Р Е Ш Е Н И
Е
Номер 09.11.2019г. гр.София
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, в публично съдебно заседание
на дванадесети октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при участието на секретар Ирена
Апостолова като разгледа докладваното от съдия Кацарова гр.д. № 15323 по описа
за 2019г., взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258, ал.1 ГПК.
С решение от 23.10.2017г., гр.д.68630/15г., СРС, 38 с-в
признава за установено по иск с правно основание чл.74, ал.1, т.1 ЗЗДискр.,
предявен от Х.А.Х. срещу Главна дирекция „И.на н.“, че през 2014г. ответникът е
извършил акт на дискриминация въз основа на признак „религия“, като не е
предоставил на ищеца работа съобразно чл.77 ЗИНЗС.
Срещу решението постъпва въззивна жалба от ответника
по иска Главна дирекция „И.на н.“ при Министерство на правосъдието. Намира
решението за недопустимо поради подсъдност на иска пред АССГ. По същество е
неправилно, т.к. на ищеца е предлагана работа, която той е отказвал. Иска се отмяна
на решението и постановяване на друго, с
което да се отхвърли искът.
Въззиваемият – ищецът Х.А.Х. оспорва
жалбата.
Софийският градски съд,
ІV-А с-в, след съвещание и като обсъди по
реда на чл.269 ГПК наведените оплаквания в жалбата, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК от надлежна страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Изцяло обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.
Предявен е иск с правно основание чл.71, ал.1, т.1
ЗЗДискр.
Съобразно чл.272 ГПК, когато
въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение,
като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при
обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл.269, изр.2 ГПК,
настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции
съвпадат. Възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение,
срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са представени
нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани
на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в
жалбата.
В отговор на оплакванията
по жалбата, въззивният съд приема следното:
Неоснователно е оплакването по жалбата за постановено
недопустимо решение поради подсъдност на иска през АССГ. Според тълкувателно
постановление № 1/16.01.2019г., т.д.1/16г., ОСГК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, исковете с правна
квалификация чл.71, ал.1, т.1 и т.2 от Закона за защита от дискриминация за
установяване на нарушението по този закон, респективно за осъждане на ответника
да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както
и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения, са подсъдни на районния
съд. Искът с правна квалификация чл.71, ал.1, т.3 от Закона за защита от дискриминация
е подсъден на районния съд, като ТП № 2/2014г. на ВКС и ВАС в частта му по т.4
е обявено за изгубило актуалност. В мотивите към тълкувателното постановление е
разяснено, че разпоредбата на чл.71 ЗЗДискр. съдържа хипотезите за защита
правата на увредените лица във всички случаи, когато не е проведено
производство пред Комисията за защита от дискриминация, без оглед на това дали
дискриминационното поведение е осъществено от субект, равнопоставен на ищеца
или дискриминацията е осъществена при или по повод административна дейност. Прието
е, че разпоредбата на чл.71 ЗЗДискр. не е в противоречие с чл.74 от същия
закон, тъй като последната и по двете алинеи е приложима само при проведено
производство пред Комисията за защита от дискриминация. В случая, предвид липсата на проведено
подобно производство, искът за установяване на дискриминационно положение спрямо
ГД „ИН“ е подсъден на Софийския районен
съд като първа инстанция.
Неоснователно е оплакването по жалбата
за постановено неправилно решение по съществото на спора, т.к. на ищеца била
предлагана работа, която той е отказвал. Според показанията на свидетеля Х.А., своето
наказание лишаване от свобода в затвора – гр.Плевен през периода 2013г. –
2015г., изтърпява в едно и също спално помещение с ищеца Х.А.Х., където има
общо 12-13 души. По едно и също време – на 11.04.2014г., двамата са писали обща
молба за предоставяне на работа, каквато е представена по делото с рег. №
М-870/15.04.2014г. Свидетелства, че работа е предоставена на всичките 7-8 души,
които са изявили желание и те не са мюсюлмани, за разлика от ищеца, който
очевидно е такъв. Инспекторът
г-жа Г.заявила, че те си знаят на кого да предоставят работа и на кого
не.
Недоказани са доводите в жалбата за
отказ на ищеца да приеме предложена му подходяща работа, обективиран в негови
декларации вх. №№ Д-35/04.12.2014г. и 37/16.12.2014г., както и справка рег. №
1201/17.03.2016г. на затвора гр.Плевен. Такива писмени документи изобщо не са
представяни, приемани и не се съдържат между кориците на делото. Отделно, дори
и хипотетично да съществуваха горните откази за полагане на труд, те
хронологично следват със 7 месеца молбата от 11.04.2014г. на ищеца за
предоставяне на работа. През този период свидетелят А.реално изпълнява
предоставената му работа, която упражнява в спалното помещение. Липсват, обаче
доказателства на ищеца да е предоставена такава, при това подходяща по смисъла
на чл.77, ал.1 ЗИНЗС. Даже и справката от 2016г. да беше част от доказателствения
материал, каквато не е, тя е неотносима към спора, т.к. касае последващ
извънпроцесен период, а не релевантния исков през 2014г.
Налага
се извод за неблагоприятно третиране на ищеца по смисъла на § 7 ДР на ЗЗДискр.,
изразяващо се в отказът на затворническата администрация да му осигури
възможност за упражняване на подходящ труд в съответствие с чл.77, ал.1 ЗИНЗС,
което независимо от целта, пряко засяга чуждите права и законни интереси. Ищецът е по-неблагоприятно третиран от останалите
лица, изтърпяващи наказание лишаване от свобода в затвора гр.Плевен през 2014г.,
на основа признака „религия“, чрез неосигуряване
на поисканата работа като източник на доход, в сравнение с останалите лишени от свобода, които не са мюсюлмани,
поставени при сравними или сходни обстоятелства. На основата на същия признак
по чл.4, ал.1 ЗЗДискр. са възникнали условия за накърняване на неговото лично достойнство
и създаване на обидна среда в хипотезата на тормоз съгласно § 1 ДР на ЗЗДискр.,
който чл.5 ЗЗДискр. приравнява на дискриминация.
След
като ищецът установява факти за упражнен спрямо него тормоз в затвора, съществува вероятност, че е обект
на пряка дискриминация по смисъла на чл.4, ал.2 ЗЗДискр. На основание чл.9
ЗЗДискр. се обръща доказателствената тежест за ответника да установи, че правото на равно третиране не е
нарушено. Същият не провежда успешно доказване в тази насока, поради което искът
по чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр. за
признаване на нарушението е основателен.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат.
Първоинстанционното решение на основание чл.271, ал.1, изр.1, пр.1 ГПК следва да се потвърди.
Пред настоящата инстанция въззиваемият не претендира и
не установява реализирани разноски, поради което такива не се дължат.
По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-а с-в
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 23.10.2017г., гр.д.68630/15г., СРС, 38 с-в.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчване препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.