Р Е Ш Е Н И Е
№ II- 216 24.02.2021 г. Град Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският
окръжен съд, гражданско отделение, втори въззивен
състав
На седемнадесети ноември, две
хиляди и двадесета
година
В открито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1.ГАЛЯ БЕЛЕВА
2.ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
Секретар: Стойка Вълкова
Прокурор: -
като
разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 2613 по описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред Бургаския
окръжен съд е по реда на чл.258 и сл. от ГПК във връзка с чл.17 от ЗЗДН.
С решение № 260010 от 8.10.2020г. по гр.д.№293 по
описа за 2020г. на РС- Средец са наложени мерки за защита на Й.И.К., с ЕГН **********,
с постоянен адрес: *** и адрес за призоваване гр.Б., ж.к. „М. р.”, бл.*, вх.*,
ет.*, ап.*срещу домашно насилие, осъществено по отношение на нея от Я.К.Н. с
ЕГН **********, с адрес: ***, като Я.Н. е задължен да се въздържа от извършване
на домашно насилие спрямо Й.К. и му е забранено да приближава жилището,
обитавано от нея, находящо се в гр.Б., ж.к. „М. р.”, бл.*, вх.*, ет.* , местоработата
й и местата й за социални контакти и отдих, за срок от една година, считано от
датата на влизане в сила на решението. С решението е наложена глоба на Я.К. в
размер на 200 лева. Същият е осъден да заплати по сметка на съда държавна такса
в размер на 30 лв., както и държавна такса в размер на 5 лв. в случай на
издаване на изпълнителен лист. К. е осъден да заплати на К. деловодни разноски
в размер на 450 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение.
Издадена е заповед за защита.
В законоустановения срок е подадена въззивна жалба от Я. К.Н., чрез адв.Красимир Кацарски,
с която решението е обжалвано изцяло.
Изложени са доводи за допуснати
процесуални нарушения- делото не било подсъдно на сезирания съд, тъй като
твърдяното от нея деяние било извършено в гр.Б., а молителката живее в гр.Б.
повече от 10 години, поради което местната подсъдност не се определя според
постоянния й адрес в гр.С.. Макар според чл.154, ал.1 ГПК доказателствената
тежест да е на лицата, които са подали молбата, в конкретния случай
доказателствената тежест била обърната обратно- върху ответника, най-вече с
активното участие на съда. В проведеното на 10.09.2020г. съдебно заседание,
след като молителката заявила, че няма
да ангажира свидетели и няма да наема адвокат, бил допуснат до разпит водения
от ответника свидетел. След разпита му съдът застанал на страната на ищеца и
уведомил К., че трябва да докаже твърдяното от нея, като поставил в устата й
думите, че К. прави искане за допускане на един свидетел- нейната сестра.
Независимо от противопоставянето на процесуалния представител на ответника,
съдът адвокатствал на молителката и допуснал разпита на св.Е.. Въпреки искането
на адвоката на ответника за приключване събирането на доказателства и без да се
поиска становището на молителката, съдът намерил за необходимо служебно да
изиска такива доказателства, които да са в интерес на молителката. Служебно
били призовани свидетели, без да е внесена държавна такса за призоваване на
такива. Районният съд приел като основно доказателство приложената декларация
по чл.9, ал.3 от ЗЗДН, макар същата да била подадена срещу П. З.П.. Приел за
достоверни и правдоподобни показанията на свидетелите К. и К., чиито показания
били събрани в нарушение на ГПК, но предварително приети от съда. Приети били
като доказателства и такива, отнасящи се до м. май 2020г., които според
жалбоподателя са неотносими по настоящото дело. Съдът приел, че от показанията
на св.Е. следвало, че ответникът имал ключ от апартамента на сестра й, макар
такива показания да не били записани в протокола за разпит на свидетеля. Съдът
не коментирал никъде в решението си показанията на всички свидетели, че дори
сестрата на молителката никога не е била на гости у последната и никой никога
не виждал заедно четиримата, където и да било.
Ето защо въззивникът счита, че по
делото не е доказано между страните да е имало трайно установени отношения,
наподобяващи тези на съпрузи. Сочи, че интимната близост между две лица от
различен пол и осъществяването на сексуална близост в квартирата на единия от
тях, независимо, че е продължила около 6 месеца, не представлява трайна връзка,
каквато се изисквала за фактическо съпружеско съжителство. Освен това сочи, че
съдът не е изложил мотиви за срока на определените мерки, а импулсивно е
определил както доказателствата, така и срока на забраните.
Моли решението на РС- Средец да
бъде обезсилено и вместо него да се постанови ново, като се приеме, че Я. К. не
е упражнил домашно насилие, двамата не са били във фактическа връзка и не са
живели на семейни начала, а също така, че описаното в исковата молба е
недоказано.
Направено е и „алтернативно”
искане делото да бъде върнато на районния съд за разглеждане от нов, обективен
състав, поради допуснати особено съществени процесуални нарушения- редът и
начина на събирането на доказателства, предубедеността на състава на съда,
заемането на такава позиция, която водела до извода, че по делото имало три
страни- молителката и районния съд срещу ответника.
Въззиваемата Й.К., представлявана от адв.Панайот Велков е
подала писмено възражение в
законоустановения срок. Същата счита, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а по
същество- правилно. В хода на производството не били допуснати съществени процесуални нарушения от съда,
който в мотивите си последователно и в пълнота изложил съображенията си, въз
основа на които постановил решението. Твърди се, че изтъкнатите доводи на
процесуалния представител на въззивника за допуснати съществени процесуални
нарушения не са се осъществили. В първото съдебно заседание съдът допуснал до
разпит двамата водени от страните свидетели – сестрата на всеки от тях.
Съгласно чл.10 ГПК съдът следвало да осигури на страните възможност и да им
съдейства за установяване на фактите от значение за решаване на делото.
Пресъздадените в жалбата обсъждания по време на процеса, които не били записани
в съдебния протокол, не следвало да се вземат под внимание, понеже не били
осъществени, а представлявали измислица от страна на жалбоподателя.
Несъстоятелни били и твърденията, че районният съд действал като страна в
процеса. Изтъква се, че жалбата задавала тон, който не следвало да се допуска,
нито толерира както от другата страна, така и от съда. Развити са оплаквания за
нередовност на жалбата- сгрешено било означението на решението, а в съдържанието
й имало съществени неясноти, което водило до неразбиране на написаното. Счита,
с оглед ограничения предмет на въззивното обжалване, че жалбата не засяга
въпроси, свързани с правилността на решението, а само такива за неговата
допустимост, което било видно от искането за неговото обезсилване.
По същество намира, че от
събраните доказателства се установява извършеното от въззивника домашно насилие
по смисъла на чл.2 ЗЗДН. Доказателствата по делото не опровергавали формалната
доказателствена тежест на декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН, тъй като показанията
на водените от ответника свидетели- неговата сестра и приятеля й били пряко
заинтересовани от изхода на делото и разпитани в отделни съдебни заседания,
поради което техните показания не можели да опровергаят декларацията по чл.9,
ал.3 от ЗЗДН. Моли решението да бъде потвърдено като валидно, допустимо и
правилно. Претендира разноски.
В проведеното пред въззивната
съдебна инстанция открито съдебно заседание процесуалният представител на
въззивника поддържа жалбата и доводите в нея. Развити са съображения. Възразява
срещу искането за присъждане на разноски в полза на въззиваемата, в случай, че
жалбата не бъде уважена, като намира, че адвокатския хонорар е вероятно
баснословен по размер.
Въззиваемата, чрез пълномощника
си адв.Велков е депозирала молба, с която поддържа изложеното във възражението.
Претендира разноски в размер на 400 лв.
По допустимостта на производството
въззивният съд приема следното:
Въззивната жалба е подадена против подлежащ
на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, от надлежно упълномощен представител
на страна, която има правен
интерес да го обжалва. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК /допуснатата техническа грешка в
посочването на номера на решението, който обаче съвпада с номера на заповедта
за защита, не създава неяснота относно обжалвания акт/ и е допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.
В съответствие с правомощията си
по чл.269, ал.1 ГПК Бургаският окръжен съд намира, че обжалвания съдебен акт е
валиден и допустим.
Неоснователно е становището на
въззивника, че допуснато от районния съд съществено нарушение на процесуалните
правила, водещо до недопустимост на решението, поради разглеждането на спора от
местно некомпетентен съд.
На първо място следва да се
посочи, че по делото не е въведено своевременно /до първото съдебно заседание
пред първоинстанционния съд/ възражение на ответника относно местната
неподсъдност.
Безспорно е, че молителката К. е
с постоянен адрес в гр.С., а живее в гр.Б. Няма данни за настоящия й адрес
/този, на който е регистрирана/.
Съгласно чл.7 от ЗЗДН компетентен
да наложи мярка за защита е районният съд по постоянния или настоящ адрес на пострадалия.
С тази разпоредба се въвежда специална местна подсъдност, различна от общите
правила за местната подсъдност, регламентирани в чл.105 и следващите от ГПК.
Нормата е създадена в интерес и за улеснение на пострадалото лице, на което е
предоставена възможност по свой избор да поиска защита в най-удобния за него
съд. В случая молителката е подала молбата за защита в съда, в който се намира
постоянния й адрес. Затова Районен съд- Средец правилно е приел, че е местно
компетентен да разгледа молбата за защита.
Само за пълнота следва да се
отбележи, че местната подсъдност по чл.7 от ЗЗДН не е абсолютна процесуална предпоставка
за допустимост на искането за защита по ЗЗДН, респективно- за допустимост на
решението по делото. Както в ЗЗДН, така и в ГПК, не е предвидено правомощие на
съда служебно да следи за тази подсъдност, за разлика например от предвиденото
в чл.119, ал.2 и 3 ГПК.
Всички останали твърдяни
процесуални нарушения, включително за предубеденост на съдебния състав, също не
водят до извод за недопустимост на съдебния акт, а касаят правилността на
съдебното решение, поради което ще бъдат разгледани в съответната част на
изложението на настоящото решение.
След съвкупна
преценка на доводите на страните, въз основа на събраните по делото
доказателства и с оглед приложимите разпоредбите на закона Бургаският окръжен
съд намира жалбата за неоснователна, по следните съображения:
Районен съд- Средец
е бил сезиран с молба за защита срещу осъществено спрямо въззиваемата Й.К. домашно
насилие от страна на въззивника Я.Н.. В молбата е посочено, че двамата живели
на семейни начала осем месеца. Конкретните обстоятелства са изложени в молбата
за защита. По време на връзката им молителката била подложена на психическо и
физическо насилие от страна на ответника, затова К. се разделила с него през
м.май 2020г. Той не спирал да я притеснява, заплашва, позволявал си да пише
гнусни неща за нея на нейни колеги и приятели. Тя го блокирала през телефона,
но той търсел начин да я заплашва чрез други хора. На 1.07.2020г. в 00:18ч. Я.
написал СМС- и на съпругата на бившия й съпруг, а в 1:47ч. и на последния. На същата
дата в 10:55 ч. написал СМС на колежка
на молителката, а в 11:25 ч. - на вуйчото на зетя на молителката. Цитирано е съдържанието
на съобщенията. Молителката твърди, че е подала жалба за това в Четвърто РУП.
Заявява, че се
страхува от ответника, защото е неконтролируем и упражнява психическо и
физическо насилие над нея. Твърди, че не може да живее спокойно, а живее в
страх за живота и здравето си. Твърди също, че ответникът е агресивен, поради
което е налице основание да се притеснява от последващи заплахи, застрашаващи
живота и здравето й. Сочи, че ответникът е лежал в *** Бургас и наркокомуна в И. В тази връзка молителката е поискала издаване на
заповед за незабавна защита по чл.18 от ЗЗДН.
Поискано е налагане
на мерките по чл.5, ал.1, т.1, т.3 и т.5 ЗЗДН (задължаване на извършителя да се
въздържа от извършване на домашно насилие, забрана на извършителя да приближава
жилището на молителката, местоработата й, местата за социални контакти и отдих,
при условия и срок, определени от съда; задължаване на извършителя да посещава
специализирани програми. Направено е „специално искане” заповедта за защита да
бъде издадена за възможно най-дългия сок, предвиден в ЗЗДН.
Приложена е
декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН, възпроизвеждаща съдържанието на молбата за защита.
Ангажирани са писмени доказателства- декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН, разпечатки
на съобщенията, цитираните в молбата за защита, протокол от 7.05.2020г. за
полицейско предупреждение, постановление за отказ за образуване на досъдебно
производство от 3.06.2020г.
С определение от 6.07.2020г.
по гр.д.№ 293/2020г. по описа на РС- Средец е уважено искането за налагане на мерки
за незабавна защита на молителката и е издадена заповед за незабавна защита №5
от същата дата.
В първото по делото
съдебно заседание на 10.09.2020г.
Молителката е
заявила, че поддържа молбата за защита, с изключение на искането за задължаване
на ответника да посещава специализирани програми, което било написано от
служителите в Център „Деметра”, които изготвили молбата до съда. Заявила е, че
няма да ангажира адвокат и няма да ангажира свидетели. Уточнила е, че
съобщенията, описани в молбата за защита са получени от бившия й съпруг И. К.,
настоящата му съпруга- Я. М., както и от колежката на молителката- В. К..
Ответникът, чрез
пълномощника си адв.Кацарски, заявява, че оспорва изцяло описаното в исковата
молба, както и в приложената декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН. Поискал е да бъде
разпитан свидетел, воден от ответника.
Районният съд е
приел писмените доказателства по делото и е разпитал водената от ответника
свидетелка.
След нейния разпит
молителката е направила искане да бъде допусната до разпит нейната сестра.
Пълномощникът на
ответника е възразил срещу допускането на това доказателство, предвид заявения
по-рано изричен отказ на молителката да ангажира доказателства и да наеме
адвокат, както и поради това, че така се нарушавал реда за разпит на
свидетелите, независимо, че свидетелката, поискана от молителката, не се
намирала в залата по време на разпита на свидетелката, водена от ответната
страна. В подробното изложение липсва възражение на адв.Кацарски против този
разпит в смисъла, поддържан във въззивната жалба- че искането за разпит на
сестрата на молителката не е по инициатива на молителката, а съдът невярно е
записал обратното, нито е инициирано производство за поправка съдържанието на
протокола в този смисъл. Затова следва да се приеме, че изявленията на страните
и съда са такива, каквито са отразени в протокола от с.з. на 10.09.2020г. По-
конкретно въззивната инстанция приема, че молителката е направила искане за
разпит на нейната сестра, което е допуснато от съда, въпреки възраженията на
ответната страна, касаещи несвоевременно извършване на искането, довело до нарушаване
реда за разпит на свидетелите.
Въззивната
инстанция намира, че с допускането на свидетеля Р. Е.районният съд не е
допуснал твърдяните в жалбата процесуални нарушения. Вярно е, че това искане е
направено едва след разпита на свидетелката, водена от ответника, но въпреки
това същото е допустимо. Това е така, понеже оспорванията на ответната страна
на изложеното в молбата за защита са общи, не съдържат конкретика и насрещни
твърдения на ответника, което е сторено едва с изложението на адв.Кацарски в
устните състезания и във въззивната жалба- че се отрича фактическото съпружеско
съжителство между страните и участието на ответника в общите грижи за
домакинството, като се твърди, че отношенията между страните са били само
интимни. Ето защо въззивният съд приема, че до разпита на свидетеля Т. Н.молителката,
както и съдът не са били наясно в какво се състоят оспорванията на ответника и
съответно- какъв е предмета на доказването, за да може първата своевременно да
ангажира доказателства, а съдът- да разпредели правилно доказателствената
тежест във връзка с тези оспорвания и да даде необходимите указания на страните.
Основателно е обаче
оплакването в жалбата, че след разпита на св.Е. съдът неправилно, по своя
инициатива, без искане на страните и въпреки противопоставянето на ответната
страна за събиране на допълнителни доказателства по служебен път, е допуснал
допълнителни доказателства- разпит на свидетелите К. и К.. Мотивите да стори
това са изложени в протокола от съдебното заседание на 10.09.2020г.- районният
съд е счел, че делото не е било изяснено от фактическа страна, понеже не било
установено от кого и на кого са изпратени представените към молбата за защита
писмени доказателства.
Въззивната
инстанция приема, че районният съд не разполага с правомощие по ЗЗДН, нито по
ГПК /приложим съответно предвид разпоредбата на §1 от ЗР на ЗЗДН/ да събира
служебно свидетелски показания. В производството по ЗЗДН са приложими
принципите на чл.8, ал.2 ГПК относно
състезателното начало в гражданското съдопроизводство, както и този на чл.6,
ал.2 ГПК за диспозитивното начало в гражданския процес, поради което съдът
следва да се произнася в рамките на поисканата защита.
ЗЗДН не предвижда
възможност за служебно събиране на доказателства в случай, че делото не е
изяснено от фактическа страна /сравни с чл.9, ал.4 ЗЗДН- инициативата за
служебно събираните доказателства е на молителя, както и чл.14, ал.1 ЗЗДН/. В
законодателството липсва правна норма, както е например в производството за поставяне под
запрещение или по
дела, касаещи интересите на ненавършили пълнолетие деца, уреждаща задължение на съда служебно да следи за интересите и съответно- да събере доказателства с оглед защита интересите на
тези лица, както и да допусне
поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във
времето /виж
мотивите към т.1 от ТР №1/2013г. от 9.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК/.
Разпоредбата на чл.7,
ал.1, изр.2 от ГПК, която предвижда, че съдът е длъжен да съдейства на страните
за изясняване на делото от фактическа и правна страна не следва да се тълкува в
смисъл, че следва да събира служебно доказателства без искане на страните, като
изключенията от състезателното начало са очертани в цитираното по-горе
тълкувателно решение.
Само за пълнота на
изложението следва да се отбележи, че оплаквания за допуснато нарушение на
съдопроизводствените правила при разпита на свидетелите, разпитани в с.з. на
8.10.2020г. е заявил и процесуалният представител на ищцата, които изрично е
поискал същите да не бъдат обсъждани.
С оглед изложеното
следва да се приеме, че гласните доказателства, събрани служебно по инициатива
на съда- показанията на св.И.К. и В. К., не следва да се обсъждат и ценят наред
с останалите доказателства по делото, тъй като са събрани при допуснато от съда
съществено процесуално нарушение. Това се отнася и до показанията на св.С. Д.,
поискан от ответната страна след допускането до разпит на останалите свидетели.
Не може да се приеме тезата на въззивника, че това установява твърденията му за
предубеденост на съдебния състав, постановил обжалваното решение, тъй като
видно от мотивите му при допускането на доказателствата и при постановяване на
решението, същите се дължат на неправилно тълкуване и приложение на
процесуалните норми.
С решението си районният
съд е приел, че молбата за защита е основателна, като е счел, предвид
показанията на св.Е., че страните са били във фактическо съпружеско съжителство
и с действията си ответникът е осъществил състав на психическо и емоционално
насилие по смисъла на чл.2, ал.1 от ЗЗДН спрямо молителя понеже е отправял
нецензурни реплики, обидни изрази и заплахи към молителката, чрез изпратени
чрез Месинджър съобщения на близки и познати на молителката, с което обидите и
заплахите са станали достояние на множество лица, с което молителката е била
унизена публично, а същевременно са отправени заплахи за живота й, което
несъмнено е в състояние да окаже силно отрицателно въздействие върху психиката
й. Позовал се е на доказателствената стойност на декларацията по чл.9, ал.3 от ЗЗДН, както и на събраните по делото свидетелски показания и приложени към
молбата за защита писмени доказателства за случилото се през м.май 2020г.,
включително за друг конфликт между страните, провокиран от ответника и
установяващ, че случилото се на процесната дата не е изолиран случай.
Наложил е мерки за
защита на пострадалата по чл.5, ал.1, т.1, както и по т.3 от ЗЗДН /последната- за
срок от една година/. В разрез с изложените в жалбата оплаквания, районният съд
е мотивирал решението си в частта за срока на наложената мярка по чл.5, ал.1,
т.3 ЗЗДН, като е посочил, че за този период ответникът би могъл да свикне да
съобразява поведението си със закона и правилата на морала и най-вече с оглед
предотвратяване на бъдещи актове на домашно насилие спрямо К., като е отчетено
значението на предишните случаи на домашно насилие, датиращи от м.май 2020г.
Бургаският
окръжен съд намира, че обжалваното решение е правилно.
В Закона за защита
срещу домашното насилие са предвидени доказателствените средства, с които
страните разполагат за установяване на твърденията си. В производството по
издаване на заповед за защита на общо основание са допустими доказателствените
средства по ГПК. Чл.13, ал.2 ЗЗДН предвижда, че протоколите, докладите и други
актове, издадени от дирекциите „Социално подпомагане”, от лекари, както и от
психолози, консултирали пострадалото лице, могат да бъдат доказателствени
средства в това производство. Съгласно чл.13, ал.3 ЗЗДН, когато няма други
доказателства, съдът издава заповед за защита само на основание приложената
декларация по чл.9, ал.3. От изложеното е видно, че декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН се ползва със специфична доказателствена стойност, за разлика от останалите
частни свидетелстващи документи, които имат само формалната доказателствена
сила, следваща от разпоредбата на чл.180 ГПК, според която подобен документ
установява единствено авторството на волеизявлението. От нормата на чл.13, ал.3 ЗЗДН може да се направи извод, че декларацията на пострадалото лице
удостоверява, че фактите и обстоятелствата са се осъществили така, както са
изложени в нея. При оспорване на истинността на фактите в тази декларация
доказателствената тежест е за лицето, което я оспорва (за разлика от хипотезата
на чл.193, ал.3, изр.2 ГПК). Видно от редакцията на чл.13, ал.3 ГПК,
декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН няма по-голяма доказателствена тежест при
конкуренция с останалите доказателства. При наличието на други доказателства,
които я опровергават, декларацията няма задължителна за съда материална
доказателствена сила. Декларацията не се ползва с материална доказателствена
сила в тези части, които съдържат предположения за действия или събития, оценки
за други лица или изводи, до които е стигнал пострадалия. Изявленията на
ответната страна по молбата за защита (в писмен отговор, други становища или
дадени по реда на чл.176 ГПК) не се ползват с доказателствената сила, която е
придадена на декларацията на пострадалото лице по чл.9, ал.3 ЗЗДН.
В конкретният казус
в декларацията си по чл.9, ал.3 ЗЗДН въззиваемата е възпроизвела дословно
съдържанието на молбата за защита. Ответникът не е изложил своевременно
конкретни оспорвания на твърденията в декларацията, нито е оспорил приложените
към нея писмени доказателства, включително разпечатките от СМС- кореспонденция.
Ответникът не
ангажира доказателства опровергаващи твърденията на молителя, че страните са
живели на семейни начала, които са възпроизведени в декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН.
Свидетелката Н.-
сестра на ответника, която поради родството си с него има качеството на
заинтересован свидетел по смисъла на чл.172 ГПК /който извод се отнася и до
сестрата на молителката- св.Е., която е сестра на молителката/, не опровергава
твърдението, че страните са живели няколко месеца на съпружески начала.
Изнесеното от нея, че брат й е имал някаква връзка с молителката, но тя не е
била сериозна, че не е живял в квартирата на Й. /а при леля си в гр.К./, че не
й е известно да е имал вещи в квартирата на Й., нито той да е пазарувал в
хранителни продукти за по-продължителен период за Й., както и че не й е казвал,
че има ключ от квартирата и да е плащал сметки, нито й е споделят имал
намерение да живее с молителката, да имат собствени деца и да сключи брак с
молителката, нито ги е виждала заедно с децата на Й. заедно навън, без да има
своевременно въведени твърдения на ответника в тази насока, а и само по себе си
не е достатъчно да опровергае доказателствената стойност на декларацията. Освен
това, в обратна насока на нейните показания са тези на св.Е., която сочи, че е
виждала, т.е. тя е очевидец, че Я. живее в квартирата на сестра й /а не просто
се отбива за сексуален контакт, както се твърди едва в жалбата/, както и че пред
нея той е споделял, че иска да си оправи къщата в К. и всички да живеят там
заедно с децата на Й..
Изложеното е
достатъчно да се приеме, че страните са живяли повече от половин година във
фактическо съпружеско съжителство, поради което молителката разполага с правото
да търси защита по реда на ЗЗДН. Следва да се отбележи, че терминът няма
легална дефиниция в ЗЗДН, а при приложението му по повод други закони /например
по дела за непозволено увреждане/ е тълкуван в съдебната практика в много тесен
смисъл, който не може да се приложи еднозначно към ЗЗДН. Най- общо може да се
посочи, че фактическото съпружеско съжителство представлява неформален, доброволен,
интимен и траен съюз между мъж и жена /виж чл.46 КРБ/, при който партньорите
споделят общо домакинство. Постоянното съвместно живеене не е задължителна характеристика
на брачната връзка, поради което не може да е белег и на фактическото
съжителство, но в случая не е спорно, че страните са живяли повече от 6 месеца
в съвместно домакинство, т.е. отношенията им като партньори са били относително
трайни във времето.
От неоспорените от
ответника разпечатки от СМС- и, се установява се твърдяното от молителката
обидно и цинично отношение, както и отправените заплахи за живота й. Другите
неоспорени от ответника писмени доказателства, приложени към молбата за защита,
установяват, че ответникът е инициирал на публично място и друг скандал между
страните, т.е. действията му не са инцидентни.
При тези данни неоснователно
е оплакването в жалбата, че въззивникът не е осъществил акт на домашно насилие
спрямо въззиваемата.
Съгласно чл.2, ал.1
от ЗЗДН домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или
икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното
ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо
лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна
връзка или във фактическо съпружеско съжителство.
Несъмнено изпратените
от ответника СМС- и до познати /бивш съпруг и неговата настояща съпруга/ и
колега на молителката, станали достояния на молителката, съдържащи нецензурно и
злепоставящо я съдържание, в един от които е налице и заплаха за живота й, осъществяват фактическия състав на извършено психическо
и емоционално насилие /тормоз/ от страна на ответника по смисъла на чл.2, ал.1
от ЗЗДН спрямо молителката.
Наложените от районния
съд мерки за защита по чл.5, ал.1, т.1 и т.3 от ЗЗДН са адекватни на търсената
защита, тъй като съответни на осъщественото насилие според неговия вид и
интензитет, като въззивната инстанция споделя извода на РС- Средец, че същите ефективно
ще препятстват ответника да продължи да преследва молителката.
Ето защо въззивната
инстанция намира, че молбата за защита по ЗЗДН на молителката срещу ответника за
осъществен акт на домашно насилие, изразяващо се в психически тормоз е
основателна и следва да бъде уважена.
Тъй като крайните
изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да бъде
оставено в сила.
На основание чл.11,
ал.2 от ЗЗДН в тежест на въззивника следва да се възложат разноските за
въззивното производство- заплащането на държавна такса в размер на 12,50 лв.,
както и заплащането на разноските на въззиваемата за въззивната инстанция,
които според представените доказателства са в размер на 400 лв.
Мотивиран от гореизложеното
и на основание чл.17, ал.5 ЗЗДН, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260010 от 8.10.2020г. по гр.д.№293 по описа за 2020г. на
РС- Средец.
ОСЪЖДА Я.К.Н. с ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на Й.И.К., с ЕГН **********,
с постоянен адрес: *** и адрес за призоваване гр.Б., ж.к. „М. р.”, бл.*, вх.*,
ет.*, ап.*сумата от 400 лв., представляваща разноски по в.гр.д.№2613 по описа
за 2020г. на БОС.
ОСЪЖДА Я.К.Н. с ЕГН **********, с адрес: *** да заплати в полза
на бюджета на съдебната власт, по сметката на Бургаския окръжен съд държавна
такса в размер на 12,50 лв./дванадесет лева и петдесет стотинки/.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.