№ 1813
гр. Варна , 21.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ в публично заседание на двадесети
ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Жана И. Маркова
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
Секретар:Нели П. Катрикова Добрева
като разгледа докладваното от Жана И. Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20203100502541 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по
въззивна жалба вх. № 59145/11.09.2018 г. от „МЕНПАУЪР БЪЛГАРИЯ“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул
„Никола Мирчев“, № 33, офис 3 срещу Решение № 3394/23.07.2020 г.,
постановено по гр.д. № 17867/2019 г., на ВРС, XLVI с., с което е отхвърлен
иска за осъждането на „ПРОДЕРМА“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. Варна, ЖК „Чайка“, бл. 196, офис 4-5, да заплати
сумата 3037.20 лв., равностойни на 1552.90 евро, представляваща
възнаграждение по Договор от 13.03.2017 г. за посреднически услуги по
търсене, подбор и представяне на кандидати за работа по позиции, съгласно
оферта **********/27.02.2017 г., обективирано във фактури №№
9422/31.03.2017 г. и 9703/30.05.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране исковата молба - 02.04.2019 г. до
окончателното издължаване на сумата и сумата 2090.80 лв., равностойни на
1069.01 евро, представляваща неустойка за забавено изпълнение, от която
972.73 лв., за периода 05.04.2017 г. - 01.04.2019 г. по фактура №
9422/31.03.2017 г. и 1118.07 лв., за периода 13.06.2017 г. - 01.04.2019 г., по
фактура № 9703/30.05.2017 г., на осн. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 280 и сл. ЗЗД и
1
чл. 92 ЗЗД.
Въззивникът счита, че атакуваното решение за незаконосъобразно,
поради необоснованост и съществено противоречие със
съдопроизводствените правила. Сочи, че съдът в решението си е достигнал до
изводи, които са необосновани и извън рамките на спора. Излага, че по
делото са налице достатъчно събрани доказателства, които правят възможен
извода за основните параметри за посредническите услуги, които се изразяват
в процесът на селектиране на кандидати, избирането на подходящия кандидат
и предоставянето му на вниманието на възложителя, представлява
основанието за заплащане на дължимото възнаграждение. Подписването на
трудов договор със селектирания кандидат е решение вземано от възложителя
и не е част от възложената работа по сключения договор. Оспорва изводите на
първоинстанционния съд относно базата за фактуриране на услугите като
счита, че възнаграждението на кандидата не било необходимо да е
обективирано в трудов договор. Счита за неоснователен извода, че по делото
не било установено да е договаряно авансиране на възнаграждение, това
обстоятелство не е било отделяно като спорно в проекта за доклад. Твърди, че
съдът не е изготвил списък на правнорелевантни факти, не е квалифицирал
правилно твърдяните факти и възражения, не е дал указания на ищеца
относно подлежащите на доказване факти и фактите, за които не се сочат
доказателства. Излага, че ако съдът бе спазил стриктно процесуалните норми,
би достигнал до различно заключение относно елементите от спорния
фактически състав, което само по себе си било основание за отмяна на
атакувания акт. Счита, че ответникът не е оспорвал начина на изчисляване на
претендираните суми или фактурирането им. По съществото на спора отправя
искане за отмяна на атакувания съдебен акт и уважаване на предявените
искове. Не релевира доказателствени искания. Претендира разноски в
производството. В с.з. не изпраща представител, въззивната жалба се
поддържа в писмено становище.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна „Продерма“ ЕООД,
депозира писмен отговор, в който счита решението за правилно,
законосъобразно и обосновано. Сочи, че процесния договор съдържа общи
договорки между страните, а конкретиката между страните се обективира в
отделен документ – търговска оферта, която е изключена от доказателствата
2
по делото. От своя страна излага анализ на възприетото от съда в атакуваното
решение. Сочи, че представените заявки за издаване на проформа-фактури не
могат да обосноват дължимост на възнаграждението, доколкото същите
представляват вътрешна кореспонденция между служители на въззивника.
Оспорва оплакванията за допуснати нарушения на процесуалните правила от
страна на ВРС. По същество отправя искане за потвърждаване на
постановеното решение. Претендира разноски. В с.з. чрез процесуален
представител поддържа депозирания отговор по изложените в него доводи.
Съставът на Варненски Окръжен съд, по предмета на спора,
съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявен от „Менпауър
България“ ООД иск за осъждането на „Продерма“ ЕООД, да заплати сумата
3037.20 лв., с равностойност в евро - 1552.90 евро, преставляваща дължимо
възнаграждение по Договор от 13.03.2017 г., за посреднически услуги по
търсене, подбор и представяне на кандидати за работа, обективирано във
фактури №№ 9422/31.03.2017 г. и 9703/30.05.2017 г., ведно със законната
лихва считано от датата на депозиране на исковата молба – 02.04.2019 г. до
изплащането, както и сумата 2090.80 лв., с равностойност в евро – 1069.01
евро, представляваща неустойка за забавено изпълнение, от която 972.73 лв.,
за периода 05.04.2017 г. – 01.04.2019 г., обективирана във фактура №
9422/31.03.2017 г. и 1118.07 лв., за периода 13.06.2017 г. – 01.04.2019 г.,
обективирана във фатура № 9703/30.05.2017 г., на осн. Чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр.
Чл. 280 и сл. ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между страните е бил сключен Договор за
предоставяне на посреднически услуги по наемане на работа от 13.03.2017 г.,
като конкретните условия били уговорени в оферта № 1572/27.02.2017 г. По
силата на Договора, ищецът следвало да посредничи на ответника при
търсенето, подбора и представянето на кандидати за работа за позицията
„Медицински представител“, срещу възнаграждение в размер на 1.4 брутна
месечна работна заплата, но не по-малко от 1000 евро и позицията
„Търговски представител“, срещу възнаграждение в размер на 1.3 брутна
месечна работна заплата, но не по-малко от 900.00 евро. Съобразно условията
посочени в офертата ответникът следвало да заплати авансово 30 % от
3
възнаграждението за двете позиции, но не по-малко от 570.00 евро, в 5-дн.
Срок от подписване на офертата.Остатъкът от възнаграждението бил дължим
след селектиране на кандидатите, но не по-късно от 14-дни от издаване на
фактура. Сочи, че изпълнил възложеното му като за позицията „Медицински
представител“ бил селектиран кандидатът Цв. И., с уговорено нетно месечно
възнаграждение от 1100.00 лв. Въпреки това обаче, ответникът не изпълнил
задължението си да заплати авансовото възнаграждение за двете позиции и
окончателното такова с оглед селектирания кандидат за поз. „Мед.
Представител“. За дължимите авансови плащания и окончателно
възнаграждение били издадени процесните фактури. С оглед неизпълнението
на задълженията на ответника, излага че в действие влязла уговорената
неустоечна клауза – чл. III.5. от договора, поради което дължима се явява и
неустойка за забава.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът депозира отговор, в който оспорва
исковете. Не оспорва, че страните са били обвързани от договор за
посредничество при намиране на лица, които да бъдат назначени на работа.
Не оспорва и, че ищецът е предложил лицето Цветелина И. за назначаване на
позицията „Мед. Представител“, но не е предложило кандидат за позицията
„Търг. Представител“. Сочи, че лицето И. е била одобрена за позицията, но
същата не се е явила в уговорения за назначаването й ден като впоследствие
уведомила ответника за отказа си да заеме позицията. Счита, че
неназначаването на предложен от ищеца кандидат на нито една от позициите,
води до извода за неосъществяване на елемент от фактическия състав, поради
което и възнаграждение на ищеца не се дължи. Досежно издадените фактури
твърди, че такива не са получавани и приемани от него. Поради недължимост
на възнаграждението по договора, оспорва и дължимостта на неустойката за
забава.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и
отговора, приема за установено от фактическа и правна страна, следното:
Пред първоинстанционня съд, по реда на чл. 146, т. 3 и 4 ГПК, за
признати и ненуждаещи се от доказване е прието обстоятелството, че
между страните е възникнало валидно правоотношение по силата на Договор
4
за предоставяне на посреднически услуги по наемане на работа от 13.03.2017
г., при условията на оферта № 1572/27.02.2017 г.
Представени по делото са фактура № 9422/31.03.2017 г., за сумата
1338.00 лв., с основание за издаване – посреднически услуги по оферта
1572/27.02.2017 г. и фактура № 9703/30.05.2017 г., за сумата 1699.00 лв., с
основание за издаване – посреднически услуги по оферта1572/27.02.2017 г.
Представена по делото е и разменена електронна кореспонденция
между страните по повод сключения договор и кандидатът Цв. И..
Пред първоинстанционния съд е назначена ССЕ, чието закючение,
неоспорено от страните, е кредитирано от съда като компетентно и
безпристрастно дадено. Заключението се цени и от въззивната инстанция. От
заключението се установява, че процесните фактури са намерили отражение в
счетоводните записвания при ищеца и не са намерили отражение в
счетоводните записвания при ответника. Експертът е извършил изчисления за
дължимото възнаграждение по договора и размер на договорната неустойка.
В хода на първоинстанционното производство, за установяване
твърденията на страните, са събрани гласни доказателства, чрез разпит на по
един свидетел на всяка от страните – за ищеца – Д.С.Ц., бивш служител на
ищеца, разпитана по делегация пред СРС и Н.Р.Д.-Б., служител на ответника.
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. В обхвата на така посочените предели на въззивна проверка, съставът
на ВОС, намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Решението
е постановено от законен състав и в границите на правораздавателната му
компетентност, а съобразно обстоятелствата, посочени в исковата молба и
отправеното до съда искане, спорът следва да бъде квалифициран като такъв с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. Чл. 280 и сл. ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
5
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
В хода на първоинстанционното производство обвързаността на
страните от възникналото валидно облигационно правоотношение по силата
на процесния Договор № 1300/13.03.2017 г., не е била предмет на спор. По
силата на сключения договор ответникът е възложил, а ищецът е приел, да
извърши посреднически услуги по наемане на работа на кандидати за
вакантни длъжности при ответника като конкретните условия и размерът на
дължимото възнаграждение, не се спори между страните, са били уговорени в
оферта към договора.
Страните не са спорили и, че ищецът е извършил подбор и е предложил
на ответника кандидатурата на лицето Цв. И. за длъжността „Медицински
представител“, както и че последната не е бил сключен трудов договор за
заемането на посочената длъжност по причини, които не могат да се вменят
във вина на ответника.
Пренесеният пред въззивната инстанция спор между страните се
концентрира върху отговора на въпроса дали сключването на трудов договор
с предложения кандидат е елемент от фактическия състав на възложената с
процесния договор работа и като такъв елемент обосновава дължимостта на
възнаграждението за нея или възнаграждение се дължи със самия факт, че на
възложителя е бил предложен кандидат за съответната вакантна длъжност.
Въззивният съд намира, че не съществува правна и житейска логика
фактическия състав по сключения между страните договор да се счита
завършен с предлагането на кандидат за съответната длъжност, без значение
дали договор бъде сключен или не. За да направи този извод, съдът съобрази,
че поначало целта и в този смисъл естествения завършек на процеса по
подбор на кандидати за определена длъжност, е сключването на договор (бил
той трудов или граждански) с избрания кандидат.
Така в случая, посредническият договор е сключен, за да облекчи
ответника, в качеството му на работодател и е с предмет търсене, подбор и
представяне на кандидати за работа от ищеца, за назначаването им на работа
6
от страна на ответника (р. I, чл. 3 от Договора). Следователно, при така
очертания предмет се налага извода, че интерес за ответника биха
представлявали не само кандидати отговарящи на определените от него
изисквания, а още такива, които той да наеме на работа като сключи
съответния договор. След като това е така, то работата на ищеца е завършена
с предлагането на кандидати, които са готови да сключат съответния договор
с ответника и такъв бъде сключен.
В подкрепа на горния извод е и уговорката между страните, съдържаща
се в р. III, чл. 3 от Договора, съгласно който посредникът има право на
възнаграждение и в случай че клиентът откаже да приеме на работа
предложен кандидат, но впоследствие сключи споразумение за работа с него
в период от 12 месеца, считано от датата, на която кандидатът първоначално е
бил представен на клиента. При тълкуването на договорите трябва да се търси
действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се
тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който
произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката
и добросъвестността.
Така след като страните са уговорили, че възнаграждението по договора
се дължи и в случаите, когато клиентът-възложител „заобиколи“ посредника
при сключването на договор с предложен кандидат, то единствения възможен
извод е, че възнаграждението поначало се дължи при сключване на договор.
Безспорно може да бъде споделен довода на въззивника, че сключването
на договор с предложен кандидат, поначало е изцяло във волята на клиента-
работодател. Недобросъвестността на последния в отношенията му с
посредника би довела до възникване на друг вид последици, но не и до
дължимост на уговореното възнаграждение преди да е завършен фактическия
състав на възложената с договора работа.
В останалата част въззивния съд споделя изложените от
първостепенния съд мотиви, поради което на осн. Чл. 272 ГПК препраща към
тях.
В заключение, съставът на въззивния съд намира, че претендираното
възнаграждение по Договор № 1300/13.03.2017 г. не се дължи на ищеца,
7
поради което и предявеният иск за заплащането му като неоснователен
подлежи на отхвърляне. Поради недължимост на главното задължение, не се
дължи и претендираната неустойка за забава, предвид акцесорния й характер.
Като е достигнал до идентичен извод, ВРС е постановил правилен и
законосъобразен акт, който ще следва да бъде потвърден.
При този изход от спора на въззиваемия се следват разноски, на осн. чл.
78, ал. 3 ГПК, в който смисъл е направено искане и представен списък по чл.
80 ГПК, възлизащи на сумата 800.00 лв., адвокатско възнаграждение. На
обсъждане подлежи релевираното от страна на въззивника възражение за
прекомерност. При обсъждане на възражението, въззивния съд установи, че
минималния размер, изчислен на осн. чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г.
за МРАВ, възлиза на 586.40 лв., както и че делото не се отличава с правна и
фактическа сложност, пред въззивния съд не са събирани доказателства. При
това положение, съдът намира, че претендираното за присъждане адвокатско
възнаграждение в размер на 800.00 лв. се явява прекомерно и следва да бъде
редуцирано по размер до сумата 600.00 лв., заплащането на която да бъде
възложена в тежест на въззивника.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3394/23.07.2020 г., постановено по гр.д.
№ 17867/2019 г., на ВРС, XLVI с.
ОСЪЖДА „МЕНПАУЪР БЪЛГАРИЯ“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул „Никола Мирчев“, № 33, офис
3 да заплати на „ПРОДЕРМА“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. Варна, ЖК „Чайка“, бл. 196, офис 4-5 сумата 600.00 лв.
(шестстотин лева), представляваща разноски за въззивна инстанция, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на чл. 280,
ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
8
Членове:
1._______________________
2._______________________
9