№ 1492
гр. София, 13.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветина Костадинова
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100506107 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258, вр. с чл. 341 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника Ц. В. В. срещу решение № 19414 от 24.11.2023 г. (в което е допусната
поправка на очевидна фактическа грешка с решение № 3533/27.02.2024 г.), постановено по
гр. дело № 21034/2022 г. по описа на СРС, 55 състав, с което по предявения от В. А. Ц. иск с
правно основание чл. 34 ЗС е допусната съдебна делба на следния недвижим имот:
апартамент № 9, находящ се в гр. София, район ****, представляващ самостоятелен обект с
идентификатор № 68134.802.2109.7.9 по КККР на гр. София, одобрени със заповед № РД-18-
95/18.12.2015 г., изменена със заповед № РД-18-10870/13.12.2018 г. и двете на ИД на АГКК, с
адрес: гр. София, район Изгрев, ул. ****, който самостоятелен обект се намира на етаж 3 в
сграда с идентификатор 68134.802.2109.7, която сграда е разположена в поземлен имот с
идентификатор 68134.802.2109, с предназначение на сградата – жилищна сграда –
многофамилна, с предназначение на самостоятелния обект – жилище, апартамент – в
жилищна или вилна сграда, или сграда със смесено предназначение, на едно ниво, без данни
за площ и стар идентификатор, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия
етаж – обект с идентификатор 68134.802.2109.7.8, над обекта – няма, под обекта – обект с
идентификатор 68134.802.2109.7.6, който имот съгласно договор за продажба на жилищен
1
имот от жилищния фонд при Министерство на народната отбрана от 1968 г. представлява
жилище, намиращо се на ул. „Чехов“ № 42, гр. София, местност Изток, по плана на гр.
София с обща кубатура 238.20 куб.м. на апартамента и 28.42 куб.м. на мазето, реална
кубатура на мазето – 11.4 куб.м, ведно с 80 куб.м. от общите части или общо 319.19 куб., с
идеалните части от 11.65 %, построен в сграда с монолитна конструкция, построена през
1964 г., намиращ се на III етаж и състоящ се от две стаи, хол и кухня, при квоти: за В. А. Ц. -
5/12 ид.ч.; за Ц. В. В. – 7/12 ид.ч.
Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение
поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила и необоснованост, с изложени доводи за превратно тълкуване на
събраните по делото свидетелски показания. Въззивникът счита, че от гласните
доказателства несъмнено се доказва намерението на ответника да свои целия имот за себе
си, което е било демонстрирано на всички съсобственици. Поддържа, че част от тях
(неговите майка и брат) са му предали владението върху собствените си идеални части
приживе, като ответникът се е считал едноличен собственик на апартамента, поради което
плащал и всички данъци за него. Намира, че първоинстанционният съд е нарушил
материалния закон, като е приел, че намерението за своене е следвало да бъде
манифестирано на ищцата преди смъртта на баща й – доколкото тя се е отказала от
наследството му, то ищцата никога не е придобивала собствеността върху включените в
наследството на А. В. Ц.в идеални части от вещта. Ето защо моли за отмяна на
първоинстанционното решение и отхвърляне на предявения иск за допускане на делба на
процесния имот.
Въззиваемата В. А. Ц. е подала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита,
че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
По делото е постъпила и частна жалба от ищцата В. А. Ц. срещу определение №
9003/27.02.2024 г., постановено по гр.д. № 21034/2022 г. по описа на СРС, 55 състав, с което
е оставено без уважение искането на ищцата за изменение на решението в частта за
разноските. Изложени са доводи за неправилност на обжалваното определение поради
противоречие с материалния закон, с твърдения, че уговореният и платен адвокатски
хонорар не е прекомерен, като разноски в първата фаза на делбеното производство се
дължат по общото правило на чл. 78 ГПК при наличие на спор между страните относно
съсобствеността.
Ответникът по частната жалба Ц. В. В. е подал отговор, с който излага становище за
неоснователност на частната жалба.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
2
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба
следва да се добави и следното:
За основателността на предявения конститутивен иск за делба следва да се установи
наличието на съсобственост между страните върху процесния недвижим имот. В настоящия
случай е безспорно, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че
процесният имот, представляващ апартамент № 9, находящ се в гр. София, ул. ****, е
придобит на 29.12.1968 г. по договор с Министерство на народната отбрана от В. Ц.в В., по
време на брака му с В. А. В.а (сключен през 1951 г. – л. 45 от делото на СРС). Същият е
придобит при условията на съпружеска имуществена общност, като след смъртта на В. В. на
19.08.2000 г. апартаментът е преминал в съсобственост върху неговите законни наследници –
преживялата съпруга В. В.а с дял от 4/6 ид.ч. и двамата му сина Ц. В. В. и А. В. Ц.в с дялове
от по 1/6 ид.ч.
А. В. Ц.в е починал на 17.12.2009 г., като негов единствен законен наследник от първи ред е
била ищцата В. А. Ц. – дъщеря. Същата е направила отказ от наследството на баща си с
молба от 11.08.2010 г., вписана в особената книга на Софийски районен съд под № 405/2010
г. Следователно, делът на А. Ц.в от процесния апартамент в размер на 1/6 ид.ч. е придобит
по наследство от преживялата му майка В. В.а – единствен наследник от втори ред (арг. чл. 6
ЗН), считано от откриване на наследството на А. Ц.в, т.е. от 17.12.2009 г. (в този смисъл –
Тълкувателно решение № 148 от 10.XII.1986 г. на ВС). В. А. В.а е починала на 20.09.2010 г.,
като е оставила за свои законни наследници страните по делото – синът си Ц. В. В. (арг. чл.
5, ал. 1 ЗН) и внучката си В. А. Ц., придобила по заместване дела на починалия преди
наследодателя неин низходящ А. В. Ц.в (арг. чл. 10, ал. 1 и чл. 4 ЗН).
Така квотите от процесния имот се разпределят между страните, както следва: 5/12 ид.ч. за
ищцата (придобити по наследство от В. А. В.а) и 7/12 ид.ч. за ответника (2/12 ид.ч.
придобити по наследство от В. Ц.в В. и 5/12 ид.ч. придобити по наследство от В. А. В.а). С
оглед възраженията на ответника обаче спорно по делото е обстоятелството дали въобще е
възникнала съсобственост между страните с оглед наведените от Ц. В. В. твърдения за
придобиване на собствените на В. В.а и А. Ц.в идеални части от вещта по давност въз
основа на владение, установено след смъртта на общия наследодател В. В. на 19.08.2000 г. и
3
упражнявано до предявяване на иска по настоящото дело.
Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично
или чрез другиго, като своя. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която
лицето не държи като своя. Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни
признака: обективен – упражняване на фактическа власт върху вещта, и субективен –
намерението да се държи вещта като своя, като според оборимата законова презумпция на
чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.
Цитираната законова презумпция размества доказателствената тежест, така че страната,
която я оспорва, трябва да я обори. При преценката дали е установено владение, следва да се
вземат предвид характеристиките на владението, които са изрично посочени в чл. 2 от
Закона за давността (отм.), като същото следва да е непрекъснато (да не е загубено за повече
от 6 месеца съгласно чл. 81 от ЗС), спокойно (да не е установено по насилствен начин), явно
(да не е установено по скрит начин), несъмнително и с намерение да се държи вещта като
своя.
Презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва
да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата
власт, показва съвладение. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да
упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание, изключващо
владението на останалите, намерението му за своене се предполага. Когато обаче
основанието, на което е установена фактическата власт, показва съвладение и
съсобственикът е започнал да владее собствената си идеална част, но да държи вещта като
обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се
счита за оборена.
По начало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е
започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е
придобил фактическата власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици,
то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена
презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху
чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с
едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв
характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на
останалите съсобственици. Това е т.нар преобръщане на владението (interversio possessionis),
при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава
на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил
действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици
и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени
до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната
по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи
владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. В този
смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение №
4
1/06.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.
В настоящия случай съсобствеността между ответника и неговите наследодатели, чиито
идеални части от вещта същият претендира да е придобил по давност – В. В.а и А. Ц.в, е
възникнала по силата на наследяване, след смъртта на В. В. на 19.08.2000 г. Подобно
придобивно основание, въз основа на което наследникът е придобил фактическата власт
върху имота, предполага осъществяване на съвладение – упражняване на владение спрямо
собствената идеална част от жилището и държане спрямо дела на останалите сънаследници.
Следователно, за да докаже, че е придобил целия имот по давност в периода 19.08.2000 г. –
19.08.2010 г., Ц. В. следва да установи пълно и главно, че е превърнал държането на чуждите
идеални части от имота във владение, което е манифестирал пред тях чрез действия,
отричащи техните права.
За установяване на упражняваната върху делбения имот фактическа власт и намерението за
своене по делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на петима свидетели, чиито
показания по своята същност са непротиворечиви и следва да бъдат кредитирани от съда, но
в своята съвкупност те не доказват установено от ответника владение върху собствените на
В. В.а и А. Ц.в дялове от вещта. На първо място, следва да се отбележи, че по делото не се
доказва Ц. В. да е упражнявал фактическа власт върху апартамента през този период –
между страните не се спори, че през целия период от време в жилището е живяла майката на
ответника В. В.а, като видно от показанията на свидетелите Н.П.Н., А.К.А. и М. Ц. В.а, Ц. е
живял в имота в кв. „Изток“ до 2001 г., след което се е премесил в ж.к. „Дружба“, а там се е
нанесла дъщеря му с нейното семейство (съпруг и бебе). Те се изнесли от делбеното
жилище, когато А. отишъл да живее при майка си, като след смъртта на В. имотът за
известно време е отдаван под наем, а впоследствие започнал да го обитава синът на
ответника В..
От друга страна, дори и да се приеме, че в периода 2000 г. – 2010 г. ответникът е упражнявал
фактическа власт върху апартамента чрез трети лица (неговите майка, брат, дъщеря, син), то
по делото не се установява той да е своил чуждите идеални части от вещта през това време.
От събраните гласни доказателства несъмнено се установява, че през целия период от
смъртта на В. В. до собствената си смърт на 20.09.2010 г. В. В.а е живяла в апартамента на
ул. „Чехов“, като по делото не се доказва твърдяната от ответника уговорка между
наследниците на баща му апартаментът да остане само негова собственост. В тази насока са
показанията на свидетеля В.П.С., който заявява, че този апартамент е наречен за Ц. „от
времето на чичо В.“, понеже се очертавало той да ги гледа, но тази констатация на свидетеля
е твърде обща, не се основава на конкретни негови спомени за изказвания или събития, на
които да е бил очевидец и по-скоро представлява собствен извод на свидетеля, който не
може категорично да установи наличието на подобна уговорка. В същия общ смисъл са и
показанията на свидетеля Н., който заявява, че от майка си знае, че леля В. е казвала, че това
е апартамент за Ц., т.е. изложеното не отразява непосредствени впечатления на свидетеля от
изказвания на наследодателката, като твърденията са опосредени от трето лице и не става
ясно кога, къде и в какъв контекст са направени посочените изявления от В..
5
Същевременно, в показанията си свидетелят С. разказва за конкретни разговори, които е
водил с В. В.а във връзка с желанието на последната да прехвърли своя дял от апартамента
на друго лице – синът на ответника В.. Свидетелят й обяснил какво трябва да направи, но тя
така и не осъществила описаното разпореждане, тъй като не се снабдила с четливо копие на
договора за продажба от министерството, като впоследствие ответникът също потвърдил
пред свидетеля, че „апартаментът не е наш, защото нямах време да извадя нов договор“.
Изложеното ясно показва, че приживе майката на ответника В. В.а се е считала за
собственик на жилището – след като е искала да прехвърли дела си от правото на
собственост на своя внук, то несъмнено владение върху нейните идеални части от имота е
упражнявала именно тя, а не нейният син Ц., който през това време дори не е обитавал
апартамента. В този смисъл са и показанията на свидетеля А., който разказва, че е живял в
жилището на ул. „Чехов“ заедно с жена си М. (дъщеря на ответника) за няколко месеца, като
разрешение за това са получили от В., която им дала ключ, а Ц. не е имал стая там и идвал
само на гости. Изложеното не се опровергава от показанията на свидетелката М. В.а, която
твърди, че баба й винаги е казвала „този апартамент е ваш, правете си ремонти“. Подобно
изказване не показва ясна воля на наследодателката за предаване на владението върху
собствения й дял от апартамента на конкретно друго лице, в частност на Ц., като дори и да
се приеме, че приживе тя не се е считала за собственик на жилището, не става ясно към кое
конкретно лице от семейството на ответника е искала да прехвърли владението си, респ.
дали е възприемала всички тях като владелци на собствената й идеална част от имота.
От приетите по делото медицински документи се установява, че през октомври 2003 г. А. В.
Ц.в е претърпял инсулт, след който здравословното му състояние значително се влошило –
съобразно приложените експертни заключения на ТЕЛК, на лицето била определена 100 %
степен на трайно намалена работоспособност и е имало нужда от чужда помощ поради
невъзможността да се самообслужва в битово отношение предвид тежкия двигателен и
когнитивен дефицит. Така според показанията на свидетеля Н.П.Н., през 2005 г. А. вече се
преместил да живее в апартамента на ул. „Чехов“, където за него се грижела майка му В. и
останал там до смъртта си на 17.12.2009 г. В същия смисъл са и показанията на свидетелката
А.П.М., приятелка на ищцата, която споделя, че през 2005-2006 г. е посещавала апартамента
на баща й на ул. „Чехов“ заедно с В. и двете са оставали там да нощуват, след като
приключвали работа в ресторант в с. Кокаляне.
Свидетелката М. разказва за получена от ищцата сума от 10000 лв. след смъртта на А., за
която В. й споделила, че приела, за да се откаже от наследството на баща си. Подробности в
тази връзка излага свидетелят А.К.А., живял към този момент на семейни начала с дъщерята
на ответника М., който изяснява, че уговорката е била В. да получи 10000 лв. за дела на
баща й от апартамента. Свидетелят разказва за среща, която се състояла след смъртта на А.
и на която са присъствали Ц., М., В., той и В.. Тогава всички те се разбрали да й дадат 10000
лв. и да се прехвърли нейната част от жилището, като сумата била предадена на вноски.
Изложеното изключва възможността към датата на смъртта на брат си Ц. В. да е своил
неговия дял от имота – след като е възприемал ищцата като наследник, придобил идеална
6
част от вещта след смъртта на А., то несъмнено същият не е считал себе си за собственик на
тази част от жилището и затова е предложил определена парична сума на ищцата, за да се
откаже от наследствената си квота. В този смисъл без значение са показанията на свидетеля
Н., който разказва, че приживе е посещавал А., за да гледат заедно спортни предавания и
последният му споделял, че жилището е на брат му. За доказване на давностното владение е
ирелевантно отношението на собственика към вещта, като следва да се установи
намерението на владелеца да счита вещта за своя, а в случая е видно, че Ц. В. не е
възприемал себе си за собственик на наследената от А. идеална част от имота и
следователно приживе на брат си не е превърнал държането й във владение.
С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събраните гласни доказателства
настоящата въззивна инстанция намира за недоказано възражението на ответника за изтекла
в негова полза придобивна давност в периода 2000 г. – 2010 г. – видно е, че същият не е
превърнал държането на идеалните части на своите съсобственици В. В.а и А. Ц.в във
владение, нито е демонстрирал подобно преобръщане на държането пред останалите
сънаследници, поради което не е придобил посочените 5/6 идеални части от вещта по
давност. Осъществяването на предпоставките на оригинерното придобивно основание не се
доказва и за периода след смъртта на В. В.а – считано от 20.09.2010 г. до сега. По делото не
са събрани подробни доказателства за осъществяваната през това време фактическа власт
върху жилището, като става ясно, че в определен период от време апартаментът е отдаван
под наем, а след това в него се е нанесъл синът на ответника В., но няма данни от кого е
сключен наемният договор, респ. кой е предоставил достъп на В. до жилището.
По делото са приети множество квитанции за платен данък за целия имот в периода 2015 г. –
2022 г., в които не е посочен платецът, но доколкото се намират в държане на ответника,
следва да се приеме, че именно той е плащал дължимите суми за данък върху имота през
посочения период. Това обстоятелство обаче не доказва своене на вещта, тъй като
ответникът не е декларирал целия имот на свое име, а периодично е плащал и припадащата
се на другите сънаследници част от данъчните задължения, което представлява действие на
обикновено управление и не води до отричане правата на останалите съсобственици на
апартамента (в този смисъл – Решение № 315 от 13.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6445/2007
г., III г. о., Решение № 108 от 30.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4611/2019 г., II г. о.). По делото
се установяват и извършени от ответника и неговия син ремонтни дейности в апартамента
(съобразно показанията на свидетелите Н. и В.а), но те също не са от естество да
демонстрират превръщането на държането във владение при липсата на данни за други
действия на Ц. В., изразяващи категорично отблъскване на владението на останалите
наследници по такъв начин, че ясно да бъде манифестирано намерението за своене.
С оглед на изложеното, при съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен
материал настоящият въззивен състав намира за недоказано наличието на предпоставките за
придобиване на делбения имот по давност от страна на ответника. Следователно, между
страните по делото съществува съсобственост, възникнала от наследяване, при посочените
по-горе квоти, поради което искът е основателен и делбата на описаното жилище следва да
7
бъде допусната при дялове от 5/12 ид.ч. за ищцата и 7/12 ид.ч. за ответника.
Предвид идентичните правни изводи, до които достига въззивната инстанция,
първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
По подадената частна жалба по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК, Софийски градски съд, след
като обсъди доводите на жалбоподателя и данните по делото, намира следното:
Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 248, ал. 3, изр. 2
ГПК), поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
За да постанови обжалваното определение, СРС е приел, че разноските за
първоинстанционното производство в първата фаза на делбата се присъждат съобразно
стойността на дяловете, определени във втората фаза. Ето защо, доколкото в случая не са
предявени отделни искове, приети за съвместно разглеждане в делбеното производство,
разноските по които да се присъдят съобразно правилото на чл. 78 ГПК, то не е налице
основание за присъждане на претендираните от ищцата разходи за адвокатски хонорар и
молбата й по чл. 248 ГПК е оставена без уважение.
Съгласно практиката на ВКС (включително цитираната от частната жалбоподателка), по
силата на чл. 355, изр. 1 ГПК страните в делбеното производство заплащат разноските
съобразно стойността на дяловете им, т. е. при приключване на делбеното производство,
като правилото е приложимо относно разноските, които са направени по повод признаване и
ликвидиране на съществуващата съсобственост (за призоваване на свидетели,
възнаграждения за вещи лица и др.), а при липса на оспорване на правата на съделителите и
способа за извършване на делбата всеки съделител понася сам направените разноски за
процесуално представителство от адвокат. Когато е налице спор дали съществува
съсобственост, досежно правата на съделителите и способа, по който следва да бъде
извършена делбата, както и по присъединените искове в делбеното производство, а така
също и при обжалване на постановените от първоинстанционния и въззивния съд решения,
приложение намира разпоредбата на чл. 78 ГПК (в този смисъл – Определение № 167 от
14.06.2016 г. по ч. гр. д. № 1727/2016 г. на ВКС, І г. о. и цитираните в него актове,
Определение № 193 от 26.11.2020 г. по ч. гр. д. № 2700/2020 г. на ВКС, II г. о., Определение
№ 60141 от 19.11.2021 г. по ч. гр. д. № 3096/2021 г. на ВКС, II г. о.).
Според настоящия въззивен състав, цитираната практика не се отнася до наличието на спор
в първоинстанционното производство относно наличието на съсобственост и размера на
квотите – след като ищецът е предявил иск по чл. 34 ЗС, то несъмнено доброволна делба не
може да бъде постигната, т.е. винаги в производство по съдебна делба е налице спор и в
този смисъл не може да се приеме, че разпоредбата на чл. 355 ГПК е неприложима при
оспорване на иска от ответника. Правилото на чл. 78 ГПК следва да се прилага при
пренасяне на спора пред въззивната и касационната инстанция, т.е. когато е налице
оспорване на правата на съделителите след определянето им от първоинстанционния съд,
8
при обжалване на първоинстанционното решение, което налага насрещната страна да
направи разноски за процесуално представителство в производствата пред горните
инстанции. В този смисъл са присъждани разноски и в цитираните актове на ВКС – за
въззивно и касационното производство, респ. за първоинстанционното производство само в
случай на отхвърляне на иска за делба на конкретния имот (Решение № 50023 от 18.10.2023
г. на ВКС по гр. д. № 302/2022 г., I г. о., Решение № 50002 от 22.01.2024 г. на ВКС по гр. д. №
997/2022 г., II г. о., Определение № 193 от 26.11.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2700/2020 г., II
г. о. и др.).
Ето защо, в настоящия случай ищцата няма право на направените в първоинстанционното
производство разноски – същите подлежат на присъждане по правилото на чл. 355, изр. 1
ГПК във втората фаза на делбеното производство. Следователно, не е налице основание за
изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, т.е. обжалваното
определение по чл. 248 ГПК е правилно и подадената срещу него частна жалба следва да
бъде оставена без уважение.
По разноските
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззиваемата има право на
направените от нея разноски във въззивното производство в размер на 2000 лв.,
възнаграждение за един адвокат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 19414/24.11.2023 г., постановено по гр.д. № 21034/2022 г. по
описа на СРС, 55 състав (в което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка с
Решение № 3533/27.02.2024 г.).
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 104230/29.03.2024 г., подадена от ищцата
В. А. Ц. срещу определение № 9003/27.02.2024 г., постановено по гр.д. № 21034/2022 г. по
описа на СРС, 55 състав, с което е оставено без уважение искането на ищцата за изменение
на решението в частта за разноските.
ОСЪЖДА Ц. В. В., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. ****, да заплати на В. А. Ц.,
ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
2000 лв., разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред
Върховен касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
9
Членове:
1._______________________
2._______________________
10