Решение по дело №707/2024 на Административен съд - Перник

Производството е по реда на чл. 145 – чл. 178 от Административнопроцесуалния кодекс АПК/, във вр. с чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО/.

Образувано е по жалба от Л. С. Д., [ЕГН] от [населено място], [жк], *** подадена чрез адвокат Б. Б. АК - Перник против Решение № *** от 02.12.2024 г. на директора на ТП на НОИ - Перник, с което е отхвърлена жалба с вх. № *** от 05.11.2024 г. против разпореждане [номер]-*** от 22.10.2024 г., на ръководителя на осигуряването за безработица за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

Жалбоподателката излага съображения за неправилност и незаконосъобразност на оспореното решение, твърди, че същото е постановено в нарушение на закона и при несъответствие с целта му. В подкрепа на изложеното в обстоятелствената част на жалбата се сочат конкретни фактически и правни твърдения. Искането към съда е да отмени оспореното Решение № ***от 02.12.2024 г. на директора на ТП на НОИ - Перник, с което е потвърдено разпореждане [номер]-****от 22.10.2024 г., на ръководителя на осигуряването за безработица, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 във вр. с чл. 11, §3, буква „а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО, като незаконосъобразно.

В съдебно заседание, жалбоподателят, редовно призован не се явява, представлява се от адвокат Б. Б., която поддържа жалбата изцяло и пледира същата да се уважи по изложените в нея съображения. Подробни аргументи развива и в представената по делото писмена защита. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът по жалбата – директора на ТП на НОИ - Перник за представител изпраща юрисконсулт Е. С.. Оспорва жалбата като неоснователна. Излага аргументи за законосъобразност на оспорения акт и иска жалбата де се отхвърли, по съображения подробно изложени в депозираната писмена защита. Заявява претенция за присъждане на юрисконсулско възнаграждение, като по отношение на претендираните разноски от страна на пълномощника на жалбоподателя, прави възражение за прекомерност.

Административен съд – Перник, като прецени процесуалните предпоставки за допустимост, взе предвид становищата на страните и на основание чл. 168, ал. 1 от АПК въз основа на събраните по делото доказателства провери законосъобразността на оспорения акт на всички основания по чл. 146 от АПК, намери следното:

По допустимостта:

Жалбата е подадена от легитимирано лице – адресат на акта, при спазване на срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, във вр. с чл. 118, ал. 1 от КСО, срещу подлежащо на съдебен контрол на основание чл. 118, ал. 1 от КСО решение на Директора на ТП на НОИ–Перник, поради което е процесуално допустима.

По фактите:

Жалбоподателката е подала заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица на основание КСО, чрез директора на дирекция „Бюро по труда“ - [населено място] до директора на ТП на НОИ - Перник с регистрационен № ****24.04.2024 г., като декларира упражняване на трудова дейност в [държава] в период от 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването.

Във връзка с декларираното обстоятелство - упражняване на трудова дейност в друга държава, Д. е приложила копие на преносим документ U1, издаден от [държава], за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС.

Видно от данните в получения преносим документ U1, периодите на осигурена заетост са: от 20.01.2014 г. до 12.10.2014 г., от 01.06.2015 г. до 03.03.2017 г., от 04.02.2017 г. до 26.03.2017 г., от 17.05.2017 г. до 05.11.2017 г., от 04.12.2017 г. до 31.03.2018 г., от 25.06.2018 г. до 14.10.2018 г., от 17.12.2018 г. до 24.04.2019 г., от 01.07.2019 г. до 31.10.2019 г., от 09.12.2019 г. до 16.03.2020 г., от 08.06.2020 г. до 06.11.2020 г., от 10.05.2021 г. до 17.10.2021 г., от 20.12.2021 г. до 22.04.2022 г., от 23.05.2022 г. до 04.11.2022 г., от 01.12.2022 г. до 13.04.2023 г., от 08.06.2023 г. до 30.09.2023 г., от 01.10.2023 г. до 05.11.2023 г. и от 04.12.2023 г. до 05.04.2024 г. Посочени са и други периоди, които се разглеждат като осигурителни (обезщетение за отпуск/ напускане), както следва: от 27.03.2017 г. до 30.03.2017 г., от 06.11.2017 г. до 20.11.2017 г., от 01.04.2018 г. до 09.04.2018 г., от 15.10.2018 г. до 24.10.2018 г., от 25.04.2019 г. до 05.05.2019 г., от 01.11.2019 г. до 11.11.2019 г., от 17.03.2020 г. до 25.03.2020 г., от 07.11.2020 г. до 18.11.2020 г., от 18.10.2021 г. до 25.10.2021 г., от 23.04.2022 г. до 02.05.2022 г., от 05.11.2022 г. до 13.11.2022 г., от 14.04.2023 г. до 25.04.2023 г., 06.11.2023 г. до 06.11.2023 г. и от 06.04.2024 г. до 13.04.2024 г. Отразено е и обезщетение за безработица от 31.03.2017 г. до 16.05.2017 г. Посочена е причината за прекратяване на заетостта - „изтичане на срока на договора“.

На 14.05.2024 г. чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между Национален осигурителен институт и осигурителните институции в държавите - членки на ЕС за прилагане на европейските регламенти в областта на социалното осигуряване и краткосрочните плащания ([Наименование]) до компетентната институция на [държава] е изпратен структуриран електронен документ Н005 - Искане за информация за пребиваване. С разпореждане [номер]-**** от 14.05.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица на основание чл.54г, ал.4 от КСО е спряно производството по отпускане на парично обезщетение за безработица, образувано по заявление №**** 24.04.2024 г. Разпореждането е връчено на лицето по електронен път на 15.05.2024 г.

На 10.10.2024 г. чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между Национален осигурителен институт и осигурителните институции в държавите-членки на ЕС за прилагане на европейските регламенти в областта на социалното осигуряване и краткосрочните плащания ([Наименование]) от Компетентната институция на [държава] е получен структуриран електронен документ Н006 - Отговор на искането за информация за пребиваване. С него компетентната институция на [държава] удостоверява регистрационни данни за лицето в [държава].

С оглед постъпилата информация с разпореждане [номер]-*** от 14.10.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица на основание чл.55 от АПК е възобновено производството по заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица, като същото е връчено на лицето по електронен път на 14.10.2024 г.

С разпореждане [номер]-**** от 22.10.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, §3, буква „а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004, е отказано да бъде отпуснато парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. Мотивите за постановеното разпореждане са, че държавата на пребиваване по отношение на настоящият жалбоподател се явява [държава], поради което и ТП на НОИ – Перник не е компетентната институция, която следва да се произнесе по заявеното искане, тъй като [държава] не е компетентна държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което не е налице основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.

Недоволна от така постановеното разпореждане с жалба вх. № ****/05.11.2024 г., Л. Д. оспорва същото пред директора на ТП на НОИ - Перник. В срока по чл. 117, ал. 3 от КСО ръководителят на ТП на НОИ – е издал Решение № № ****от 02.12.2024, с което е отхвърлил жалбата против разпореждане [номер]-0**** от 22.10.2024 г., като на основание 118, ал. 1 от КСО, именно това решение е предмет на съдебен контрол в настоящото производство.

В хода на съдебното обжалване за изясняване на спора от фактическа страна, по делото са изслушани свидетелските показания на синът на жалбоподателката - М. Р. С., които съдът не кредитира, тъй като се установи, че същият се явява заинтересована страна, предвид обстоятелството, че има неприключило дело с ТП на НОИ [населено място] със същия предмет.

Към доказателствения материал по делото са приобщени и представените с молба вх. № 385/14.02.2025 г. /л. 62 - л. 110 от делото/ официални преводи на български език на документите на немски език, приложени към административната преписка.

При горните фактически констатации, настоящият състав на Административен съд - Перник, прави следните изводи:

По правото:

Оспореното решение е валидно и допустимо. Издадено е след надлежно сезиране с жалба вх. № ****/05.11.2024 г., по реда на чл. 117, ал. 1 от КСО и в срока за обжалване по чл. 117, ал. 2, т. 2 от КСО.

Решението е издадено от административен орган, разполагащ с материална и териториална компетентност, доколкото съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" от КСО, пред Ръководителя на съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт се обжалват разпореждания за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване на обезщетенията за безработица. Обжалваният акт е издаден в законоустановената форма и формално съдържа изложени фактически и правни основания за издаването си, което го прави мотивиран и дава възможност да бъде преценена законосъобразността му. Потвърденото разпореждане също е издадено от компетентен по закон орган съгласно чл. 54ж от КСО.

При издаване на процесното решение не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Решението е издадено и в съответствие с материалния закон.

Основният спор между страните в конкретния случай се свежда до въпроса коя е държавата, компетентна да разгледа и определи правото и размера на обезщетението за безработица.

На първо място, следва да се отбележи, че [държава] е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза, като всяка държава членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размерът на обезщетенията и т. н.

Разпоредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда при прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. В чл. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. се сочи, че се прилага към граждани на държава - членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава - членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави - членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т. е съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави - членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по см. на чл. 1, параграф "л") относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в т. ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б. "з").

Право на парично обезщетение за безработица съгласно чл. 54а от КСО имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; 2. не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в [държава] или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; 3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда. Безработицата, представлява предвиден от чл. 2, ал. 1 от КСО задължителен осигурителен риск, който при настъпването причинява невъзможност за осигуреното лице да се издържа от доходи от полагане на труд.

Няма спор по делото, че жалбоподателката като български гражданин е гражданин на държава - членка на ЕС, поради което е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. (чл. 2 от Регламента). Заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица е подадено на 24.04.2024г. и доколкото оспорващата декларира, че последната ѝ трудова заетост е в [държава] за периода от 20.01.2014г. до 13.04.2024г., за установяване основателността на претендираното от Л. Д. право, приложение намира именно така цитираният Регламент.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето съгласно чл. 11, § 3, буква "а" от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., като чл. 61 от същия Регламент (ЕО) № 883/2004 г. въвежда и принципа на сумиране на периоди, т. е. компетентната институция на държава-членка съгласно чието законодателство придобиването, запазването, времетраенето или възстановяването на правото на обезщетения зависи от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, зачита до необходимия размер периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава-членка, все едно че периодите са завършени съгласно прилаганото от нея законодателство.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Така съгласно чл. 65, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. лице, което е безработно частично или през различни периоди, и което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е живяло в държава-членка, различна от компетентната, се поставя на разположение на неговия работодател или на службите по заетостта в държавата-членка. То получава обезщетения в съответствие със законодателството на компетентната държава-членка, както ако е пребивавало в тази държава-членка. Тези обезщетения се отпускат от институцията на компетентната държава-членка. Според нормата на чл. 65, § 2, изр. 1-во от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. По силата на чл. 65, § 5, буква "a" от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. безработно лице по първо и второ изречение на § 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.

Дефиниция за компетентната институция, която следва да отпусне и предостави обезщетението за безработица, се съдържа в чл. 1, буква "р" от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., като това е институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата -членка, в която се намира институцията. Легалната дефиниция на понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1, § 3, б. "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави - членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянния характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други примерно изброени в цитираната разпоредба. Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. В член 1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между "пребиваване" и "престой". Както бе посочено и по-горе, съгласно чл. 1, § 3, б. "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. "пребиваване" е мястото, където лицето обичайно пребивава, а съгласно чл. 1, § 3, б. "к" "престой" означава временно пребиваване. В изготвен съвместно с държавите членки наръчник се изясняват понятията "обичайно пребиваване", "временно пребиваване" и "престой". Тези определения, посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави членки. Определянето на държавата членка по обичайно пребиваване на лицата е важно по отношение на лицата, които работят в повече от една държава - членка. Съгласно правото на ЕС може да има само една държава членка, която отговаря за плащанията за обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянния характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти - източник на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти. Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване - например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност. Т. е. въз основа на правилото за само едно приложимо законодателство (чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.) се налага извод, че по смисъла на приложимите регламенти всяко лице може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство.

От събраните по делото доказателства се установява, че оспорващата е била трудово заета в [държава] в периода 20.01.2014 г. – 13.04.2024 г., като за посочения период същата е упражнявала трудова заетост в [държава] без значителни прекъсвания. В случая австрийската компетентна институция е удостоверила с надлежно издадения съобразно Регламент (ЕО) № 883/2004 г. преносим документ [Наименование]период на заетост, преди прекратяване на осигуряването, от 20.01.2014 г. до 12.10.2014 г. вкл., без прекъсвания и за периода от 01.06.2015 г. до 13.04.2024 г. с незначителни прекъсвания. Документът представлява официален удостоверителен документ по смисъла на чл. 179 от ГПК и като такъв притежава обвързваща доказателствена сила за съда относно удостоверените с него факти, включително относно периода на осигурена заетост.

По делото не е спорно, че жалбоподателката се е завърнала в [държава] след прекратяване на заетостта ѝ в [държава] и че по време на престоя си там се е завръщала в страната, и е подържала връзки с роднини. Не е спорно също така, че в периода 20.01.2014 г. – 13.04.2024 г. Д. не е упражнявала трудова дейност в страната ни.

С определение по дело С-30/22, СЕС приема, че чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава – членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията, на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава – членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.

При така даденото тълкуване на приложимия закон и като намира за установено, че Д. е подала заявлението си от 24.04.2024 г. за получаване на обезщетение за безработица, без да има завършен период на осигуряване според българското законодателство и се завръща на територията на страната след завършен период на осигуряване в [държава], където е пребивавала от 20.01.2014 г. до 13.04.2024 г., то съдът приема, че обжалваното административно решение е законосъобразно.

Завръщането в държавата на произход не е спорно, както и че в периода 2014 г. – 2024 г. Л. Д. е упражнявала дейност като заето лице изключително на територията на [държава], но без да има качеството на пограничен работник по см. на чл. 1, б. "е" от Регламент № 883/2004, а именно не е лице, упражняващо дейност като заето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка и което пребивава в друга държава-членка, в която се завръща по правило всекидневно или поне веднъж седмично.

По аргумент от член 61, § 2 от Регламент № 883/2004 и тъй като жалбоподателят е лице, което не е придобило "последно" осигурителен период според българското законодателство, то право на парично обезщетение може да възникне само "ако положението му съответства на визираното в член 65, параграф 5, буква а) от този регламент във връзка с член 65, параграф 2 от него" – виж т. 42 от определение по дело С-30/22.

С оглед тълкуването на СЕС за приложението на чл. 65, § 2 от регламента, положението на Д. е несъответно, тъй като е налице завръщане в държавата на произход след прекратяване на трудовата ѝ дейност в [държава], където е пребивавала във връзка с дейността си. Отсъствия, които не надвишават няколко месеца, не са достатъчни да се приеме, че държавата, в която е установена заетостта, е загубила характера на обичайно пребиваване (вж. в този смисъл решение от на СЕС от 9 октомври 1984 г., [Наименование], 188/83, [Наименование], параграфи 9 и 11). Само по себе си декларирането на [държава] като държава на социални контакти и на пребиваване на роднини е лишено от доказателствена стойност за установяване съществуването на ефективно пребиваване в [държава] (вж. в този смисъл решение от 4 юни 2003 г., [Наименование]/Комисията, [Наименование]/01 и [Наименование]/01, EU: T: 2003: 153, параграф 85).

Съвсем нормално е поддържането на контакти и близки отношения с родствениците в [държава] при посещенията на Д. в страната, които според посоченото от нея в декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 от 31.10.2023 г., не са чести – няколко пъти в годината или по-рядко. Наличието на постоянно жилище, както и поддържането на социални контакти с роднини в [държава], не обосновава извод, че държава по пребиваване е [държава], тъй като тази преценка се извършва обвързано с осъществяваната трудова дейност и при данни, че лицето работи през последните 7 години, 8 месеца и 18 работни дни с незначително прекъсване преди подаване на заявлението в [държава], не може да се приеме, че държава по пребиваване е [държава]. В този смисъл е и т. 44 от определение по дело С-30/22 на Съда на ЕС, в която е посочено, че тъй като през целия период на упражняване на дейност заетото лице е било на територията на друга държава-членка на ЕС, то пребивава по смисъла на чл. 1, буква й) и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 в тази държава по смисъла на последната разпоредба през този период, като едва след като тази дейност като заето лице е преустановена, лицето се връща в [държава], за да поиска от компетентния орган на тази държава-членка да му отпусне обезщетение за безработица.

С оглед на изложеното и предвид съдебната практика на Съда на ЕС, наличието на „стабилна/дългосрочна“ заетост се явява главният критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост за целите на преценка правото на обезщетение за безработица. Именно наличието на заетост обуславя последващо правото на обезщетение за безработица, а от нейния характер и продължителност се определя и видът на връзката на лицето с държавата, в която е полаган труда. Когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в държава членка е налице презумпция, че той пребивава в тази държава /в този смисъл са дела С-76/76 и С-102/91/.

В случая следва да се има предвид, че Д. не е лишена от право на обезщетение за безработица, но компетентната държава е държавата по последна заетост – [държава], която е и държавата по пребиваване, тъй като центърът на интересите на лицето е бил именно там. При издаването на обжалвания административен акт е спазена целта на КСО, която е предоставяне на плащания на правоимащи лица при наличие на основание на това и съблюдаване на европейските регламенти.

По изложените съображения и при осъществения съдебен контрол не се установиха основния за отмяна на решението на директора на ТП на НОИ - Перник. Същото е издадено от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и правилно приложение на материалния закон. Оспорването му като неоснователно следва да бъде отхвърлено на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 118, ал. 3 от КСО.

По разноските:

При този изход от спора ответната страна има право на разноски. Същите са поискани своевременно от участвалият по делото процесуален представител. На основание чл. 143, ал. 4 от АПК в полза на ответника следва да се присъдят съдебни разноски за юрисконсултско възнаграждение. Същите се определят по реда на чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ и с оглед предмета, сложността и интереса по делото, съдът определя възнаграждение в размер на 100 лева.

Настоящото производство е по жалба срещу решение, издадено по оспорване на разпореждане от категорията по чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" от КСО, поради което и на основание чл. 119 от КСО решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Мотивиран от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд – Перник

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Л. С. Д., [ЕГН] от [населено място], [жк], ***против Решение № *** от 02.12.2024 г. на директора на ТП на НОИ - Перник, с което е отхвърлена жалба с вх. № ****от 05.11.2024 г. срещу разпореждане [номер]**** от 22.10.2024 г., на ръководителя на осигуряването за безработица за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

ОСЪЖДА Л. С. Д., [ЕГН] от [населено място], [жк], **** да заплати на Националния осигурителен институт съдебни разноски в размер на 100 /сто/ лева.

РЕШЕНИЕТО на основание чл. 119 от КСО не подлежи на обжалване.