№ 409
гр. К., 22.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:СТЕЛА В. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря М. Т. МАТАНОВА
като разгледа докладваното от СТЕЛА В. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело №
20235510102445 по описа за 2023 година
Ищецът ОУ“Г.“ – К., представлявано от ***а С.С.К. твърди в исковата
молба, че Със Заповед №***г. на Началника на Регионално управление на
образованието - С. на Л. М. А., бивш *** на ОУ „Г.“, гр. К., било наложено
дисциплинарно наказание „Уволнение“ и на основание чл.330. ал.2, т.6 от
Кодекса на труда било прекратено без предизвестие трудовото
правоотношение на същата с училището.
Твърди, че на основание чл.221, ал.2 от Кодекса на труда Л. А. дължала
обезщетение на бившия си работодател - ОУ „Г.“, гр. К. - в размер на брутното
си трудово възнаграждение за срока на предизвестието при прекратяване на
безсрочно трудово правоотношение (30 дни).
Сочи, че размерът на вземането на ищеца ОУ „Г.“, гр. К. за обезщетение
по чл.221, ал.2 от Кодекса на труда от ответницата възлиза на 1988.75 лева,
което е видно от приложените към настоящата искова молба мемориален
ордер за начисляване по счетоводни сметки и извлечение от сметка 4213
„Вземания от работници и служи“.
Твърди, че госпожа А. била оспорила пред PC К. законността на
уволнението, постановено с решение №596 от 28.02.2020г., по гр.д. № 2818 по
описа на съда за 2019гпо описа на Районен съд - К. , с което е отхвърлил
предявения иск за отмяна на уволнението като неоснователен. С. окръжен съд,
като въззивна инстанция, с решение №260038 от 28.09.2020г., постановено по
гр.д. №1465 по описа на съда за 2020г., потвърдил решението на К. районен
съд, постановено по гр.д. №2818 по описа на същия за 2019г. Върховният
касационен съд. с определение №60524 от 24.06.2021г., постановено по гр.д.
№817 по описа на IV ГО на ВКС за 2021г„ не е допуснал касационно
обжалване на въззивно решение №260038 от 28.09.2020г., постановено по гр.д.
1
№1465 по описа за 2020г. на Окръжен съд - С..
Сочи, че на 19.07.2023г. ОУ „Г.“, град К. подал до Районен съд - К.
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК. Същото било уважено и съдът издал в полза на кредитора ОУ
„Г.“- К., заповед № 938 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
по ч.гр.д. № 20235510101638/ 2023г., с която разпоредил длъжникът Л. М. А. с
ЕГН ********** да заплати на кредитора ОУ „Г.“, гр. К., ул. „С.“ ***,
БУЛСТАТ *** сумата от 1988, 75 лева, представляваща дължимо обезщетение
по чл.221, ал.2 от Кодекса на труда, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 19.07.2023г. до окончателното изплащане на дълга. В
срока по чл. 414 ГПК било депозирано възражение от ответника Л. М. А.,
връчено на заявителя на 27.09.2023 год., което обосновава правния интерес от
предявяване на настоящия установителен иск по чл. 422 ГПК. На основание
чл.415. ал.4 ГПК, в указания от закона едномесечен срок от получаване на
съобщението за подаденото възражение, предявили настоящия иск за
установяване вземането на ОУ „Г.“, гр. К. към Л. М. А. с ЕГН ********** по
издадената заповед № 938 за изпълнение на парично задължение по чл.410
ГПК, постановена по ч. гр. д. №20235510101638/2023г.
Молят съда, да постановите решение, с което да уважи настоящия иск и
да признаете за установено по отношение на ответника Л. М. А. с ЕГН
**********, бивш *** на ОУ „Г.“, гр. К., че същата дължи на ОУ „Г.“, град К.,
ул. „С.“ ***, БУЛСТАТ *** по издадената заповед № 938 за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК,постановена по ч. гр. д.
№20235510101638/2023г, сума в размер на 1988,75 лева, представляваща
дължимо обезщетение по чл.221, ал.2 от Кодекса на труда, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 19.07.2023 г. до окончателното изплащане
на дълга.Претендират се разноски. В съдебно заседание исковата молба се
поддържа от адвокат М. С., която моли съда да уважи предявеният иск като
основателен и доказан. Подробни съображения излага в писмена защита по
дело.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор пълномощника на
ответника Л. М. А., чрез пълномощника й адвокат Л. С. като заявява, че искът
е допустим, но неоснователен.
Твърди, че не оспорва обстоятелството, че трудовото й правоотношение
с ищеца било прекратено със Заповед № *** г. на началника на РУО-С.. Не
оспорва и обстоятелството, че заповедта била потвърдена с Решение №
596/28.02.2020 г. по гр.д. № 2818/19 КРС (потвърдено с Решение №
260038/28.09.2020 г. по в.гр.д. № 1465/20 СЗОС, Определение №
60524/24.06.2021 г. по гр.д. № 817/21 ВКС, IV г.о.).Оспорва всички останали
фактически твърдения, изложени в исковата молба.
На основание чл. 358, ал. 1, т. 3 от КТ прави възражение за погасяване на
претенциите на ищеца по давност като излага следните съображения:
Видно от представената от ищеца Заповед № *** г. на началника на
РУО-С. същата и била връчена на 10.09.2019 г. Следователно, по силата на чл.
335, ал. 2, т. 3 от КТ, във вр. с чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ процесното трудово
правоотношение било прекратено на 10.09.2019 г. и излага следните факти:
За да възникне субективното притезателно право на работодателя за
2
обезщетение при дисциплинарно уволнение на служител следва в обективната
действителност да са проявени следните материални предпоставки
(юридически факти): 1. съществуващото трудово правоотношение да е
прекратено едностранно от работодателя с налагане на дисциплинарно
наказание - уволнение и това уволнение да не е признато за незаконно и
отменено от съда или от самия работодател. При прекратяването на трудовото
правоотношение чрез налагане на дисциплинарно уволнение уволненият
работник дължи на работодателя обезщетение по чл. 221, ал. 2 от КТ в размер
на едно брутното трудово възнаграждение, като от този момент възниква
изискуемостта на това парично вземане, т. е. от този момент то може да бъде
удовлетворено с помощта на държавната принуда - чрез упражняване на
правото на иск за защита на накърнени материални права. Претенциите на
ищеца не могат да бъдат удовлетворени по принудителен ред с помощта на
държавната принуда, към което е насочено исковото производство, тъй като то
е покрито с давност поради неупражняването му в уредения в чл. 358, ал. 1, т.
3 от КТ 3-годишен срок.
Възникването и изискуемостта на това притезателно право не е
предпоставена от предявяването или непредявяването на конститутивен иск за
отмяна на уволнението като незаконно по реда на чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ.
Правната норма, уредена в чл. 221, ал. 2 от КТ, предписва, че при
дисциплинарно уволнение работникът или служителят дължи на работодателя
обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение. В този смисъл
изискуемостта на правото на обезщетение по чл. 221, ал. 2 от КТ възниква при
едностранното прекратяване на трудовото правоотношение - с налагане на
наказание "дисциплинарно уволнение". Тъй като трудовото правоотношение е
прекратено на 10.09.2019 г., от този момент по силата на чл. 358, ал. 2, т. 2 от
КТ е започнало теченето на 3-годишната погасителна давност, която е изтекла
на 10.09.2022 г. Заявлението за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК, с което съдебно се упражнява претендираното материално право, е
подадено едва на 19.07.2023 г., поради което не е прекъсната вече изтеклата
погасителна давност (арг. чл. 116, б. "б" от ЗЗД, във вр. с чл. 358, ал. 1, т. 3 от
КТ и чл. 422, ал. 1 от ГПК). Ищецът не е установил, че 3- годишната давност е
била спирана или прекъсвана на някое от основания, уредени в чл. 115 от ЗЗД
и чл. 116 от ЗЗД.
Тъй като главното парично вземане е погасено по давност,
претендираното акцесорно право - за заплащане на мораторна лихва, също е
погасено по давност- арг. чл. 119 от ЗЗД.
Поради изложено моли съда да отхвърлите изцяло предявените
кумулативно обективно съединени искове. Претендират се разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните,
приема за установена следната фактическа обстановка :
Видно от приложеното частно гражданско дело ***38/2023 г. по описа
на Районен съд – К., на основание чл.410 от ГПК съдът е издал заповед за
изпълнение №938/20.07.2023г. срещу длъжника Л. М. А. за изпълнение на
парично задължение, за сумите: 1 988.75 лева главница, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 19.07.2023г. до изплащане на вземането.
3
Посочено е, че вземането произтича от следните обстоятелства : обезщетение
по чл.221, ал.2 от Кодекса на труда, въз основа на Заповед №***г. на
Регионално управление на образованието – С..
В срока по чл. 414 ГПК е постъпило писмено възражение от длъжника
Л. М. А., че не дължи изпълнение по издадената заповед за изпълнение по
ч.гр.дело ***38/2023 г. по описа на Районен съд – К., което е обусловило
правния интерес на ищеца от завеждане на настоящия специален
установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК.
По делото е представена Заповед № ***г. на Началника на на РУО – С.,
с която на основание чл.188,т.3 във връзка с чл.190, ал.1,т.7 от КТ и при
спазени изискванията на чл.189, ал.1, чл.193, ал.1 и чл.194 от КТ на Л. М. А.
на длъжност „***“ с място на работа „О. „Г.“ – К. е наложено дисциплинарно
наказание „Уволнение“ /лист 5 – 17 от делото/.
По делото не е спорно, че с решение №596/28.02.2029г., постановено по
гр.дело№2818/2019г. по описа на Районен съд – К. предявения от Л. М. А. иск
за отмяна на уволнението е отхвърлен като неоснователен.
Не е спорно и че с решение № 260038/28.09.2020 г. постановено по
в.гр.дело 1465/2020г. по описа на Окръжен съд – С. решението на
първоинстанционния съд е потвърдено.
С определение № 60524 от 24.06.2021 г., постановено по гр.дело № 817
по описа на IV г.о. на ВКС не е допуснато касационно обжалване на
въззивното решение № 260038/28.09.2020 г. постановено по в.гр.дело №
1465/2020 г. на Окръжен съд – С..
По делото е назначена и изслушана съдебно-счетоводна експертиза,
която е депозирала писмено заключение неоспорено от страните, което съдът
възприема като компетентно и добросъвестно изготвено. От заключението на
експертизата. От заключението на експертизата се установява, че дължимото
обезщетение по чл.221,ал.2 от КТ е 1 988.75 лева. През месец юни 2019г. са
отработени всичките 20 дни , при което е начислено следното възнаграждение
по компоненти основна заплата за 20 р.д. 1 567.00; ДВ тр.стаж проф.опит – 25
% 391.75 лева; ПКС 30.00; с постоянен характер доплащане деца със СОП –
30.00; СБКМ – 2.43 % двусменен режим 30.00 – общо 2 086.93.
При така установената фактическа обстановка се налагат следните
правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.415
от ГПК във вр. с чл.221, ал.2 от КТ.
Спорното материално право във връзка с предявената искова претенция
се обуславя от възникването на следните материални предпоставки, свързани
с приложението на чл. 221, ал. 2 КТ, според която "При дисциплинарно
уволнение работникът или служителят дължи на работодателя обезщетение в
размер на брутното си трудов възнаграждение за срока на предизвестието –
при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на действителните вреди –
при срочно трудов правоотношение", а именно – 1/ наличие на наложено
дисциплинарно наказание "уволнение" на заеманата от работника длъжност,
2/ заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание "уволнение"
следва да е влязла в сила, 3/ като следва да са доказани размера на последното
4
брутно трудово възнаграждение и 4/ срока на предизвестието. С обезщетение
по чл. 221, ал. 2 КТ се репарират вредите, които работодателят търпи
вследствие на прекратяване на трудовото правоотношение по вина на
работника или служителя. Задължението за обезвреда им се възлага за
извършени тежки нарушения на трудовата дисциплина, които са основания за
налагане на дисциплинарно наказание уволнение. Следователно
обезщетението по чл. 221, ал. 2 КТ е предвидено да възмезди вредите
произтичащи от прекратяване на трудовото правоотношение вследствие на
дисциплинарно уволнение.
В настоящия случай предпоставките за ангажиране отговорността на
работника по чл. 221, ал. 1и 2 от КТ са налице.
Ответникът е разполагал с правната възможност да оспори уволнението
по съдебен ред, като предяви иск в законоустановения за това преклузивен
срок, считано от датата на връчване на заповедта. В настоящия случай
ответникът Л. М. А. е упражнила правото си да оспори законността на
уволнението. Видно от влезлите в сила съдебни решения искът по чл.344, ал.1
от КТ е отхвърлен като неоснователен, с което е потвърдено законността на
уволнението й извършено със Заповед № ***г. на Началника на РУО – С.
Уважаването на претенцията е предпоставено от положителното
установяване на следните факти: страните да са били обвързани от трудово
правоотношение прекратено чрез налагане на дисциплинарно уволнение,
което не е признато от съда за незаконни, от което произтича задължението на
ответника за заплащане на ищцовото дружество на обезщетение по чл.221,
ал.2 от КТ в размер на последното брутно трудово възнаграждение, получено
от ответника преди уволнението, с оглед безсрочния характер на
съществувалото трудово правоотношение.
Основателен е иска за съществуване на процесното вземане по чл. 221,
ал. 2 КТ. Основателността му зависи от наличието на дисциплинарно
уволнение, което не е отменено, при наличие на каквото, работникът или
служителят дължи на работодателя си обезщетение в размер на брутното си
трудово възнаграждение за срока на предизвестие – при безсрочно трудово
правоотношение, и в размер на действителните вреди – при срочно трудово
възнаграждение (Р 247-2011-III г. о.). В случая по делото се установи, че
ответникът е дисциплинарно уволнен на 10.09.2019 г., на която дата му е
връчена заповедта за това му уволнение от ищеца (чл. 195, ал. 3 КТ и Р 67-
2019-III г. о.).
Процесуалния представител на ответницата е направил възражение, че
вземането е погасено по давност. Това възражение съдът намира за
неоснователно по следните съображения. Съгласно чл.358, ал.1, т.3 от КТ
исковете по трудови спорове се предявяват в срок от три години, като според
ал.2 това време е започнало да тече от деня, в който правото предмет на иска е
станало изискуемо или е могло да бъде упражнено. В настоящия случай
заповедта за налагане на дисциплинарно наказание уволнение е била
оспорена по съдебен ред. Тригодишният срок по чл.358, ал.1, т. от КТ за
предявяване на иска изтича, когато заповедта за уволнение влиза в сила, тъй
като от тази дата вземането за обезщетението е станала изискуемо. В
настоящия случай заповедта за уволнение е стабилизирана след приключване
5
на спора относно законосъобразността й. Заповедта за уволнение е влязла в
сила след приключване на трудовия спор за незаконно уволнение пред ВКС с
определение №60524 от 24.06.2021г., постановено по гр.дело №817 по описа
на IV г.о. на ВКС. В процесния случай това е денят на влизане в сила на акта
но работодателя за прекратяване на трудовия договор. От този момент започва
да тече 3 – годишният давностен срок по чл.358, ал.1, т.3 от КТ за предявяване
на настоящия иск и от този момент обезщетението е станало изискуемо.
Видно от положения щемпел заявлението за издаване на заповед по чл.410 от
ГПК е подадено на 19.07.2023г. т.е към датата на подаване на заявлението 3
годишният давностен срок на вземането по чл.221, ал.2 не е изтекъл.
От гореизложеното се налага извода, че ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца търсеното обезщетение, тъй като с поведението
си е мотивирала прекратяване на трудовото правоотношение без
предизвестие.
От заключението на съдебно – икономическата експертиза се
установява, че обезщетението по чл.221, ал.2 от КТ е в размер на 1988.75
лева. По делото няма данни и това обезщетение ответникът да е платил на
ищеца до приключване на съдебното дирене (чл. 235, ал. 3 ГПК).
Поради това съдът намери, че и искът на ищеца по чл. 422, ал. 1 ГПК за
неговото съществуване, е основателен и следва да се уважи, заедно с
претендираната законна лихва върху същото вземане от подаване на
заявлението му в съда до изплащането й (чл. 422, ал. 1 ГПК).
В разпоредбата на чл.236, ал.1, т.6 от ГПК е предвидено задължение за
съда да се произнесе в тежест на кого възлага разноските.
При този изход на делото, само ищецът има право да му се присъдят
сторените по делото разноски в общ размер от 763.77 лева (от които лева
внесена държавна такса за производството, 39.77 лева, 224 лева внесено
възнаграждение на вещото лице, 500 лева внесено и платено възнаграждение
за един адвокат). За заповедното производство не са присъдени, а не се
претендират разноски.
Съгласно чл.80 от ГПК страната, която е поискала присъждане на
разноски, представя на съда списък на разноските най – късно до
приключване на последното заседание в съответната инстанция. В противен
случай тя няма право до обжалва решението в частта му за разноските. В
настоящия случай ищецът е представил списък на разноските.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 от ГПК, във вр. с
415, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 221, ал. 2 от КТ по отношение на Л. М. А., ЕГН
**********, с адрес град К., улица „*** съществуването на вземането на О.
„Г.“, град К., улица С.“ ***, представлявано от ***а С.С.К. за сумата от: 1
988.75 лева, представляващо дължимо обезщетение, в размер на едно брутно
трудово възнаграждение, което работникът – ответник дължи на работодателя
си – ищеца, поради дисциплинарно уволнение, ведно със законната лихва
6
върху главницата считано от 19.07.2023 г. до окончателното й изплащане, за
изпълнението на което задължение е издадена заповед № 938/20.07.2023 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, постановена по частно
гражданско дело ***38/2023 г. по описа на Районен съд – К..
ОСЪЖДА Л. М. А., ЕГН **********, с адрес град К., улица „*** да
заплати на О. „Г.“, град К., улица С.“ *** представлявано от ***а С.С.К. 763.77
лева., представляваща направени по делото разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – С. с въззивна
жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
7