Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 11.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 10.04.2019г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Д. Цончев
при секретаря Теодора
Вутева, разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 55 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 127 от 26.10.2018г., постановено по гражданско дело №
633/2017г. по описа на РС- гр. П., З.В. и И.И. са
осъдени да заплатят на Й.Х.Ш., на основание
чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, сумите от по 10 500 лв. представляващи общо
заплатената от Ш. на наследодателя им Г. И. В. парична сума от 21 000 лв.
(формирана от сума от 10 000 лева, заплатена на 19.10.2015г., сума от
6 000 лева, заплатена на 15.12.2015г. и сума от 5 000 лева, заплатена
на 24.02.2016г.), ведно със законната лихва, считано от датата на постъпване на
исковата молба в съда (31.08.2017 г.), до окончателното изплащане на
главницата. Със същото решение е отхвърлено възражението за прихващане на З.В.
за сумата 2100 лева, представляваща наемна цена в размер на 150 лева месечно за
ползването на процесния недвижим имот през периода от
01.10.2014г. до 17.12.2015г.
Настоящото
производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е
образувано по въззивна жалба на ответниците
в първоинстанцонното
производство. Жалбоподателите считат, че същото е неправилно и необосновано, а
предявените срещу тях искове са неоснователни и недоказани. Оспорват
твърдението на ищеца Й.Х.Ш., че между него и наследодателя им била постигната
уговорка за продажба на собствения му недвижим имот, който Ш. ползвал под наем,
и в изпълнение на която ищецът му бил заплатил 21000 лв., но въпреки това
сделка на била сключена. Считат за безспорно, че ищецът е живял под наем в процесния недвижим имот, както и че бил в преддоговорни отношения с техния наследодател във връзка
със закупуването на имота. Нямало, обаче, подписан предварителен договор, нито
постигнато съгласие за сроковете за изпълнение на задълженията на двете страни,
изразяващи се в заплащане на продажната цена и прехвърлянето на собствеността,
като преди тяхното изпълнение – на 03.11.2016г. – Г. В. починал. Считат, че, в
качеството си на наследници на Г. В., не са изпаднали в забава за връщане на
получената от него парична сума от 10000 лв. Позовават се на разпоредбата на
чл. 84 от ЗЗД и изтъкват, че, след като не е бил уговорен срок, за изпадане в
забава е била необходима покана от кредитора, каквато в случая няма. Правят
извод, че поради това не дължат връщането на получената от наследодателя им
сума от 10000 лв. Твърдят, че макар към момента на получаване на сумата, В. да
не е бил изключителен собственик на процесния имот,
той е предприел необходимите действия в тази насока, за да може да изпълни
задължението си към Щ.. Оспорват извода на съда относно останалите две суми
(5000лв. и 6000лв.), като изтъкват, че в разписката за тях е посочено различно
основание за предаването им (а именно – наем), както и че сумите не били
предадени лично от Ш.. Твърдят, че те не са били част от уговорената продажна
цена на имота. Считат, че събраните гласни доказателства за това обстоятелство
са противоречиви, като цитират конкретни изказвания на свидетелите. Намират, че
показанията на св. Я. са компрометирани. Подчертават, че документът за тези две
суми не притежава характеристиките на разписка по смисъла на чл. 77 от ЗЗД, а с
оглед твърденията, че те били част от общата продажна цена от 70000 лв., е
недопустимо, доказването на заплащането им да става със свидетелски показания.
Считат, че направеното от тях възражение за прихващане е доказано по основание
и размер, и следва да бъде уважено. Молят съда да отмени обжалваното решение и
да постанови друго, с което отхвърля предявените искове.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор от насрещната страна Й.Х.Ш., с който жалбата се оспорва. Въззиваемият
моли съда да потвърди
обжалваното решение. Претендира разноски. Резюмира становищата на страните по
делото. Анализира събраните по делото доказателства. Коментира отношенията
между страните. Изтъква направеното частично признание на иска от страна на
жалбоподателите, както и съдържащите се в жалбата техни изявления в обратен
смисъл. Оспорва твърденията им във връзка със сумите 5000 лв. и 6000 лв.,
представляващи част от исковата претенция. Подчертава, че е бил в преддоговорни отношения с наследодателя на жалбоподателите,
но че не е бил сключен нито окончателен, нито предварителен договор. Сочи
реквизити по чл. 77 от ЗЗД, които са необходими за да бъде един документ
разписка. Счита за доказано, че е дал процесните суми
на наследодателя на жалбоподателите, но те не са доказали наличие на валидно
основание за получаването им. Споделя мотивите на първоинстанционния
съд.
В открито съдебно заседание пред въззивния
съд жалбоподателите не се явяват. Представляват
се от адв. П., която поддържа жалбата и моли съда да „отхвърли“
изцяло първоинстанционното решение като неправилно и
необосновано, поради основаването му на свидетелски показания, които са
противоречиви. Настоява за постановяване на друго такова, с което да се
отхвърлят изцяло предявените искове по съображения, изложени във въззивната жалба. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния
съд въззиваемият Й.Х.Ш. не се явява. Представлява се от
адв. П., който поддържа отговора и оспорва жалбата. Моли съда да
потвърди изцяло първоинстанционното решение като
правилно и законосъобразно. Счита за доказано, че Ш. е заплатил на
наследодателя на жалбоподателите процесните суми, а
последният ги е получил без основание по
смисъла на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, тъй като сделката не се е осъществила.
Препраща към писмените бележки, представени пред районния съд, както и към
отговора на жалбата. Претендира разноски.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред първоинстанционния съд
доказателства, е описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да
се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната
инстанция не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на обжалваните съдебни актове, а по
допустимостта - в обжалваните им части, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбите.
І. По валидност
В конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо
формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на
иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по
действително предявения такъв.
Във връзка с това, не следва да се обсъжда направеното при условията на
евентуалност изявление на ищеца, че искът му е с правна квалификация чл. 34, вр. чл. 26 от ЗЗД, тъй като не се излагат различни
фактически основания, които биха обусловили предявяване на евентуален иск, а
само се сочи различна правна квалификация, чието определяне е от
компетентността на съда въз основа на твърденията в исковата молба. В случая
никоя от страните не твърди (а и по делото не се установява) между тях да е
имало сключен договор, който, евентуално, да се обяви за нищожен и да се
претендира връщане на даденото по него. Поради това правилно първоинстанционния съд е разгледал предявения иск като
такъв с правна квалификация чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, и се е произнесъл по него.
ІІІ. По същество
1. Относно сумата 10000 лв.
Настоящият
съдебен състав споделя изложените от първоинстанционния
съд мотиви по този въпрос и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В
допълнение следва да се отбележи, че предаването на процесната
сума от 10000 лв. от Й.Ш. на Г. В. се доказва от приетото като доказателство по
делото удостоверение (л. 18 и л. 133 от първоинстанционното
дело), чиято автентичност е установена от заключението на съдебно- графолоичната експертиза. Безспорно е също така, че
посоченото в удостоверението основание за нейното предаване (а именно
–закупуване на къща с административен адрес гр. З., ул. „Медет“
№ 94) не се е осъществило. Поради това към настоящия момент липсва основание за
нейното престиране, а същата подлежи на връщане.
Във
връзка с това, съдът намира за неоснователен наведения във въззивната
жалба довод, че жалбоподателите не били изпаднали в забава за връщане на така получената
от наследодателя им парична сума, тъй като не бил уговорен срок за изпълнение
на задълженията на страните (които според жалбоподателите се изразяват в плащане
на пълната цена и прехвърляне на собствеността), а, съгласно чл. 84 от ЗЗД, за
изпадане в забава е била необходима покана от кредитора, каквато в случая няма.
Наистина, обективно вярно е, че кредиторът не е отправил покана за връщане на
сумата по смисъла на чл. 84 от ЗЗД, поради което длъжниците
не са изпаднали в забава. Този факт, обаче, е ирелевантен
за изхода на настоящия правен спор, тъй като негов предмет не е иск за
присъждане на мораторно обезщетение, а иск за връщане
на самата сума. Поради това, изпадането или неизпадането на жалбоподателите в
забава е без значение за задължението им за връщане на недължимо получената
сума.
Същевременно,
следва да се има предвид, че страните твърдят, а и от доказателствата по делото
се установява, че ищецът и наследодателят на ответниците
са били само в преддоговорни отношения по повод покупко- продажба на къщата в гр. З.. Не се твърди и не се
доказва, между тях да е имало сключен договор с такъв предмет – нито
предварителен, нито окончателен. Следователно, те не са били обвързани от
никакви взаимни задължения освен от задължението по чл. 12 от ЗЗД да действат
добросъвестно (противно на поддържаното от жалбоподателите наличие на
задължения за заплащане на продажна цена и за прехвърляне на собствеността),
поради което е безпредметно да се обсъжда, дали за изпълнението на последните е
бил уговорен срок или не, респ. дали някоя от страните е изпаднала в забава и
какви са нейните последици. Единствено за пълнота на изложението съдът
отбелязва, че, ако беше сключен предварителен договор, пораждащ твърдените от
жалбоподателите задължения, би могло да се разсъждава, дали този договор е
развален по вина на продавача, което би било основание за връщане на дадената [по
него] сума. В такъв случай исковата молба за връщане на сумата 10000 лв. би съдържала
имплицитно изявление за развалянето му, а жалбоподателите биха могли да предотвратят
това, като предложат реално изпълнение в хода на процеса – нещо, което не са
направили.
Неоснователни
са и доводите на жалбоподателите, свързани с оспорване на извода на първоинстанционния съд, че наследодателят им поддържал
заблуждение у ищеца относно това, че е собственик на процесния
недвижим имот и че може да му го продаде. Наистина, такъв извод е направен в
мотивите на първоинстанционното решение, но той е ирелевантен за изхода на спора, тъй като касае
обстоятелство, което не влияе върху наличието или липсата на валидно правно
основание за престиране на процесната
сума като предпоставка за уважаването на иска. Поддържането на заблуждение би
имало значение единствено във връзка с иск за обезщетение поради нарушаване на
задължението за добросъвестност по чл. 12 от ЗЗД, но, доколкото такъв не е
предявен в настоящото производство, обсъждането на този въпрос е излишно.
С
оглед гореизложеното, съдът намира, че ответниците
действително дължат на ищеца връщане на сумата 10000 лв., получена от техния
наследодател с оглед неосъществено основание – сключване на договор за покупко- продажба на къща с административен адрес гр. З.,
ул. „Медет“ № 94. Тъй като този извод съвпада с
направения от ПРС, обжалваното решение следва да бъде потвърдено в тази му
част.
2. Относно сумите 6000 лв. и 5000 лв.
Основателно
жалбоподателите възразяват, че първоинстанционният
съд е уважил иска в тази му част въз основа на свидетелски показания, доколкото
единственото пряко доказателство за предаването на тези парични суми от Й.Ш. на
Г. В. са показанията на св. Я.. Наистина, след като ищецът твърди, че
предаването им е станало в рамките на преддоговорните
отношения между Ш. и В., по принцип няма пречка пред доказването на този факт с
гласни доказателства (арг. от Решение № 115 от 4.03.2009 г. на
ВКС по гр. д. № 5922/2007 г., III г. о., ГК) и в този смисъл доводът на
жалбоподателите е неоснователен. В случая, обаче, показанията на тази
свидетелка обуславят извод не за имуществено разместване като част преддоговорни отношения между страните по делото, а за предоставяне
на сумите на заем, с уговорка за специфичен начин на погасяването му чрез
прихващане от цената на къщата след предстоящата й продажба. Но доказването на
договор на стойност 6500 лв. със свидетелски показания е недопустимо поради забраната
на чл. 164, а. 1, т. 3 от ГПК, поради което показанията на св. Я. не следва да
се ценят в тази им част.
Дори
да се пренебрегне този факт, показанията на св. Я. следва да се преценяват
съобразно разпоредбата на чл. 172 от ГПК, като се има предвид съвместното
съжителство на свидетелката с ищеца и произтичащата от това възможна нейна
заинтересованост. Затова тези показания, сами по себе си, са недостатъчни за
несъмнено установяване на твърдяното предаване на процесните
суми (независимо дали като заем или като предплата за бъдещата продажба), а следва
да се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото.
Такива
данни се съдържат единствено в разписката на гърба на цитираното по- горе
удостоверение (л. 19 и л. 133 от първоинстанционното
дело). Фактът, че част от описаните в нея парични суми са с посочените от
свидетелката размери, както и че разписката е подписана от В., а текстът й е написан
от същата свидетелка, прави достоверно твърдението на последната, че е налице
връзка между този документ от една страна и някакви отношения между Ш. (или
самата Я.) и В. от друга страна. Следва да се сподели довода на жалбоподателите,
обаче, че разписката не сочи лицето, което е дало описаните в нея парични суми,
т.е. от нея не може да се направи извод, кое е ощетеното лице и кому следва да
се върне получената сума (в случай, че не се установи годно правно основание за
престирането й на В.).
Дори
ако въз основа на показанията на св. Я. се приеме, че това лице е именно ищецът,
не може да се пренебрегне факта, че разписката все пак сочи годно правно основание
за получаването на тази суми от страна на Г. В., а именно - „наем“, което
изключва процесната хипотеза на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
Така посоченото основание не може да бъде опровергано от ищеца със свидетелски
показания (в какъвто смисъл са изявленията на св. Я.). Наистина, разписката е
подписана само от наследодателя на ответниците и не носи
подпис на ищеца. Поради това на пръв поглед би могло да се поддържа, че тя има
материална доказателствена сила единствено срещу
подписалото я лице (Г. В.) за отразените в нея неблагоприятни обстоятелства, че
е получил сумите, но без да обвързва ищеца (Й.Ш.) с това, което В. е написал в
своя полза (в случая – че сумите са получени от него като наем). От друга
страна, обаче, ищецът е приел документа именно с това негово съдържание и дори
го е представил пред съда в подкрепа на исковете си. Следователно, той признава
съдържанието му за вярно. Така се налага извод, че между ищеца и наследодателя
на ищците е съществувало общо съгласие по отразените в документа обстоятелства,
като съгласието на В. е обективирано писмено в самия
документ с думите „получих наем“, а съгласието на Ш. – чрез конклудентните
му действия по приемането на документа с това съдържание в свое държане и последващото му представяне като доказателство по делото в
своя полза. Същевременно, не се твърди и не се доказва, че приемането на
документа от страна на Ш. е станало въпреки неговото несъгласие, под натиск или
поради невъзможност за съставянето му с друго съдържание, което по- точно и
вярно описва отношенията между страните. Нещо повече: третирането на посочените
суми именно като наем за един или повече месеци в размери от по 500 лв. на
месец, е в съответствие с разписката на немски език на гърба на банковото
бордеро на ОББ от 02.10.2016г. (л. 20, 74, 75 и 76 от първоинстнационното
дело), съгласно която Ш. е заплатил на В. наем от 1500 лв. за месеците юли,
август и септември.
С
оглед гореизложеното, от самия факт, че при съставянето на разписката ищецът
доброволно е приел да я получи с такова съдържание, следва че той я е възприел
за вярна именно във вида, в който я е получил (арг.
от Венедиков П. „Писмени доказателства и свидетелски
показания в гражданския процес“, изд. Сиби, 1994г.,
стр. 61 – 62). А това, както се посочи по- горе, обуславя неоснователност на
иска по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, тъй като доказва наличие на валидно правно
основание (договор за наем) за настъпилото имуществено разместване.
Според
настоящия съдебен състав, никои от останалите събрани по делото
доказателства нямат отношение към тези
две суми, поради следните съображения:
- Свидетелят Д. М. свидетелства единствено за признание
от страна на И.И., че дължи на Й.Ш. някаква парична
сума, но изрично заявява, че не помни нейния размер.
- Св. Г. Ш. твърди, че е присъствала на среща между Ш. и
В., състояла се през м. февруари 2016г. в комплекс „Славци“,
като при това не е видяла да си предават пари. Тези показания са неотносими към процесните суми,
доколкото, според св. Я., предаването на първата от тях е станало на публично
място (ресторанта на бившата пожарна служба), но на дата 15.12.2015г., докато
предаването на втората сума през м. февруари 2016г. е станало в самата къща в
гр. З. само в присъстивето на Я., където св. Ш. не
твърди да е присъствала.
- Св. М. Ч. сочи, че е взела на заем от Г. В. през
лятото на 2015г. сумата 6500 лв., която върнала преди края на годината. В
подкрепа на показанията й е и собственоръчно написана и подписана от нея
разписка. Тези доказателства, обаче, не изключват възможността да са водени
преговори между Ш. и В. по повод парична сума в същия размер, нито опровергават
твърденията на св. Я., че Ш. е предал такава сума на В., респ. че последният я
е получил в качеството й на наем, съгласно собственоръчното му отбелязване на
гърба на удостоверението.
- Св. В. С. няма ясни спомени за точната дата, когато за
първи и единствен път е посетила процесната къща,
нито за документите, по които тогава са спорили наемателят и собственикът. Твърденията
й, че между тях е имало спор за 5000 лв. са недостатъчни за свързване на качеството
„кредитор“ и „длъжник“ с конкретно лице, както и за правното основание, на
което някоя от страните е претендирала тази сума от другата страна, а още по-
малко – че дължимостта й е призната от последната.
С
оглед гореизложеното, съдът намира, че по делото е останало недоказано с
необходимото пълно доказване предаването на сумите от 6000 лв. и 5000 лв.
именно от страна на Й.Ш.. В случай, че такова се приеме за доказано, остава
недоказано предаването им във връзка с преддоговорните
отношения между това лице и Г. В.. На последно място, налице е и доказателство
за друго годно правно основание за тяхното получаване от страна на последния –
договор за наем.
По
тези съображения, обжалваното решение е неправилно в тази му част и следва да
бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което се отхвърлят
исковете за осъждане на ответниците на заплатят на
ищеца сумите 5000 лв. и 6000 лв.
3. Относно възражението за прихващане
Настоящият съдебен
състав споделя мотивите на първоинстанционния съд за
неоснователност на това възражение, и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В
допълнение следва да се отбележи, че съдът намира за неоснователни твърденията
на жалбоподателите за доказано обитаване на процесния
имот под наем от ищеца през периода от 2012г. до 2017г., който включва процесния период от 01.10.2014г. до 17.12.2015г. Наистина, именно
в такъв смисъл са показанията на повечето разпитани свидетели (М., Я., Ч.).
Следва да се има предвид, обаче, че когато предмет на
доказване е договор, се има предвид не простия факт на неговото сключване,
респ. факта на съществуването на някакъв договор между страните, а доказване на
неговото съществено съдържание, т.е. уговорените права и задължения, на които
се основават претенциите на страните. Освен това, договорът подлежи на
доказване във всичките си съществени елементи, каквито в случая са и неговата
продължителност, респ. срочност, както и размерът на
наемната цена. Тези елементи са решаващи за преценката на съда по следните два
въпроса:
- Първо – дали е
допустимо доказването му със свидетелски показания. Забраната по чл. чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ГПК се отнася
за доказване на договори на стойност над 5000 лева. При договора за наем
стойността се определя в зависимост от това, дали е срочен или безсрочен. Ако е
за определен срок, стойността му се
формира от сбора на платежите за целия срока, а ако е безсрочен – стойността му
е равна на наемната цена, дължима за срока на предизвестие (който според чл.
238 ЗЗД е един месец, ако не е уговорено друго). Поради това доказването на
(без)срочността на договора за наем за този период,
както и срока на предизвестието и размера на уговорената (месечна) наемна цена,
е решаващо за преценката на съда относно стойността на договора, а следователно
– и за формиране на извод, дали въобще е допустимо, доказването му със
свидетелски показания.
- Второ – дали претенцията е доказана по размер. Отговор на този въпрос не
може да се даде, без да се докаже размера на уговорената наемна цена за
съответния период.
В случая горните
обстоятелства не се доказват (а за някои от тях дори не са изложени и
твърдения), поради което правилно ПРС е приел, че претендираният
от жалбоподателите наемен договор за период от 01.10.2014г. до 17.12.2015г. е
останал недоказан. Следователно, липсва правно основание за направеното от тях
възражение за прихващане със сумата 2100 лв.
Неоснователно
същите считат, че сочената от тях наемна цена от 150 лв. е следвало да се
приеме за доказана поради неоспорването й от ищеца. Този факт не е бил обявен
за безспорен от съда по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 от ГПК, поради което
не е отпаднала необходимостта от доказването му. Освен това, простото
неоспорване на едно твърдение не съставлява негово признаване, а само и
единствено липса на изрично становище по него. Поради това не може да се
приеме, че през процесния период е действал наемен
договор между Й.Ш. и Г. В. с уговорена месечна наемна цена от 150 лв.
Също неоснователно
жалбоподателите се позовават по този въпрос на част от показанията на св. Я.,
които, според тях, доказвали наличието на наемен договор за процесния
период, но не доказвали заплащането на наемна цена за него. Настоящият съдебен
състав не намира основание да зачете само изгодната за жалбоподателите част от
тези показания и да пренебрегне неизгодната. Затова, ако показанията на св. Я.
се зачетат в частта им, че е имало наемен договор, няма основание да не се
зачетат и в частта им, че наемната цена е била заплатена изцяло. А ако не се
ценят по въпроса за плащането на наемната цена (което е решаващо за
основателността за възражението за прихващане), не би трябвало да се ценят и по
въпроса, че въобще е имало наемен договор.
С оглед
гореизложеното, обжалваното решение е правилно в тази си част, и следва да бъде
потвърдено.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза
на жалбоподателите следва да се присъди част от направените от тях разноски във
въззивното производство, пропорционална на уважената
част от жалбата. Такива се установяват в размер на 420 лв. – платена държавна
такса, от която сума Й.Х.Ш. следва да бъде осъден да им заплати
420*11000/21000=220лв.
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза
на въззиваемия следва да се присъди част от
направените от него разноски във въззивното
производство, пропорционална на отхвърлената част от жалбата. Такива се
установяват в размер на 1200 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, от
която сума З.В. и И.И. следва да бъдат осъдени да му
заплатят 1200*10000/21000=571,43лв.
Във връзка с това, съдът намира за неоснователно направеното от жалбоподателите
възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. С оглед стойността на
защитавания материален интерес от 21000лв., минималният размер на заплатеното
от Ш. адвокатско възнаграждение би бил 1160лв. съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от
НМРАВ. От друга страна, обаче, всяка страна има право да избере такъв адвокат, за
когото счита, че по най- добър начин би защитил интересите й, като не може да
се очаква, предпочетеният адвокат задължително да оценява труда си по
минималните цени от Наредбата. Възможно и нормално е, с оглед предоставяното
качество на услугата, адвокатът да
изисква по- високо възнаграждение за своя труд, в известни граници. Според
настоящия съдебен състав, с оглед актуалния стандарт на живот в страната и
определените минимални възнаграждения, такава граница е 50% над размера,
определен с цитираната по- горе Наредба, доколкото не става въпрос за строго
специфични казуси, респ. уникална квалификация на адвоката. Поради това и с
оглед обстоятелството, че действително заплатеното възнаграждение надвишава
минималното такова само с 3,44%, то не подлежи на намаляване.
Частичната отмяна на обжалваното решение налага преизчисляване на
разноските, присъдени от първоинстанционния съд,
пропорционално на уважената и отхвърлената част от исковете, както следва.
З.В. и И.И. дължат на Й.Х.Ш.
2650*10000/21000=1261,90лв. (т.е. по 630,95лв. всеки от тях), поради което
обжалваното решение следва да бъде отменено в частите му, с които тези две лица
са осъдени да заплатят на ищеца разликите над 630,95лв. до 1325лв., за които суми
са осъдени с това решение.
Съответно, Й.Х.Ш. следва да бъде осъден да заплати на З.В. и И.И. част от заплатеното от тях адвокатско възнаграждение
пред първоинстанционния съд, пропорционална на
отхвърлената част от исковете, а именно: 1100*11000/21000=576,19лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 127 от
26.10.2018г., постановено по гражданско дело № 633/2017г. по описа на РС- гр. П.,
В ЧАСТИТЕ МУ, с които:
-
З.В. е осъдена да заплати
на Й.Х.Ш., на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, разликата
над 5000 лв. до 10 500 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано
от датата на постъпване на исковата молба в съда (31.08.2017 г.), до
окончателното й изплащане;
-
И.И.
е осъден да заплати на Й.Х.Ш., на основание
чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, разликата над 5000 лв. до 10 500 лв., ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на постъпване на исковата молба в
съда (31.08.2017 г.), до окончателното й изплащане;
-
З.В. е осъдена да заплати
на Й.Х.Ш. разноски над 630,95лв. до 1325лв.;
-
И.И.
е осъден да заплати на Й.Х.Ш. разноски над 630,95лв. до 1325лв.;
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска
на Й.Х.Ш. с личен номер ********** и съдебен адрес ***, за осъждане на З.И.В. с
ЕГН ********** и адрес ***, да му заплати разликата над 5000 лв. до пълния претендиран размер от 10500лв.
ОТХВЪРЛЯ иска
на Й.Х.Ш. с личен номер ********** и съдебен адрес ***, за осъждане на И.Г.И. с
ЕГН ********** и адрес ***, за заплащане на разликата над 5000 лв. до пълния претендиран размер от 10500лв.
ОСЪЖДА Й.Х.Ш. с личен номер **********
и съдебен адрес *** заплати на З.И.В. с ЕГН ********** и адрес ***, и И.Г.И. с
ЕГН ********** и адрес ***, разноски във въззивното
производство в размер на 220 лв.
ОСЪЖДА З.И.В. с ЕГН **********
и адрес ***, и И.Г.И. с ЕГН ********** и адрес ***, да заплатят на Й.Х.Ш. с
личен номер ********** и съдебен адрес ***, разноски във въззивното
производство в размер на 571,43 лв.
ОСЪЖДА Й.Х.Ш. с личен номер **********
и съдебен адрес ***, да заплати на З.И.В. с ЕГН ********** и адрес ***, и И.Г.И. с ЕГН ********** и адрес гр. П.,
ул. „Паскал“ № 36, разноски в първоинстанционното
производство в размер на 576,19лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.