши чрез съвкупност от положителни факти
/индиции/, които са основа за доказателствени изводи относно отрицателния факт.
Както вече се посочи, съгласно
заключението на СИЕ:
Налице е неизползван от ищцата платен годишен отпуск 10 дни за периода от септември 2017г. до април 2018г.
Брутното обезщетение за него /чл.224, ал.2 КТ/ е в размер на 250.14 лв.
Нетното обезщетение за него /чл.224, ал.2 КТ/ е в размер на 225.13 лв.
Размерът на мораторната лихва върху главницата за нетно обезщетение е в размер на 28.77 лв.
Въпреки, че ответникът е бил задължен изрично от съда да представи заверени
преписи от молбите на ищцата за ползване на платен годишен отпуск, както и
заповедите за разрешаване на използването му, то ответникът не представил
такива, независимо от предупреждението за последиците по чл. 161 ГПК. Ето защо, с оглед
нормата на чл. 161 ГПК, съдът приема, че действително е налице неизползван
платен годишен отпуск от 10 дни, нетното обезщетение за което е в размер на
225.13 лв., както е посочено и в горепосоченото заключение на СИЕ.
Първоинстанционният съд е присъдил такова в размер на 135.08 лв., като предвид
липса на жалба в отхвърлителната част, решението следва да се потвърди в
осъдителната част.
По иска с правно основание чл. 86, ал.1 във вр. с чл. 224, ал. 1 КТ.
Отговорността на работодателя за заплащане
на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ (обезщетение по раздел
трети от КТ) е договорна. Тя се поражда в рамките на конкретно трудово
правоотношение, при наличието на трудов договор, поради което обезщетението не
може да се търси на основание непозволено увреждане, тъй като договорната
отговорност изключва деликтната. Затова е неприложима разпоредбата на чл. 84, ал.
3 ЗЗД, относно началният момент за присъждане на лихва.
Задължението за обезщетение е парично и
поради договорния характер на отговорността на работодателя и липса на уредба в
Кодекса на труда относно началната дата, от която се дължи лихва върху обезщетението се
прилагат общите правилата на ЗЗДог. относно неизпълнение
на задълженията. При безсрочните
задължения длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора.
Вземането за обезщетение, в случая по чл. 224, ал. 1 КТ, макар да става изискуемо от деня на прекратяване на
трудовото правоотношение, с оглед неговия характер - парично и безсрочно в
рамките на една договорна отговорност, съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД е нужна покана
на кредитора. Когато липса покана,
лихвата се дължи от деня, в който е предявен искът. В този смисъл Тълкувателно решение № 3/19.03.1996 г. по гр. д. № 3/95 г. на ОСГК на ВС.
Така и постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение №
208 от 28.12. 2015 г. гр.д.№ 6566/2014 г. на ВКС, ІІІ, г.о., ГК, както и Определение № 901 от 10.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 376/2010 г., III г.
о., ГК.
Ищцата, която носи доказателствената
тежест по чл. 154, ал.1 ГПК, не представя доказателства за такава покана. Ето
защо, решението в частта му, с която ответникът е осъден да заплати на ищцата
сумата от 17.21 лв. представляваща обезщетение за забава на обезщетението за
неползван платен годишен отпуск, считано от 12.04.2018 г. до 15.07.2019 г.
следва да се отмени, а искът следва да се отхвърли като неоснователен и
недоказан.
По възражението в жалбата за нередовност на исковите претенции.
Съдът намира, че исковите претенции са
били индивидуализирани в достатъчна степен, поради и което не са налице
сочените от жалбоподателя пороци в исковата молба.
По възражението в жалбата за опороченост на първоинстанционното решение предвид
пропуските при номерирането му.
Съдът не оценява като съществен допуснатия
порок относно номерирането на обжалваното решение.
По разноските и държавните такси:
Решението следва да бъде отменено и в
частта, с която е осъден ответника да заплати по сметка на Районен съд –
Разград държавна такса за разликата над 151.98 лв. до пълния присъден
размер от 201.98лв., както и в частта, с която са присъдени разноски в полза на
ищеца над сумата 263.01 лв. до пълния присъден размер от 300.00 лв.
На въззивника – ответник следва да се
присъдят разноски в размер 36.98 лв. – разноски пред първата инстанция,
съобразно отхвърлените претенции, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
На страните не се присъждат разноски направени
пред въззивната инстанция, предвид изричното изявление в о.с.з., че такива не
се претендират.
Така мотивиран, съдът, на осн. чл. 271 ГПК,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение /без номер/ от 26.11.2019
г. по гр.д № 1349/2019 г. по описа на РС - Разград, в ЧАСТТА, с която е осъден "РАМАРИС“
ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София 1000
район Възраждане, ул. „Братя Миладинови“ No 12 А, с управител С.Р.Х.ДА ЗАПЛАТИ
на С.М.Х., ЕГН ********** с адрес ***, следните суми:
-
по иска с правно основание чл. 128, т.2 КТ във вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД – за разликата над сумата 1 450.83
лв. до присъдения размер от 1 669,24
лв. брутно трудово възнаграждение, както
и за разликата над 1 118.17 лв.
до присъдения размер от 1 299.50 лв. като чиста /нетна/ сума за получаване, ведно със законната лихва от
15.07.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, както относно
присъденото трудово възнаграждение за месец април 2018г.,
-
по иска с правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 224 КТ, сумата 17,21 лв. /седемнадесет лева и
двадесет и една стотинки/ - обезщетение за забава на обезщетението за неползван
платен годишен отпуск, считано от 12.04.2018 г. до 15.07.2019 г.,
-
на осн. чл. 78, ал.1 ГПК, за разликата над сумата 263.01 лв.,
до присъдения размер от 300.00 лв. за направени по делото разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение,
както и в ЧАСТТА, с която е осъден „РАМАРИС“ЕООД,
ЕИК ********* да заплати по сметка на
Районен съд – Разград държавна такса за разликата над сумата 151.98 лв. до пълния присъден размер от 201.98
лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от С.М.Х., ЕГН **********
с адрес *** срещу "РАМАРИС“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:
гр. София 1000, район Възраждане, ул. „Братя Миладинови“ No 12 А, с управител
Славина Радославова Христова, искови претенции както следва:
-
по иска с правно основание чл. 128, т.2 КТ във вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД – за разликата над сумата 1 450.83
лв. до присъдения размер от 1 669,24
лв. брутно трудово възнаграждение, както
и за разликата над 1 118.17 лв. до присъдения размер от 1 299.50
лв. като чиста /нетна/ сума за
получаване, ведно със законната лихва от 15.07.2019 г. до окончателното
изплащане на сумата, на осн. чл. 128, т.2 КТ във вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД, както
относно иска за присъденото трудово възнаграждение за месец април 2018г.,
-
иска с правно на осн. чл. 86, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 224 КТ, сумата 17,21 лв. /седемнадесет лева и
двадесет и една стотинки/ обезщетение за забава на обезщетението за неползван
платен годишен отпуск, считано от 12.04.2018 г. до 15.07.2019 г.,
-
на осн. чл. 78, ал.1 ГПК, за разликата над сумата 263.01 лв.,
до претендирания размер от 300.00 лв. за направени по делото пред
първоинстанционния съд разноски за заплатено адвокатско възнаграждение,
като НЕОСНОВАТЕЛНИ И НЕДОКАЗАНИ.
ПОТВЪРЖДАВА Решение /без номер/ от
26.11.2019 г. по гр.д № 1349/2019 г. по описа на РС – Разград, в останалата осъдителна
част.
ОСЪЖДА С.М.Х., ЕГН ********** с адрес ***
ДА ЗАПЛАТИ на „РАМАРИС“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:
гр. София 1000, район Възраждане, ул. „Братя Миладинови“ No 12 А, с управител С.Р.Х.,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК:
- сумата 36.98 лева - разноски за първата инстанция, съразмерно с
отхвърлената част от исковите претинции.
Решение /без номер/ от 26.11.2019 г. по
гр.д № 1349/2019 г. по описа на РС – Разград в отхвърлителната част е влязло
в сила, като необжалвано.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване, на осн. чл. 280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.
ДГ