Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 10.01.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети декември
през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 11397 по
описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 25.06.2019г.,
постановено по гр.д. № 65451/2017г. на СРС, ГО, 63 състав, са уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД обективно
кумулативно и пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за осъждане на ответника
да заплати следните суми: сумата от 1 916, 79 лева, представляваща стойност на доставена топлинна
енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. “********за периода
от 01.08.2014г. – 30.04.2015г. и сумата
от 26, 52 лева – стойност на услугата дялово разпределение за периода от
01.08.2014г. до 31.05.2015г,. ведно със законната лихва от подаване на исковата
молба до окончателното изплащане. Със същото решение са отхвърлени исковата
претенция за главница до пълния предявен размер от 3 660, 88 лева и за периода
от 01.05.2013г. до 31.07.2014г.; иска за дължима цена за услугата дялово
разпределение за разликата над 26, 52 лева до пълния предявен размер от 62, 43
лева и за периода от 01.06.2014г. до 31.07.2014г.; иска за мораторна лихва
върху задължението за цена на доставена топлинна енергия в размер на 912, 08
лева за периода от 15.09.2014г. до 13.09.2017г., както и иска за мораторна
лихва върху задължението за цена на такса за услуга дялово разпределение в
размер на 16, 66 лева за периода от 08.08.2014г. до 13.09.2017г.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
"Т.С." ЕООД.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца “Т.С.” ЕАД. Жалбоподателят навежда оплаквания за неправилност на постановения
съдебен акт поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели
до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за
нарушение на материалния закон. Конкретно поддържа неправилно
приложение на нормата на чл. 111 ЗЗД, тъй като исковата молба била подадена на
15.09.2017г., а процесният период обхваща м.05.2013г. до м.04.2015г., обективиран
в обща фактура от 31.07.2014г. с падеж на плащане – 15.09.2014г. и обща фактура
от 31.07.2015г. с падеж на плащане – 15.09.2015г. При това положение счита, че
с оглед датата на изискуемост на вземанията, същите не са погасени по давност
към 15.09.2017г. Ето защо моли решението
на СРС в обжалваната му част да бъде отменено, а исковете – уважени.
Ответникът по жалбата Б.А.Ц. оспорва същата. Счита изводите на
първоинстанционния съд за погасяване на част от вземанията по давност за обосновани,
тъй като е без значение обстоятелството кога кредиторът е издал общата фактура,
доколкото изискуемостта на вземанията настъпва през месеца, следващ месеца на
ползването на топлинната енергия.
Третото лице-помагач "Т.С." ЕООД не изразява становище по
въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149
ЗЕ и с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
ответникът е потребител на топлинна енергия за исковия период, поради което
дължи заплащане на доставената в имота топлинна енергия. С оглед липсата на
оспорване на стойността на доставената топлинна енергия за процесния период,
това обстоятелството е отделено като ненуждаещо се от доказване. По отношение на релевираното възражение за
погасяване на част от вземането по давност са развити съображения, че същото е
основателно за периода от 01.05.2013г. до 31.07.2014г. Първоинстанционният съд
е приел, че изискуемостта на вземането за този период е настъпила в месеца
следващ месеца на ползване на топлинната енергия, а не е в зависимост от
издаването на общата фактура в края на отоплителния период. По тези съображения
е отхвърлил иска за главница за сумата над 1 916, 79 лева до пълния предявен
размер от 3 660, 88 лева. По отношение на таксата за услугата дялово
разпределение са развити съображения, че ответникът е пасивно легитимиран да
отговаря по предявения иск, като с оглед възражението за давност, е приел, че
иска е основателен за периода от 01.08.2014г. до 31.05.2015г. и за размер от
26, 52 лева. Претенциите за мораторна лихва за забава върху двете главници са отхвърлени
по съображения за липса на доказателства, че ответникът е поставен в
забава.
Безспорно е на етапа на въззивното производство, че:
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която
се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа; че ответникът
Б.А. е съсобственик на процесния имот, находящ се в гр. София, ул. “********и
има качеството на потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1,
т. 42 от ДР на ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 74 от 2006г./, респ. на битови клиенти
съгласно §
1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл.
153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012г./; че
между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на
топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на
страните, съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от "Т.С." ЕАД, както и че стойността на доставената през
периода от м.05.2013г. до м.04.2015г. топлинна енергия възлиза на 3 660, 88 лева,
а стойността на услугата дялово разпределение – 62, 43 лева.
Спорният между страните въпрос по същество във
въззивното производство е свързан с това дали вземанията за стойността на
доставената топлинна енергия и услугата дялово разпределение, които се отнасят
за периода от м.05.2013г. до м.07.2014г., са погасени по давност.
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени
с Тълкувателно решение № 3/2011г. на ВКС по тълкувателно дело № 3/2011г.,
ОСГТК, понятието "периодични плащания" по смисъла на чл.
111, б. "в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един
правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155
и чл.
156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество, в т. ч. и за стойността
на услугата дялово разпределение, съдържат всички гореизброени признаци, поради
което са периодични плащания по смисъла на чл.
111, б. "в" ЗЗД.
По отношение на процесните задължения за главници
въззивният съд приема, че е приложимо правилото на чл.
114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по правоотношението не са
определили срок за изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след
като бъде поканен от кредитора /чл.
84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало, поради следните съображения:
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл.
155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54 от 2012г., в сила от 17.07.2012г. /,
предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост
заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/. на 11
равни месечни вноски и една изравнителна вноска; 2/. на месечни вноски,
определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3/
по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация
и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна
енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалата през процесния
период Наредба за
топлоснабдяването.
С оглед уредените в закона и наредбата правила, се
налага извод, че в случаите на чл.
155, ал. 1, т. 1 или т.
2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или
прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния
отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе
на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а до
възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното
отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски
са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При
всички случаи, обаче, това "изравнително" вземане е самостоятелно и
различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни
или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата, т. е.,
задължението за заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на
месечните вноски.
Съгласно действалите през процесния период Общи
условия на ищеца, в сила от 12.03.2014г., месечната дължима сума за доставена
топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от
топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която
сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане
на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми
за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от
горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново
вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни
месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите
условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал.
2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок
от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2 /в която се отразява и стойността на услугата дялово разпределение –
чл. 36, ал. 2 от Общите условия по отношение на заплащането на услугата дялово
разпределение/, представлява по своето естество уговорен между страните начин,
по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение.
Следователно изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора, т. е.
той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск в случая зависи
от волята му, законодателят пренася началото на погасителната давност към
възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от
възникването на правото.
В този смисъл настоящият съдебен състав счита, че
задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват след изтичането
на съответния месец, през който е доставена топлинна енергия – всяка доставка
поражда вземане за месечна вноска, респ. задължението за заплащане на цената на
услугата дялово разпределение – след нейното осъществяване /изготвянето на
индивидуалната справка за отопление и топла вода/. В конкретния случай тригодишната
давност по чл.
111, б. "в" ЗЗД за вземанията за периода от м.05.2013г. до 31.07.2014г.
е започнала да тече от 1-во число на съответния следващ месец, респ. от
изготвянето на индивидуалната справка за отопление и топла вода, и е изтекла
преди подаване на исковата молба – 30.08.2017г., както законосъобразно е приел
и СРС. Следователно процесните главни вземания се явяват погасени по давност за
посочения период и в размера, определен от първоинстанционния съд.
Осъщественото от ищеца фактуриране на консумираното
количество топлинна енергия въз основа на действителното потребление по реда на
чл. 32, ал. 2 от Общите условия не променя момента на изискуемостта на
месечните вноски /равни или прогнозни/, респ. на цената на услугата дялово
разпределение. Определянето на срок за изпълнение на задълженията в процесната обща
фактура, с който жалбоподателят свързва началния момент, от който започва да
тече погасителната давност, няма действие по отношение на ответниците – арг. чл.
20а, ал. 2 ЗЗД. Ето защо правилни са изводите на първоинстанционния съд, че
главното вземане за периода от м.05.2013г. до 31.07.2014г. е погасено по
давност.
По претенциите за мораторна лихва върху главниците за
доставена топлинна енергия и за такса за дялово разпределение:
Ищецът претендира обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 15.09.2014г. до 13.09.2017г., т.е твърди, че
ответниците са в забава от 15.09.2014г. Съгласно действалите към този момент
Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014г. /а не тези, на които се позовава
търговското дружество във въззивната си жалба, доколкото ОУ от 2008г. са
отменени с ОУ от 12.03.2014г./, месечната дължима сума за доставена топлинна
енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от
топлинната енергия за разпределение в сградата-етажна собственост и обявената
за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл.
32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребенето
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми
за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от
горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново
вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни
месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите
условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал.
2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок
от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по
който кредиторът отправя искането си /поканата/ за изпълнение и изпълнението на
задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска
изпълнение. Доколкото страните по правоотношението не са определили срок за
изпълнение, то следва да се приеме, че длъжникът изпада в забава, след като
бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, в който смисъл са и
формираните от първоинстанционния съд изводи.
По делото не са ангажирани каквито и да било
доказателства от страна на ищеца, че ответниците са били поставени в забава по
отношение на задълженията за заплащане на цената на доставената топлинна
енергия и предоставената услуга дялово разпределение през процесния период,
поради което и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за
разпределение на доказателствената тежест следва да се приеме, че релевираните
претенции по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се явяват неоснователните и подлежат на
отхвърляне.
Като е достигнал до същите крайни изводи,
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да се
потвърди.
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане, в
полза на въззиваемият следва да се
присъдят сторените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. В тази
връзка и след като взе предвид своевременно направеното от жалбоподателя искане
по чл. 78, ал. 5 ГПК, въззивният съд приема следното:
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при
прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може
да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР №6/2012 год. по т.дело
№6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско
възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е
обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален
размер.
По делото е ангажиран договор за правна защита и
съдействие от 25.09.2019г., в който у уговорен адвокатски хонорар от 500 лева,
която сума е заплатена изцяло в брой от възложителя. Материалният интерес във въззивното производство възлиза на 2 708, 74 лева. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №
1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при
интерес от 1 000 до 5 000 лева минималното възнаграждение е 300 лева + 7 % за
горницата над 1 000 лева. То в частност е равно на 419, 62 лева. Въззивният съд намира, че заплатеният адвокатски хонорар от
500 лева не превишава значително минималните предвидени размери и не се явява
прекомерно. Ето защо възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК е неоснователно. По
тези съображения в полза на въззиваемата страна
следва да се присъдят разноски в размер на 500 лева съгласно представения по
делото договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 от ГПК.
С оглед цената на предявените искове и на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 150279/25.06.2019г., постановено по
гр.дело № 65451/2017г. по описа на СРС, ГО, 63 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА "Т.С." ЕАД, с ЕИК ********, седалище и
адрес на управление *** Б да заплати на Б.А.Ц., ЕГН **********,***, на основание чл. 273, вр чл.
78, ал. 3 от ГПК сумата от 500 /петстотин/ лева - съдебни разноски във
въззивното производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - "Т.С." ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.