Р Е Ш Е Н И Е

 

гр.София, 03.07.2019 г.

 

                                 В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично съдебно заседание на пети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                                                   

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                 Мл.с-я: БИЛЯНА КОЕВА

 

при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 12594 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

           

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С  протоколно решение от 29.03.2018 г., постановено по гр.дело № 66731/2017 год. по описа на СРС, ГО, 62 с-в / обективирано в протокол от публично съдебно заседание, проведено на 29.03.2018 г./, е прието за установено, че Р.С. Р., ЕГН **********,***, дължи на „Т.С.“-ЕАД, ЕИК *******, гр.София, ул.“*******, сумата-1255,80 лв., ведно със законната лихва, считано от 31.07.2017 г. до датата на изплащане, и 266,64 лв., мораторна лихва за периода от 15.09.2014 г. до 21.07.2017 г. С решението на съда е осъден Р.С. Р., ЕГН **********,***, да заплати на „Т.С.“-ЕАД, ЕИК *******, гр.София, ул.“*******, разноски- 55,45 лв. по заповедното производство и 330,45 лв. по исковото производство.

           Срещу постановеното от СРС, 62 с-в решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба от ответника Р.С. Р., с която се обжалва решението на съда. Въззивникът- ответник, моли съда обжалваното решение да бъде отменено, като неправилно и незаконосъобразно, и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените искове.

           Въззиваемата страна –ищец -„Т.С.“-ЕАД, гр.София, чрез своя процесуален представител юрк. М.Ш., депозира писмена молба, в която взема становище относно неоснователността на подадената въззивна жалба. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди решението на СРС. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.

      СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

          Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.                        

          Разгледана по същество въззивната жалба е  НЕОСНОВАТЕЛНА.

            Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния  съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

           Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

            С приемането на новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване. Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.

         В случая атакуваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Решението е и правилно. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.  

          В жалбата на ответника не са изложени каквито и да е конкретни доводи и твърдения по спора. Жалбоподателят се е задоволил единствено да посочи общо, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно, както и че моли съда да отмени същото, без обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквания във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение.

          За разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК – чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди – чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт.    

          Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението", липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/.

          С оглед на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата на въззивника- ответник във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.

   По изложените съображения решението на СРС, Г.О., 62 с-в, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

   По отношение на разноските за въззивното производство.

         С оглед изхода на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за настоящата инстанция. При този изход на спора в настоящото производство и независимо от факта, че претенцията на въззиваемата страна- ищец за присъждане на направените разноски е направена своевременно същата се явява неоснователна, доколкото по делото няма данни за извършени процесуални действия от процесуален представител на въззиваемата страна – няма подаден писмен отговор на въззивната жалба, както и неин представител не се явява в съдебно заседание. По тези съображения въззивният съд счита, че в случая в полза на въззиваемата страна-ищец не се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение.

         Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В състав,

 

                                             Р     Е     Ш     И    :

 

      ПОТВЪРЖДАВА  протоколно решение от 29.03.2018 г., постановено по гр.дело № 66731/2017 год. по описа на СРС, ГО, 62 с-в / обективирано в протокол от публично съдебно заседание, проведено на 29.03.2018 г./.

       РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.

         

 

                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             

                                  

                                                                              

                                                                                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                   

 

                                                                                                          

                                                                                                     2.