Р Е Ш
Е Н И E
Гр.Хасково, 22.05.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Хасковският окръжен съд, на двадесет и втори април две хиляди и деветнадесета година, в открито съдебно заседание, в състав :
СЪДИЯ:
ЖУЛИЕТА СЕРАФИМОВА
Секретар : Петя Делчева
като разгледа докладваното от съдията Серафимова
т.д. № 92 по описа за 2018 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по чл. 365 и сл. ГПК.
В Окръжен съд – Хасково са образувани две търговски дела по предявени две искови молби от „Юробанк България“ АД. С искова молба вх. № 5671/26.06.2018 г. и искова молба вх. № 5672/26.06.2018 г. са предявени от банката – ищец срещу П.Т.Д., Я. Ч. – Д. и Х.Т. при условията на субективно съединяване искове с правно основание чл. 422 ГПК. Въз основа на първата искова молба е образувано т.д. № 92/2018 г., а въз основа на втората молба – т.д. № 93/2018 г. С определение от 10.12.2018 г. по т.д. № 92/2018 г. е постановено съединяване на двете дела на основание чл. 213 ГПК с оглед на обстоятелството, че участват едни и същи страни, съществува връзка между двете дела, която се изразява в това, че имат за предмет вземания, произтичащи от договор за ипотечен кредит № 66 – 50/2007 г., сключен между „Алфабанк – Клон България“, чийто правоприемник на дейността е „Юробанк България“ АД, от една страна, и П.Д., Я. Ч. – Д. и Х.Т., от друга страна.
По т.д. № 92/2018 г. ищецът е предявил установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК и цена на иска 56 164,03 лева. Установителният иск е подаден с оглед постъпило възражение от страна на ответниците по ч.гр.д. № 347/2018 г. на Районен съд - Димитровград срещу издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист по това частно гражданско дело. Твърди се, че на 19.04.2007 г. страните по делото са подписали договор за ипотечен кредит № 66-50/2007 г. между „Алфабанк-клон България“ КЧТ, чийто правоприемник на дейността е „Юробанк България“ АД в качеството на кредитодател и П.Т.Д. – кредитополучател, по силата на който е предоставен кредит в размер на 75 000 евро за строителство на снек-бар и магазин за хранителни стоки. Договорът за кредит бил подписан от Я.Ч. и Х.Т. в качеството им поръчители. Съгласно чл. 12 и чл. 13 от договора за кредит, кредитополучателят се задължава да изплати предоставения кредит за 18 години на 216 месечни анюитетни вноски, включващи главница и лихва, като първата анюитетна вноска е дължима в срок от един месец след усвояване на кредита. Съгласно чл. 14 от договора за кредит за първата година от срока на кредита се дължи лихва в размер на 3,9 %, а за останалия период - 12 EURIBOR плюс надбавка от 2,5 %, като при начисляването на лихви лихвената база е 365/360. Конкретният размер на погасителните вноски и сроковете за тяхното издължаване били определени в погасителен план, изготвен и предоставен от банката на кредитополучателя, който погасителен план представлявал неразделна част от процесния договор. Кредитополучателят имал задължение да се явява в банката в началото на всяка календарна година, за да получи актуален погасителен план. Страните по договора в чл. 19.1 от договора уговорили, че в случай на просрочие при издължаването на която и да е погасителна вноска съгласно погасителен план, такса за управление, разноски и други суми, дължими по процесния договор, кредитополучателят се задължава да заплаща лихва за забава в размер на договорения лихвен процент плюс надбавка в размер на 2.5 годишно, считано от деня на забавата до датата на окончателното изплащане на просроченото задължение на банката. В чл. 25 от договора страните са уговорили като задължение на кредитополучателя да застрахова предоставеното на банката обезпечение, както и да заплаща дължимите застрахователни премии за подновяване на застраховките. Съгласно чл. 30.1.1 и чл. 30.2.2 от договора за кредит банката имало правото да обяви за предсрочно изискуем кредита при просрочие от страна на длъжниците при изплащане на дължимите месечни вноски. На 23.12.2009 г. се подписал анекс № 1 към Договор за кредит № 66-50/2007 г., между „Алфа Банка - клон България“ КЧТ като кредитодател и П.Д. (кредитополучател), Я.Ч. (поръчител), Х.Т. (поръчител и ипотекарен длъжник), като страните се уговорили в чл. 1 от анекса, че вземането на банката по договора за кредит, включващо редовна главница, просрочена главница, лихва върху редовна главница, наказателна лихва върху просрочена главница, да бъде трансформирано в редовна главница. Съгласно чл. 2 срокът за погасяване на дължимите към банката суми по договора за кредит се удължавал до 23.05.2025 г., включващ 12 месеца гратисен период, през който се заплащат само лихвите, а крайният срок за издължаване на кредита е 23.05.2025 г., като погасяването на кредита ще бъде извършено на 173 равни месечни анюитетни вноски, от които една последна изравнителна, включващи главница и лихва, съгласно погасителен план, който се изготвя от банката и се предоставя на кредитополучателя след подписване на анекс № 1 и представлява неразделна част от него. Погасителният план се актуализира от банката на всяка календарна година и кредитополучателят се задължава да се яви в банката за получаването на актуализирания погасителен план, като неявяването на кредитополучателя по никакъв начин не го освобождава от задължението за заплащане на дължимите на банката суми по актуализирания погасителен план. Съгласно чл. 3 в случай на просрочие при издължаването на която и да е погасителна вноска, дължима съгласно чл. 1 от анекса, както и при неплащане в срок на каквито и да е такси, комисионни и разноски, дължими съгласно договора за кредит, кредитополучателят заплаща върху непогасените в срок суми за времето на забавата обезщетение за забава в размер на договорената в процесния договор лихва плюс надбавка от 10%. Уговорено е между страните, че всички останали условия на договора за кредит и всички останали анекси и допълнителни споразумения, договорени между страните към него, запазват действието си непроменени. С подписването на анекса поръчителите се задължават да отговарят солидарно с кредитополучателя при условията на чл. 138 и следващите от ЗЗД за изплащането на целия размер на кредита и лихвите, съгласно анекс № 1.
Впоследствие на 23.12.2009 г. се подписал и анекс № 2 към договора за кредит, в който страните се уговорили, че считано от 22.12.2009 г. до 22.12.2011 г. кредитополучателят ще заплаща фиксирана лихва в размер на 6,976 % годишно, а за останалия период от срока на договора - плаващ лихвен процент в размер на 12 месечен EURIBOR, който се актуализира на същото число на всяка една година, считано от датата на първото усвояване на суми по кредита, съгласно публикуваната от Ройтерс стойност към съответната дата, плюс надбавка в размер на 4,1% годишно. Всички останали условия на договора за кредит и всички останали анекси и допълнителни споразумения, договорени между страните към него, запазвали действието си непроменени. Анекс № 2 бил неразделна част от Договор за кредит № 66-50/2007 г. и всички останали анекси и допълнителни споразумения, договорени между страните.
На 18.02.2011 г. се подписал и анекс № 3 към същия договор за кредит, съгласно който считано от 18.02.2011 г. към редовната и просрочена главница, в общ размер 69 444,75 евро, следвало да се прибави вземането на банката по договора за кредит, включващо лихва върху редовна главница, просрочена лихва и наказателна лихва върху просрочена главница и срокът за погасяване на дължимите към банката суми по договор за кредит се удължава до 18.02.2030 г., включващ 6 месеца гратисен период, през който се заплащат само лихвите. Крайният срок за издължаване на кредита по този анекс е 18.02.2030 г., като в чл. 3 е посочено, че погасяването на кредита ще се извърши на 222 равни месечни анюитетни вноски, от които последната изравнителна, включващи главница и лихва, като първата погасителна вноска е дължима на същото число на всеки следващ месец, до пълното погасяване на кредита, съгласно погасителен план, който се изготвя от банката и се предоставя на кредитополучателя след подписването на анекс № 3 и представлява неразделна част от него. В чл. 4 страните уговорили, че в случай на просрочие при издължаването на която и да е погасителна вноска, дължима съгласно чл. 1 от анекс № 3, както и при неплащане в срок на каквито и да е такси, комисионни и разноски, дължими съгласно договора за кредит и анексите към него, кредитополучателят заплаща върху непогасените в срок суми за времето на забавата обезщетение за забава в размер на договорената в процесния договор лихва плюс надбавка от 10%.
На следващо място, в исковата молба се посочва, че учредените обезпечения по договора за кредит и всички анекси към него запазват действието си и ще обезпечават всички вземания на банката включително и съгласно измененията, договорени с Анекс № 3, а всички останали условия на договора за кредит и всички останали анекси и допълнителни споразумения, договорени между страните към него, запазват действието си непроменени. С подписването на Анекс № 3 поръчителите се задължавали да отговарят солидарно с кредитополучателя при условията на чл. 138 и следващите от ЗЗД за изплащането на целия размер на кредита и лихвите, съгласно Анекс № 3.
Поради просрочие в изплащането на кредита на 27.01.2014 г. „Алфабанк-клон България“ входирала в Районен съд - Димитровград заявление за издаване на изпълнителен лист и заповед за изпълнение, въз основа на което заявление било образувано ч.гр.д. № 107/2014 г. На 29.01.2014г. Районен съд - Димитровград издал изпълнителен лист само за просрочените суми по кредита, без да е обявен за предсрочно изискуем целия кредит, като присъдената по това заповедно производство главница в размер на 2369,86 евро била отразена в извлечението от счетоводни книги по новото заповедно производство от 2018 г., тоест, за непадежиралата към датата на това заповедно производство част от кредита продължавали да се прилагат договорените между страните срокове за плащане. Впоследствие, предвид че кредитополучателят продължавал да изпада в забава при изплащането на месечните погасителни вноски и поради неизпълнение от страна на кредитополучателя на задълженията му по договора за кредит, изразяващо се в просрочие в плащането на последователни месечни погасителни вноски, видно от представеното извлечение от счетоводни книги по чл. 417, т. 2 от ГПК и на основание чл. 30.1.1 във връзка с чл. 30.2.2 от договора и чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, банката обявила кредита за предсрочно изискуем. За дата на предсрочната изискуемост се приела 27.10.2017 г., посочена и в извлечение от счетоводните книги по чл. 417, т. 2 от ГПК. Банката изпратила уведомление за предсрочна изискуемост до длъжника и до всички солидарни длъжници с нотариална покана, връчена чрез нотариус Р.С. с № 096 в Нотариалната камара на Република България. Адресът на ответника П.Д. и на ответницата Я.Ч. бил посетен на 11.09.2017 г., на 24.09.2017 г. и на 11.10.2017 г., като и при трите посещения адресатите не били намерени на адреса, след което било залепено уведомление. Видно от оформянето на нотариалната покана, същата следвало да се счита за връчена на 27.10.2017 г. Адресът на поръчителя Х.Т. също бил посещаван три пъти - на 11.09.2017 г., на 24.09.2017 г. и на 11.10.2017 г., като при последното посещение било залепено уведомление. Нотариалната покана до поръчителя Т. следвало да се счита за връчена на 27.10.2017 г.
На следващо място, в исковата молба се твърди, че след като обявилa кредита за предсрочно изискуем, банката подала второ заявление по чл. 417 ГПК, въз основа на което било образувано ч.гр.д. № 176/2018 г. по описа на Районен съд - Димитровград, по което заповедно производство претендирала част от обявената предсрочно изискуема главница, а именно: 35 790,43 евро - частично претендирана главница от общо дължима главница в размер на 64 506,64 евро. След като и задълженията по втория издаден частичен изпълнителен лист не било погасено от длъжниците, банката подала в съда заявление по чл. 417, т. 2 ГПК, въз основа на което Районен съд - Димитровград издал изпълнителен лист и заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 347/2018 г., в което заповедно производство се претендирал остатъка от дължимата ѝ главница, а именно: 28 716,21 евро. Издадените изпълнителен лист и заповед за изпълнение били присъединени към изп. дело № 605/2014 г. по описа на ЧСИ С.П., образувано първоначално, въз основа на издадения изпълнителен лист по ч.гр.д. № 107/2014 г.
Въз основа на подаденото възражение от длъжника банката предявява настоящия установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415 ГПК и моли съдът да постанови решение, с което със сила на пресъдено нещо да признае за установено по отношение на ответниците П.Т.Д., Я.И.Ч. и Х.Т.Т., че вземането на „Юробанк България“ АД като правоприемник на дейността на „Алфабанк-клон България“, за главница, договорни и наказателни лихви, към датата на подаване на заявлението за издаване на изпълнителен лист и заповед за незабавно изпълнение в РС-Димитровград съществува в размерите, претендирани по ч.гр.д. № 347/2018 г. извлечение от счетоводни книги на банката, а именно: 28716,21 евро - частично претендирана главница от общо дължима главница в размер на 64506,64 евро, ведно със законната лихва от 28.02.2018 г. Твърди се, че оригиналът на извлечението от счетоводните книги и платежното нареждане за платената държавна такса по заповедното производство са приложени по ч.гр.д. № 347/2018 г. по описа на Районен съд -Димитровград. Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 на Общо събрание на Гражданска и търговска колегии на ВКС, претендира длъжникът да заплати и разноските, които банката - кредитор е направила в заповедното производство, а именно: 2495,74 лева, включващи заплатена държавна такса и заплатен адвокатски хонорар. Ищецът претендира разноски и за настоящото производство, включващи държавни такси, адвокатски хонорари, възнаграждение за вещи лица и всякакви други разноски, направени от ищеца по настоящото производство.
В срока по чл. 367 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от адв. Т., като пълномощник на Х.Т.Т.. Постъпил са и отговори на исковата молба от П.Т.Д. и Я.И.Ч. ***.
В отговора на исковата молба от Х.Т. се взема становище по допустимостта и основателността на предявения иск. Твърди се, че искът е недопустим доколкото, видно от представения документ от ищеца, а именно анекс № 3 от 18.02.2011 г., сключен с участието на представител на ищеца, кредитоискателят, поръчителят и двамата ипотекарни длъжници, е налице освобождаване на Х.Т. от качеството на поръчител и последният е запазил само качеството си на ипотекарен длъжник, като само срещу това си качество е положил подпис на самия анекс и основание за изключването на Х.Т. като поръчител са общите условия за допускане на кредит, в които е налице ограничение за възрастта на кредитоискателя и поръчителя и няма как лицата да се задължат за срока на кредита над навършените от тях 65 години. В тази връзка се твърди, че предявеният иск е недопустим доколкото е предявен срещу страна, която няма качеството на поръчител, а носи само качеството на ипотекарен длъжник, който отговаря само и единствено с предоставеното като обезпечение имущество. Подържа се в отговора, че е недопустимо разделението на искове, както е направено, доколкото за друга част от дълга е заведено друго дело пред Окръжен съд - Хасково между същите страни. Изтъкват се доводи за обединяване на производствата по т.д. № 92/2018 г. и т.д. № 93/2018 г. С отговора на исковата молба се оспорва представеното извлечение от счетоводните книги, доколкото въпреки наличието на различен изходящ номер, по съществото си то е едно и също, представено по две различни дела, като впоследствие се конкретизират търсими различни части от един и същ дълг.
По основателността на иска становището на ответника е, че същият е неоснователен и недоказан и моли да бъде отхвърлен. Твърди се в отговора, че предсрочната изискуемост е обявена преди повече от 5 години от служители на „Алфа Банк“ - клон Хасково и на ответника, и на останалите участници в подписването на договора за кредит, поради което счита, че претендираното вземане на самостоятелно основание е погасено по давност и същото следва да бъде отхвърлено. Прави се и възражение за липса на основание за привличане на ответника като страна в настоящото производство доколкото с анекс № 3 вече е добил качеството само на ипотекарен длъжник и носи отговорност само до размера на предоставеното от него обезпечение. Възразява срещу претенцията, че посочените доказателства за връчване са валидни и относими към производството, като оспорва връчването на съобщението за предсрочна изискуемост, което било предоставено от банкови служители още когато „Алфа Банк“ - клон Хасково функционирала.
В отговора на исковата молба от П.Д. и Я.Ч. се взема становище относно допустимостта и основателността на предявения иск. Ответниците считат предявения иск за недопустим и твърдят, че няма причина за едно и също между едни и същи страни да има две производства, поради което също отправят искане т.д. № 92/2018 г. да се присъедини към т.д. № 93/2018 г. Липсвали данни за активна легитимация на ищеца, доколкото той се представя за правоприемник на дейността на „Алфабанк-клон България“. Изтъква се, че изпълнителното производство срещу ответниците е започнало през 2014 г. след обявяване на кредита за предсрочно изискуем, а не било налице и доказателство за извършена между страните цесия. Липсвали данни ищецът да е вписан в регистъра на чл. 3а от ЗКИ към БНБ като лице, което може да придобива чужди вземания от банки или други кредитни институции. Липсвали данни именно договор № 66-50/2007 г. да е част от пакета права, представляващи дейността на „Алфабанк“, които са прехвърлени към ищеца. По основателността на иска считат същия за неоснователен и недоказан, тъй като липсвали данни за предоставяне на заемната сума, както и данни за липсата на навременни погашения. Претенцията била погасена по давност, като правят възражение за настъпила давност по отношение на претендираното вземане.
С отговора се оспорва и твърдението, че претендираната сума е получена от кредитоискателя в посочения от ищеца размер. Реалният размер на дълга вече бил удовлетворен и в настоящото производство се претендирали неправомерни наказателни лихви върху вече наложени санкционни лихви с текущи лихви.
Правят искане за събиране на доказателства от неучастващи в производството лица, а именно: „Алфа Банк – Гърция“, като се изискат данни кога е връчено уведомлението за предсрочна изискуемост по договора за кредит № 66-50/2007 г. и при прехвърлянето на търговската дейност прехвърлено ли е и правото за събиране на вземания по Договор за ипотечен кредит № 66-50/2007 г. Молят съда да се изискат от ищеца доказателства за наличието на правоприемство на дейността на „Алфабанк - клон България“, както и изрични данни договор за ипотечен кредит, обявен към датата на сливането, прехвърлен ли е като правомощия за събиране на вземания от страна на ищеца, както и доколкото договор № 66-50/2007 г. е обявен за предсрочно изискуем преди сливането през 2016 г., налице ли е цесия между „Алфабанк клон България“ и настоящия ищец. Прави се искане ищецът да се задължи да представи актуално извлечение от банкова сметка, ***, която се претендира, доколкото се оспорва размерът на потребения кредит и неговото получаване от страна на кредитоискателя. Твърдят, че заявената сума не е изплатена изцяло и същата на това основание не е дължима.
В срока по чл. 372 ГПК е постъпила допълнителна искова молба, формулирана като становище по отговор на искова молба, в която допълнителна искова молба се твърди, че ищецът не е съгласен с твърдението на ответниците за недопустимост на настоящото исково производство, което е образувано по повод възражение, подадено от ответниците по ч.г.д. № 347/2018 г. на Районен - Димитровград, а т.д. № 92/2018 г. е образувано по повод на подадено възражение по ч.г.д. № 176/2018 г. по описа на Районен съд - Димитровград. Твърди се, че са неоснователни твърденията за липса на активна правна легитимация на ищцовото дружество, тъй като били предоставени надлежни доказателства за правоприемство между „Алфабанк-клон България“ и „Юробанк България“ АД и не е налице прехвърляне на вземане (цесия), каквото становище изразявали ответниците. Неоснователно било оспорването на твърдението, че сумата е получена от кредитополучателя. В тази връзка е направено и искането за назначаване на съдебносчетоводна експертиза, която да установи както факта на усвояването на кредита, така и размера на неплатения дълг (главница, лихви, такси и пр.). Относно направено доказателствено искане от ответниците за правоприемство между двете банки „Алфабанк-клон България“ и „Юробанк България“ АД били представили доказателства за това както в заповедното производство, така и с подаването на исковата молба. Неоснователно било твърдението на ответника Х.Т., че е освободен от отговорност като поръчител, тъй като нямало данни това да е станало, както и да е било предмет на споразумение между кредитора и ответниците.
В срока по чл. 373 от ГПК е постъпил отговор на допълнителната искова молба от Х.Т., с който се поддържат всички изведени възражения в първоначалния отговор на исковата молба и се твърди, че по делото липсват доказателства за наличие както на правоприемство от страна на „Юробанк“ по отношение на процесния договор, доколкото договорът е сключен с „Алфа Банк Гърция“ с посредничеството на „Алфа Банк - Клон България“ и никога не е бил част от търговската дейност на „Алфа Банк - Клон България“, поради което възражението за липса на правоприемство по отношение на този договор било напълно основателно. По делото липсвали доказателства именно вземането по договора да е част от търговската дейност на „Алфабанк - Клон България“, доколкото последните са само посредник. Видно от номера на кредита, това е номер по номенклатура за дейността на банката в Гърция, а не в България. В тази връзка отново се прави искане да се представи заверено копие на договора за прехвърляне на търговско предприятие не само рамковата му част, публикувана в търговския регистър, но и самият договор, от които да е видно кои договори се считат за търговска дейност на банката в България и кои вземания реално са прехвърлени към ищеца. Несъстоятелен бил аргументът на ищеца, че се бърка прехвърляне на търговско предприятие с цесия, доколкото прехвърлянето на търговското предприятие, ведно с всички права и задължения, не дерогирало нормативната уредба по отношение на цесията и винаги при прехвърляне на търговско предприятие, и при прехвърляне на дълг с цесия имало необходимост от представяне на доказателство за това, а именно представяне на писмен договор, както е в случая пред съда. Оспорва се правният интерес на „Юробанк“ доколкото не е доказано наличие на същинско правоприемство именно по отношение на претенцията за дължимост по процесния договор за кредит.
В срока по чл. 373 ГПК е постъпил отговор на допълнителната искова молба и от П.Д. и Я.Ч., с който се поддържат всички изведени възражения в първоначалния отговор на исковата молба, и се твърди, че по делото липсват доказателства за наличие на правоприемство от страна на „Юробанк“ по отношение на процесният договор, доколкото договорът е сключен с „Алфа Банк Гърция“ с посредничеството на „Алфа Банк - Клон България“ и никога не е бил част от търговската дейност на „Алфа Банк - Клон България“, поради което възражението за липса на правоприемство по отношение на този договор е напълно основателно. По същество се преповтарят всички останали доводи и възражения, изложени в допълнителния отговор на ответника Х.Т..
С
оглед съединяването на двете дела (т.д. № 92/2018 г. и т.д. № 93/2018 г.) следва
да се посочи, че обстоятелствата, наведени с искова молба с вх. №
5682/26.06.2018 г., са напълно идентични с тези, които са въведени с искова
молба вх. № 5671/26.06.2018 г. По т.д. № 93/2018 г. материалният интерес,
посочен от ищеца „Юробанк България“ АД против ответниците П.Д., Я.Ч. и Х.Т. е
70671,76 лева, а материалният интерес по т.д. № 92/2018 г. е в размер на
56164,03 лева.
С искова молба вх. № 5672/26.06.2018 г. се претендира да се признае за установено по отношение на ответниците П.Д., Я. Ч. - Д. и Х.Т., че вземането на „Юробанк България“ АД - правоприемник на дейността на „Алфа Банк - Клон България“ за главница, договорни и наказателна лихви към датата на подаване на заявлението за издаване на изпълнителен лист и заповед за незабавно изпълнение съществува в размерите, претендирани по ч.гр.д. № 176/2018 г., извлечение от счетоводните книги на банката, а именно: 35790,43 евро - частично претендирана главница от общо дължима главница в размер на 64506,64 евро, ведно със законната лихва от 31.01.2018 г. и 671,76 лева - нотариални разноски. Претендират се разноски за заповедното производство, включващи заплатена държавна такса и заплатен адвокатски хонорар. Претендират се разноски и за исковото производство по тази искова молба. Прави се искане за назначаване на съдебно-икономическа експертиза, задачите на които съвпадат със задачите по искова молба вх. № 5671/26.06.2018 г. Твърди се, че оригиналът на извлечението от счетоводните книги и платежното нареждане за платената държавна такса по заповедното производство са приложени по ч.гр.д. № 176/2018 г. по описа на Районен съд - Димитровград, което молят съда да изиска и приложи към настоящото съдебно производство. С искова молба вх. № 5672/26.06.2018 г. са представени пълномощно, удостоверение за актуално състояние на „Юробанк България“ АД, копие на договор за ипотечен кредит, общи условия, анекс № 1 и анекс № 2, копие от извлечение от счетоводни книги, копие от заявление по чл. 417 ГПК, копие от изпълнителен лист и заповед за изпълнение, копие от нотариални покани за уведомяване за предсрочната изискуемост и разписки за връчването ѝ, копие от изпълнителен лист по ч.гр.д. № 107/2014 г.
В срока по чл. 367 ГПК са постъпили отговори на исковата молба от Х.Т., Я. Ч. – Д. и П.Д., които са с еднакво съдържание. В тях е взето становище относно допустимостта и основателността на иска. Изложени са подробни съображения в подкрепа на допустимостта и неоснователността на иска. Ответникът се позовава на разпоредбата на чл. 147 ЗЗД, като се твърди, че отговорността му е погасена и не следва да носи отговорност за дълга като поръчител. От друга страна в чл. 30.1.1 вр. чл. 30.2.2 от договора за кредит вр. с Общите условия, които банката не е представила, било предвидено, че банката следва да обяви предсрочна изискуемост на кредита за всякое частично или пълно неплащане на вноска по кредита и така предсрочната изискуемост била настъпила в началото на месец февруари 2014 г. Банката не можела да търси възнаградителна лихва за времето от настъпване на предсрочната изискуемост, доколкото такава лихва няма как да била дължима през времето на предсрочна изискуемост. В случай, че съдът приемел, че предсрочната изискуемост е настъпила именно през 2012 г., съответно 2014 г., ответникът прави възражение за погасяване по давност на претендирания дълг, и се прави възражение за погасяване по давност на всички вноски с изтекъл падеж и настъпила погасителна давност, доколкото предвидените плащания по договора за кредит са периодични (анюитетни вноски) и в този случай давностният срок за всяка от тях е за период от три години. Оспорва се твърдението, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем едва през 2017 г., доколкото тази предсрочна изискуемост била настъпила и е следвало да бъде обявена от банката още през 2012 г. и е обявен в началото на месец февруари 2014 г. Оспорва се обявяването на предсрочната изискуемост на кредита през 2017 г., както и че обявяването чрез нотариус Стоименов не е извършено. Ответникът имал постоянен адрес, на който не било залепяно съобщение. От друга страна представеното уведомление по съществото си не покривало императивните изисквания на чл. 432, ал. 2 ТЗ, съгласно която разпоредба изрично била посочена нуждата от предоставяне на подходящ срок, видно от представените уведомления, такъв подходящ срок липсвал. Неоснователна била претенцията за присъждане на претендираните от банката разходи за нотариални разноски. Моли съда да отхвърли искането на банката за присъждане на такси за образуване и водене на настоящото и заповедното производство съобразно отхвърления иск или отхвърлената част от иска. Прави се възражение и по отношение на това дали настоящият ищец е действителен правоприемник на първоначалния ищец.
В срока по чл. 372 ГПК не е постъпила допълнителна искова молба.
По делото е постъпил
допълнителен отговор от Х.Т., с който се прави искане за обединяване на двете
дела - т.д. № 92/2018 г. и т.д. № 93/2018 г. По основателността на иска се
твърди, че липсват данни за наличие на действително преведени суми от ищеца към
кредитоискателя, липсват данни за прехвърляне на права от „Алфабанк – клон
България“ към настоящия ищец, липсва представена цесия или документ, доказващ
прехвърлянето именно на този договор, който към датата на сливането вече бил
обявен за предсрочно изискуем. Прави се искане ищецът да бъде задължен да
представи актуално извлечение от банковата сметка, по която е отпуснат кредита
и сметката, от която той се е изплащал, както и извлечение, към датата на
отпускането му.
Предявени са субективно и обективно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК.
По
делото са приети писмените доказателства, представени с първоначалната и
допълнителната искова молба, първоначалния и допълнителния отговор. Назначена е
съдебно– икономическа експертиза, заключението по която е прието. Страните са
представили писмени защити по чл. 149 ГПК, в които доразвиват своите
съображения.
СЪДЪТ, като прецени събраните по
делото доказателства и доводите на страните, прие за установено от фактическа страна следното:
На
19.04.2007 г. е сключен договор за ипотечен кредит № 66 – 50/2007 между „Алфа
Банка“ АД чрез клона си „Алфа банка – клон България“, от една страна, и П.Д.
(кредитополучател), Я. Ч. – Д. (поръчител), Х.Т. (поръчител и ипотекарен
длъжник) и В. Г. Т. (ипотекарен длъжник). С договора на кредитополучателя е
отпуснат кредит в размер на 75 000 EUR с цел: строителство на снек – бар и магазин за хранителни
стоки, съгласно одобрени проекти на Община Димитровград и издадено разрешение
за строеж. Срокът на погасяване е 18 години, а самото погасяване се извършва на
216 анюитетни месечни вноски, включващи главница и лихва. Договореният лихвен
процент е както следва: за първата година от срока на договора 3,9 % годишно;
за останалия период от срока на договора 12 месечен EURIBOR плюс надбавка в размер на 2,5 %
годишно. За обезпечаване на вземанията по договора е учредена договорна ипотека
върху два недвижима имота, подробно описани в чл. 24, като също така е
осигурено и поръчителство от страна на Х.Т. и от Я. Ч. – Д. за пълния размер на
кредита. Поръчителите са се съгласили с подписването на договора да отговарят
солидарно и неограничено съгласно чл. 138 ЗЗД за всички последици от
неизпълнение задълженията на кредитополучателя към банката. В чл. 30.1 и чл.
30.2 са уредени отделни основания за настъпване на предсрочна изискуемост на
кредита.
На 23.12.2009 г. между страните е подписан анекс № 1 към договора за кредит, с който е постигнато съгласие вземанията на банката, включващи редовна главница, просрочена главница, лихва върху редовна главница и наказателна лихва върху просрочена главница да бъде трансформирано в редовна главница. Срокът за погасяване на дължимите суми се удължава до 23.05.2025 г., включващ 12 – месечен гратисен период, през който се заплащат само лихвите. Предвидено е, че погасяването на кредита ще се извърши на 173 равни месечни анюитетни вноски, включващи главница и лихва. В случай на просрочие се заплаща обезщетение за забава върху непогасените в срок суми за времето на забавата в размер на договорената лихва плюс надбавка от 10 %. Всички останали условия на договора за кредит, които не са засегнати от анекса, запазват действието си непроменени.
На същата дата (23.12.2009 г.) е подписан и анекс №2, съгласно който считано от 22.12.2009 г. до 22.12.2011 г. кредитополучателят се задължава да заплаща фиксирана лихва в размер на 6,976 % годишно. За останалия период от срока на договора се въвежда плаващ лихвен процент в размер на 12 – месечен EURIBOR плюс надбавка в размер на 4,1 % годишно.
На 18.02.2011 г. е подписан анекс № 3, съгласно който страните се споразумяват считано от 18.02.2011 г. към редовната и просрочена главница в общ размер 69 444,75 EUR да се прибавят вземанията на банката, включващи лихва върху редовна главница, просрочена лихва и наказателна лихва върху просрочената главница. Срокът за удължаване на кредита се удължава до 18.02.2030 г., включващ 6 месеца гратисен период, през който се заплащат само лихвите. Предвидено е, че погасяването на кредита ще се извърши на 222 равни месечни анюитетни вноски, включващи главница и лихва. Посочено е, че с подписване на анекса поръчителите се задължават да отговарят солидарно с кредитополучателя при условията на чл. 138 ЗЗД за изплащането на целия размер на кредита и лихвите, включително отговарят за увеличаване размера на кредита и при удължаване на срока за издължаването му.
След сключването на анекс № 3 проблемите с погасяването на кредита продължили, поради което длъжниците изпаднали в просрочие по отношение на част от главницата и лихвите по кредите.
На 29.01.2014 г. е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 107/2014 г. на Районен съд – Димитровград, с който П.Д., Я. Ч. – Д., Х.Т. и В. Т. са осъдени да заплатят солидарно на кредитора „Алфа Банк“ АД чрез клона си „Алфа банка – клон България“ сума в размер на 2369,86 EUR просрочена главница по договор за ипотечен кредит № 66 – 50/19.04.2017 г., анекс № 1, анекс № 2 и анекс № 3, сумата от 2773,83 EUR просрочена лихва върху редовна главница, начислена за периода от 18.03.2013 г. до 20.01.2014 г., сумата от 155,78 EUR – наказателна лихва върху просрочена лихва, начислена за периода от 18.03.2013 г. до 20.01.2014 г., сумата от 225 EUR – годишна такса за управление на кредита за 2012 г., 2013 г. и 2014 г., ведно със законната лихва върху главницата. Поради постъпило възражение срещу заповедта за изпълнение, въз основа на която е издаден и горепосоченият изпълнителен лист, „Алфа Банк“ АД чрез клона си „Алфа банка – клон България“ е предявила иск по чл. 422 ГПК, като е образувано гр.д. № 1126/2015 г. на Районен съд – Димитровград. То е приключило с решение № 360 от 09.11.2016 г., с което се признава за установено по отношение на П.Д., Я. Ч. – Д. и Х.Т., че дължат солидарно на „Юробанк България“ АД като правоприемник на „Алфа Банк“ АД следните суми: сума в размер на 2369,86 EUR – просрочена главница; сума в размер на 2773,83 EUR – просрочена лихва върху главница; сума в размер на 120,14 EUR – наказателна лихва върху просрочена главница; сума в размер на 225 EUR – годишна такса за управление на кредита, като искът за установяване на вземане за сума в размер на 155,78 EUR – наказателна лихва върху просрочена лихва за периода от 18.03.2013 г. до 20.01.2014 г., както и искът по отношение на В. Г. Т. като неоснователни и недоказани са отхвърлени. Постановеното решение е потвърдено с решение № 160 от 28.04.2017 г. по в.гр.д. № 115/2017 г. на Окръжен съд - Хасково и е влязло в сила на същата дата (28.04.2017 г.).
На 09.03.2016 г. е извършено прехвърляне на търговското предприятие на „Алфа банка – клон България“ на „Юробанк България“ АД по реда на чл. 15 ТЗ.
Проблемите с обслужването на кредита от страна на длъжниците продължили. На 25.08.2017 г. е изготвена нотариална покана от „Юробанк България“ АД, адресирана до П.Д., Я. Ч. – Д. и Х.Т., с която последните са уведомени, че банката обвява кредита за изцяло предсрочно изискуем преди крайния срок поради непогасяване на просрочия в общ размер на 69 774,77 EUR, като към 03.08.2017 г. задълженията са в общ размер на 84 201 EUR. Длъжниците са поканени да погасят задълженията си в 7-дневен срок. Направен е опит за връчване на поканата от нотариус Р.С. на всеки един от тримата длъжници. На 27.10.2017 г. нотариусът е отбелязал, че Х.Т. е търсен на посочения в поканата адрес, не е намерен лично и е залепено уведомление по чл. 47 ГПК. Върху поканата е отбелязано, че длъжникът не се е явил в законовия срок да получи поканата, поради което намирал приложение чл. 47, ал. 5 ГПК. Същото отбелязване на 27.10.2017 г. е направено и по отношение на П.Д. и Я. Ч. – Д..
По делото е назначена и приета съдебно – икономическа експертиза, която е дала отговор на девет въпроса по предмета на спора. Вещото лице К. е установила, че сумата е усвоена на 03.06.2018 г. След подписването на анекс № 3 и въвеждане на параметрите му в счетоводната система на банката главницата е със стойност 76093,45 EUR. За периода от 19.04.2017 г. (датата на сключване на договора) до датата на подаване на заявлението в съда 01.02.2018 г. и 28.02.2018 г., погасените суми по главница са в размер на 9216,95 EUR. Към момента на подаване на заявленията за издаване на заповеди за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 347/2018 г. и по ч.гр.д. № 176/2018 г. на Районен съд – Димитровград дължимите суми по договора за кредит се променят.
1.размерът на усвоената и непогасена главница е 66763 EUR и включва 64506,64 EUR усвоена и непогасена главница и 2256,36 EURприсъдена съдебно и непогасена главница по кредита;
2.размерът на начислените и непогасени лихви – възнаградителна, лихва за забава и законна лихва, за периода от 19.04.2017 г. до 28.02.2018 г. се определя на 26641,06 EUR и включва 23763,98 EUR – начислени и непогасени лихви (в това число 5268,12 EUR възнаградителна лихва, която е начислявана до 16.11.2015 г.; 6507,22 EUR наказателна лихва за забава; 11019,83 EUR законна лихва за забава върху усвоената и непогасена главница за периода от 17.11.2015 г. до 28.01.2018 г.; 968,76 EUR законна лихва за забава върху съдебно присъдена главница до 28.01.2018 г.); 2877,08 EUR присъдени съдебно и непогасени лихви по кредита.
Кредитното задължение било погасявано с известна забава в редовните погасителни вноски до 18.03.2013 г., като след тази дата то изпада в трайно просрочие и считано от 19.03.2013 г. се дължат вноските по погасителния план с падеж 18-то число на месеца, чийто брой до датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК е 59 броя, а съгласно представената от банката операция за отнасяне на кредитното задължение като предсрочно изискуемо на дата 17.11.2017 г. са 32 броя.
Постъпилите суми за погасяване на задължението по договора за кредит са посочени в тяхната последователност: 9330,45 EUR – внесени суми за погасяване на главница; 23621,87 EUR – внесени суми за погасяване на редовни и просрочени лихви; 250 EUR – погасени такси за управление; 3381,29 EUR – погасени суми по начислени съдебни разноски, в т.ч. по изпълнителни дела. Последните редовно погасени вноски по кредитното задължение в счетоводната система са осчетоводени с вальор 18.02.2013 г., на която дата е преустановено редовното плащане на погасителните падежирали вноски по кредита. Счетоводната операция за отнасяне на кредитното задължение като изцяло предсрочно изискуемо е извършена в счетоводната система на кредитора на 17.11.2015 г.
Лихвеният процент се е изменил преди обявяването на кредита за предсрочно изискуем. На 19.04.2017 г. първоначално е установен приложим лихвен процент в размер на 3,9 % за първата година и 12-месечен EURIBOR (променящ се всяка година на 31-ви декември) плюс 2,5 % надбавка. С анекс № 2 е определен лихвен процент на 6,976 % от 22.12.2009 г. до 22.12.2011 г., като за останалия период на договора лихвеният процент е плаващ и се определя като сбор от 12 – месечен EURIBOR плюс 4,1 % надбавка, като в този вид той се запазва до датата на обявяване на задължението за предсрочно изискуемо.
При така установените факти, съдът намира от правна страна следното:
Между страните валидно е възникнало облигационно правоотношение по повод на сключен договор за банков кредит. Впоследствие облигационното правоотношение е изменяно с подписването на общо три на брой анекса, като за всеки от изменените параметри на кредита е постигано безусловно съгласие от страна на кредитополучателя, поръчителите и ипотекарните длъжници. В резултат на затруднения при погасяването на кредита са предприети действия по обявяване в предсрочна изискуемост и издаване на заповеди за изпълнение. Подаването на възражения от страна на длъжниците е послужило като основание за завеждане на исковите претенции, които са обединени за разглеждане в едно производство.
По
допустимостта:
Тъй като са наведени основания за недопустимост на исковете изцяло или в определена тяхна част, съдът дължи произнасяне първо по този въпрос. В отговор с вх. № 8455 от 10.10.2018 г. е посочено, че искът се явявал недопустим по отношение на ответника Х.Т., тъй като с подписването на анекс № 3 от 18.02.2011 г. същият бил освободен от качеството му на поръчител и запазил единствено качеството си на ипотекарен длъжник, в каквото именно подписал и анекса. Освен това общите условия по договора за кредит не допускали привличането като поръчител на лица над навършените от тях 65 години. Съдът намира, че възражението за недопустимост на иска в частта срещу ответника Х.Т. следва да бъде отхвърлено. От съдържанието на анекс № 3 се установява, че в титулната част Х.Т. е посочен като поръчител и ипотекарен длъжник. От съществено значение е съдържанието на анекса,като в него не е посочено, че ответникът Х.Т. се освобождава от отговорността си на поръчител или че са изключва съгласието му с клаузите от анекса. Напротив, от цялото съдържание на анекса може да се направи извод, че всички страни по договора (включително и ответникът Т.) са се споразумели за изменение на параметрите на кредита, а в чл. 7.1. изрично е подчертано в какво се изразява и отговорността на поръчителя. Наистина, в частта на полагане на подписите под анекса ответникът Т. е посочен само като ипотекарен длъжник, но от значение за изясняване на неговия статут е съдържанието на анекса. В останалите анекси, подписани преди това, също не се съдържат клаузи, съгласно които поръчителят се освобождава от отговорност. Другият довод за недопустимост на иска се явява неоснователен, независимо от твърденията за съществуващо ограничение в общите условия относно възрастта на поръчителя да не надвишава 65 години, рождената дата на ответника и правилата на аритметиката показват, че към датата на подписване на анекса Х.Т. е на 54 години. Дали при нормалното развитие на облигационното отношение и при евентуално навършване на 65 години отговорността на ответника като поръчител би била предоговорена е въпрос, който излиза извън рамките на настоящия спор и не е релевантен за решаването му. В този смисъл, искът в частта срещу ответника Х.Т. се явява допустим и той отговаря като поръчител, а не само като ипотекарен длъжник до размера на предоставеното от него обезпечение.
С отговор вх.№ 8456 от 10.10.2018 г. е въведено друго възражение за недопустимост на исковете, касаещо активната процесуална легитимация на ищеца. По начина, по който е формулирано, това възражение засяга въпроси, които се отнасят не само до допустимостта, но и до основателността на иска, но въпреки това следва да бъде разгледано на плоскостта и на двете, за да се даде пълен отговор на всички наведени възражения.Провеждането на паралел между двата правни института на цесията и прехвърлянето на търговското предприятие в случая би имало своето значение, само ако преди сделката по чл. 15 ТЗ спорното вземане е било предмет на цесия или на друго правно основание е „напуснало“ търговското предприятие на „Алфа Банк – Клон България“. От доказателствата по делото се установява, че това не е така. Към датата на прехвърляне на търговското предприятие вземанията, произтичащи от процесния договор за банков кредит не са били прехвърляни на друго лице,следователно, те са били част от търговското предприятие на банката като съвкупност от права, задължения и фактически отношения. След като със сделката по чл. 15 ТЗ се прехвърлят всички права, задължения и фактически отношения като съвкупност (налични в търговското предприятие към датата на самата сделка), това означава, че в тази съвкупност се включват и вземанията по договора за кредит. Дори когато страна по договора по чл. 15 ТЗ е банка, не е необходимо тя да прехвърля поотделно всяко едно от вземанията си към всеки свой кредитополучател с отделен договор за цесия. Не това е целта и смисъла на закона. Придобиването на процесните вземания е по реда на особен вид сделка, регламентирана в чл. 15 ТЗ и макар този краен резултат да съвпада с прехвърлянето на вземане чрез цесия, двете сделки се отличават една от друга и не следва да бъдат смесвани техните правни последици – при едната се прехвърля цяла съвкупност от права, а предмет на другата е конкретно индивидуализирано вземане. От друга страна, при сделката по чл. 15 ТЗ липсва задължението за съобщаване и свързаното с това действие по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Ето защо от момента, в който „Юробанк България“ АД е придобило търговското предприятие на 09.03.2016 г. на „Алфа Банк – клон България“, новият приобретател е придобил и качеството на страна по облигационното правоотношение в материалноправния смисъл.Следователно, ищецът има активна процесуална легитимация да предяви исковите претенции. В тази връзка не е уважено и доказателственото искане в същия отговор вх. № 8456 от 10.10.2018 г. да се изискват данни от „Алфа Банк“ – Гърция кога е връчено уведомление за предсрочна изискуемост, както и дали при сделката по чл. 15 ТЗ са прехвърлени и вземанията по договора за ипотечен кредит. Отговорът на последния въпрос е правен и не изисква събирането на изрични доказателства в тази насока, доколкото произтича от самото естество на сделката по чл. 15 ТЗ. В тази връзка е неоснователно и свързаното с това възражение, че липсвали данни ищецът да е встъпил в правата си на кредитор (отговор вх. № 9216 от 05.11.2018 г.). Фактическият състав на сделката по чл. 15 ТЗ е изпълнен, прехвърлянето на търговското предприятие е надлежно вписано по партидите на дружествата в Търговския регистър, поради което не е необходимо да има изричен акт или изрично волеизявление, с които приобретателят да оповестява, че встъпва в правата си на кредитор. Именно с оглед на вписването в Търговския регистър, съдът не е намерил за необходимо да изисква представянето на заверено копие от договора по чл. 15 ТЗ, от който да се установи кои точно вземания са били реално прехвърлени (допълнителен отговор вх. № 9660 от 19.11.2018 г.). Публичността на Търговския регистър и оповестителния характер на вписването са достатъчни за отхвърлянето на подобно искане.
На следващо място, в отговор вх. № 7144 от 20.08.2018 г., отговор вх. № 7158 от 21.08.2018 г. и отговор вх. № 7159 от 21.08.2018 г. се релевира възражение, че исковата претенция била недопустима тъй като на практика липсвала законно проведена процедура по чл. 417 ГПК и по-конкретно липсвало разпореждане за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Изтъква се, че било недопустимо инкорпорирането на разпореждане в заповед за изпълнение. Съдът намира, че в случая не е налице твърдяната от ответниците недопустимост. Видно от материалите по ч.гр.д. № 374/2018 г. и ч.гр.д.№176/2018 г.,изявлението на съдебния състав, представляващо разпореждане за издаване и разграничено по достатъчно ясен и недвусмислен начин от същинската заповед за незабавно изпълнение във формален и документален смисъл, поради което не е в състояние да заблуди длъжника или да препятства упражняването на правото му на защита. Цитираната от ответниците практика визира хипотеза, в която е налице пълна липса на разпореждане, издадено в писмена форма. Именно затова и сезираният съд акцентира върху извода, че устно или неподписано разпореждане е нищожно. В настоящият случай обаче са спазени формалните изисквания за писмено изразяване на волята на заповедния съд по надлежния ред и не е налице твърдяното от ответниците нарушение.Налице е законно проведено заповедно производство, което от своя страна се явява и достатъчна процесуална предпоставка за предявяването на иска по чл. 422 ГПК.
На последно място като аргумент за недопустимост на исковите претенции е изтъкнато, че спорът неправилно бил квалифициран от съда като търговски, с което се накърнявали правата на ответниците и се ограничавал срокът за отговор от 1 месец на 14 дни. Образуването на делото като търговско и прилагането на реда по чл. 32 ГПК не е основание за допустимост на исковата претенция, но за пълнота на изложението настоящият съдебен състав намира за необходимо само да отбележи, че договорът за банков кредит е банкова сделка и в този смисъл абсолютна търговска сделка, съгласно чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ и страна по договора е банка, която е търговско дружество. Следователно, налице са всички изисквания на чл. 365, т. 1 ГПК, делото правилно е образувано като търговско и е разгледано по реда на глава 32 ГПК. Правото на ответниците да подадат отговор изобщо не е ограничено, защото за разлика от общата процедура по чл. 131 ГПК в производството по търговски спорове ответникът има възможност не само да подаде първоначален, но и допълнителен отговор, с което в пълна и максимална степен може да изчерпи всички свои възражения, без да има опасност от настъпването на процесуална преклузия поради пропуск.
По основателността:
Ответниците са въвели различни доводи и аргументи, обосноваващи неоснователността на исковата претенция. Един от основните въпроси е свързан с точния момент,в който е обявена предсрочната изискуемост, като от това обстоятелство се черпят доводи касаещи от една страна - отговорността на поръчителите, а от друга страна – отговорността на кредитополучателя, във връзка с възражения за погасителна давност.Ответниците твърдят, че обявяването на предсрочната изискуемост е настъпило в два отделни момента – първо през 2012 г. и след това повторно през месец февруари 2014 г., като в последният случай им било връчено уведомление, разпечатано от банков служител на „Алфа Банк – клон България“ в офиса на самата банка. Цитираното уведомление не е представено от страна на ответниците като писмено доказателство по делото. По отношение на твърдението за обявяване на предсрочна изискуемост още през 2012 г. ответниците дори не се позовават на конкретни доказателства. Поради липса на други доказателства за съда релевантни са констатациите на назначената съдебно-икономическа експертиза. В отговора на задача № 2 е посочено, че кредитното задължение е погасявано редовно до 18.03.2013 г., като след тази дата се изпада в трайно просрочие. Окончателно кредитът е отнесен в счетоводната система на банката като предсрочно изискуем на 17.11.2015 г. (задача № 6). Следва да се провежда разграничение между изпадане в просрочие и обявяване на предсрочна изискуемост.Първото определя момента, в който длъжникът е преустановил изцяло или отчасти погасяването на кредита, а второто е последица от първото и определя момента, в който кредиторът окончателно е изразил волята си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Изпадането в просрочие е равнозначно на изпадане в забава. Обявяването изразява волята на кредитора да смята задължението за предсрочно изискуемо от определен момент нататък и се свързва като външен акт на изразяване, който следва да бъде манифестиран по определен начин и да достигне безусловно до знанието на длъжника. В настоящият случай изпадането в просрочие следва да бъде отнесено още към месец март 2013 г., но окончателно решението на кредитора до обяви кредита за предсрочно изискуем е от 17.11.2015 г. От тази дата фигурира счетоводното отнасяне на задължението като просрочено. За да се налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на длъжниците, е било необходимо те да бъдат уведомени за взетото решение. Именно това е извършено с нотариалната покана от 25.08.2017 г., за която не е намерено лице, което да я получи, поради което на 09.10.2017 г. е залепено уведомление и двуседмичният срок е изтекъл на 27.10.2017 г., от която дата може да се приеме, че са се породили всички правни последици в тежест на длъжниците от обявяването на предсрочната изискуемост. В чл. 30.1 и чл. 30.2 от договора за кредит не е изрично уговорено между страните точно в кой момент кредиторът е длъжен да обяви предсрочната изискуемост. Следователно, този въпрос е в прерогативите на кредитора, който не е длъжен да прибягва до съдебно осъждане на длъжника за погасяване на вземането и по свое усмотрение решава кога да пристъпи към подобни действия. Заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 176/2018 г. е подадено на 31.01.2018 г., видно от пощенското клеймо, а заявлението по ч.гр.д. № 347/2018 г. е подадено на 28.02.2018 г. (също по пощата). Към момента на настъпване и на двете дати не са изтекли 6 месеца, както твърдят ответниците във връзка с приложението на чл. 147 ЗЗД. Към момента на подаване на първото заявление са изминали 3 месеца, а на второто заявление – малко повече от 5 месеца. Впоследствие, след подаване на възраженията по чл. 415 ГПК са предявени установителните искове, предмет на настоящото производство, а съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята за предявен от момента на подаване на заявлението. Следователно, е необосновано да се твърди, че само на това основание отговорността на поръчителите не можела да бъде ангажирана.
От така изложените съображения следва и другият извод – относно позоваването на настъпила погасителна давност. След като кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 17.11.2015 г., именно от тази е започнала да тече погасителната давност по смисъла на чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Приложим е общият 5 – годишен срок, който не е изтекъл към момента на подаване на заявленията за издаване на заповеди за незабавно изпълнение. Не следва да се прилага кратката 3-годишна давност, тъй като тя е приложима само в случаите на вземания за лихви и за периодични платежи по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. В случая обаче макар и да е предвидено, че кредитът се погасява на анюитетни вноски, следва да се отбележи, че ищецът претендира единствено размера на главницата, но не и възнаградителната лихва. Това обстоятелство е от съществено значение за прецизиране предмета на делото, тъй като в първоначалния договор за кредит, а след това в анекс № 1 и анекс № 3 винаги се посочва, че при всяко изменение на погасителния план дължимите вноски включват главница и лихва (която по своето естество е възнаградителна лихва). С подадените заявления за издаване на заповеди за незабавно изпълнение обаче ищецът претендира единствено вземанията си за просрочена главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на всяко едно от заявленията. За пълнота на изложението следва да се посочи, че при договора за кредит е налице едно неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то това не превръща тези вноски в периодични плащания по смисъла на чл. 111 ЗЗД. Договореното връщане на кредита на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части, което обаче не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора. Следователно, задълженията за главница по договора за кредит се погасяват с изтичането на общата петгодишна давност, която в конкретния случай не е изтекла. В тази насока константната съдебна практика приема, че договорната (възнаградителната) лихва представлява цената на ползваната парична сума, и понеже е включена в дължимата анюитетна вноска, същата се погасява заедно с нея - т.е. с общата давност по чл. 110 ЗЗД. Не е така при другите видове лихви - лихва за забавено изпълнение или наказателни лихви, за които е приложима кратката тригодишна погасителна давност. В случая, както се посочи, ищецът не претендира възнаградителната лихва, включена в размера на анюитетните вноски по кредита, а единствено просрочената главница, ведно със законната лихва върху, като последната се претендира за периода от 31.01.2018 г., респ. от 28.02.2018 г. до окончателното й изплащане.
В тази насока се налага да бъде проведено още едно уточнение относно формирането на процесните вземания, тъй като в отговори с вх. № 7144 от 20.08.2018 г., вх. № 7158 от 21.08.2018 г. и вх. № 7159 от 21.08.2018 г. са наведени идентични възражения относно включването в претендираните суми за главница на дължими лихви, включително и възнаградителни лихви, а оттам се прави извод, че възнаградителните лихви се акумулирали като лихвоносна главница и това водело до начисляване на лихва върху дължима лихва, което било недопустимо. За изясняване на въпроса по какъв начин са формирани вземанията, съдът взе пред вид заключението на съдебно – икономическата експертиза и проследи развитието на кредитното правоотношение във времето. Първоначално с подписването на договора вземанията са възникнали като такива за главница, договорна (възнаградителна) лихва, евентуално лихва за забава при просрочие (чл. 19.1. от договора за кредит), дължими такси и комисионни (такса за управление и обработка на кредита по чл. 17 и такса за предсрочно погасяване по чл. 18.1), както и за разноски. Впоследствие са възникнали затруднения при редовното погасяване на кредита, което не се отрича и от самите ответници. Това обстоятелство е наложило подписването на всеки един от анексите, с които е направен опит за предоговаряне на първоначално определените условия и постигане на положение, което да удовлетворява взаимно страните. С последния анекс № 3 от 18.02.2011 г. страните са постигнали съгласие всички натрупани до този момент забавени вземания за просрочена главница, лихва върху редовна главница, просрочена лихва и наказателна лихва върху просрочена главница да се трансформират в редовна главница. По този начин на практика е постигнато съгласие за обединяване на всички падежирали и непогасени задължения на длъжниците и тяхното трансформиране в един редовен дълг, като е подписан нов погасителен план за 222 равни месечни вноски и така всъщност са определени нови, последващи падежи за издължаване на всяка една от вноските. Целта на това действие е лесно обяснима – излизане на длъжниците от състоянието на забава и предоставянето на възможност да бъдат редовни платци на една нова, редовна главница. Облекчаването на положението на кредитополучателя е видно и от уговарянето на 6-месечен гратисен период, през който се заплащат само лихвите. Тази възможност за трансформиране на всички просрочени задължения в редовна главница не е било уговорено като условие в първоначалния договор, а за него е постигнато съгласие на един по – късен етап. Като се изследва волята на страните при спазване на чл. 20 ЗЗД, съдът приема, че към момента на подписване на анекса те не са имали за цел да уговарят начисляване на лихви върху лихви, а преодоляване на състоянието на забава, което вече е било факт. Всъщност, по този начин и кредиторът, и кредитополучателят са избегнали прилагането на чл. 30.1 от договора, защото в противен случай кредиторът е имал всички основания още към този момент да обяви (ако пожелае) кредита за предсрочно изискуем. Така също е било спестено и начисляването на лихви за забава и наказателни лихви върху просрочената главница, защото тя се превръща в редовна и от този момент вече няма основание за начисляването на тези лихви. Следователно, към момента на подписване на анекс № 3 страните са се съгласи, че избраният от тях вариант е икономически и финансово по-изгоден и именно това е основанието за сключването на анекса. Другите варианти са били или обявяване на предсрочна изискуемост или рефинансиране с отпускане на нов кредит за погасяване на стария кредит, но в последния случай върху сумата за погасяване на старите падежирали задължения за главница и лихви отново ще се дължи възнаградителна лихва. Тези изводи не противоречат на закона.
Съгласно чл. 430 ТЗ с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума, а той от своя страна се задължава да я върне след изтичане на срока. При погасяване на кредита на вноски и при изпадане на длъжника в забава да погаси определена вноска на падежа, банката би обявила предсрочната изискуемост и така за длъжника ще възникне задължение да върне получената сума много по-рано от предварително уговореното. С подписването на процесния анекс е постигнат компромис, тъй като страните са се съгласили всички просрочени вземания вместо да бъдат обявени веднага за предсрочно изискуеми, да се считат за суми, отпуснати по смисъла на чл. 430 ТЗ като част от редовната главница, която се погасява с нов погасителен план. Така се променят падежите на вноските и се разсрочва вземането за по-дълъг период от време чрез преструктуриране на кредита. Това превръщане (или трансформиране) на просрочените вземания в редовна главница, обаче, променя характера на същите като лихви и изключва възможността да се говори за незаконосъобразно начисляване на лихва върху тях (т.нар. анатоцизъм).
С така изложените съображения се дава отговор на възраженията на ответниците, като в тази насока следва да се подчертае отново, че ищецът претендира заплащането само на просрочената главница – не се търси заплащането на възнаградителни или наказателни лихви. Така се опровергава и другото възражение на ответниците – че се претендирала възнаградителна лихва за времето от настъпване на предсрочната изискуемост до настоящия момент. От петитума на исковата молба и от заключението на съдебно-икономическата експертиза се установява, че не само не се претендира такава лихва за периода на предсрочната изискуемост, но не се претендира изобщо за какъвто и да е било минал период. Размерът на процесните вземания за просрочена главница се установяват от заключението по задача № 1 на експертизата. Вещото лице хронологически проследява възникването и измененията на вземанията за главница и лихви, като ги разграничава по начин, който не допуска тяхното смесване. Първоначалният размер на главницата при подписване на договора за кредит е 76 093,45 евро. За периода от сключването на договора за кредит (19.04.2007 г.) до подаване на заявлението по чл. 417 ГПК от 28.02.2018 г. от главницата са погасени суми в общ размер на 9216,95 евро. По този начин начислената и непогасена главница е намаляла на 66876,50 евро. От тази сума обаче следва да бъде отчислена сума в размер на 2369,86 евро. Тя е била предмет на отделно исково производство по гр.д. № 1126/2015 г. на Районен съд – Димитровград, приключило с решение № 360 от 09.11.2016 г., влязло в законна сила на 28.04.2017 г. Фактът, че по тази част от съдебно признатата главница са платени погасителни вноски в размер на 113,50 евро и тя е намаляла до 2256,36 евро не се отразява върху горните изводи – предявен е частичен иск, по който има влязло в сила съдебно решение и тази сума не следва да бъде включвана в предмета на настоящото производство. Самият ищец не търси нейното присъждане – видно от петитума на двете искови молби, претендира се само главница в размер на 64 506,64 евро (66876,50 – 2369,86 евро). Следователно, още към момента на подаване на заявленията по чл. 417 ГПК, респ. подаване на исковите молби, ищецът се е съобразил с влязлото в сила решение и не е включил в петитума съдебно присъдената част от главницата. Силата на пресъдено нещо за тази част от вземанията не препятства възможността в настоящото производство да се търси присъждане на останалата част от главницата, тъй като става дума за различни части на вземането, в съответствие с указанията в т. 3 от ТР № 3 от 22.04.2019 г., ОСГТК на ВКС. В тази връзка процесуалният представител на ответниците в с.з. от 28.01.2019 г. е поискал прилагането на материалите по гр.д. № 1126/2015 г. на Районен съд – Димитровград с аргумент за „наслагване на периоди“. По отношение на главницата този аргумент е неприложим, тъй като може да се отнася само за периодичните плащания, каквито са тези за лихвите по кредита. Но както вече се посочи, в настоящото производство ищецът не претендира лихви (нито възнаградителни, нито наказателни), а единствено законната лихва върху главницата и то за периода от подаването на заявленията по чл. 417 ГПК до изплащане на вземанията,като предмет на производството по гр.д. № 1126/2015 г. са вземанията за 2773,83 EUR – просрочена лихва върху редовна главница за периода от 18.02.2013 г. до 17.01.2014 г.; сума в размер на 120,14 EUR – наказателна лихва върху просрочена главница за периода от 18.03.2013 г. до 20.01.2014 г.; сума в размер на 225 EUR – годишна такса за управление на кредита за 2012 г., 2013 г., 2014 г. Очевидно, е че няма наслагвания на периоди, а суми за такси и комисионни по кредита изобщо не се претендират в настоящото производство. Отразените в заключението по задача № 6 на експертизата размери на възнаградителна лихва, присъдени съдебно и непогасени лихви, наказателна лихва за забава и законна лихва за забава също касаят други периоди и следователно, не е налице пречката по чл. 299 ГПК.
Начинът, по който са предявени процесните вземания със заявлението по чл. 417 ГПК и с петитума на исковите претенции, е в съответствие и с последните указания в т. 2 на ТР № 3 от 27.03.2019 г., ОСГТК на ВСК. Ищецът претендира само непогасения остатък от главницата и законната лихва, при това от по-късна дата, а не от датата на предсрочната изискуемост, както е посочено в тълкувателното решение. За да определи размера на просрочената главница ищецът е взел пред вид и последният погасителен план, утвърден с анекс № 3 от 2011 г., който е действал към момента на настъпване на предсрочната изискуемост.
На следващо място, ответниците са възразили и относно редовното връчване на нотариалната покана за обявяване на предсрочната изискуемост. Тези доводи са изцяло неоснователни. Твърди се, че неправилно е приложен чл. 47, ал. 5 ГПК, тъй като през цялото време на посочените адреси имало лица, които да получат всички известия и съобщения. Това обстоятелство обаче не е доказано по никакъв начин, а действията на нотариуса по връчването на нотариалната покана имат значението на официално удостоверяване, поради което съдът не намира основание да се съмнява в тяхната законосъобразност. Следва да се подчертае, че уведомлението е залепено на тези адреси на ответниците, които са били посочени като последно актуални за кореспонденция с банката в договора за кредит и анексите към него. Уведомлението до ответника Х.Т. е залепено на 09.10.2017 г. и двуседмичният срок е изтекъл на 23.10.2017 г., а уведомленията до ответниците П.Д. и Я. Ч. – Д. са залепени на 11.10.2017 г. и двуседмичният срок е изтекъл на 25.10.2017 г. Удостоверяването на връчването е извършено от нотариуса на 27.10.2017 г. На същата дата е изменена разпоредбата на ал. 3 на чл. 47 с ДВ бр. 86 от 2017 г., съгласно която когато ответникът не се яви да получи книжата на неговата адресна регистрация и при евентуално несъвпадане с постоянния и настоящия адрес, да се проведе връчване на последните. В деня на нотариалното удостоверяване от 27.10.2017 г., обаче, тази разпоредба не е влязла в законна сила – доколкото не е предвиден друг изричен срок в закона с който е изменена разпоредбата на чл.47,ал.3 ГПК и се прилага общият тридневен срок и към датата на нотариалното удостоверяване за нотариуса не е имало задължение да извършва справка в НБД „Население“ за адресната регистрация на длъжниците. Към същата дата не е влязла в сила и новата редакция на ал. 1 на чл. 47, съгласно която се изискват най-малко три посещения на адреса, но въпреки това служител на нотариалната кантора е извършил точно три посещения, последното от които в деня на залепване на уведомлението. Редовността на връчването на посочените адреси намира косвена подкрепа и в обстоятелството, че в заповедните производство по ч.гр.д. № 347/2018 г. и ч.гр.д. № 176/2018 г. районният съд е извършил справка в НБД „Население“ и тя е показала, че постоянните и настоящите адреси на ответниците са същите, които са посочени в уведомлението по чл. 47 ГПК и в договора за кредит, с анексите към него. Следователно, не се установяват по делото други адреси, респ. промяна в адресната регистрация, която да обоснове извода за евентуална нередовност на връчването и обявяването на предсрочната изискуемост.
Допълнителните твърдения, че уведомлението по чл. 47, ал. 1 и ал. 5 ГПК не отговаря на изискванията на чл. 432, ал. 2 ТЗ за подходящ срок, тъй като бил представен само 7-дневен срок, също са неоснователни. Нормата на чл. 432, ал. 2 ТЗ визира не срок за получаване на книжа, а подходящ срок, след изтичането на който кредиторът има право да упражни правото си за предсрочно връщане на сумата. Освен това, видно от текста на уведомлението, нотариусът е посочил, че нотариалната покана може да бъде получена в двуседмичен, а не 7-дневен срок, както се твърди.
На следващо място, преди последното съдебно заседание ответниците са представили банково извлечение от разплащателна сметка на П.Д., целта на което да се установят какви точно суми са били плащани и отнасяни за погасяването на кредита. Видно от посоченото в самото извлечение, то касае периода от 30.06.2008 г. до 04.09.2014 г., т.е. преди обявяването на кредита за предсрочно изискуем, поради което не може да бъде ценено като безспорен източник на информация. Освен това, всички въпроси касаещи движението на плащания по сметките на ответниците, са били предмет на изследване в съдебно – икономическата експертиза, която съдът кредитира изцяло, и вещото лице е имало възможност да се запознае с цялата необходима банкова документация, включително чрез проверка на счетоводните книги на банката. Ето защо представеното извлечение не променя крайните изводи за размера на дължимите суми. Не е споделят и доводите за „разнасянето“ на платени суми по „други пера“ от страна на кредитора, а не за погасяване на кредита. В отговора на задача № 1 от експертизата е посочено какви суми са отчетени за погасяване на процесната главница – 9216,95 евро, плюс сума от 113,50 евро, с която е погасена съдебно признатата част от главницата по гр.д. № 1126/2015 г., но както се посочи, същата не се включва в размера на процесната главница и е отчислена от нея.
Последните доводи и аргументи против основателността на исковата претенция се откриват в писмените бележки на ответниците по чл. 149 ГПК. Съдът приема, че макар и в тях да се отбелязват някои нови моменти, в по-голямата си част те представляват доразвитие на първоначалните съображения, поради което се дължи отговор и на тях.
На първо място, ответниците се позовават на ТР № 8 от 02.04.2019 г., ОСГТК на ВКС, и отправят искане с прилагане на даденото тълкуване да отхвърли претенцията за дължимост на сума над размера от 59 582,43 евро, тъй като към датата на счетоводното отнасяне на кредита като предсрочно изискуем (17.11.2015 г.) това била дължимата главница. Съдът намира за необходимо да подчертае, че цитираното тълкувателно решение разглежда специфичните хипотези, когато предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника. Както вече се посочи по-горе, в настоящия случай предсрочната изискуемост е обявена по надлежния ред, поради което постановките на ТР № 8 от 02.04.2019 г. не намират приложение и не следва да се провежда разграничение между вноски с настъпил и ненастъпил падеж.
На второ място, навеждат се доводи за неравноправност на клаузите за начисляване на такси и наказателни лихви по смисъла на общите основания в Закона за защита на потребителите, като по-конкретно се визира таксата за предсрочно погасяване. Отново при разглеждане на петитума на исковата молба, се констатира, че ищецът не претендира заплащане на дължими такси по договора за кредит (нито пък наказателни лихви), а претендира само главница и законна лихва. За пълнота следва да се допълни, че клаузата за такса за предсрочно погасяване би могла да се разглежда като неравноправна в хипотеза, в която същата би имала ограничителен характер и се начислява като форма на обезщетяване на банката за пропуснати ползи, а кредитополучателят се разглежда като неизправна страна и по този начин се затруднява възможността му да търси други средства и начини за предсрочно погасяване, респ. рефинансиране на кредита. В такава хипотеза въведената от банката такса за предсрочно погасяване, без да е предвидена недължимост на същата, когато потребителят се отказва от договора, създава пречка за кредитополучателя да прибегне към възможността да погаси предсрочно кредита чрез свободен избор на средства и начин за подобно погасяване. Тогава клаузата би била неравноправна, но в настоящия случай не е налице подобна хипотеза, защото са предвидени две изключения, в които такса за предсрочно погасяване не се начислява (при погасяване по време на периода на действия на плащания лихвен процент и когато предоставеният кредит е обезпечен със залог на паричен депозит в банката), т.е. на кредитополучателя са предоставени алтернативни възможности за избягване на таксата и в този смисъл неговото положение не е неравноправно в отношенията му с кредитора.
Въз основа на гореизложените съображения, съдът приема, че със събраните по делото доказателства са доказани всички предпоставки за уважаване на предявените искови претенции по чл. 422 ГПК. Налице са и предпоставките за солидарната отговорност поръчителите Я. Ч. – Д. и Х.Т. по смисъла на чл. 141, ал. 1 ЗЗД,поради което обективно и субективно предявените искове следва да бъдат уважени - за сумите претендирани с издадените заповеди по чл. 417 ГПК, както следва: 28 716,21 евро – частично претендирана главница от общо дължима главница в размер на 64506,64 евро, ведно със законната лихва от 28.02.2018 г., и сума в размер на 2495,74 лв. – разноски за заповедното производство;35790,43 евро – частично претендирана главница от общо дължима главница в размер на 64506,64 евро, ведно със законната лихва от 31.01.2018 г., за сумата от 671,76 лв. – нотариални разноски, както и сума в размер на 3320,81 лв. – разноски за заповедно производство, включващи заплатена държавна такса и заплатен адвокатски хонорар,като за горепосочените суми се признае за установено по отношение на ответниците, че същите се дължат солидарно от П.Д. – кредитополучател, Я. Ч. – Д. и Х.Т. – поръчители.
По
разноските:
С молба вх. № 3043 от 27.03.2019 г. ищецът е представил списъка на разноските, които претендира и по двете обединени за съвместно разглеждане производства: 756 лв. – депозит за вещо лице и 1424,99 лв. – държавна такса за исковото производство. С оглед изхода от делото съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца разноски в общ размер на 2180,99 лв., или всеки от ответниците следва да заплати сума от 726,99 лв.
Мотивиран така, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответниците П.Т.Д., ЕГН: **********, с адрес: ***. К.О. № 5, вх. Г, ет. 4, ап. 7 ,в качеството му на длъжник, Я.И. Ч. – Д., ЕГН: **********, с адрес: ***. К.О. № 5, вх. Г, ет. 4, ап. 7 и Х.Т.Т., ЕГН: **********, с адрес: ***, в качеството им на поръчители че дължат солидарно на „Юробанк България“ АД, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: гр. С., О.П. № 260, представлявана от Д.Ш., в качеството му на изпълнителен директор-член на управителния съвет и М.В., в качеството й на прокурист (банката като правоприемник на дейността на „Алфа банк – клон България“ КЧТ, ЕИК ********, като клон на „Алфа Банка“ АД – Гърция), следните суми: 28 716,21 евро (двадесет и осем хиляди седемстотин и шестнадесет евро и двадесет и един евроцента), представляваща частично претендирана главница от общо дължима главница в размер на 64506,64 евро, ведно със законната лихва от 28.02.2018 г. до окончателното й изплащане и сума в размер на 2495,74 лв. (две хиляди четиристотин деветдесет и пет лева и седемдесет и четири стотинки) – разноски за заповедното производство, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение № 251 от 13.03.2018 г. по ч.гр.д. № 347/2018 г. по описа на Районен съд – Димитровград на основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК, които вземания произтичат от договор за ипотечен кредит № 66 – 50/2007 г., сключен на 19.04.2017 г., анекс № 1 от 23.12.2009 г., анекс № 2 от 23.12.2009 г. и анекс № 3 от 18.02.2011 г.; 35790,43 евро (тридесет и пет хиляди седемстотин и деветдесет евро и четиридесет и три евроцента), представляваща частично претендирана главница от общо дължима главница в размер на 64506,64 евро, ведно със законната лихва от 31.01.2018 г. до окончателното й изплащане, сума в размер на 671,76 лв. (шестстотин седемдесет и един лева и седемдесет и шест стотинки) – нотариални разноски, както и сума в размер на 3320,81 лв. (три хиляди триста и двадесет лева и осемдесет и една стотинки) – разноски за заповедно производство, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение № 180 от 22.02.2018 г. по ч.гр.д. № 176/2018 г. по описа на Районен съд – Димитровград на основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК, които вземания произтичат от договор за ипотечен кредит № 66 – 50/2007 г., сключен на 19.04.2017 г., анекс № 1 от 23.12.2009 г., анекс № 2 от 23.12.2009 г. и анекс № 3 от 18.02.2011 г.
ОСЪЖДА П.Т.Д.,
ЕГН: **********, с адрес: ***. К.О. № 5, вх. Г, ет. 4, ап. 7 да заплати на „Юробанк България“ АД,
ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: гр. С., О.П. № 260,
представлявана от Д.Ш., в качеството му на изпълнителен директор-член на
управителния съвет и М.В., в качеството й на прокурист направени по делото разноски в размер на 726,99 лв. (седемстотин двадесет и шест лева деветдесет и девет стотинки).
ОСЪЖДА Я.И. Ч. – Д.,
ЕГН: **********, с адрес: ***. К.О. № 5, вх. Г, ет. 4, ап. 7 да заплати на „Юробанк България“ АД,
ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: гр. С., О.П. № 260,
представлявана от Д.Ш., в качеството му на изпълнителен директор-член на управителния
съвет и М.В., в качеството й на прокурист направени по делото разноски в размер на 726,99 лв. (седемстотин двадесет и шест лева деветдесет и девет стотинки).
ОСЪЖДА Х.Т.Т.,
ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати
на „Юробанк България“ АД, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: гр. С.,
О.П. № 260, представлявана от Д.Ш., в качеството му на изпълнителен
директор-член на управителния съвет и М.В., в качеството й на прокурист направени
по делото разноски в размер на 726,99 лв. (седемстотин двадесет и шест лева деветдесет и девет стотинки).
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от съобщаването му на страните пред Апелативен съд – Пловдив.