РЕШЕНИЕ
№ 3734
гр. Пловдив, 14.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Кристина Янк. Табакова
при участието на секретаря Радка Ст. Цекова
като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело №
20215330100196 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по искова молба от М. М. Г., ЕГН
********** против „Мъни плюс мениджмънт“ ООД, ЕИК *********, с която е предявен
осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Твърди, че между страните бил сключен Договор за заем № **** от 05.05.2017 г., с
предоставена парична сума от 306.78 евро, с левова равностойност 598.22 лева. Била
уговорена възнаградителна лихва от 39.42 %, а ГПР бил 39.22 %. В договора било посочено,
че общата сума за плащане била 665.60 лева. Твърди, че според чл. 12 от договора, ако в
тридневен срок от подписването му, ако заемополучателят не учреди обезпечение –
поръчител, то дължал неустойка в размер на 410.67 лева. Така, общата сума за плащане от
665.60 лева, заедно с неустойката от 410.67 лева, следвало да бъдат върнати с погасяването
на 13 двуседмични вноски, всяка с размер от 82.79 лева, за периода от 23.05.2017 г. до
07.11.2017 г.
Договорът бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Излага съображения за
нарушаване на разпоредбите на чл.10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.9, т. 10, чл. 19, ал. 4, чл. 21, ал.1
ЗПК. Договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречие с добрите
нрави и надвишаваща размера на законната лихва, а неустойката за непредоставяне на
обезпечение и поради прекомерност, и противоречие с материалния закон – чл. 71 ЗЗД.
Клаузата за неустойка – противоречала на материалния закон и на чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като
с нея се създавали задължения, които по своето същество се покриват от ГПР и по този
начин се надвишава изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК – ГПР не може да бъде по – висок от
пет пъти размера на законната лихва. Клаузата за неустойка противоречала и на чл. 33 ЗПК,
според която, при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава, а с процесната неустойка се заобикаляла тази разпоредба, поради
което била нищожна (чл.21, ал. 1 ЗПК).
Поради недействителност на договора, съответно клаузата за неустойка, получената
1
за нея сума била без правно основание.
Моли се за присъждане на 100 лева – недължимо платена по клауза за неустойка,
ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда до
окончателното погасяване. Претендира разноски.
С определение, от открито съдебно заседание, проведено на 19.10.2022 г., е
допуснато изменение на предявения иск, чрез увеличение на размера на първоначално
предявения осъдителен иск, а именно: за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата
от 410.67 лева – недължимо платена по клауза за неустойка по Договор за заем № **** от
05.05.2017 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда –
07.01.2021 г. до окончателното погасяване.
В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество „Мъни Плюс Мениджмънт“ ООД е
подало писмен отговор, с който оспорва претенцията. Изразява становище, че предявеният
иск е неоснователен.
Договорът бил действителен и породил правно действие. Получената главница била в
размер на 600 лева. Лихвеният процент и ГПР не превишавали законоустановения
максимум, при което липсвало противоречие с добрите нрави.
Оспорва твърдението на ищеца, че е внасял суми по договора, с които да е погасил
уговорената неустойка, като възразява, че с извършените плащания по договора, не е налице
сума, която да е отнесена за погашение на договорната неустойка.
Неустойката била индивидуално уговорена, а потребителят бил запознат с всички
условия и предварително с подписване на СЕФ.
Неустойката не следвало да бъде включвана към ГПР, съгл. чл. 19, ал. 3 ЗПК, а
нормата на чл. 71 ЗЗД била диспозитивна.
Предвид изложеното се моли за отхвърляне на иска. Претендират се разноски.
С определение, от открито съдебно заседание, проведено на 19.10.2022 г., е
допуснато изменение на предявения иск, чрез увеличение на размера на първоначално
предявения осъдителен иск, а именно: за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата
от 410.67 лева – недължимо платена по клауза за неустойка по Договор за заем № **** от
05.05.2017 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда –
07.01.2021 г. до окончателното погасяване.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи
се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е бил сключен
Индивидуален договор за заем № **** от 05.05.2017 г., по който предоставената сума от 600
лева е усвоена /виж Определение по чл. 140 ГПК № 2287/15.04.2021 г./.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени
доказателства.
С процесния Договор, на ищеца е предоставена сума в размер на 308.78 евро, с
левова равностойност в 598.22 лева. Уговорена е между страните договорна лихва.
Фиксираният годишен лихвен процент по заема е 39.42 %, а годишният процент на
разходите (ГПР) е 39.22 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 13 двуседмични
погасителни вноски, всяка в размер на 26.18 евро, с левова равностойност 51.20 лева, като
общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 340.32 евро, с левова
равностойност 665.60 лева.
2
Според чл. 12, ал. 1 вр. ал. 3 от Договора за заем, в тридневен срок от сключването
му, длъжникът следва да предостави на кредитора обезпечение под формата на поръчител,
който следва да отговаря на следните изисквания: дееспособно физическо лице, навършило
25 години; минимален осигурителен брутен доход през последните шест месеца,
предхождащи сключването на договора в размер от 1500 лева на месец; валидно трудово
правоотношение от поне шест календарни месеца преди сключването на договора; стабилна
кредитна история; предложеният поръчител да не е активен потребител на заемните
продукти на дружеството- кредитор и/или да не е поръчител по друг активен паричен заем,
предоставен от кредитора. При неизпълнение в срок на посоченото задължение, чл. 12, ал. 4
от Договора възлага в тежест на длъжника да заплати на кредитора неустойка в размер от
209.97 евро (410.67 лева), която кредиторът е разсрочил в чл. 12, ал. 6 от Договора, като е
посочено, че към всяка от анюитетните вноски се добавя сума, представляваща част от
неустойката.
Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Мъни Плюс Мениджмънт“
ООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който
ищецът е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които
не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като
такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.
7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 39.22 %, а възнаградителната лихва– 39.42
3
%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи
се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Всичко това поставя потребителя в
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще
дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание.
Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 39.22 % и
общата сума на плащанията от 340.22 евро (665.60 лева), не съответстват на действителните.
Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 12
неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно с двуседмичните вноски, като се
добавят по посочения в погасителен план в чл. 12, ал. 6 от Договора, определена сума към
всяка. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство, съдържа
множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които –
предвид изключително краткия срок, в който следва да се предостави – тридневен от
сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде
кратък – за потребителя се създава значително затруднение относно физическото лице –
поръчител, тъй като същото следва да отговаря на критерии, за които информация би
следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна
история и пр./, т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие.
При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към
погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на
кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение
не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към
сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.
Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък
към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и
поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява
недействителен.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно,
за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11,
т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които
са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота,
въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив -
Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.
№ 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т.
10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите
последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния
ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член
4
4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата
цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр.
с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи.
За пълнота, следва да се посочи и, че – клаузата за дължимостта на неустойка в чл. 12
от договора, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите
нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно
– когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави
по иск за дължимост на неустойка, съдът следи и служебно.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии,
като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка
и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и
очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС
по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за задължаване на
заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от
сключване на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка. Размерът й е
посочен и в погасителния план, инкорпориран в договора, като отделни суми, двуседмично,
дължими към погасителната вноска, в общ размер на 209.97 евро (410.67 лева).
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
заетата сума. Размерът на неустойката представлява повече от половината – 68.65 % от
заетата сума.
Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.
Действително няма пречка размерът й да е почти равен на вредите от
неизпълнението. Доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на
вторично задължение, обаче, само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе
до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с
всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя драстично
нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от
неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г.
о., ГК/.
Тъй като противоречието между неустойката и добрите нрави е налице още при
сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно
5
разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно
действие. Нищожността е пречка за възникване на задължение.
Ето защо, искът е доказан. Относно размера:
По делото като писмени доказателства са приети: справка от ответника за извършени
плащания от ищеца в общ размер на 673 лева /л.32/, която е своевременно оспорена отчасти
от ищеца, като представя 5 броя разписки (заверени копия /л.38-39/ и в оригинал /л.50-54/),
за извършени плащания от ищеца на ответника по процесния договор в общ размер на
1004.69 лева, чието съдържание е своевременно оспорено от ответника.
Според заключението на съдебно – счетоводната експертиза, от ищеца са извършени
плащания на ответника в брой, по 5-те броя разписки, по процесния договор за заем, в общ
размер на 577.69 лева. Вещото лице установява още, че по счетоводни данни при ответника
са отразени и са извършени признания за плащане (съобразно справката от ответника) от
ищеца в общ размер на 425 лева. Така, общият размер на плащанията по процесния договор
за заем, по счетоводни данни при ответника, по представените разписки и извършените
признания за плащане, е 1002.69 лева (577.69 лева + 425 лева).
Вещото лице установява още, че в Общите условия към Индивидуалните договори за
паричен заем, сключвани с „Кредихелп“ ООД - София, в раздел VІІІ, чл. 11, ал. 2, е
посочено, че всяка платена от Заемателя сума по предоставения заем покрива съответната
дължима сума в следната последователност – разноски, неустойки за забава, лихви,
главница. Вещото лице прави извод, че с общо извършените плащания 1002.69 лева по
процесния договор за заем, се погасяват следните суми по вноски, по размер и пера, както
следва: 526.42 лева – за главница; 65.60 лева – за възнаградителна лихва и 410.67 лева – за
неустойка.
Ето защо, съдът приема, че плащания по договора са извършвани, като същевременно
и съобразно определения в Общите условия на ответника начин на погасяване на заема,
начислената неустойка, съгласно погасителния план, е заплатена от потребителя в пълния й
размер от 410.67 лева.
С оглед изложеното, събраните писмени доказателства, анализирани поотделно, в
съвкупност и взаимовръзка, съдът приема за доказани твърдените от ищеца факти за
плащане на процесната сума за неустойка по договора 410.67 лева.
Липсва основание за получаването й, поради което предявеният иск е основателен и
следва да бъде уважен, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до
погасяването, като последица.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски следва да се
присъдят на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представен е списък
по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на 50 лева – държавна такса.
Ищецът, освен това, е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той
не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищцата (л. 4-5) е посочено, че той се
представлява безплатно от А.д. „Г.“, поради затрудненото си материално положение, което
по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването му на безплатна
адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността
съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска, тук
следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г.,
действала към момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на
адвокатското възнаграждение от 300 лева, съответно в размер на 360 лева с вкл. ДДС,
6
доколкото А.д. „Гърбев“ е регистрирано по ЗДДС.
Посочената сума следва да се присъди в полза на Адвокатското дружество, а не на
ищеца, с оглед на обстоятелството, че последният не е реализирал този разход.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Мъни Плюс Мениджмънт“ ООД, ЕИК ********* (с предишно
наименование „Кредихелп“ ООД), със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо
Петров - Казанджията“ № 4 да заплати на М. М. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. П. ****,
сумата в размер на 410.67 лева (четиристотин и десет лева и шестдесет и седем стотинки) -
получена без основание по клауза за неустойка, по Индивидуален договор за заем № **** от
05.05.2017 г., ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда –
07.01.2021 г. до окончателното погасяване, както и 50 лева /петдесет лева/ - разноски по
настоящото гр.д. № 196/2021 г. по описа на РС - Пловдив.
ОСЪЖДА „Мъни Плюс Мениджмънт“ ООД, ЕИК *********, (с предишно
наименование „Кредихелп“ ООД), със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо
Петров - Казанджията“ № 4, да заплати на А.д. „Г.“, Булстат *********, сумата от 360
лева /триста и шестдесет лева/ с ДДС – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ на М. М. Г., по настоящото гр.д. № 196/2021 г. по описа на РС - Пловдив, на
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд – Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _/п/______________________
7