№ 952
гр. Варна, 06.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 9 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Насуф Исмал
при участието на секретаря Илияна Илк. Илиева
като разгледа докладваното от Насуф Исмал Гражданско дело №
20213110115881 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от „А. за с. на в.” ЕАД срещу Д. Н. Т.
първоначално обективно кумулативно съединени положителни специални установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал.
2 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните със
сила на пресъдено нещо, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер от 469.89 лева,
представляваща главница по договор за паричен заем № 166127 от 22.01.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение – 29.09.2021 г. до окончателното погасяване на вземането; сумата
в размер от 41.91 лева – договорна лихва за периода от 22.07.2018 г. до 22.01.2019 г. и
сумата в размер от 174.31 лева – мораторна лихва, начислена върху за периода от 23.07.2018
г. до 29.09.2021 г., с изключение на периода от 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 5429/01.10.2021 г. по реда на чл.
410 от ГПК по ч. гр. д. № 14141 по описа за 2021 г. на РС-Варна, ГО, 9-ти съдебен състав.
Твърди се в исковата молба, че ищецът е подал заявление по реда на чл.410 от ГПК
за издаване на заповед за изпълнение, като срещу издадената заповед в срока по чл. 414 от
ГПК е постъпило възражение, в тази връзка у ищеца се породил правният интерес да
предяви настоящите искове.
Сочи се, че вземанията произтичат от договор за паричен заем № 166127, сключен
между ответника и „С. к.“ ООД на 22.01.2018 г., въз основа на който последният е
предоставил на ответника в брой сумата в размер от 800.00 лева, представляваща главница.
Страните се уговорили ответникът да върне заетата сума в срок до 22.01.2019 г. на 12 броя
равни месечни погасителни вноски, всяка от които по 82.61 лева, при първа погасителна
вноска 22.02.2018 г., съгласно погасителен план, посочен в договора. Поддържа се, че
ответникът се задължил да заплати възнаграждение в полза на кредитодателя за ползването
на заетата сума в размер на уговорената договорна лихва, чийто размер възлизал на 191.32
лева. Твърди се, че ответникът не е изпълнил задължението си по договора да върне заетата
1
суми чрез частичните плащания в размера на погасителните вноски на съответните падежи,
поради което същият е изпаднал в забава и дължи и обезщетение в размер на законната
лихва.
Сочи се, че на 24.09.2019 г. е подписано Приложение № 1 към Рамков договор за
цесия от 24.09.2019 г., сключен между ищеца и кредитодателя, с което процесните вземания
са прехвърлени в патримониума на ищцовото дружество. Излага се, че ищецът е овластен от
цедента да уведоми длъжника за цесията, като уведомлението от 01.10.2019 г. е изпратено до
ответника преди завеждане на делото и е получено от същия, като в условията на
евентуалност се сочи, че с връчване на препис от исковата молба на ответника, ведно с
приложеното уведомление е изпълнена хипотезата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД.
По същество се моли предявените искове да бъдат уважени и се претендират
сторените съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника, който оспорва
предявените искове като неоснователни. Ответникът твърди, че договорът за цесия е
нищожен поради липса на основание по арг. от чл. 26, ал. 2, предл. 4-то от ЗЗД, доколкото
липсва посочване на цената като съществен елемент от съдържанието на продажбеното
правоотношение, имайки предвид възмездния характер на правната сделка. Твърди се, че
длъжникът не е уведомен за частното правоприемство с предмет процесната сума,
включително и с връчване на препис от исковата молба, доколкото уведомлението изхожда
от цесионера, а не от цедента. Твърди се също и че договорът не е обявен надлежно за
предсрочно изискуем.
По същество се моли исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни.
В проведеното открито съдебно заседание, ищецът редовно призован, не се
представлява. С молба от 08.03.2022 г. поддържа исковата молба и моли съда да уважи
предявените искове като основателни. Оспорва възраженията на ответника за нищожност на
договора за цесия. Обективира искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Ответникът, редовно призован за същото съдебно заседание, не се явява.
Представлява се от адв. Й.Г., чрез който оспорва иска и поддържа депозирания отговор.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на исковото
производство, очертани в исковата молба и отговора и като взе предвид, събрания и
приобщен по дело доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12
и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически положения:
Видно е от присъединеното ч. гр. д. № 14141 по описа за 2021 г. на РС-Варна, ГО, 9-
ти съдебен състав, че в полза на ищеца срещу ответника е издадена заповед за изпълнение
по реда на чл. 410 от ГПК за предявените суми, чиято дължимост е оспорена в срока по чл.
414 от ГПК.
Видно от представения Договор за паричен заем № 166127 от 22.01.2018 г. /л. 6/,
сключен между „С. к.“ ООД и ответника, кредитодателят се задължил да предостави
потребителски кредит на ответника в размер от 800.00 лева. Видно от чл. 4. 1 от договора
сумата е предоставена в брой на заемателя. Общата стойност на плащанията по кредита
възлиза на 991.32 лева, като се констатира още, че страните са уговорили
кредитополучателят да заплаща на кредитодателя възнаграждение за ползването на заетата
сума в размер на уговорената фиксирана за срока на договора възнаградителна лихва при
лихвен процент 35.04 % и ГПР 41.31%. Съгласно чл. 8 от договора в случай, че заметаелят
не предостави като обезпечение банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията
на чл. 9, ал. 2 от ОУ към договора за заем, в тридневен срок от сключването на договора,
същият дължи на заемодателя неустойка в размер на 676.68 лева, с начин на разсрочено
плащане съгалсно погасителния план. Договорено е сумата да бъде изплатена разсрочено
посредством 12 броя месечни анюитетни погасителни вноски първата с падеж 22.02.2018 г.
2
и последната с падеж 22.01.2019 г., всяка в размер на 139.00 лева. Страните са уговорили
също в чл. 7 от договора, че в случаите на забава кредитополучателя дължи обезщетение в
размер на законната лихва, като съгласно ал. 4 от цитираната клауза, при забава се дължи и
еднократна неустойка в размер от 20% от дължимите вземания за главница, договорна
лихва, обезщетение за забава и неустойка.
По делото са представени и погасителния план към договора /л. 8/ и ОУ към него / л.
11-л.12/.
Констатира се по делото, че договорът е сключен по молба на ответника от
19.01.2018 г. /л. 9/.
Приет е Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 24.09.2019 г.,
сключен между „С. к.“ ООД като цедент и „А. за с. на в.“ ЕАД като цесионер и Анекс № 2
от 03.07.2020 г. към рамковия договор от 24.09.2019 г., както и Приложение № 1 от
24.09.2019 г. към процесния рамков договор за цедиране на задължения, в който са описани
конкретните прехвърлени вземания, като на л. 21 от делото фигурира ответникът Д. Н. Т.,
чиито цедирани задължения възлизат на 786.15 лева. От представеното потвърждение /л. 19/
се констатира, че цедентът-кредитодател е потвърдил извършеното частно правоприемство.
Представено е и пълномощно /л. 23/ от което се установява, че цедентът е овластил
цесионера-ищец да доведе до знанието на ответника за новия титуляр на вземананията.
По делото е ангажирано и уведомление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, адресирано до Д. Н. Т.
/л. 24/, както и обратна разписка /л. 25/, от които обаче не може да се констатира датата на
връчване на документа. От експертното заключение по назначената ССчЕ се констатира,
че общият размер на уговорената възнаградителна лихва за целия период на договора от
22.02.2018 г. до 22.01.2019 г. възлиза на 191.32 лева. Установява се още, че общият размер
на извършените от ответника плащания възлиза на 1 036.00 лева, както следва: 70.00 лева на
22.01.2018 г.; 70.00 лева на 28.02.2018 г.; 140.00 лева на 29.03.2018 г.; 140.00 лева на
23.04.2018 г.; 136.00 лева на 23.05.2018 г.; 420.00 лева на 31.07.2018 г. и 60.00 лева на
26.01.2019 г. Сумата е послужила за погасяване на част от вземането за неустойка, а именно
542.75 лева; част от вземането за наказателна лихва – 13.73 лева; част от вземането за
договорна лихва – 149.41 лева и част от вземането за главница – 330.11 лева. Непогасените
суми по по договора са за главница в размер от 469.89 лева; за договорна лихва в размер от
41.91 лева за периода от 22.08.2018 г. до 22.01.2019 г.; за неустойка по чл. 8 от договора –
181.66 лева; за неустойка по чл. 7, ал. 4 от договора – 90.96 лева. Констатира се още, че
размерът на мораторната лихва, начислена върху заетата сума от 469.89 лева за периода от
22.01.2019 г. до 31.08.2021 г., с изключение на периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г.,
възлиза на 83.35 лева.
В хода на о.с.з. вещото лице поддържа заключението си.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни
изводи:
Не се спори по делото, че в полза на ищеца срещу ответника е издадена по реда на
чл. 410 от ГПК заповед за изпълнение за претендираните суми, срещу която в срока по чл.
414 от ГПК е постъпило възражение от ответника-длъжник и в изпълнение указанията на
съда заявителят в законоустановения преклузивен срок е предявил иск за установяване на
вземанията си, което поражда правния интерес за ищеца от водене на настоящото
производство и неговата допустимост.
За успешното провеждане на предявените искове, ищецът следва да установи в
процеса по несъмнен начин в условията на пълно и главно доказване кумулативното
наличие на следните елементи от фактическия състав на договорната отговорност на
ответника: 1./ твърдяната облигационна връзка на ответника с първоначалния кредитор,
учредена въз основа на процесния договор за заем, с предмет отпускане на потребителски
3
кредит; 2./ изправността на кредитодателя, а именно предоставянето на кредитната главница
в полза на ответника; 3./ уговорката за заплащане на възнаградителна лихва в полза на
кредитодателя; 4./ изискуемостта на вземането за главница и договорна лихва; 5./
изпадането на длъжника в забава, както и 6./ размера на исковете. Следва също да докаже
сключването на договор за цесия с предмет исковите вземания, за който договор длъжникът
е уведомен.
В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по тези факти, а при
установяване на горното – че е погасил задълженията си по договора. В тежест на ответника
е и да докаже всички свои дилаторни и перемпторни възражения.
От приобщения договор на л. 7 се установява по несъмнен начин, че между ответника
и праводателя на ищеца е учредено облигационно правоотношение с предмет отпускане на
потребителски кредит. Процесният договор не е сключен в противоречие с чл. 22 от ЗПК,
което обуславя неговата валидност.
Съгласно чл. 4.1 от договора с полагане на подписа ответникът е удостоверил, че
заетата сума му е предоставена в брой. Т.е. правната сделка има характер на разписка в тази
част. Последната е частен свидетелстващ документ и тъй като материализира неизгоден за
издателя-ответник факт /получаване на сумата в размер от 800.00 лева в брой/, доказва по
несъмнен начин изправността на праводателя на ищеца, а именно същият в изпълнение на
поетото договорно задължение на 22.01.2018 г. е предоставил на ответника заетата сума.
По несъмнен начин се констатира по делото и договорката между ответника и
кредитодателя за заплащане в полза на последния възнаграждение за ползването на заетата
сума, чийто размер видно от договора е фиксиран и възлиза на 191.32 лева, съгласно
експертното заключение, което се цени от съда.
Към датата на сезиране на съда – 29.09.2021 г. /датата на подаване на заявлението по
чл. 410 от ГПК/ всички вноски са били с натсъпил падеж с оглед уговорката заетата сума да
бъде върната изцяло с последната месечна вноска на 22.01.2019 г., което обуславя
изискуемостта на главното задължение за връщане на главницата.
Съдът, на основание чл. 7, ал. 3 от ГПК, следва служебно да прецени съответствието
на всички допълнителни уговорки, които не представляват основен предмет на договора, със
законовите изисквания, независимо от възраженията на ответника, доколкото последният е
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Предвидената договора неустойка в чл. 8 вр. чл. 6 от договора, следва да се
квалифицира като уговорена отнапред компенсация /обезщетителна неустойка/ за вредите от
фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради
неполучено обезпечение, а не за неполучена договорена престация. Ето защо вредите,
компенсирани с тази неустойка, не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен
отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречи на изискването към
търговеца, доставчик на финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на
потребителя по арг. от чл. 16 от ЗПК и да предложи добросъвестно цена за ползване
/възнаградителна лихва/, съответна на получените гаранции. Такава уговорка поражда
значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си
позволява на кредитодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер /676.68
лева/ почти колкото размера на отпуснатия кредит /800.00 лева/, без това оскъпяване да е
надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми,
ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране /чл. 19 от ЗПК/.
Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на
необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това
плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест
4
от сключената сделка, което от своя страна има за резултат заобикаляне на закона.
Ето защо, клаузата за неустойката при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение в полза на кредитодателя в тридневен срок от сключването на
договора е нищожна по арг. от чл. 21, ал. 1 от ЗПК.
Видно от приобщеното експертно заключение по ССчЕ, което съдът кредитира като
компетентно изготвено, пълно, ясно, обективно и неоспорено от страните, към настоящия
момент ответникът е заплатил по кредита сумата в общ размер от 1 036.00 лева, която е
послужила за погасяване на част от договорната лихва, а именно в размер от 149.41 лева,
част от наказателната лихва – в размер от 13.73; част от неустойката по чл. 8 от договора - в
размер от 542.75 и част от главното вземане – 330.11 лева. От същото заключение се
констатира, че остатъкът от непогасената главница е 469.89 лева; от договорната лихва за
периода от 22.08.2018 г. до 22.01.2019 г. – 41.91 лева, а мораторната лихва, начислена върху
непогасената главница за периода от 22.01.2019 г. до 31.08.2021 г., с изключение на периода
на извънредното положение, възлиза на 83.35 лева.
Предвид нищожността на клаузата по чл. 8 за изплащане на неустойка поради
неизпълнение на задължението по чл. 6 от договора, сумата в размер от 542.75 лева,
послужила за погасяване на вземането за неустойка, следва да се отчете при изчисляване на
дължимия остатък от заетата сума и произтичащите от нея акцесорни задължения за
договорна и мораторна лихва, имайки предвид недължимостта на сумата в размер от 676.68
лева.
Съгласно чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, когато изпълнението не е достатъчно да покрие
лихвите, разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и
най-после главницата. Т.е. към настоящия момент при отчитане нищожността на клаузата за
неустойка и цитирания законов текст, вземанията за договорна лихва и главница са погасени
изцяло /542.75 лева (сума послужила за погасяване на нищожната неустойка) – 41.91 лева
(непогасена договорната лихва) = 500.84 лева; 500.84 лева – 469.89 лева (непогасена
главница) = 30.95 лева/. Доколкото с доброволните плащания към кредитодателя през
периода от 22.01.2018 г. до 26.01.2019 г. ответникът изцяло е погасил вземанията за
главница и договорна лихва, като дори е надвнесъл с 30.95 лева повече, то съдът счита, че
последният не е изпаднал в забава и респективно не дължи обезщетение за забавеното
плащане на заетата сума, считано от 22.01.2019 г. до 31.08.2021 г. в размер на 83.35 лева.
Крайният извод на съда е за неоснователност на предявените искове, доколкото с
доброволните плащания пряко към кредитодателя преди завеждане на съдебното
производство, ответникът е удовлетворил кредиторовия интерес, погасявайки гражданските
му притезания за парично вземане по договора за паричен заем от 22.01.2018 г.
С оглед недължимостта на предявените вземания поради погасяването им от
кредитополучателя още преди осъществяването на частното правоприемство между ищеца и
кредитодателя по силата на оспорения договор за цесия от 24.09.2019 г., то съдът счита, че
не следва да разгледа по същество възражението за нищожност на правната сделка по чл. 99
от ЗЗД поради липса на основание.
Относно съдебно-деловодните разноски:
При този изход на спора в полза на ответника следва да се присъдят сторените от
същия съдебно-деловодни разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК съразмерно с
отхвърлената част от исковете, чийто общ размер възлиза на 350.00 лева за адвокатско
възнаграждение, за което е представен договор за правна защита и съдействие /л. 41/,
представляващ разписка по смисъла на т. 1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Възражението на ищеца за прекомерност е несъстоятелно, доколкото уговореният хонорар
надхвърля с едва 50.00 лева нормативно установения в разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум като тази
5
горница не е прекомерна, имайки предвид фактическата и правна сложност на делото и
обема на оказаното професионално съдействие от адв. Й.Г..
Водим от горните мотиви, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „А. за с. на в.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на
управление * против Д. Н. Т., ЕГН **********, с адрес: * първоначално обективно
кумулативно съединени положителни специални установителни искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от
ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните със сила на пресъдено нещо,
че ответникът дължи на ищеца следните суми: 1./ 469.89 лева, представляваща главница по
договор за паричен заем № 166127 от 22.01.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 29.09.2021 г. до окончателното погасяване на вземането; 2./ 41.91 лева –
договорна лихва за периода от 22.07.2018 г. до 22.01.2019 г. и 3./ 174.31 лева – мораторна
лихва, начислена върху за периода от 23.07.2018 г. до 29.09.2021 г., с изключение на периода
от 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение № 5429/01.10.2021 г. по реда на чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 14141 по описа за
2021 г. на РС-Варна, ГО, 9-ти съдебен състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, „А. за с. на в.” ЕАД, ЕИК *, със
седалище и адрес на управление * да заплати на Д. Н. Т., ЕГН **********, с адрес: *,
сумата общ размер на 350.00 лева, представляваща адвокатски хонорар.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – Варна в
двуседмичен срок от съобщението до страните.
Препис от решението да се връчи на страните по арг. от чл. 7, ал. 2 от ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
6