№ 6085
гр. София, 19.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:РУМЯНА М. НАЙДЕНОВА
при участието на секретаря СОНЯ Д. КОНСТАНТИНОВА
като разгледа докладваното от РУМЯНА М. НАЙДЕНОВА Гражданско дело
№ 20221110164707 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба на „фирма“ ЕАД против Д. И. И..
Ищецът моли съда да приеме за установено, че ответникът му дължи сумата от 400,00
лева (четиристотин лева), представляваща главница, ведно със законна лихва за период от
04.05.2022 г. до изплащане на вземането, сумата 54,30 лева (петдесет и четири лева и 30
стотинки), представляваща договорна лихва за период от 11.06.2020 г. до 11.11.2020 г.,
сумата 179,80 лева (сто седемдесет и девет лева и 80 стотинки), представляваща мораторна
лихва за период от 12.06.2020 г. до 04.05.2022 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 32343/2022г. на СРС, 35 с-в. Претендира направените по делото
разноски.
Ответникът, в срока по чл. 131 от ГПК, оспорва предявените искове и моли съда да ги
отхвърли. Твърди нищожност на договора за кредит.
Софийски районен съд, като прецени всички доказателства и доводи на
страните съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа страна
следното:
Представен е договор за заем№ (номер) от 11.05.2020г., сключен между „фирма”
ООД и ответника, по силата на който кредиторът е предоставил на ответника паричен заем,
срещу задължението на И. да върне заетата сума, при условията на договора, както и
погасителен план и общи условия.
Представен е договор за цесия от 04.03.2021г. с приложение № 1 към него, с които
1
„фирма“ ООД е прехвърлил на ищеца по делото вземането си към ответника.
Видно от уведомление от 09.03.2021г. за цесия, изхождащо от ищеца, ответникът е
уведомен за извършената цесия. Представено е и пълномощно, с което старият кредитор е
упълномощил новия да изпълни предвиденото в чл. 99 от ЗЗД задължение.
Други доказателства от значение за предмета на спора, в предвидения в
процесуалния закон срокове, не са ангажирани.
При така установените факти съдът приема от правна страна следното:
С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест ищецът следва да
установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти по
отношение на претенциите: възникнало облигационно отношение между страните; размер
на претендираните суми; че задължението за плащане е изискуемо и че ответникът е в
забава изпълнението на задълженията си.
От представените по делото доказателства се установява наличието на облигационно
правоотношение. Видно от договора между „фирма“ ООД и ответника, дружеството е
предоставило на И. заем при посочените в договора условия. Посочените в договора
подписи не са оспорени от ответника. Ето защо, съдът намира, че между ответника и
първоначалния кредитор е възникнало валидно облигационно правоотношение.
Ответникът е надлежно уведомен за извършената цесия. Действително, видно от
представената по делото разписка, уведомлението се е върнало като непотърсено, поради
което преди датата на исковата молба липсват доказателства И. да е била уведомен за
извършената цесия. С получаването на настоящата искова молба и приложеното
уведомление и пълномощно обаче следва да се приеме, че е налице надлежно уведомяване
на длъжника от предишния кредитор по договора за заем. Част от приложенията към
исковата молба са и процесният договор за прехвърляне на вземания /цесия/ и приложение,
както и уведомление до длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, чиито вземания са
предмет на договора. С получаването на препис от исковата молба и приложенията към нея
ответникът следва да се счита за надлежно уведомен за извършената цесия. В този смисъл
съдът съобрази и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК – решение №
137/2015г. на ВКС по гр.д. № 5759/2014г., III ГО; решение № 78/2014г. на ВКС по т.дело №
2352/2013г., II ТО и цитираните в него решения по чл. 290 от ГПК.
Сключеният между ищеца и “фирма“ ООД договор е потребителски, поради което
намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит, като съгласно чл. 9
от ЗПК въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността а услугите, съответно стоките,
чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
2
Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Според ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК добрите
нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със
закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани
правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи
е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Преценката за
нищожност поради накърняване на добрите нрави, се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. Според Решение № 1291 от 03.02.2009 г. по гр. д. №
5477/ 2007 г., ВКС, V г. о., когато се преценява дали една сделка противоречи на добрите
нрави, съдът не може да се ограничи само до нейното формално съдържание, а поради
естеството на сочения порок следва да съобрази дали последиците, крайният резултат на
сделката, са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и
добросъвестност. Тогава, когато сделката и съпътстващите я други обстоятелства, преценени
комплексно, са довели до неоправдано разместване на имуществени права, при което едно
лице очевидно търпи значителна загуба, която то не е желало и очаквало, има основание да
се счита, че сделката е проява на недобросъвестност и накърнява добрите нрави.
Както беше посочено, договорът е за потребителски кредит, чиято правна регулация
се съдържа в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по силата на препращащата
разпоредба на чл. 24 ЗПК - и в Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Ответникът има
качество качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, както и по смисъла на §
13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и
съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК.
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в
обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е
задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако
нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване /в този смисъл са
задължителните указания, дадени с т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
При извършената служебна проверка относно действителността на сключения между
страните договор, съдът намира, че при сключване на договора е спазена изискуемата се от
3
чл. 10, ал. 1 ЗПК писмена форма на хартиен носител. Спазено е и изискването относно
минимално допустимия размер на шрифта. Това важи както за договора, така и за
приложените към него общи условия, като за извършването на това визуално сравнение не
са необходими специални знания по смисъла на чл.195, ал.1 ГПК.
Анализирано съдържанието на договора отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
1-9 и т. 11, т.12 ЗПК - съдържа дата и място на сключването, вид на предоставения кредит,
индивидуализация на страните, срок на договора, общия размер на кредита и начин на
усвояването му, размер на ГЛП, информация относно размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, както и информация за правото на потребителя
при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка
под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания.
Договорът обаче не отговаря на част от изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, както и на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В договора е посочен годишен процент на
разходите /ГПР/, но единствено като абсолютна процентна стойност-47,48%. Липсва
посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения процент
ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна
е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин -
чл. 10, ал. 1 ЗПК. В чл.4, ал.2 от договора е посочено, че същият е сключен въз основа на
искане от 11.05.2020г., а параметрите и условията на договора са описани в предоставените
на заемателя ОУ и Стандартен европейски формуляр. Искането за заем не е представено по
делото, нито са налице данни за параметрите на формиране на процента ГПР. При липсата
на данни за наличие на други разходи по кредита, освен възнаградителна лихва - 40,05%, не
става ясно как е формиран ГПР от 47,48% и какво друго е включено в ГПР извън
фиксирания годишен лихвен процент.
Видно от приложения погасителен план в дължимата месечна вноска е включена
неустойка, която възлиза в размер на 277.70 лв. Макар че не е посочено изрично за какво е,
видно е, че същата е начислена на основание чл. 8 от договора във връзка с чл. 6 от същия, а
именно: когато кредитополучателят не представи банкова гаранция или не осигури
поръчител, отговарящ на изискванията на ищеца, в тридневен срок от сключване на
договора, то се начислява неустойка в размер на 277.70 лв.
Клаузата за неустойка е уговорена санкция за непредоставяне на обезпечение,
доколкото кредиторът поема риска за връщане на финансовия ресурс да отговаря само едно
лице, чието имущество не е проучил детайлно предварително. Този риск би бил по-малък,
4
ако за задълженията отговаряха повече платежоспособни лица, съответно при учредяване на
банкова гаранция. Само наличието на санкционна функция на неустойката обаче не е
достатъчно за нейната валидност при отсъствие на обезщетителната и обезпечителната
функции. В този смисъл е и практиката на ВКС (Решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. №
995/2011 г., т. к., ІІ т. о., в което е прието, че неустойката има подчертано санкционен
характер, но присъждането й би довело до несправедлив правен резултат, несъвместим с
добрите нрави, сочещ към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон
функции, доколкото още към момента на уговарянето й създава предпоставки за
неоснователно обогатяване). В случая макар да е свързана с непарично задължение,
съпоставена с дадената в заем сума, неустойката заедно с възнаградителната лихва е равна
на главницата. Т.е. при редовно изпълнение на погасителните вноски кредиторът би
получил дадената в заем сума в двоен размер. Това създава предпоставки за неоснователно
обогатяване и противоречи на функциите на неустойката, съответно на принципа за
справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на клаузата. Дори и да бъде
отчетен рискът, който кредиторът поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е
достатъчно овъзмезден с възнаградителната лихва. Претендираната с исковата молба сума за
неустойка обаче ще го обогати неоснователно и е недължима на осн. чл. 26 ал.1 пр.3 вр. ал.4
от ЗЗД. След като законът изрично ограничава в чл. 9 от ЗЗД свободата на договарянето в
рамките на добрите нрави, следва и търговците, страните по сделките и съдът да се
съобразяват с тях.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката
води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената
неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице
валидно неустоечно съглашение.
5
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 47,48%,
като с това формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния
такъв, тъй като не включва неустойката, която се на практика се включва в общите разходи
по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, доколкото още с подписването на договора
и изготвяне на погасителния план, е било предвидено заплащането на тази неустойка и дори
е определен размер на месечната вноска с неустойка.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Плащането на тази
неустойка обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки
че е включен в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не
е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на неустойката за
непредоставяне на гаранция като несъмнен разход действителният ГПР би бил значително
завишен. Така потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите,
които следва да прави по обслужване на заема.
Като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което
обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК,
поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в
него не е включена клаузата за ГПР, като се изходи и от характера на този договор, който е
възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него е въведено като изрично
изискване в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Предвид на това, в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал.4 ЗЗД и
6
нищожността на посочената клауза по договора обуславя недействителността на целия
договор. Ето защо, съдът намира, че договорът за паричен заем е нищожен на основание
чл.26, ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Последиците от обявяването на тази недействителност са регламентирани в
разпоредбата на чл. 23 ЗПК и същите следва да бъдат съобразени от страните по заемното
правоотношение, като ищецът дължи връщане единствено чистата стойност на кредита. По
делото не се спори, че по договора не са погасявани никакви суми, поради което и
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 400 лв., представляваща
главница.
По разноските.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца сумата от 141.93 лв., представляваща направените по настоящето дело разноски,
както и сумата от 47.31 лв., представляваща направените в заповедното производство
разноски, съразмерно на уважената част на исковете.
На основание чл. 38 от ЗА и чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да
заплати на адв. И. сумата от 147.67 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за
оказаната безплатна правна помощ, съразмерно на отхвърлената част на исковете.
При тези мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д. И. И., ЕГН **********, със
съдебен адрес (град), (адрес), че дължи на „фирма“ АД, ЕИК (номер), със седалище и адрес
на управление: (град), (адрес) по предявения иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 79,
ал. 1, вр. 99 ЗЗД сумата от 400 лв., представляваща главница по договор за паричен заем №
(номер) от 11.05.2020 г., сключен между "фирма" ООД и ответника, вземането по който е
прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 04.03.2021г. и приложение № 1 към него, ведно
със законна лихва от 04.05.2022 г. до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 32343/2022г. на СРС, 35 с-в, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата 54,30
лева, представляваща договорна лихва за период от 11.06.2020 г. до 11.11.2020 г., както и за
сумата 179,80 лева, представляваща мораторна лихва за период от 12.06.2020 г. до
04.05.2022 г., като неоснователни и недоказани..
ОСЪЖДА Д. И. И., ЕГН **********, със съдебен адрес (град), (адрес), да заплати на
„фирма“ АД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на управление: (град), (адрес), на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 141.93 лв., представляваща направените по
настоящето дело разноски, както и сумата от 47.31 лв., представляваща направените по ч. гр.
д. № 32343/2022г. разноски, съразмерно на уважената част на исковете.
7
ОСЪЖДА „фирма“ АД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на управление: (град),
(адрес) да заплати на адв. И. Д. И. – САК, личен № (номер), на основание чл. 38 от ЗА и чл.
78, ал. 3 ГПК сумата от 147.67 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната
безплатна правна помощ, съразмерно на отхвърлената част на исковете.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в 2-седмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8