Гр. София, 21.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, в публично
съдебно заседание на девети декември две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия КАЛИНА
СТАНЧЕВА
при секретаря Е.
Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия Станчева в.гр.дело № 2493 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20214964 от 03.10.2020 г., постановено по гр. дело № 69604/2017 г. по описа на СРС, Г. О., 165-ти състав, е признато за установено по отношение на А.В.В. и В.В.А., че "Д." ЕАД е
собственик въз основа на апортна вноска и договор за
приватизация в полза на праводателя му от 22.02.1994 г. на недвижим имот,
представляващ поземлен имот с кадастрален идентификатор 68134.701.59, съгласно
кадастрална карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-65/08.11.2010 г. на изп. директор на
АГКК, с площ по скица от общо 169 кв.м., с трайно предназначение на
територията: урбанизирана, начин на трайно ползване – за друг вид
производствена дейност и административен адрес: гр. София, район „Слатина“,
бул. „Проф.************, при съседи – от север и изток – поземлен имот с
идентификатор 68134.701.260; от юг и запад – поземлен имот с
идентификатор 68134.701.2389, и от северозапад – поземлен имот с идентификатор:
68134.706.54. С решението
ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сторените от последния съдебно-деловодни
разноски.
Постъпила е въззивна жалба вх. № 25177559/01.12.2020 г. /бланкетна/ от
ответниците А.В.В. и В.В.А., чрез адв. И. М., с която се обжалва изцяло решението
на първата инстанция, при твърдения за неправилност и необоснованост. По делото
е постъпила допълнителна молба от 13.01.2021 г., която е извън преклузивния
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК. Допълнителни подробни съображения са изложени в
писмена защита. Молят съда да постанови съдебен акт, с който да се отмени
изцяло обжалваното съдебно решение и постанови
друго, с което да отхвърли предявения положителен установителен иск за
собственост с правно основание чл. 124 от ГПК. Претендират присъждане на разноски за
двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна - "Д." ЕАД,
чрез процесуален представител адв. Е.А., депозира писмен отговор, в който
изразява становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба.
Посочва се, че обжалваното решение е постановено в съответствие със събраните
по делото доказателства и при анализиране на
релевантни по делото факти и
обстоятелства и при правилно прилагане на материалния
закон. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да
потвърди обжалваното съдебно решение като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на разноски, съгласно приложен списък по
чл. 80 от ГПК.
Предявен е при условията на субективно
съединяване от "Д." ЕАД срещу А.В.В. и В.В.А.
иск с правно основание чл. 124 от ГПК за признаване за установено по отношение
на страните, че ищецът е собственик въз основа на апорт от лице,
придобило имота по приватизация, а при условията на евентуалност – придобиване
чрез давностно владение след 1994 година.
Софийски градски съд, като обсъди доводите
на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства
по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, които да променят
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за
спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирани страни в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, a разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, като при постановяването му
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл. 154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на
чл. 146 от ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си
върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон,
като е обосновал правилен краен извод, че ищецът е доказал, че е придобил право
на собственост върху процесния недвижим имот на основание възникналите правни
последици на приватизационната процедура и апорт. Така изложените от
първоинстанционния съд мотиви са обосновани и съобразени с материалния и
процесуалния закон, поради което на основание чл. 272 ГПК, въззивният съд изцяло
препраща към тях, като в допълнение прибавя и следното:
В конкретната хипотеза и с оглед наведените от ищеца факти и обстоятелства, и
заявен петитум на исковата молба, съдът е сезиран с предявени субективно
съединени положителни установителни искове за установяване правото на
собственост, с правно основание чл. 124,
ал. 1 от ГПК.
Уважаването на така предявения иск за
собственост предпоставя необходимост ищецът да установи при условието на пълно и главно доказване правото си на
собственост по отношение на процесния имот на твърдяното от него придобивно основание.
Безспорно е, че процесният недвижим
имот с идентификатор 68134.701.59 е
прехвърлен чрез апортна вноска в капитала на ищцовото предприятие от „Б.“ АД с
договора от 2000 година. Преди това с договор от 22.02.1994 г. за продажба чрез
конкурс на ДФ „Книгоразпространение“ – гр. София, „Б.“ АД е закупило търговското
предприятие на държавната фирма, като в договора е индивидуализирано в чл. 1 от
т. 1 до т. 5, имуществото, собствеността и владението, върху което придобива
купувачът, в това число и процесния имот – складова база, находяща се в гр.
София, ул. „Проф.*********“ /тогава ул. „Момина чешма“./ От заключението на
вещото лице по назначената пред СРС СТЕ се установява още, че е налице
идентичност между имот, представляващ складова база за търговия с книги и
печатни произведения, чиито граници са очертани с масивната ограда, построена
въз основа на позволителен билет № 78/03.03.1975 г. на УАГ при СО и имот,
отговарящ на описаната в конкурсната документация за приватизация на СО
„Книгоразпространение“ складова база, находяща се на ул. „*******/сега ул.
„Проф.************/.
Спорен е въпросът дали недвижимият имот е
бил действително собствен на ДФ „Книгоразпространение“ – гр. София, доколкото
със Заповед № РД-43-369/24.06.1993 г. на кмета на Столична община е извършена
отмяна на отчуждаването на по-голям имот, а именно имот с планоснимачен № 13 в
квартал № 2 по плана на местността
„Подстанция Изток“ в гр. София, извършено със Заповед № 486/18.01.1971
г. на ИК на СГНС, част от който имот е и
процесният с идентификатор 68134.701.59. Тоест, доколкото ишецът в хода на
производството е доказал предпоставките, при които е станал собственик на
имота, е нужно да се проследи дали междувременно последният не е бил придобит
от ответниците по силата на закона.
Предвид горното първият съд е счел за
необходимо да изследва законосъобразността на заповедта от 24.06.1993 г.,
издадена на основание чл. 2 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., като е достигнал до
обоснован извод, че представената заповед е незаконосъобразен административен
акт. Настоящият състав на въззивния съд се солидаризира с така изведения извод
в проверяваното съдебно решение. Заповедта е издадена по административен ред за
отмяна на осъщественото преди това отчуждаване на завзетите от страна на
държавата недвижими имоти за благоустройствени нужди – на осн. чл. 1 от ЗВСНОИ,
в случай че върху тези имоти не са реализирани мероприятията, за които е инициирано
отчуждаването. Още пред СРС ответниците са инвокирали, че техният имот не е бил
застроен, респективно подлежал е на възстановяване по силата на закона – чл. 2
от ЗВСНОИ. Възражението на ответниците е неоснователно.
Заповед № РД-43-369/24.06.1993 г. на кмета
на Столична община е незаконосъобразно постановена, тъй като същата касае
недвижим имот, върху който в унисон с новелата на чл. 2 ЗВСНОИ е реализирано
мероприятие на държавата чрез стопанските й организации, действали преди 1989
година. Според последноцитираната разпоредба не се допуска отмяна на
отчуждаване на имоти, които са застроени. Макар и в закона да не е легално
дефинирано понятието за „застроен имот“, то същото е изведено от практиката на
Върховната инстанция в страната, като съгласно последната въпросът каква е
застроената част от имота трябва да се изследва във всеки конкретен случай с
оглед на следните: извършените до релевантния момент строителни дейности и
възможността имотът да се ползва според новото му предназначение и след
извършване на строителството, за което имотът е бил отчужден /така в решение №
19 от24.01.2011 г. по гр.д. № 214 от 2010 г., 1-во гр.отд. на ВКС/.
В конкретния случай и при съобразяване на
дадените по-горе указания, следва, че бившият имот на ответниците е станал част
от складовата база на Държавната фирма. Вярно е, че не цялата площ от
складовата база е била застроена за нуждите на ДФ „Книгоразпространение“ /преди
1990 г. - ДПТ „Печатни произведения“/, но това не може да преодолее извода за
наличие на реализиран строеж по смисъла на чл. 2 от реституционния закон,
доколкото дори да не са напълно осъществени предвидените в плана от 1970 г.
строителни дейности, то реално засегнатите от осъщественото все пак
строителство части, са навлезли в имота, отчужден на наследодателя на
ответниците. Установява се, че имотът е станал част от асфалтова площадка,
прилежаща към една от сградите на складовата база – вж. скица на имота /л. 156
от първоинстанционното дело/, както и свидетелските показания на свидетеля Я.събрани
в хода на производството пред СРС.
Отменителната заповед от 24.06.1993 г.
засяга част от имот, който е бил предмет на строително мероприятие на държавата
– изграждане на складова база за търговия с книги и печатни произведения, чиито
граници са очертани с масивната ограда, построена въз основа на позволителен
билет № 78/03.03.1975 г. на УАГ при СО към момент, преди влизане в сила на реституционния
ЗВСНОИ /в сила от 25.02.1992 г./, а именно през 1975 година. Предвид това не са
били налице предпоставките за реституция на процесния недвижим имот и не са
били налице материалните предпоставки за възстановяване на правото на
собственост на ответниците върху процесния недвижим имот, в качеството им на
наследници на В.С.А., поради липсата на материалноправните предпоставки за
отмяна на отчуждаването /в този смисъл и решение № 407/13.07.2010 г. по гр. д.
№ 289/2009 г. на ВКС, І Г. О. /.
При това положение въззивният съд възприема
извода на първия съд, че собствеността върху процесния недвижим имот е
придобита от ищеца "Д." ЕАД по силата на правоприемство и апортна
вноска с предмет цялата складова база, част от която съставлява и процесния
обект, в капитала му, вписана в Служба по вписванията при СРС в т. II, № 108,
вх. рег. № 1765/10.02.2000 г. /на 24.07.2008 г. в 09:48:40, съгласно служебна
справка в ТР на осн. чл. 23, ал. 6 ЗТРЮЛНЦ/, като същевременно не се установява
имотът да е придобит от ответната страна по реда на реституиционния ЗВСНОИ
поради реализиране на мероприятие /осъщественото комплексно благоустройствено
мероприятие върху отчуждения имот преди влизане в сила на реституционния закон/
по смисъла на чл. 2 ЗВСНОИ, а оттук и възраженията на ответниците срещу иска са
останали недоказани.
При така обоснования краен извод за
доказаност правото на собственост на ищеца по отношение на спорния имот на
посоченото от него по-горе главно придобивно основание, следва, че не се е
сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на поддържаното при
условията на евентуалност твърдение на "Д." ЕАД за придобиване на
имота по давност.
С оглед на изложените съображения съдът
счита, че по делото са събрани убедителни доказателства, установяващи активната
легитимация на ищеца по предявения от него положителен установителен иск за
собственост срещу ответниците относно процесния имот. Предявеният иск с правно
основание чл. 124 от ГПК е основателен и
доказан, и като такъв следва да бъде уважен. Поради
съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд,
атакуваното решение като постановено при правилно приложение на закона се явява
законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено изцяло
в приложение на чл. 271 ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред настоящата
съдебна инстанция право на разноски има само въззиваемия, като такива се дължат
предвид заявената от него претенция в този смисъл в хода на устните състезания.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 273 ГПК въззивниците –
ответници следва да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемия – ищец сумата от 700
лева - реално сторени, съгласно приложения договор за правна помощ от
17.02.2021 г., имащ характера на разписка за направеното плащане, разноски за
платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20214964 от 03.10.2020 г., постановено по гр. дело № 69604/2017 г. по описа на СРС, Г. О., 165-ти състав.
ОСЪЖДА А.В.В., ЕГН **********, с адрес: *** и В.В.А.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплатят общо на "Д." ЕАД, ЕИК********,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 273 ГПК сумата от 700 лева /седемстотин
лева/, представляваща разноски за платено адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчване на препис от същото до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.