Р Е Ш Е Н И Е
Номер
Година 07.06.2021
Град
С.
В И
М
Е
Т
О Н
А Н
А
Р
О
Д
А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесет и първи април Година
2021
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 4104 по описа за 2020 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът С.З.Д. твърди в
исковата си молба, че със заповед №
25/17.10.2019 г., която му била връчена на 21.10.2019 г., му било прекратено
трудовото правоотношение с ответника, поради придобИ.е право на пенсия.
Съгласно заповедта, на основание чл. 222, ал. 3 КТ, следвало да му бъде
заплатено обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за 6
месеца, което възлизало на 6739.02 лева. До датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение и към датата на подаване на исковата му
молба, ответникът му изплатил част от 1019.02 лева от същото, като продължавал
да му дължи останалата част от 5720 лева. Подал заявление до PC С. за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, за което било образувано ч.гр. д. №
2240/2020 г. След възражение на ответника получил съобщение за възможността да
предяви иск за съществуване на вземането си. Към момента ответното дружеството
продължавало да му дължи сумата от 5720 лева за неплатения му остатък от дължимо
му се обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, с 409.93 лева мораторна лихва от
17.10.2019 г. до 01.07.2020 г., и законна лихва от подаване на заявлението на
01.07.2020 г. до изплащане на вземането, както и разноските в заповедното
производство в размер на 300 лева адвокатско възнаграждение. Искането е да се
признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от
5720 лева за главница от неплатен остатък от обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ,
с 409.93 лева мораторна лихва от 17.10.2019 г. до 01.07.2020 г. и законна лихва
върху главницата от 01.07.2020 г. до изплащането й, за които парични задължения
е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 2240 описа за 2020
г. на Старозагорския районен съд. Претендира за сторените в настоящото и в
заповедното производство разноски.
Ответникът Ч. оспорва
предявените искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни,
евентуално, над сумата от 5300 лева, като му присъди сторените по делото
разноски, с възражения и доводи, изложени подробно от пълномощника му в
подадения в срок отговор и в хода на делото по същество.
Съдът, след като
прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
За процесните вземания ищецът
е подал на 01.07.2020 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК, за разглеждане на което е образувано приложеното ч.гр.д. № 2240/2020
г. на СтРС, по което на 02.07.2020 г. е издадена исканата заповед, срещу която
на 14.08.2020 г., в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, ответникът е подал възражение,
поради което на 15.10.2020 г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил
по делото процесните искове, които поради това се считат предявени на 01.07.2020
г., когато е подал в съда заявлението си за издаване на заповедта срещу
ответника (чл. 422, ал. 1 ГПК).
Страните не спорят, че в периода до 17.10.2019
г. между тях е съществувало валидно възникнало въз основа на сключения на 10.03.2003
г., за неопределено време, трудов договор № 7 - трудово правоотношение, по
силата на което ищецът е заемал при ответника длъжността „организатор
производство”, видно от приложеното към делото негово лично трудово досие. На
16.09.2019 г. същият подал по ответника представеното с последното негово заявление
за освобождаване от заеманата длъжност, считано от 17.09.2019 г., поради придобИ.е
на право на пенсия, а в случай, че не бъде освободен по взаимно съгласие,
същото да се счита за предизвестие за прекратяване за на трудовото му
правоотношение. Върху същото има разпореждане „след изтичане на срока на
предизвестието съгласно КТ и ПВР“. С издадената от ответника заповед е констатирано
прекратяването с предизвестие от ищеца на трудовото правоотношение между
страните, считано от 17.10.2019 г., когато е изтекъл срока на това предизвестие
(чл. 335, ал. 2, т. 1 КТ).
В същата заповед
ответникът посочил като причина за прекратяването му – придобИ.е на право на
пенсия (л. 3). Разпоредил на ищеца
да се изплати и обезщетение съгласно чл. 222, ал. 3 КТ в размер на брутното му
трудово възнаграждение за 6 месеца (л. 3).
От т. IV-3 и 6 на заключението на назначената по делото съдебно –
икономическа експертиза, което съдът възприема, поради неоспорването му от
страните и липсата на противоречие с останалите доказателства, се установява
още, че ответникът е и начислил във ведомостите за заплати това обезщетение по
чл. 222, ал. 3 КТ на ищеца в размер на брутното му трудово възнаграждение за
срок от 6 месеца или 6739.02 лева, тъй като е работил при него повече от 10
години (л. 28). А с тези си действия
ответникът е признал извънсъдебно не само, че ищецът е работил при него повече
от 10 години, но и че към момента на прекратяване на трудовото му
правоотношение е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст,
поради което му дължи процесното обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в нетен
размер от 6739.02 лева, което му е и начислил за плащане във ведомостите за
заплати (чл. 175 ГПК). Поради това е
неоснователно сега възражението на пълномощника му в отговора, че ищецът не бил
представил до момента документи, че бил придобил право на пенсия, а до
представянето им не му дължал претендираното обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ.
От т. А-2 и Б-1 на ЗСИЕ
се установява още, че в периода от 29.11.2019 г. до 28.02.2020 г. ответникът е
платил на ищеца част от 1439.02 лева от това дължимо му се обезщетение, поради
което към датата на приключване на съдебното дирене остава да му дължи
неплатения остатък от 5300 лева (л. 28).
Други релевантни доказателства не са представени по делото.
При
тези установени по делото обстоятелства съдът намери, че предявените искове по
чл. 422, ал. 1 КТ са доказани в своето основание. Разпоредбата на чл. 222, ал.
3 КТ (в действащата й към момента на прекратяване на процесното
трудово правоотношение между страните редакция от ДВ, бр. 25/2001 г., преди
изм. й с ДВ, бр. 107/2020 г.) установява право на
работника или служителя да получи обезщетение при прекратяване на трудовото му
правоотношение, независимо от основанието, след като е придобил право на пенсия
за осигурителен стаж и възраст. По правната си същност това обезщетение има
възнаградителен, а не обезщетителен характер, като размерът му е в зависимост
от това какъв период от време работникът или служителят е работил при
работодателя, при когото е възникнало това му право на гратификация (чл. 222,
ал. 3 КТ). В случая по делото се установи, че съществуващото между страните
трудово правоотношение е прекратено от ищеца с предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ на 17.10.2019 г., след като същият е придобил вече право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст, а при
ответният работодател, при когото е възникнало това му право на обезщетение по
чл. 222, ал. 3 КТ - той е работил повече от 10 години. При това положение същият
има право на обезщетение от последния в размер на брутното му трудово
възнаграждение за 6 месеца (чл. 222, ал. 3 КТ). Последното следва да се изчисли
по реда на чл. 228, ал. 1 КТ, изчислено по който то е в размер на 6739.02 лева
(т. Б-1 от ЗСИЕ). Част от същото от 1439.02 лева ответникът е платил на ищеца с
четири частични плащания в периода от 29.11.2019 г. до 28.02.2020 г., преди
подаване на заявлението му в съда на 01.07.2020 г. и предявяване на исковете му
по делото съгласно фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК. Поради това до приключване
на съдебното дирене не му е платил и остава да му дължи неплатеният остатък от
същото в размер на 5300 лева. Следователно. Предявеният от ищеца иск за неговото
съществуване, се явява напълно доказан по основание, а по размер до този
неплатен му остатък от 5300 лева, до който следва да бъде и уважен, като
основателен, заедно с акцесорната му претенция за признаване съществуването и
на негово вземане за законна лихва върху тази сума от подаване на заявлението
му в съда на 01.07.2020 г. до изплащането й (чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 222,
ал. 3 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД).
Въпреки
неоснователните доводи за противното на пълномощника на ответника, доказан в
своето основание и за частта от 03.12.2019 г. до 01.07.2020 г. от исковия
период от 17.10.2019 г. до 01.07.2020 г., се явява и предявеният от ищеца в
обективно съединение иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуването на вземането
за мораторна лихва за забава в плащането на това обезщетение. Според нормата на
чл. 228, ал. 3 КТ (нова – ДВ, бр. 102/2017 г., в сила от 22.12.2017 г.), обезщетенията
по този раздел, дължими при прекратяване на трудовото правоотношение, се
изплащат не по-късно от последния ден на месеца, следващ този, през който
правоотношението е прекратено, освен ако в КТД е договорен друг срок, като след
изтичане на този срок работодателят дължи обезщетението заедно със законната
лихва.
По
делото няма данни в КТД да е уговорен друг срок. Поради това и съгласно чл.
228, ал. 3 КТ, ответникът е следвало да плати на ищеца дължимото му се
обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на 6739.02 лева най-късно на
02.12.2019 г. (понеделник, присъствен ден). По делото обаче се
установи, че до тази дата ответникът е платил на ищеца на 29.11.2019 г. само
част от 400 лева от същото обезщетение (т. IV-8
ЗСИЕ, л. 28). Поради това на 03.12.2019 г. е изпаднал и в забава да му
плати неплатеният остатък от 6339.02 лева. Съдът сам изчисли в размер на
законната лихва дължимата се на ищеца мораторна лихва за този период - от
забавата на ответника на 03.12.2019 г. до 01.07.2020 г., като съобрази и
извършените от ответника в същия период още три частични плащания на 19.12.2019
г., на 31.12.2019 г. и на 28.02.2020 г., защото вещото лице е изчислявало тази
лихва за посочения от ищеца исков период (чл. 162 ГПК).
След тези изчисления съдът намери, че ответникът дължи на ищеца 330.11 лева
мораторна лихва за забавата си от 03.12.2019 г. до 01.07.2020 г. да му плати
дължимото му се обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ. До този размер и за този
период следователно предявеният от ищеца акцесорен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за
съществуване на вземането за тази лихва, следва да бъде уважен, като
основателен, и отхвърлен в останалата му част, като неоснователен.
При този изход на
делото, дължимата се за довнасяне по делото държавна такса, от довнасянето на която
ищецът е освободен (чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК), следва да се възложи в тежест на
ответника, съразмерно с уважената част от исковете или сумата от 112.60 лева
(чл. 78, ал. 6 ГПК). На същото основание, при този изход на настоящото дело, дължимата
се за заповедното производство държавна такса, от внасянето на която ищецът е
освободен (чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК), следва да се възложи в тежест на
ответника, съразмерно с уважената част от исковете или сумата от 112.60 лева
(чл. 78, ал. 6 ГПК и
т. 12 от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС). На същото основание в тежест на
последния следва да се възложи и заплатеното от бюджета на съда възнаграждение
на вещото лице от 350 лева, съразмерно с уважената част от исковете или сумата 321.46
лева (чл. 78, ал. 6 ГПК). Сторените от ищеца разноски по делото, за заплатено адвокатско
възнаграждение от 600 лева (като съдът намери за
неоснователно възражението на ответника за прекомерност на същото в отговора,
тъй като е под минималния размер от 636.50 лева по чл. 7, ал. 2, т. 3 от
Наредба 1/09.07.2004 г., под който съдът не може да го намалява поради
прекомерност – чл. 78, ал. 5 ГПК), следва да се възложат
в тежест на ответника, съразмерно с уважената част от исковете или сумата от 551.08
лева, а сторените от ответника разноски по делото, изчерпващи се с дължимото му
се възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 200 лева по чл. 25, ал. 1
НЗПП (тъй като е юридическо лице, защитавано в настоящото
производство от юрисконсулт), следва да се възложат
в тежест на ищеца съразмерно с отхвърлената част от исковете или сумата от 16.31
лева (чл. 78, ал. 1, 3 и 8 ГПК). При този изход на настоящото дело, сторените
от ищеца разноски в заповедното производство, изчерпващи се със заплатеното
адвокатско възнаграждение от 300 лева (като съдът намери за неоснователно и възражението
на ответника за прекомерност на същото в отговора, тъй като е под минималния
размер от 444.34 лева по чл. 7, ал. 7, във вр. с ал. 2, т. 2 от Наредба
1/09.07.2004 г., под който съдът не може да го намалява поради прекомерност –
чл. 78, ал. 5 ГПК), следва да се възложат в тежест на ответника, съразмерно с
уважената част от исковете или сумата от 275.54 лева (чл. 78, ал. 1 ГПК и и т.
12 от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС). При този изход на делото и ответникът
има право да иска да му бъдат присъдени сторените от него разноски в
заповедното производство (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК
на ВКС). По делото обаче няма данни той да е сторил такива в това производство,
поради което не му се присъждат разноски за заповедното производство.
Воден
от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Ч., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -,
че дължи на С.З.Д., с ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 5300 лева за
главница от неплатен остатък от обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, с 330.11 лева
мораторна лихва от 03.12.2019 г. до 01.07.2020 г., и законна лихва върху
главницата от 01.07.2020 г. до изплащането й, за изпълнение на които парични задължения
е издадена заповед № 996/02.07.2020 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2240 по описа за 2020 г. на Старозагорския районен съд,
КАТО ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни предявените от С.З.Д. с п.с., против Ч. с
п.а., искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на вземанията за главница и
мораторна лихва В ОСТАНАЛАТА ИМ ЧАСТ, съответно над сумите от 5300 лева и
330.11 лева до претендираните 5720 лева и 409.93 лева и за периода от
17.10.2019 г. до 03.12.2019 г., както и искането за признаване съществуването
на законна лихва върху тази отхвърлена част от главницата от 01.07.2020 г. до
изплащането й.
ОСЪЖДА
Ч. с п.а., да заплати на С.З.Д. с п.с, сумата от 551.08 лева за разноски по
настоящото дело и сумата от 275.54 лева за разноски по заповедното ч.гр.д. №
2240 по описа за 2020 г. на Старозагорския районен съд.
ОСЪЖДА С.З.Д. с п.с.,
да заплати на Ч. с п.а., сумата от 16.31 лева за разноски по настоящото дело.
ОСЪЖДА Ч. с п.а., да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Старозагорския
районен съд, сумата от 112.60 лева за дължима се за настоящото производство
държавна такса, съразмерно с уважената част от исковете, сумата от 112.60 лева
за дължима се за заповедното ч.гр.д. № 2240 по описа за 2020 г. на
Старозагорския районен съд държавна такса, съразмерно с уважената част от
исковете по настоящото дело, и сумата от 321.46 лева за разноски по настоящото дело
за заплатено от бюджета на съда възнаграждение на вещото лице, съразмерно с
уважената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: