РЕШЕНИЕ
№ 1186
гр. Пловдив, 02.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно гражданско дело
№ 20235300501509 по описа за 2023 година
Производство по чл. 258 и следв. от ГПК, образувано по жалба на ищеца по спора „
Ти Би Ай Банк „ ЕАД, ЕИК ********* срещу Решение № 1586 от 07.04.2023 г. по гр.д. № 14
628/2022 г. на РС – Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявеният от въззивника иск по
чл. 422 от ГПК за признаване за установено че А. З. Т., ЕГН – ********** му дължи на
основание сключен между тях Договор за потребителски кредит № ***/*** г. главница в
размер на 2 340, 59 лв. / разликата от 4 969, 24 лв. до 7 309, 83 лв. /, договорна /
възнаградителна / лихва за периода 05.11.2021 г. – 21.03.2022 г. в размер на 1 307, 27 лв. и
обезщетение за забава за периода 05.11.2021 г. – 12.04.2022 г. в размер на 134,46 лева – за
които вземания по ч.гр.д. № 6172/2022 г. на РС – Пловдив е издадена Заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 от ГПК № ***/*** г..
Жалбоподателят поддържа оплаквания за неправилност и искане за отмяна на
решението в обжалваните отхвърлителни части и уважаване на исковете за възнаградителна
лихва и обезщетение за забава, както и за главницата в пълния й предявен размер.
Претендира направените за две инстанции разноски и присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Ответницата по жалбата - и по иска, не е депозирала отговор по чл. 263 от ГПК. В
съдебно заседание чрез процесуалния си представител адвокат Н. взема становище за
неоснователност на жалбата. Адвокатът претендира възнаграждение за въззивното
производство по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 от ЗА.
Съдът установи следното:
Производството пред районния съд е образувано по предявен от „ Ти Би Ай Банк „
1
ЕАД, ЕИК ********* срещу А. З. Т., ЕГН – ********** положителен установителен иск с
правно основание чл. 422 от ГПК - за признаване за установено че Т. дължи на банката на
основание сключен между тях Договор за потребителски кредит № ***/*** г. главница в
размер на 7 309, 83 лв., договорна / възнаградителна / лихва за периода 05.11.2021 г. –
21.03.2022 г. в размер на 1 307, 27 лв. и обезщетение за забава за периода 05.11.2021 г. –
12.04.2022 г. в размер на 134,46 лева – за които вземания по ч.гр.д. № 6172/2022 г. на РС –
Пловдив е издадена Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК № ***/*** г..
Исковете се основават на твърдения, че съгласно горепосочения договор на
ответницата е предоставен паричен кредит в размер на 7 613, 70 лв., който следва да бъде
върнат ведно с възнаградителна лихва на равни месечни вноски в размер на 409, 95 лв. всяка
с краен падеж 05.02.2024 г. съгласно погасителен план, инкорпориран в договора. По
казаната облигация Т. изначално престирала частични само погашения на дължимите се
вноски – посочени от ищеца по размер и дати на лист 89 от първоинстанционното дело, а на
лист 90 – вземанията, за погашенията на които е отнасял тези плащания – наказателна лихва,
възнаградителна лихва, главница. Поради горното неизпълнение от ответницата, ищцовата
банка на дата 21.03.2022 г. обявила кредита за предсрочно изискуем на предвидено в
договора основание – просрочие / пълно или частично / при изплащането на три поредни
месечни вноски. Така е изискуема цялата предоставена и непогасена до датата на
предсрочната изискуемост главница по кредита в размер на исковата сума от 7 309, 83 лв.,
незаплатената до датата на предсрочната изискуемост възнаградителна лихва в размер на
1 307, 27 лв., като се дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата
на предсрочната изискуемост до окончателното плащане на главницата, като и преди датата
на предсрочната изискуемост - в случая обезщетението за забава се претендира за период
05.11.2021 г. - 12.04.2023 г. в размер на 134,46 лева. Претендира се и законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението - 29.04.2023 г., до
окончателното изплащане.
Ответницата е депозирала отговор за неоснователност на исковете. Поддържа че
договорът за кредит е недействителен поради невключването на застрахователните премии в
посочения в договора годишен процент на разходите / ГПР /, поради което и посочения в
договора ГПР не е действителния такъв – нарушения по чл. 19 от ЗПК. Поддържа, на
самостоятелно основание да е нищожна клаузата за възнаградителната лихва – противоречие
с добрите нрави, предвид размера й от 41, 07 %, който счита за необосновано високо
възнаграждение за кредитора.
Представен е към ИМ процесния договор за кредит. От същия се установява, че
предоставените заемни средства са в размер на 6 000 лв., а разликата до твърдяните от
ищеца 7 613, 70 лв. са дължими се от потребителя Т. на третото лице – застраховател
застрахователни премии / 1 313,99 лв. и 299, 71 лв. / по предлагани от кредитора и приети от
потребителя две застраховки в полза на кредитора, действащ в случая и като представител
на застрахователя, обезпечаващи изплащането на кредита. Тези премии - съгласно чл. 7.2.2.
от договора, се превеждат от банката директно по банковата сметка на застрахователя с
изричното съгласие за това от потребителя, дадено от него с факта на подписването на
договора. Съответно, съгласно чл. 7. 1 от облигацията общият размер на кредита е 7 613, 70
лв. / предоставените кредитни средства и застрахователните премии / и целия размер от
7 613,70 лв. се олихвявана с договорената възнаградителна лихва съгласно погасителния
план към договора. Съгласно чл. 19 от договора за кредит потребителят не е длъжен да
сключва предлаганите му от кредитори договори за застраховка с трето лице - застраховател,
последните сключва само по свое / на потребителя / желание и нежеланието му, съответно
наличието на застрахователните договори с третото лице не е задължително условие за
сключването на договор за кредит. Посочен е ГЛП по кредита от 41, 07% - фиксиран за
целия срок на договора. Посочен е ГПР в размер на 48, 24%. Посочено е че общата дължима
2
сума по кредита от потребителя е в размер на 12 298, 56 лв. / предоставените в заем парични
средства, „ кредитираните „ от банката застрахователни премии, ведно с договорената и за
двете възнаградителна лихва /. Съгласно чл. 15.1 от облигацията при просрочие на
плащанията потребителят дължи законната лихва върху просрочената сума за периода та
забавата.
Няма спор между страните, че твърдяните от ищеца частични погашения по кредита
са единствените престирани от ответницата такива, както и относно факта на настъпилата
поради просрочието на месечните погасителни вноски предсрочна изискуемост на кредита
на дата 21.03.2022 г. – в която насока по делото е представено и връчено на посочената дата
изявление на кредитора до длъжника.
Ищецът признава казаните застрахователни премии да не са включени в ГПР, но
поддържа да не е налице задължение да ги включва, тъй като сключването на
застрахователните договори не е било за потребителя задължително условие за сключване
на договора за кредит и получаване на заемните средства, а кредитополучателят сам е
пожелал сключването им – чл. 19 от договора за кредит и подписаната от Т. декларация.
При така установеното съдът е приел, че договорът за кредит е недействителен
поради непосочването в същия на взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР,
като бланкетното препращане към Приложение № 1 към чл. 19 ал. 2 от ЗПК не изпълнява
изискванията на императивната норма на чл. 11 ал. 1 т.10 във вр. и с изискването на чл. 10
ал. 1 от ЗПК договорът да е сключен по ясен и разбираем начин. Приел е договорът да е
недействителен и поради невключване на застрахователни премии в ГПР, съставляващи
задължителен разход по кредита по смисъла на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. В тази насока е намерил
клаузата на чл. 19 от договора за заблуждаваща потребителя и заобикаляща изискванията на
чл. 19 ал. 4 от ЗПК, който си извод е мотивирал с извършения от него прочит на клаузата на
чл. 7.2.2. от договора, в която – според районния съд, е посочено, че условие за усвояване
на кредита е заплащането на застрахователните премии в полза на банката и
трансформирането им от нея в кредит, тоест необходимо условие да се усвои кредита от
потребителя е неговото увеличаване с размера на застрахователните премии. Като
допълнителен аргумент в горната насока е посочено и че застраховките са в полза на
кредитора, действащ в случая и като представител на застрахователя. С оглед
недействителността на договора за потребителски кредит е прието, че извършените от
ответницата погашения по договора в общ размер на 1030, 76 лв., както и застрахователните
премии в общ размер 1 613, 70 лв. / които не съставляват предоставен кредит, а разход по
кредита / следва да се приспаднат от главницата по кредита и дължимата се чиста стойност
на кредита по договора след обявяването на предсрочната изискуемост е сумата 4 969, 24 лв.
- за която искът е уважен, ведно със законната лихва, считано от депозиране на заявлението
до окончателното й изплащане, като в останалата част е отхвърлен, отхвърлени са изцяло
исковете за договорната лихва и обезщетение за забава по чл. 15.1 от договора за посочените
периоди.
Жалбоподателят поддържа да е неправилен извода на съда за недействителност на
договора на основание чл. 22 във вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Настоява, че
присъединяването на потребителя - кредитополучател към предлаганите от кредитора
застрахователни програми е доброволно, съответно неприсъединяването му не е основание
да бъде отказано сключването на договора и предаването на заемната сума, отказа на
потребителя да сключи предлаганите договори за застраховка не води до по неблагоприятни
за него финансови условия по кредита в сравнение с кредитополучателите, сключили такива
договори. Следователно разходите за застрахователните премии, правилно не са включени в
посочения в облигацията годишен процент на разходите / ГПР /, тъй като не са
задължително условие за получаване на кредита. Съответно посочения в договора ГПР е
действителния такъв и не е налице нарушение на императивни материално правни норми -
3
чл. 11 ал.1 т. 10 от ЗПК, чл. 19 ал. 4 от ЗПК, чрез невярно заблуждаващо потребителя
посочване на размера на ГПР, както и действителния негов размер да е над
законоустановения максимум.
Поддържа да не е налице нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК вр. и с чл. 10 ал. 1 от
ЗПК и относно втория посочен в решението на районния съд мотив в тази насока, а именно
че договорът не съдържал посочване на взетите предвид допускания при изчисляването на
ГПР, като препращането към Приложение № 1 от ЗПК не изпълнявало горните изисквания
за съдържанието на договора. В тази насока се поддържа, че процесния договор е сключен за
конкретна сума, за конкретен срок, заемните средства се усвояват еднократно изцяло в деня
на подписването договора и се издължават при фиксирана за целия срок на действието на
договора възнаградителна лихва. Следователно допълнителни допускания по т. 3 от
Приложение № 1 от ЗПК в случая не са използвани при изчисляването на ГПР, тъй като не е
налице липса на информация в договора относно някои негови параметри, нито има
параметри, които да са променливи величини в срока на действието му. Съответно няма как
такива допускания да са посочени в договора.
Настоящата инстанция намира жалбата за частично основателна.
Действително разпоредбата на чл. 11 т. 10 от ЗПК изисква в договора да бъдат
посочени допусканията, използвани при изчисляването на ГПР, които допускания са в
смисъл предвиждания за бъдещето, а не разходите по кредита, включващи се в ГПР. Тези
допускания/предвиждания са изчерпателно изброени в чл. 19 от Директива 2008/48 на
Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредит,
съответно в издадения в нейно изпълнение ЗПК и конкретно в т.3 от Приложение № 1 към
чл. 19 ал. 2 от ЗПК. Допусканията са две групи: 1/ Базовите допускания по чл. 19 т.3. и т. 4
от Директивата – съответно т. 3 , б. „а“ и б. „б“ от Приложение № 1, които са значение за
всеки вид потребителски кредит и 2/ Допълнителните допускания по чл. 19 т. 5 от
Директивата – съответно т.3, букви в, г, д, е, ж,з, и, к, л, м от Приложение № 1, които касаят
специални видове кредити, чиито специфики препятстват възможността ГПР да се
определени при сключването на договора, поради което се налага да се правят допускания за
бъдещето,с цел неговото определяне с точност по т.2 б. „г „ от Приложение № 1. В случая
за процесния кредит втората група допускания са неприложими, а от базовите допускания е
приложимо единствено базовото допускане по б. „ а „ на т. 3 от Приложение № 1, а именно –
да се допусне че договорът ще е валиден за срока, за който е сключен и страните ще
изпълняват задълженията си по него – което условие не е необходимо да бъде изрично
записвано в договора за кредит, тъй като наличието му се презумира от самия договор.
Поради фиксиран в облигацията размер на лихвения процент за целия срок на действие на
договора второто базово допускане / касаещо договори, при които са уговорени променливи
лихвени проценти / е неприложимо в случая. Следователно неправилен е извода на
първоинстанционния съд за недействителност на договора поради непосочването в същия на
взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР.
Неправилен е и извода на районния съд за недействителност на договора поради
нарушение нормата на чл. 19 ал.ал. 1 и 4 от ЗПК, изразяващи се в невключването в ГПР на
разходите на потребителя за застрахователните премии, съответно недействително посочен
ГПР. Съгласно разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК годишния процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи / лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. и тези, дължими на
посредници за сключването на договора /, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит, а съгласно § 1 т. 1 от ДР на ЗПК „ общ разход по кредита за
потребителя „ са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
4
следва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по специално застрахователните премии – в случаите, когато сключването на
застрахователния договор е задължително условие за получаването на кредита. В случая,
сключените от потребителя с третото лице - застраховател договори в полза на банката -
кредитодател са изцяло по волята на потребителя и не са били задължително условие за
получаване на исканото финансиране, поради което невключването им в ГПР не съставлява
нарушение на казаната императивна зоконова норма. Не се споделят изводите на районния
съд, че клаузата на чл. 19 от договора за кредит съдържа невярна и заблуждаваща
потребителя информация, тъй като се опровергава от клаузата на чл. 7.2.2. от същия
договор, която предвиждала като условие за получаването на заемните средства
сключването на застрахователните договори. Клаузата на чл. 7.2.2. във вр. чл. 7.1 касае
начина на плащане на дължимите се от потребителя застрахователни премии на третото
лице – застраховател, като предвижда, че когато потребителят е пожелал да сключи някоя от
предлаганите му от кредитора застраховки при условията на чл. 19 от облигацията / т.е. по
своя воля, без сключването им да е условие за получаването на кредита/ застрахователните
премии се превеждат от кредитора по договора кредит – ищцовата банка, директно по
банковата сметка на застрахователя, поради което чистата стойност на кредита се увеличава
с размера на тези премии, като същите се включват към дължимата се от потребителя
главница по кредита и се олихвяват с договорената възнаградителна лихва. Така
договорения начин на плащане не обосновава извод наличието на застрахователния договор
да е предвидено като задължително условие за получаването на кредита – в каквато насока
не са и заявени възражения от ответницата – кредотополучател. Отделен въпрос е доколкото
подобно увеличаване на главницата с „ кредитираните“ от банката застрахователни премии
и тяхното олихвяване е допустимо с оглед защитата интереса на потребителя. В тази насока
съдът намира, че тази уговорка – чл. 7.1. от процесния договор е нищожна като
противоречаща на добрите нрави и неравноправна, с нея се цели и се постига скрито
оскъпяване на кредита и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на потребителя
в противоречие с добрите нрави. Застрахователните премии са винаги разход по кредита –
без значение задължителен или не, а не главница. Главницата по кредита е само чистата
негова стойност – предоставените заемни средства.
В заключение договорът за кредит не е недействителен на възведените от
въззиваемата страна – ответник по иска, основания. Възражения за
недействителност/нищожност на договора на други основания не са възведени от
въззиваемия и не се констатират от съда при дължимата се служебна проверка в тази насока.
Настоящата инстанция намира за основателно възведеното от ответната страна
възражение за нищожност поради противоречие с добрите нрави на клаузата за
възнаградителна лихва предвид размера й от 41, 07% - което възражение първостепенният
съд не е разгледал. Според трайно установената съдебна практика на ВКС максималния
размер на лихвата / възнаградителна или такава за забава / следва да е ограничен до
двукратния размер на законната лихва при обезпечените кредити и до трикратния размер на
законната лихва при необезпечените кредити и уговорена над този размер лихва
противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД - напр., но не
само Р № 1270/2009 г. по гр.д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г.о.; О № 901/2015 г. по гр.д. №
6295/2014 г. на ВКС, IV г.о.. За тази нищожност съдът следи служебно и не е ограничен от
впоследствие приетата норма на чл. 19 ал. 4 от ЗПК в смисъл, че клауза за лихва над
трикратния размер на законната не противоречи на добрите нрави в случаите когато ГПР не
надхвърля максимума по чл. 19 ал. 4 от ГПК. Преценката за нищожността се дължи и в тези
случаи и се прави с оглед всички условия и обстоятелства по конкретния договор - в този
смисъл Определение № 50 094/15.02.2023 г. на ВКС, Четвърто г.о. по негово гр.д. №
3123/2022 г.. За процесния договор съдът намира клаузата за възнаградителна лихва в
5
уговорения размер на 41, 07 % / над трикратния размер на законната лихва към датата на
сключването на договора / да противоречи на добрите нрави поради факта, че потребителят
явно е натоварен и с други задължителни разходи / предвид че ГПР по договора е 48,24% /,
както и защото договорът е обезпечен в полза на кредитора посредством казаните две
застраховки.
Предвид изложеното съдът намира, че вземането на кредитора по процесния договор
е само чистата стойност на кредита – предоставените в заем парични средства от 6 000 лв. -
без застрахователните премии, които не съставляват главница по кредита и без
възнаградителна лихва предвид приетата нищожност на клаузата, с която е уговорена.
Поради което всички престирани от въззиваемата - ответник плащания по кредита в общ
размер от 1030, 76 лв. / които ищцовата банка - кредитор е отнасяла за погасявания на
главница, договорна лихва и наказателна лихва / следва да се отнесат към погасяването на
задължението за главница в размер на 6 000 лв., съответно непогасената част от нея възлиза
на сумата 4 969, 24 лв. – както правилно е приел и районния съд. Следователно в частта, с
която искът за главница е отхвърлен за разликата от 4 969, 24 лв. до 7 309, 83 лв. и в частта,
с която е отхвърлена изцяло претенцията за възнаградителна лихва жалбата е неоснователна.
Правилно е отхвърлена и претенцията за обезщетение за забава в размера по чл. 15.1 от
договора / законната лихва / до датата на предсрочната изискуемост, считано от 05.11.2021
г., тъй като при лежаща върху въззивника – ищец доказателствена тежест той не я е
установил по размер – липсват данни за размера на падежиралите месечни вноски,
съставляващи главница, изчислени на база дължимата се такава от 6 000 лева. Досежно
обезщетението за забава в размер на законната лихва, считано от датата на настъпване на
предсрочната изискуемост – 21.03.2022 г. до датата 12.04.2022 г. искът е основателен и
неправилно е бил отхвърлен. Към 21.03.2022 г. на основание предсрочната изискуемост е
падежирала цялата непогасена главница в горепосочения размер от 4 969, 24 лв. и законната
лихва върху нея до 12.04.2022 г. е в размер на 44,17 лева / изчислена от съда чрез
БГкалкулатор за изчисляване на законната лихва/.
С оглед този инстанционен резултат на жалбоподателя се присъждат разноски за
въззивното производство в размер на 0,91 лв. от внесената ДТ от 75, 65 лева.
Юрисконсултското възнаграждение за въззивното производство се определя в размер на 300
лв. / чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ /, съответно се присъжда в
размер от 3, 50 лева. На адвоката на въззиваемата се определя минимума възнаграждение по
чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/9.7.2004 г. за настоящата инстанция, което е в размер на 678
лв. и което съобразно резултата се присъжда в размер на 670 лева.
Предвид изложеното съдът
РЕШИ:
Отменя Решение № 1586 от 07.04.2023 г. по гр.д. № 14 628/2022 г. на РС – Пловдив в
частта, с която е отхвърлен предявеният от „ Ти Би Ай Банк „ ЕАД, ЕИК ********* иск по
чл. 422 от ГПК за признаване за установено че А. З. Т., ЕГН – ********** дължи на банката
на основание сключен между тях Договор за потребителски кредит № ***/*** г. сумата
44,17 лева / четиридесет и четири лева и седемнадесет стотинки /, съставляваща
обезщетение за забава за периода 21.03.2022 г. – 12.04.2022 г., вместо което Постановява:
Признава за установено че А. З. Т., ЕГН – ********** дължи на „ Ти Би Ай Банк „
ЕАД, ЕИК ********* на основание сключен между тях Договор за потребителски кредит №
***/*** г. сумата 44,17 лева / четиридесет и четири лева и седемнадесет стотинки /,
съставляваща обезщетение за забава за периода 21.03.2022 г. – 12.04.2022 г. – за което
вземане по ч.гр.д. № 6172/2022 г. на РС – Пловдив е издадена Заповед за незабавно
6
изпълнение по чл. 417 от ГПК № ***/*** г..
Потвърждава Решение № 1586 от 07.04.2023 г. по гр.д. № 14 628/2022 г. на РС –
Пловдив в останалата обжалвана част - с която е отхвърлен предявеният от „ Ти Би Ай
Банк „ ЕАД, ЕИК ********* иск по чл. 422 от ГПК за признаване за установено че А. З. Т.,
ЕГН – ********** дължи на банката на основание сключен между тях Договор за
потребителски кредит № ***/*** г. главница в размер на 2 340, 59 лева / разликата от 4 969,
24 лв. до 7 309, 83 лв. /, договорна / възнаградителна / лихва за периода 05.11.2021 г. –
21.03.2022 г. в размер на 1 307, 27 лева и обезщетение за забава за периода 05.11.2021 г. –
21.03.2022 г. в размер на 90, 29 лева / разликата от 44, 17 лв. до 134,46 лева / – за които
вземания по ч.гр.д. № 6172/2022 г. на РС – Пловдив е издадена Заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 от ГПК № ***/*** г..
Осъжда А. З. Т., ЕГН – ********** да заплати на „ Ти Би Ай Банк „ ЕАД, ЕИК
********* деловодни разноски за въззивното производство в размер на 0, 91 лева /
деветдесет и една стотинки /, съставляващи ДТ, както и юрисконсултско възнаграждение в
размер на 3,50 лева / три лева и петдесет стотинки/.
Осъжда „ Ти Би Ай Банк „ ЕАД, ЕИК ********* да заплати на адвокат С. К. Н., ЕГН
- ********** на основание чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 от ЗА възнаграждение в размер на 670 /
шестстотин и седемдесет / лева.
Решението може де се обжалва пред Върховен Касационен Съд в едномесечен срок
от връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7