№ 6055
гр. София, 06.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Мариана Г.
Членове:Димитър Ковачев
Анелия Ст. Янева
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Мариана Г. Въззивно гражданско дело №
20231100513131 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 07.09.2023г., постановено по гр.д. № 34919/2022г. по описа
на Софийски районен съд, ГО, 162 състав, е отхвърлен предявеният от П. Й.
С. срещу “К.И.И. БГ” ЕАД иск с правно основание чл. 439 от ГПК за
признаване за установено между страните, че в полза на ответника не
съществува правото на принудително изпълнение върху вземане в размер на
1 400, 65 лева – главница; 224, 04 лева – юрисконсултско възнаграждение и
130 лева арбитражни и съдебни разноски, за които вземания е издаден на
02.06.2014г. изпълнителен лист по т.д. № 3260/2014г. по описа на СГС, ТО на
основание решение № 2796 от 13.03.2014г. по в.а.д. № 2786/2014г.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца П. Й. С., в която
са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон.
Конкретно се твърди, че искането на новия кредитор /цесионер/ за
конституирането му като взискател по делото не засяга имуществената сфера
на на длъжника и не представлява изпълнително действие, поради което не
1
може да прекъсне течението на погасителната давност за вземането. Сочи, че
замяната на кредитора не е действие, насочено към събиране на
задължението. На следващо място са развити доводи, че в рамките на първото
образувано изпълнително производство е настъпила перемпция, поради което
същото следва да се счита за прекратено по силата на закона на 07.11.2017г.
Поддържа, че всички извършени след перемпцията изпълнителни действия не
пораждат правни последици и не могат да доведат до прекъсване на давността
по чл. 110 и следв. от ЗЗД. Наведено е твърдение, че в случая е приложима
петгодишната погасителна давност за процесните вземания, както и че новата
погасителна давност е започнала да тече от датата на последното валидно
изпълнително действие – от 07.11.2015г. и е изтекла на 07.11.2020г. Поддържа,
че подадените след настъпване на перемпцията молби по изпълнителното
дело не са довели до прекъсване на давността. По тези съображения е
направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на
друго, с което предявеният иск да се уважи.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна “К.И.И. БГ” ЕАД е
подала отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва по подробно
изложени съображения. Направено е искане за потвърждаване на
първоинстанционното решение като правилно, обосновано и постановено в
съответствие с приложимите материално-правно норми и при съобразяване на
установената по въпросите на погасителната давност съдебна практика.
Поддържа становище, че всички изпълнителни действия, извършени след
перемиране на изпълнителното дело, но в рамките на общия давностен срок,
прекъсват течението на погасителната давност за процесното вземане. Счита,
че тази последица настъпва без значение дали изпълнителните действия са
предприети по перемираното изпълнително дело или е образувано ново
изпълнително производство.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
2
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439
от ГПК за установяване недължимост на парично вземане, предмет на издаден
изпълнителен лист на основание чл. 404, т. 1 от ГПК и чл. 51, ал. 1 от ЗМТА
въз основа на арбитражно решение № 2796 от 13.03.2014г. по в.а.д. №
2786/2014г., по доводи за погасяването му по давност поради непредприемане
на действия за принудителното му събиране в продължение на повече от пет
години от датата на последното валидно изпълнително действие - от
07.11.2015г.
Предмет на делото са обективно съединени отрицателни установителни
искове по чл. 439, ал. 1 ГПК, според която разпоредба длъжникът може да
оспорва чрез иск изпълнението, а според ал. 2 искът може да се основава само
на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Целта на
този иск е да бъде отречено правото на принудително изпълнение, признато с
изпълнително основание, което по действащия ГПК /чл. 404 ГПК/ може да
бъде само съдебен или арбитражен акт, съдебна или арбитражна спогодба, а
ако това предвижда правото на ЕС или международен договор – и
чуждестранен несъдебен акт.
Предпоставките за допустимост на този отрицателен установителен иск,
обосноваващи правния интерес от него, са: 1) изпълнителното основание да е
издадено и влязло в сила за ищеца /т. е. стабилизирано/; 2) принудителното
изпълнение да е предстоящо или висящо, но не и вече реализирано /в
противен случай, искът не може да е отрицателен установителен, а
осъдителен/; 3) искът да е основан на новонастъпили факти, които не са
преклудирани – настъпили след момента, до който е било възможно да се
навеждат възражения в съответното производство, по което е издадено
изпълнителното основание: края на съдебното дирене в исково производство
/ако такова е провеждано/, момента на сключване на съдебната или
арбитражна спогодба, момента на изтичане на срока за възражение срещу
заповед за изпълнение /ако такова не е било подадено/.
Иск по чл. 439 ГПК е недопустим при всички невлезли в сила съдебни
изпълнителни основания. Това се отнася както за изпълнителни основания,
3
които не са предварително изпълняеми, така и за такива, които са
предварително изпълняеми и въз основа на тях е възможно да се проведе или
се провежда принудително изпълнение. Такива са всички съдебни актове, по
които предварителното изпълнение е допуснато с нарочен съдебен акт /по чл.
242 ГПК или чл. 418 ГПК/ или по силата на закона /осъдителните въззивни
решения/. Ако изпълнителното основание не е влязло в сила, то и
възраженията срещу вземането по него не могат да се основават на факти,
настъпили след момента на стабилитет на изпълнителното основание, което е
основната отличителна черта на иска по чл. 439 ГПК. Защитата срещу
невлязъл в сила съдебен акт следва да се осъществи по предвидения в закона
редовен способ и инстанционен ред, а не чрез иск по чл. 439 ГПК.
В случая ищецът обосновава предявения отрицателен установителен иск
с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК с фактическото твърдение, че
удостоверените вземания са покрити с изтекла погасителна давност след
образуване на процесното изпълнително дело, поради което предявеният иск е
допустим.
При предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК в
тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, са настъпили
факти /с оглед въведените в исковата молба твърдения – изтекъл давностен
срок/, които водят до погасяване на установеното изпълняемо право от
ответника. Предвид единственото поддържано във въззивното производство
основание за недължимост на сумите ответникът следва да установи
настъпването на обстоятелства, обуславящи основание за спиране или
прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 от ЗЗД.
На етапа на въззивното производство между страните по делото не са
спорни следните обстоятелства:
От представения изпълнителен лист от 02.06.2014г. се установява, че
оспореното вземане представлява главница по договор за потребителски
кредит, сключен между “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД и П. Й. С. и
разноски по арбитражно и съдебно производство. Изпълнителният лист е
издаден по т.д. № 3260/2014г. по описа на СГС, ТО, на основание чл. 404, т. 1
от ГПК и чл. 51 от ЗМТА /въз основа на арбитражно решение №
2796/13.03.2014г. по вътрешно арбитражно дело № 2796/2014г. по описа на
4
арбитражен съд „А.Ю.“ СНЦ/. Страните по делото не спорят, че тези суми
отразяват действително възникнали в тежест на ищцата парични задължения.
На 06.10.2014г. по молба на кредитора “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ”
ЕООД било образувано изпълнително дело № 20148380409511 по описа на
ЧСИ М.Б., с район на действие – СГС, с предмет – принудително събиране на
присъдените с издадения по т.д. № 3260/2014г. по описа на СГС, ТО,
изпълнителен лист. На основание чл. 18 от ЗЧСИ взискателят е възложил на
съдебния изпълнител да направи пълно проучване на имущественото
състояние на длъжника, да прави справки, да набави документи, книжа и др.,
да определя начина на изпълнение, както и да бъде пазач на описаното
имущество.
На 21.10.2014г. са наложени запори върху вземания на длъжника по
банкови сметки.
На 21.10.2014г. е наложен запор върху вземанията на длъжника от
трудово възнаграждение, като в периода от м.11.2014г. до м.06.2016г.,
включително, третото задължено лице „Т.“ ЕООД е извършвало ежемесечни
плащания по сметка на съдебния изпълнител в изпълнение на наложения
запор. С уведомително писмо от 06.07.2016г. органът по принудително
изпълнение е бил уведомен от работодателя на длъжника, че трудовото
правоотношение между страните е прекратено, считано от 01.07.2016г.
По изпълнителното дело е постъпила на 26.09.2018г. молба от “К.И.И.
БГ” ЕАД с искане за конституиране като взискател по делото въз основа на
сключения на 08.08.2018г. договор за прехвърляне на вземания, по силата на
който “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД е прехвърлил вземането си
срещу П. Й. С. в полза на цесионера “К.И.И. БГ” ЕАД. В молбата е
обективирано волеизявление за възлагане по чл. 18 ЗЧСИ за извършване на
изпълнителни деиствия.
С молба с вх. № 26396/16.05.2019г. новоконституираният взискателя е
поискал предприемане на изпълнителни деиствия – налагане на запори върху
вземания на длъжника от трудово възнаграждение.
На 16.09.2019г. е наложен запор върху вземането на длъжника от
трудово възнаграждение. По делото няма данни да са постъпвали суми от
третото задължено лице „ТЕХНОМАРКЕТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД в изпълнение на
5
наложения запор.
С молба от 19.08.2020г. взискателят е поискал налагане на запор върху
вземания на длъжника по банкови сметки.
На 22.02.2022г. е направено искане за налагане на запор върху
вземанията от трудово възнаграждение.
Със запорно съобшение от 09.06.2022г. органът по принудително
изпълнение е наложил запор върху вземанията на длъжника от трудово
възнаграждение.
С постановление от 21.06.2022г. съдебният изпълнител е прекратил на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК производството по изпълнителното дело
поради настъпила перемпция, като след влизане в сила на постановлението са
вдигнати наложените на длъжника запори.
През м.09.2022г. е било образувано по молба на взискателя “К.И.И. БГ”
ЕАД изпълнително дело № 20229240401316 по описа на ЧСИ Г.К. за
принудително събиране на вземанията срещу П. Й. С., обективирини в
издадения по т.д. № 3260/2014г. по описа на СГС, ТО, изпълнителен лист. По
същото изпълнително производство е бил наложен на 12.10.2022г. запор върху
вземанията на длъжника от трудово възнаграждение.
Други доказателства, относими към предмета на делото, не са
ангажирани.
Анализът на така установеното от фактическа страна налага следните
правни изводи:
Разпоредбата на чл. 439 от ГПК предвижда защита на длъжника по
исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз
основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на
длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание.
В случая ищецът претендира защита по чл. 439 от ГПК, като се позовава
на изтекла погасителна давност за принудително събиране на вземането,
удостоверено в издадения в полза на цедента изпълнителен лист. С оглед
изложените в молбата фактически твърдения претенцията по чл. 439 от ГПК е
допустима – молителят основава иска си на твърдение за факти, настъпили
6
след постановяване на арбитражното решение, въз основа на което е издаден
изпълнителен лист. При наведени твърдения за настъпили след влизане в сила
на изпълнителното основание факти, с които се свързва недължимост на
претендираното от ответника /твърдение за факти, с които се отрича
материалното право на взискателя/, предявеният иск по чл. 439 от ГПК е
допустим, тъй като установяването на тези факти е в състояние да рефлектира
върху дължимостта на процесното вземане. Съобразно приетото становище в
правната теория и съдебна практика, погасителната давност не води до
погасяване на самото вземане, а само на възможността да бъде принудително
изпълнено. Вземането продължава да съществува като вземане и длъжникът
продължава да го дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена
само до доброволното му изпълнение – чл. 118 от ЗЗД. В този смисъл следва
да се разбира и търсената с процесните отрицателни установителни искове
съдебна защита – установяване недължимост на вземания поради давност като
правен резултат означава установяване, че е погасена възможността за
принудителното им изпълнение. В конкретния случай предявените
отрицателни установителни искове по чл. 439 от ГПК се основават на
твърдението на ищеца, че процесните вземания са погасени по давност към
датата на подаване на исковата молба.
По делото е установено, че процесните вземания са предмет на
арбитражно решение, поради което намира приложение разпоредбата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет години.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013
год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това
дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18
ЗЧСИ, като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните
действия, прекъсващи давността, в т.ч. налагане на запор. Взискателят има
задължение със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния
процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения от него
7
изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните
изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В
изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може
да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все
още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни
способи/. Когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години, изпълнителното производство се
прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и
кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не
конститутивен характер. Поради това новата давност започва да тече не от
датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство,
а от датата на предприемането от страна на взискателя на последното по време
валидно изпълнително действие.
С посоченото Тълкувателно решение е обявено за изгубило сила
Постановление № 3/1980 год. на Пленума на Върховния съд. Според даденото
с ППВС № 3/1980 год. тълкуване образуването на изпълнителното
производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство
давност не тече. С т. 10 от горепосоченото Тълкувателно решение е дадено
противоположно разрешение като е прието, че в изпълнителното
производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително
изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но
давността не спира.
Съгласно задължителните за органите на съдебната власт разяснения
/чл. 130, ал. 2 ЗСВ/, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023г. по
тълкувателно дело № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност не
тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни
дела, образувани до приемането на 26.06.2015г. на Тълкувателно решение No
2/26.06.2015 г. по т.д. No 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. В мотивите на цитиранато
тълкувателно решение е посочено, че с Тълкувателно решение No
2/26.06.2015 г. по т.д. No 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, е обявено изрично за
загубило сила ППВС No 3/1980г., следователно до този момент то не е било
мълчаливо отменено и даденото с него тълкуване е било задължително. Това
следва и от обстоятелството, че разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД,
която е предмет на тълкуване с ППВС No 3/ 1980 г., не е изменяна от момента
8
на влизане в сила на ЗЗД. При непроменена правна уредба, която е била
подложена на задължително тълкуване, нито от органите по чл. 130, ал. 2 ЗСВ,
нито от останалите правни субекти, които са адресат на тази норма, може да
се изисква друго, освен да се съобразят с това тълкуване до обявяване на
постановлението за загубило сила. Следователно извършената с т. 10 от
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2013
год., ОСГТК, отмяна на ППВС № 3 от 18.11.1980 год. поражда действие от
датата на обявяването на Тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от
Тълкувателното решение разрешение се прилага от тази дата и то само по
отношение на висящите към този момент изпълнителни производство, но не и
за тези, които са приключили преди това.
Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК изпълнителното изпълнителното
производство се прекратява с постановление, когато взискателят не поиска
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години.
Основанието за прекратяване, предвидено в цитираната норма, предпоставя
бездействие на взискателя по образувано изпълнително дело за период от
време, надвишаващ две години. Изтичането на този срок води само до
прекратяване на започналото изпълнително производство, но не и до
погасяване на материалното право на взискателя. Прекратяването настъпва по
силата на закона (вж. ТР № 47/65 г. на ОСГК на ВС и ТР № 2 от 26.06.2015г.
по тълк. дело № 282013г., ОСГТК на ВКС), а с постановлението си съдебният
изпълнител само констатира настъпилото прекратяване, като издаването му,
сега предвидено изрично в разпоредбата на чл. 433, ал. 1 ГПК, е необходимо
не само с оглед прогласяване на това прекратяване, а и за да се приложат
някои от последиците му (напр. чл. 433, ал. 3 ГПК).
В конкретния случай e установено, че по процесното изпълнително дело
№ 20148380409511 по описа на ЧСИ М.Б., в периода от неговото образуване
/06.10.2014г./ до 26.06.2015г. не е налице изтекъл срок, по-дълъг от две години,
в който взискателят да не е искал извършване на изпълнителни действия. В
посочения период до 26.06.2015г. /датата на приемане на ТР № 2 от
26.06.2015г. по тълк. дело № 282013г., ОСГТК на ВКС/ не е изтекъл
двугодишен срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, поради което следва да се
приеме, че към релевантната дата – 26.06.2015г. процесното изпълнително
дело е било висящо. С оглед изложеното се налага извод, че погасителната
9
давност за процесните вземания не е текла до 26.06.2015г.
Налагането на запор или възбрана в изпълнително производство,
съгласно т. 1 ТР № 2/2013, ВКС, ОСГТК, съставлява насочване на
изпълнението върху отделен имуществен обект на длъжника. То прекъсва
давността, тъй като с него започва да се осъществява принудата в
изпълнителния процес – длъжникът започва да търпи ограничение в правната
си сфера – неговите актове на разпореждане стават непротивопоставими на
първоначалния и присъединените кредитори.
В случая се установи, че на 21.10.2014г. е наложен запор върху
вземанията на длъжника от трудово възнаграждение. Изпълнителният способ
е приложен, третото задължено лице е изпълнило задължението си по
наложения запор, като ежемесечно в периода от м.11.2014г. до м.06.2016г.,
включително, е извършвало плащане по сметка на съдебния изпълнител на
сума, представляваща удръжка от трудовото възнаграждение на длъжника,
съответно в посочения период са били извършвани плащания в полза на
взискателя, което се установява от представения по делото изпълнителен лист.
Съгласно т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013г. от 25.06.2015г. по т.д. №
2/2013г. на ВКС, ОСГТК, по смисъла на чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се
прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ, като такива действия са и постъпването на
парични суми от публична продан или на плащания от трети задължени лица.
Доколкото плащането съставлява действие, предприето в изпълнение на
приложения изпълнителен способ, то през целия период, през който са
постъпвали редовни плащания от наложени запори върху пенсията на
длъжника, то изпълнителният способ се е осъществявал и давност не е текла.
В конкретния случай e установено, че в периода от от м.07.2016г. /когато
е било прекратено трудовото правоотношение между длъжника и третото
задължено лице/ до датата на следващото предприето изпълнителното
действие по делото /26.09.2018г. – датата на подаване на молба от цесионера за
конституиране като взискател по делото, съдържаща възлагане по чл. 18 от
ЗЧСИ/ / са изтекли повече от две години. В посочения период не са били
искани нови изпълнителни действия срещу длъжника. Предвид изложеното се
налага извод, че най-късно на 31.07.2018г. изпълнителното дело е било
прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Когато взискателят не
10
поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две
години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще
постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът
има само декларативен, а не конститутивен характер. Двугодишният срок за
перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК започва да тече от първия момент, в
който не се осъществява изпълнение (включително доброволно, напр. по
постигнато споразумение между страните), т.е. осъществяването на всички
поискани способи е приключило (успешно или безуспешно) или поисканите
не могат да се осъществяват по причина, за която взискателят отговаря – след
направеното искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото
съдействие и така осуетява неговото прилагане.
Последното валидно изпълнително действие в случая е извършеното
последно плащане от третото задължено лице – работодателят „Т.“ ЕООД,
което следва да се приеме, че е най-късно на 30.06.2016г. От тази дата е
започнала да тече нова петгодишна погасителна давност /т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013
год., ОСГТК/.
Съгласно задължителните за органите на съдебната власт разяснения
/чл. 130, ал. 2 ЗСВ/, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение № 2 от
04.07.2024г., постановено по тълкувателно дело № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС,
погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по
изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В мотивите на същото е
прието, че след като е предприето изпълнителното действие, с което
материалноправната норма на чл. 116, б. „в“ ЗЗД свързва последици за
давността, е осъществен нейният фактически състав и погасителната давност
е прекъсната. От прекъсването на давността започва да тече нова давност.
Ефектът на прекъсването не се засяга от настъпилата по-късно перемпция на
изпълнителното дело. Не следва друго от уредбата в чл. 433, ал. 5 ГПК, която
е наложително да съществува за случаите, при които делото е прекратено
поради отпадане на предвидената в закона абсолютна предпоставка за водене
на изпълнителното производство - хипотезите на чл. 433, ал. 1, т. 3, т. 4, т. 7
ГПК. При перемпция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителните
способи, които са били осъществени преди тя да настъпи, не се засягат изобщо
11
от прекратяването на делото. Те са осъществени и приключени като отделни
процеси.
Настъпилата перемпция на изпълнителното дело е без правно значение
за давността, а обезсилването по право на изпълнителните действия по
перемираното дело като законни последици на перемпцията не се отразява на
настъпилото по същото прекъсване на погасителната давност съгласно чл. 116,
б. "в" от ЗЗД. Действително в хипотезата на настъпило по силата на закона
прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8
от ГПК съдебният изпълнител служебно вдига наложените запори и възбрани
/чл. 433, ал. 3 от ГПК/, а всички други предприети изпълнителни действия за
принудително събиране на паричното притезание се обезсилват по право с
изключение на тези по приключените изпълнителни способи, от които трети
лица са придобили права /напр. купувачите от публичната продан/ и на
редовността на плащанията, извършени от трети задължени лица. Служебното
задължение на съдебния изпълнител и обезсилването на предприетите
изпълнителни действия, като законни последици на перемпцията, не се
съотнасят към основанието по чл. 116, б. "в" ЗЗД. Фактическият му състав е
осъществен. Погасителната давност е прекъсната и не зависи от по-късно
настъпилата перемпция /в този смисъл е решение № 3 от 04.02.2022г. по гр.д.
№ 1722/2021г. на ВКС, Четвърто ГО и решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. №
1747/2020 г. на ВКС, Четвърто ГО/. Без значение за настъпване на правните
последици на давността е перемцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, тъй като
перемцията не изключва правото на принудително изпълнение. Извършването
на изпълнителни действия по прекратено поради перемпция, но фактически
висящо изпълнително дело, се приравнява на искане за образуване на ново
изпълнително дело и предприемане на действия по това дело, имащи за
последици прекъсване на давността. Когато и да е поискано и предприето това
изпълнително действие, съдебният изпълнител е бил длъжен да го осъществи
– в рамките на същото изпълнително дело /което фактически е било висящо,
макар и прекратено по силата на закона – чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК/ или в
образувано отделно производство. Когато по изпълнителното дело е
направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила,
съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ –
той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него
изпълнителен лист. В този смисъл е даденото разрешение по този въпрос в
12
решение № 37/2021г. по гр.д. № 7047/2020г. по описа на ВКС, Четвърто ГО и в
решение № 127 от 12.07.2022г. по гр. д. № 2884/2021г. на ВКС, Трето ГО,
което се споделя от настоящия съдебен състав.
Налагането на запор или възбрана в изпълнително производство,
съгласно т. 1 ТР № 2/2013, ВКС, ОСГТК, съставлява насочване на
изпълнението върху отделен имуществен обект на длъжника. То прекъсва
давността, тъй като с него започва да се осъществява принудата в
изпълнителния процес – длъжникът започва да търпи ограничение в правната
си сфера – неговите актове на разпореждане стават непротивопоставими на
първоначалния и присъединените кредитори.
Както бе посочено по-горе, петгодишната давност за процесните
вземания е започнала да тече от 30.06.2016г. С оглед даденото разрешение т. 3
от Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024г., постановено по тълкувателно
дело № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС, се налага извод, че с молбата на
взискателя от 26.09.2018г.; с искането за налагане на запор от 16.05.2019г.; с
налагането на запор на 16.09.2019г.; с молбите на взискателя от 19.08.2020г. и
от 22.02.2022г. и с налагането на запор от 09.06.2022г., течението на
погасителната давност е била прекъсвана многократно.
С оглед изложеното се налага извод, че към момента на образуване на
изпълнително дело № 20229240401316 по описа на ЧСИ Г.К. – м.09.2022г.,
както и към налагането на запор върху вземанията на длъжника по банкови
сметки със запорно съобщение от 12.10.2022г., правото на принудително
изпълнение не е било погасено по давност. От последното прекъсване на
давността на 12.10.2022г. и до приключване на устните състезания пред
настоящата инстанция не е изтекъл изискуемият петгодишен срок по чл. 117,
ал. 2 от ЗЗД. Неоснователно длъжникът отрича съществуването на правото на
принудително изпълнение, а предявеният отрицателен установителен иск е
неоснователен.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за
юрисконсултско възнаграждение, което, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от
13
ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, възлиза
на 100 лева.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на иска настоящото
решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 14806 от 07.09.2023г., постановено по
гр.дело № 34919/2022г. по описа на СРС, ГО, 162 състав.
ОСЪЖДА П. Й. С., ЕГН **********, с адрес – с. Негован, ул. „*******
да заплати на “К.И.И. БГ” ЕАД, с ЕИК *******, седалище и адрес на
управление гр. София, бул. “******* № 21, Бизнес център ******* на
основание чл. 273, вр. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК сумата от 100 /сто/ лева –
съдебни разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14