№ 20802
гр. С, 18.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА
при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело №
20221110126646 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
„АКПЗ” АД с ЕИК ****** е предявило по реда на чл.422, ал.1 ГПК, положителни
установителни искове с правна квалификация чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, против Д. Г. А. с ЕГН: **********, с адрес гр. С, ул.
„РП“ № 12, вх. А, ап. 107, за установяване дължимост на сумата от 1483,13 лв.,
представляваща главница по Договор за стоков кредит № 516365/25.01.2020 г., сключен
между длъжника и "Банка ДСК" АД, които вземания са прехвърлени от „Банка ДСК“ АД на
заявителя с приложение №1.1 от 02.10.2020 г. към Договор за покупко-продажба на вземания
(цесия) от 17.06.2020 г., ведно със законната лихва от 15.11.2021 г. до изплащане на
вземането, договорна възнаградителна лихва в размер на 402,86 лв. за периода от 25.02.2020
г. до 02.10.2020 г. и мораторна лихва в размер на 196,92 лв. за периода от 26.02.2020 г. до
22.10.2021 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК от 14.01.2022 г. по ч.гр.д.№ 65078/2021 г. по описа на СРС, 118 състав,
евентуално съединени с осъдителни искове с правна квалификация чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД,
вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати
на ищеца сумата от 1483,13 лв., представляваща главница по Договор за стоков кредит №
516365/25.01.2020 г., сключен между длъжника и "Банка ДСК" АД, които вземания са
прехвърлени от „Банка ДСК“ АД на заявителя с приложение №1.1 от 02.10.2020 г. към
Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 17.06.2020 г., ведно със законната
лихва от 15.11.2021 г. до изплащане на вземането, договорна възнаградителна лихва в
размер на 402,86 лв. за периода от 25.02.2020 г. до 02.10.2020 г. и мораторна лихва в размер
на 274,50 лв. за периода от 26.02.2020 г. до 18.05.2022 г.
Претендира разноски в заповедното производство и разноски в исковото производство.
Ищцовото дружество твърди, че с процесния договор "Банка ДСК" АД е предоставило
на ответницата стоков кредит в размер на 1483,13 лв, за закупуване (заплащане) на стоки
или услуги, предлагани от „Технополис България“ ЕАД, като ответницата се задължила да
върне получената сума ведно с уговорената възнаградителна лихва на 24 месечни
погасителни вноски, 23 от които в размер на 90,42 лв., а последната – на стойност 90,47 лв.,
1
с падеж на първата погасителна вноска – 25.02.2020 г. и на последната – 25.01.2022 г.
Поддържа, че в съответствие с разпоредбите на сключения договор е начислена лихва за
забава за периода от 26.02.2020 г. до 22.10.2021 г. в общ размер от 196,92 лева. Твърди, че
ответницата не е заплатила дължимите суми по процесния договор за стоков кредит. Сочи,
че срокът на договора е изтекъл на падежа на последната погасителна вноска, а именно
25.01.2022 г.
Поддържа, че вземанията били прехвърлени от първоначалния кредитор на „АКПЗ“
ООД /ищец към датата на депозиране на исковата молба/ с Приложение №1.1 от 02.10.2020 г.
към Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 17.06.2020 г. Въз основа на
упълномощаване от страна на „Банка ДСК“ АД прилага към исковата молба уведомление за
извършеното прехвърляне на вземанията. Претендира, че с връчването на уведомлението
ведно с исковата молба по настоящото производство длъжникът следва да се счита уведомен
за цесията. В условията на евентуалност, в случай, че бъдат отхвърлени установителните
искове по отношение на непадежиралите към датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК вноски по
договора за стоков кредит, предявява на същото правно основание осъдителни искове за
осъждане на ответницата да му заплати посочените по-горе суми.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответницата, чрез
назначения й особен представител – адв. Д., с който предявените искове се оспорват като
недопустими и неоснователни. Твърди нищожност на процесния договор за стоков кредит,
както и на твърдяната цесия. Оспорва ответницата да е подписала представените документи,
както и да е получила процесната сума и стоката, за чиято стойност е сключен договорът.
Релевира възражение за погасяване по давност на претендираните с исковата молба суми
поради изтичане на приложимия спрямо тях кратък тригодишен давностен срок. Счита, че
ищецът не се явява надлежен кредитор на ответницата по процесното правоотношение,
доколкото цесията не е била съобщена на длъжника. Оспорва претендираните с исковата
молба вземания да са били надлежно прехвърлени от първоначалния кредитор на ищеца.
Оспорва вземанията да са станали предсрочно изискуеми, както и да е била уведомена за
това. Оспорва исковете и по размер. Твърди, че не е предоставена необходимата
преддоговорна информация, клаузите в договора за стоков кредит не са индивидуално
уговорени, едностранно са начислявани суми за такси и комисиони без съгласието и
знанието на ответницата. Счита, че процесният договор съдържа неравноправни клаузи.
Сочи, че текстът на договора не е изписан на изискуемия от закона шрифт 12, не е
представен погасителен план на потребителя, а в договора не се съдържа информация за
размера и условията, при които се начислява наказателна лихва. Твърди, че доколкото
размерът на ГЛП по договора надвишава максимално допустимия размер, клаузата, с която
се уговаря възнаградителна лихва е нищожна. Оспорва като недължима начислената
застрахователна премия. Моли за отхвърляне на исковете.
Съдът, като взе предвид предявените искове, възраженията срещу тях и
доказателствата по делото, намира следното от фактическа и правна страна:
Предмет на делото са искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9
ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД за установяване по реда на чл. 422 ГПК
съществуването в полза на ищеца на вземания за главница, възнаградителна лихва и
обезщетение за забава по договор за кредит.
По заявление от 15.11.2021 г., депозирано от АКПЗ“ ООД, е издадена заповед за
изпълнение на парично вземане по реда на чл. 410 ГПК, с която е разпоредено на длъжника
да заплати на заявителя процесните суми. Поради връчване на заповедта в условията на чл.
47, ал. 5 ГПК съдът е указал на заявителя, че може да предяви иск относно вземането си в
едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса. Указанията на съда са надлежно
съобщени на заявителя, като настоящите искове са предявени в указания срок за
установяване дължимостта именно на вземанията, за които е издадена заповедта за
2
изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, поради което се явяват допустими и следва да бъдат
разгледани по същество.
В случая ищецът претендира вземания спрямо ответницата, които твърди да са
възникнали въз основа на Договор за стоков кредит № 516365/25.01.2020 г., сключен между
ответницата и "Банка ДСК" АД. Поддържа да е кредитор на вземанията с оглед
прехвърлянето им от „Банка ДСК“ АД с приложение №1.1 от 02.10.2020 г. към Договор за
покупко-продажба на вземания (цесия) от 17.06.2020 г.
По възражение на особения представител на ответника е открито производство по чл.
193, ал. 1 ГПК по оспорване на автентичността на документа. Вещото лице по изслушаната
съдебно-почеркова експертиза дава заключение, че поради липса на отразени признаци на
нечий почерк, както в подписите – обекти на експертизата, така и в подписите в
сравнителния материал не е възможно да се установи дали са изпълнение от ответницата.
Според вещото лице ответницата има ниска грамотност и слаба практика на полагане на
подписи, като не е утвърдила писмен-двигателен навик на подписване в определен вариант.
Вещото лице е констатирало, че в сравнителните образци всички подписи се различават
съществено, поради което е достигнал до заключение, че ответницата няма утвърдени
подписен почерк. Според вещото лице възможно е подписите да са изпълнени както от
ответницата, така и от много други лица.
В хипотеза, в която експертизата не може да даде категоричен отговор дали подписът,
положен за издател на документа, изхожда от това лице, оспорването, направено от
последното, не може да се приеме за доказано. В този случай съдът е задължен да кредитира
документа като доказателство, наред с останалите такова по делото /в този смисъл изрично
Решение № 29 от 23.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1212/2018 г., I т. о., ТК/. Предвид
посоченото въз основа на заключението на вещото лице, което съдът намира за обосновано и
изготвено на база задълбочен анализ на обектите на изследване и наличните образци, съдът
намира, че не е проведено успешно оспорване автентичността на оспорените документи, не
е оборена тяхната материална доказателствена сила и следователно същите са годен
доказателствен източник.
С оглед посоченото от представения договор за стоков кредит № 516365/25.01.2020 г. се
установява, че на 25.01.2020 г. между ответницата и "Банка ДСК" ЕАД е сключен договор,
чийто предмет е отпускане на стоков кредит в размер на 1483,13 лева, от които 1307 лева за
закупуване на телевизор PHILIPS 65US и 176,13 лева за покриване на еднократна
застрахователна премия, дължима по застраховка "Стандарт+" за лица от 18 до 64 години,
сключена чрез банката с "Групама ЖИ.тозастраховане“ ЕАД и „Групама Застраховане“ ЕАД.
Предвидено е, че срокът за издължаване на кредита е 24 месеца от датата на неговото
усвояване. Уговорено е с т. 6 от договора, че кредитът се олихвява с фиксиран лихвен
процент, който към датата на сключване на договора е 39,59% годишно или 0.1100 % на ден.
В т. 7 е уговорено, че ГПР по кредита е 47,63 %, а съгласно т. 6 от общите условия към
договора ГПР включва начисляваните лихви.
В т. 3 от договора е уговорено, че кредитът се усвоява еднократно, безкасово по сметка
на търговеца /т.е. Технополис България ЕАД/, а сумата, представляваща застрахователна
премия също безкасово по сметка на посочените застрахователи, като съгласно т. 3 от
3
общите условия кредитополучателят е длъжен да усвои кредита в рамките на деня, считано
от датата на подписването на договора.
Неоснователни са възраженията на особения представител относно действителността
на договора в цялост и на отделни договорни клаузи. Съдържанието на договора е ясно, а в
производството не се претендират вземания въз основа на неравноправни клаузи.
Бланкетни, но и неоснователни са възраженията на особения представител на
ответницата за нищожност на договора на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 10, ал. 1 и чл. 11
ЗПК. Действително приложими спрямо процесния договор са разпоредбите на Закона за
потребителския кредит, но същият не е сключен при нарушаване на посочените разпоредби,
поради което не е недействителен. Видно от представения по делото погасителен план,
налице е ясно описание на дължимите погасителни вноски по размер и падеж, като е
посочен размерът на погасяваната главница и лихва, а последната е в непроменен процент.
Неоснователни са възраженията, касаещи ГПР. Видното от заключението на ССчЕ ГПР
не надвишава ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, нито изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК / съответно не е налице основание за прилагане нормата на чл. 22 ЗПК за
недействителност на целия договор/. Вещото лице изрично е извършило проверка и
собствено изчисление на ГПР, според което ГПР възлиза на 47,66 %, като разликата с
посочения в договора ГПР – 47,63 % е в рамките на пренебрежимата стойност. Според
заключението разходът за еднократна застрахователна премия е включен в изчисления по
договора размер на ГПР. Несъответни на договореното и на претенциите на ищеца са
възраженията на особения представител на ответника за начисляване на такси по
неравноправни клаузи и за невключването им в ГПР, тъй като подобни такси не се твърди и
не се установява да са договаряни, начислявани, претендирани и събирани от ответницата.
По отношение възражението срещу договорения размер на възнаградителната лихва
следва да се има предвид, че се касае за възнаграждението което се дължи на кредитора за
предоставянето за ползване за договорения срок на заетата парична сума. Не е налице
подзаконов акт, с който съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД да е определен размер, до
който да се уговарят лихви. Законната лихва не е такъв максимален размер и принципно не
съществува пречка страните да уговорят възнаградителна лихва над размера на законната
лихва. Единственото законово ограничение по отношение възнаградителната лихва по
потребителски кредити произтича от нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която определя
максимален размер на ГПР до 5 кратния размер на законната лихва и от общото правило, че
договореното между страните не следва да накърнява добрите нрави /арг. от чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД/. По този начин и възнаградителната лихва, бидейки част от компонентите на
ГПР, следва да е в рамките на този размер, който законодателят е предвидил като размер на
годишното оскъпяване на кредита, съответен на морала и добрите нрави, след като го е
заложил в императивна правна норма.
Неоснователно е и възражението, направено в писмените бележки, че предвид
изключването от доказателствата на представения препис от фактура № ********** –
дубликат не е доказано предоставяне на кредита. От заключението на вещото лице по
допуснатата и изслушана съдебно-счетоводна експертиза се установява, че сумата по
кредита е изцяло усвоена на 25.01.2020 г., като съответно преведени са на застрахователите
– сумата от 176,13 лева и на търговеца – Технополис България ЕАД - 1307 лева. Предаването
4
на стоката, за закупуването на която е отпуснат кредита не е елемент от фактическия състав
на договора за кредит, поради което и този факт е ирелевантен за възникване на договорната
връзка между кредитодателя и ответницата, респ. на вземанията на кредитодателя. Не се
установява кредитополучателят да е извършвал плащания по договора, като видно от
заключението на ССчЕ размерът на просрочената главницата е 1483,13 лв, а на договорната
лихва за процесния период - 402,86 лева.
Видно от приложените по делото рамков договор за покупко-продажба на вземания
/цесия/ от 17.06.2020 г., допълнително споразумение към него и Приложение № 1, на
02.10.2020 г. /л. 12- 18/ кредитодателят "Банка ДСК" ЕАД е прехвърлил вземанията си по
процесния договор за стоков кредит на „АКПЗ ЕООД. Съгласно чл. 6. 4 от договор цедентът
се съгласява да упълномощи цесионера да изпраща уведомления до длъжниците за
извършената цесия съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, като в изпълнение на тази уговорка
изпълнителните директори на "Банка ДСК" ЕАД са издали пълномощно в полза на
цесионера (л. 22 от делото) Представено е и потвърждение за извършената цесия на всички
вземания, цедирани на ищеца, съгласно допълнителното споразумение от 02.10.2020 г. (л. 19
от делото). Не се установява представеното уведомително писмо от ищцовото дружество до
длъжника за извършеното прехвъляне на вземането да е връчено на последната.
Исковата молба ведно с посоченото уведомително писмо обаче е връчена по реда на чл.
47, ал. 5 ГПК на особения представител на ответницата. Предвид посоченото съдът намира,
че ответницата е редовно уведомена за извършеното прехвърляне на вземанията най-късно с
получаване на исковата молба, поради което и прехвърлянето на вземането поражда
действие за нея в качеството на длъжник на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Тези изводи са в
съответствие с трайно установената съдебна практика по въпроса за надлежното
уведомяване на извършено прехвърляне на вземания, с която е прието, че няма пречка
старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за
цесията и това упълномощаване не протИ.речи на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и
ал.4 от ЗЗД. /в този смисъл Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III
г. о., решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о на ВКС и др./. В
случая са налице доказателства както за предоставено право цесионерът да извърши
уведомяване на длъжниците /а именно представеното пълномощно/, така и за извършеното
уведомяване като уведомлението е ясно и съдържа индивидуализация на вземанията и на
правоотношението, от което произтичат. Уведомлението като част от приложените с
исковата писмени доказателства е връчено ведно с исковата молба по реда на чл. 47, ал. 5
ГПК и по този начин ответницата се счита за редовно уведомена за настъпилото
прехвърляне на вземанията към нея и като факт, настъпил в хода на процеса и имащ
значение за съществуването на спорното право в полза на ищеца следва да бъде съобразено
от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК /в
този смисъл - Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., решение №
3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о./. В случая изявлението по чл. 99, ал. 3
ЗЗД, адресирано до длъжника, е получено от особения й представител по чл. 47, ал. 6 ГПК,
който може да получава и изявления с материалноправни последици, поради което е
породило ефект и цесията е надлежно съобщена на длъжника /в този смисъл Решение №
6585 от 20.12.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 8360/2022 г., Решение № 266816 от 3.12.2021 г. на
СГС по в. гр. д. № 3601/2021 г, аналогично в решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. №
193/2018 г. на ВКС, I т. о. съгласно определение № 72/05.02.2021 г. по т. д. № 1188/2020 г. на
ВКС, I т. о./
С оглед посоченото ищцовото дружество е надлежно материално-правно легитимирано
да получи изпълнение на задълженията по процесния договор, чийто размери са установени
от съдържанието на същия и от заключението на вещото лице, а именно 1483,13 лева –
главница и 402,86 лева – възнаградителна лихва. Предсрочна изискуемост на вземанията не
5
е настъпила, но е настъпил в хода на производството падежът и на последната погасителна
вноска – 25.01.2022 г, като това обстоятелство следва да бъде взето предвид на основание
чл. 235,ал. 3 ГПК .
Предвид липсата на изпълнение в срок ответницата дължи и обезщетение за забава на
основание чл. 86 ЗЗД за неизпълнение на уговорения падеж на всяка погасителна вноска. На
основание чл. 162 ГПК и чрез използване на интернет калкулатор на законната лихва съдът
определя обезщетението за забава в размер на 149,64 лева, представляващо сбор от
обезщетенията за забава плащането на падеж на погасителни вноски от 1 до 20 вкл. в
периода от 26.02.2020 г. до 22.10.2021 г. /претендираната от ищеца крайна дата/. Вноските от
21 до 24 са падежирали след тази дата, поради което за този период за тях не е настъпила
забава на длъжника в рамките на претендирания от ищеца период от 26.02.2020 г. до
22.10.2021 г., а след него. Следователно претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателна до
размера от 149,64 лева, до който предявеният иск следва да се уважи, а за разликата над този
размер до пълният предявен размер от 196,92 лева – да се отхвърли.
Във връзка с посочено, следва да се отбележи, че изчисленият размер на обезщетение
за забава от ССчЕ за периода от 26.02.2020 г. до 22.10.2021 г. /без периода от 26.02.2020 г. до
13.07.2020 г./ – 198,59 лв е законната лихва за сумата 1483,13 лева, т.е. пълният размер на
главницата. В случая обаче не се установява настъпване на предсрочна изискуемост на
26.02.2020 г., за да се дължи обезщетение за забава върху цялата главница от претендираната
дата, поради това и съдът не основава изводите си за основателния размер на претенцията
на заключението на вещото лице.
Неоснователни са възраженията на особения представител на ответника за погасяване
на вземанията на ищеца по давност. Разсрочването на задълженията за заплащането на
главница не прави вземането периодично, поради което вземанията за главница по договора
се погасяват с общата пет годишна давност съгласно чл. 110 ЗЗД, която не е изтекла към
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК.
Не са погасени и вземанията за лихви, за които се прилага на основание чл. 111, ал. 1,
б. „в“ ЗЗД тригодишна погасителна давност, тъй като изискуемостта на първата от
неплатените вноски е настъпила по-малко от три години преди датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 414 ГПК и давностният срок не е
изтекъл, а с подаването му на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД давността е прекъсната.
Предвид изложеното предявените искове за главница и възнаградителна лихва следва
да бъдат уважени – изцяло, а за мораторна лихва – частично.
Предвид уважаване на иска за главница ответницата дължи и законната лихва върху
вземането.
По разноските
При този изход на спора, ищецът има право на основание чл.78, ал.1 ГПК на разноски
в размер на 881,19 лева от общо 901,66 лева сторени и доказани разноски за исковото
производство /41,66 лева - държавна такса, 400 лева – възнаграждение за особен
представител, 380 лева за възнаграждение на вещо лице и 100 лева – юрисконсултско
възнаграждение/ и в размер на 89,58 лева за заповедното от общо 91,66 лева / от които 41,66
лева – държавна такса и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение/.
При съблюдаване разяснения, дадени с Тълкувателно решение 6/2013 г. по т.д. №/2012
г. на ОСГТК на ВКС, ответницата следва да заплати на съда сторените разноски за вещо
лице по СПЕ съразмерно на уважената част от исковете - в размер на 293,19 лева, а ищеца
на отхвърлената – в размер на 6,81 лева.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
6
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422 ГПК, че Д. Г. А. с ЕГН:
**********, с адрес гр. С, ул. „РП“ № 12, вх. А, ап. 107 дължи на „АКПЗ” АД с ЕИК
****** на основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99,
ал. 1 ЗЗД сумата от 1483,13 лв., представляваща главница по Договор за стоков кредит №
516365/25.01.2020 г., сключен между длъжника и "Банка ДСК" АД, които вземания са
прехвърлени от „Банка ДСК“ АД с приложение №1.1 от 02.10.2020 г. към Договор за
покупко-продажба на вземания (цесия) от 17.06.2020 г., ведно със законната лихва от
15.11.2021 г. до изплащане на вземането, договорна възнаградителна лихва в размер на
402,86 лв. за периода от 25.02.2020 г. до 02.10.2020 г. и мораторна лихва в размер на 149,64
лв. за периода от 26.02.2020 г. до 22.10.2021 г., за които вземания е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 14.01.2022 г. по ч.гр.д.№ 65078/2021 г.
по описа на СРС, 118-ти състав като ОТХВЪРЛЯ иска по чл.86 ЗЗД за разликата над сумата
от 149,64 лева до пълният предявен размер - 196,92 лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Д. Г. А. с ЕГН: **********, с адрес гр. С, ул.
„РП“ № 12, вх. А, ап. 107 да заплати на АКПЗ” АД с ЕИК ****** сумата 881,19 лева -
разноски в исковото производство и сумата 89,58 лева – разноски за заповедното
производство по гр.д.№ 65078/2021 г. по описа на СРС, 118-ти състав.
ОСЪЖДА Д. Г. А. с ЕГН: **********, с адрес гр. С, ул. „РП“ № 12, вх. А, ап. 107 да
заплати по сметка на Софийски районен съд сума в размер на 293,19 лева – разноски за
възнаграждение на вещо лице по делото.
ОСЪЖДА АКПЗ” АД с ЕИК ****** да заплати по сметка на Софийски районен съд
сумата 6,81 лева – разноски за възнаграждение на вещо лице по делото
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7