Решение по дело №15849/2020 на Районен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е  

№ 262568

гр. Пловдив, 30.11.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

         РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, VI граждански състав, в публично заседание на десети ноември две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИН ИВАНОВ

 

при секретаря Марина Кондарева, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 15849 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Л.Г.М., ЕГН **********, с адрес: *** против „Айзаем.БГ” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Хитов“, бл. 118, вх. Д, ет. 1, ап. 123, с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: 50 лв. – недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за заем № *** от *** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – *** г. до окончателното изплащане на вземането; 100 лв. – платена при начална липса на основание по клауза за такса допълнителна услуга по договор за паричен заем № *** от *** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – *** г. до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за заем № *** от *** г., по силата на който ответникът предоставил на ищцата сумата от 1200 лева, платим на 22 седмични погасителни вноски, всяка в размер на по 59,56 лева, при уговорен лихвен процент в размер на 40,50% и годишен процент на разходите в размер на 49,65%. Твърди, че клаузата, уговаряща възнаградителна лихва е нищожна. Противоречи на императивни правни норми и клаузата, уговаряща такса допълнителни услуги, намиращи се в договора за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг към договора за кредит. Таксата била цитирана в чл. 4, ал. 1 в размер на 340 лв., разпределена с всяка една от погасителните вноски. Цитираните такси се дължали със сключване на договора, но по своето естество представлявали такси извън условията по кредита и били такси платени без основание, съгласно чл. 10 ЗПК. Ищцата счита, че договорът бил недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). Посочва, че в договора не били посочени условията за прилагането на договорения лихвен процент, което нарушавало разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Твърди и нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите, като липсвала каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същият, респ. общо дължимата сума по него. В договора не се съдържали конкретните параметри на общата дължима сума. Липсата на тази яснота водела до извод, че в договора няма разписани ясни правила, които да определят как се определя общата сума дължима от потребителя и от какви пера е съставена. Освен това оскъпяването на кредита, т.е. ГПР надвишава 50%, което било основание за нищожност на договора, като цяло и на клаузата за ГПР, съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК. Наред с това, в договора се съдържат и клауза за заплащане на възнаграждение за допълнителна услуга. Тази такса обаче, не се дължала на основание чл. 10а ЗПК, тъй като по своето естество представлява разходи свързани с отпускането и управлението на кредита. В договора не било посочено таксата за възнаграждение за допълнителна услуга, за какво точно се начислява. Начисляването на такса за допълнителна услуга по същество представлява разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, с което се надвишава ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК – ГПР, не може да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва. В противен случай тази клауза е нищожна /чл. 19, ал. 5 ЗПК/. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява „общите разходи по кредита“. Счита, че таксата за допълнителна услуга прикрива разходи, които по своето естество са включени в ГПР. Това е санкционирано с разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, която разпорежда, че всякакви клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона са нищожни. Моли за уважаване на предявените искове и присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Айзаем.БГ” ООД е депозирал писмен отговор със становище за недопустимост и неоснователност на предявения иск. Излага, че ищцата сключила договор за заем от *** г. с *** АД, по силата на който на същата била отпусната сумата от 1200 лв. Съгласно условията на договора, ищцата се задължила да върне сума в размер на 1310,32 лв. на равни седмични вноски, всяка в размер на 59,56 лв. Вземането на *** АД било прехвърлено чрез цесия на Айзаем.БГ ООД. На *** г. ищецът направил предсрочно погасяване на задължението си към Айзаем.БГ ООД като изцяло е погасил паричното си задължение по договора за заем. С оглед изложеното счита, предявения иск за недопустим поради липса на правен интерес и моли производството по делото да бъде прекратено.

Взема становище за неоснователност на иска. Моли същият да бъде отхвърлен. Излага, че лихвеният процент е фиксиран, непроменлив и съгласно изискванията на закона – годишен. Задължението по заема се погасява при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, т.е. няма промени в лихвения процент за срока на отпускане на кредита, поради което и не се изисква предоставяне на информация за последователността на разпределяне на вноските между различните неизплатени суми. Неоснователно било възражението на ищеца, че договорът е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора липсва „посочване на ГПР и общо дължима сума по кредита“. Твърди, че по договора не се претендирали първоначални, годишни, месечни или допълнителни такси, които да поставят ищеца в едно неблагоприятно или неравностойно положение спрямо ответника. Счита, че договорът за заем е валиден, като по него не са претендирани неустойки, лихви за забава, обезщетения, такси и др., които биха могли да се разглеждат като неравноправни клаузи, противоречащи с императивните изисквания на ЗПК и накърняващи добрите нрави, като основание за нищожност. Искането на ищеца за прогласяване нищожността на клаузата за възнаградителната лихва, като противоречаща на добрите нрави било неоснователно. Възнаградителната лихва била възнаграждение за ползване на финансовия ресурс. Договорената лихва, представлявала печалба за заемодателя за това, че заемателят ползва неговите парични средства, т.е. тази лихва има възнаградителен характер, а не наказателен характер, поради което се дължи така, както е уговорена. Счита, че с оглед характера на договора, неговата цел, задължението на заемодателя да предостави договорената сума в уговорения срок и възможността заемателят да я върне разсрочено във времето и то на малки вноски, то възнаградителната лихва не е прекомерна, водеща до противоправно облагодетелстване и противоречаща на добрите нрави. Клаузата не била нищожна, а волята на страните следва да бъде зачетена, още повече, че чл. 10 ЗЗД допуска лихви да се уговарят до размер, определен от МС. Освен това, поради предсрочното погасяване на задължението от страна на ищеца на *** г., уговорената между страните възнаградителна лихва по процесния договор за заем в размер на 110,32 лв., била намалена с 16,20 лв. Следователно, изплатената по договора възнаградителна лихва била в размер на 94,12 лв., поради което и същата нямало как да надвишава двукратния или трикратния размер на законната лихва. По отношение твърдението на ищеца, че в договора се съдържала клауза за заплащане на възнаграждение за допълнителна услуга, твърди, че това не е така. В договора за заем нямало подобна клауза, такова възнаграждение не било претендирано от ответното дружество и не било плащано от ищеца.

Моли за предявените искове да бъдат оставени без разглеждане, като недопустими. Алтернативно, моли същите да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание от дата *** г. е допуснато изменение на иска за присъждане на сумата, платена по клауза за възнаградителна лихва, като претенцията е увеличена от 50 лв. на 110,32 лв. Направено е оттегляне на иска относно претенцията за сумата от 100 лв. платена по такса за допълнителни услуги, като в тази част делото е прекратено.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен Договор за заем № *** от дата *** г., сключен между „***“ АД и ищцата Л.М., със следните параметри: главница 1200 лв., уговорен ГЛП 40,50 %, при ГПР 49,65 %, с обща сума за плащане 1310,32 лв., която е следвало да бъде върната на 22 седмични погасителни вноски в размер на 59,56 лв. Страните не спорят, че заема е усвоен от ищцата, както и че вземането по същия е прехвърлено на ответника „Айзаем.БГ” ООД, който понастоящем се явява негов титуляр. Представени са още Стандартен европейски формуляр за предоставената на потребителя информация, както и общите условия на кредитора.

Налице са данни за извършените плащания от ищцата към кредитора „Айзаем.БГ” ООД за погасяване на вземането по процесния заем. Видно от представено искане от ищцата за предсрочно погасяване на договор за кредит и копие на погасителен план с отбелязване на извършени погашения, ищцата е заплатила задължението си по договора на дата ***. Това обстоятелство изрично се признава от ответника в отговора на исковата молба. Отразено и в справка от  „Айзаем.БГ” ООД, депозирана в съда на дата *** г., че ищцата е заплатила на ответника сумата от 1310,32 лв. за погасяване на кредита, от които 1200 лв. за главницата и 110,32 лв. за възнаградителна лихва. Тези твърдения са ценени от съда съгласно разпоредбата на чл. 175 ГПК.   

Ищцата е представила още и Договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг, сключен на дата *** г. между нея, като възложител, и „Айзаем.БГ” ООД, като изпълнител, с предмет на договора изготвяне от изпълнителя, срещу възнаграждение от 340 лв. на кредитен рейтинг и оценка на имущественото състояние и възможността за поемане на задължения от страна на възложителя. Видно от съдържанието на този договор, възнаграждението на изпълнителя „Айзаем.БГ” ООД е платено на *** г.

Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявеният иск е допустим противно на твърденията на ответника, тъй като ищцата претендира възстановяване на суми, които според нея са платени на ответника без основание. Обстоятелството, че ищцата е погасила задължението си по процесния договор за кредит не я лишава от правен интерес да претенира сумите, за които счита, че са платени въз основа на неравноправни и/или нищожни клаузи по този договор.

От събраните по делото писмени доказателства, безспорно се установява, че страните по делото са страни и по кредитното правоотношение, а именно Договор за заем № *** от дата *** г., с посоченото в исковата молба съдържание. Ищцата има качеството на кредитополучател, а ответника на кредитор.

Следва да се посочи, че съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. В т.н. е и практиката на ВКС (вж. Решение № 198 от 10.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5252/2014 г., IV г. о., ГК и Решение № 204 от 5.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3342/2017 г., IV г. о., ГК), съгласно която решаващият съд следи служебно за недействителността на сделките, когато последиците на сделката са явно несъвместими с обществения ред, каквито например са последиците на неравноправна клауза в договор с потребител. Следователно компетентния съд не е ограничен само от посоченото в исковата молба, когато е сезиран със спор относно потребителски договор, както е в случая.

В тази насока, настоящият състав намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, който гласи, че договора за кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № * начин. Изложените от ищцата съображения в същия смисъл се споделят. В случая в процесния договор се явяват посочени само абсолютните стойности на ГПР, без ясно разписана методика на формирането му – кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49,65%, посочената годишна фиксирана лихва от 40,50 % е неясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. Неправилно, според съда не е включено в процента на оскъпяване на кредита и общата сума дължима от потребителя и вземането в размер на 340 лв. по Договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг, сключен на дата *** г. между ищцата и „Айзаем.БГ” ООД. При приложението на чл. 20 ЗЗД, и като взе предвид предмета на договора, страните по него, и съвпадащите дати на сключването му и тази на превеждане на паричната сума по договора за кредит – *** г., съдът намира двата договора да са взаимно свързани и да представляват част от общо съглашение. В тази насока възнаграждението на изпълнителя по договора за проучване е следвало да се включи като част от общо дължимата сума по договора за кредит и да се отчете при изчисляването на ГПР на кредита, тъй като възнаграждението от 340 лв. представлява разход по кредита по смисъла на § 1 от ДР на ЗПК. Това е следвало да бъде сторено, независимо, че сумата от 340 лв. е платена еднократно на дата *** г. Предвид неотчитането на посочената сума като разход по кредита и невключването й в ГПР, потребителят е бил поставен в невъзможност да разбере какъв е реалният процент на оскъпяване на кредита и дали посочения в договора ГПР съответства на действителните разходи за кредитополучателя.  

Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно, доколкото договора противоречи с нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, то същият по силата на чл. 22 ЗПК е недействителен. Следва да се отбележи, че всяка от страните – ответникът в отговора на исковата молба, а ищцата – още с исковата молба, са развили съображения относно съответствието на процесния договор за кредит с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съдът споделя изложеното от ищцата и намира за неоснователни съображенията на ответника в тази насока.

На основание чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. От данните по делото безспорно се установява, че ищцата е погасила цялото задължение по договора за кредит, вкл. и за възнаградителна лихва в размер на 110,32 лв. Тъй като, предвид гореизложеното, процесния договор за кредит се явява недействителен, то и сумата от 110,32 лв. е платена без основание с оглед на нищожна клауза.  

С оглед на гореизложеното искът, като основателен, ще се уважи.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищцата на основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие. В полза на ищцата следва да се присъди сумата от 50 лв. разноски за държавна такса. На основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в полза на АД „***“ следва да се присъди сумата от 360 лв. с ДДС адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, съдът

Р Е Ш И:

 

ОСЪЖДА „Айзаем.БГ” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Хитов“, бл. 118, вх. Д, ет. 1, ап. 123, да заплати на Л.Г.М., ЕГН **********, с адрес: *** сумата 110,32 лв. – недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за заем № *** от *** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – *** г. до окончателното изплащане на вземането.

ОСЪЖДА „Айзаем.БГ” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Хитов“, бл. 118, вх. Д, ет. 1, ап. 123, да заплати на Л.Г.М., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 50 лв. разноски за заплатена държавна такса.

            ОСЪЖДА „Айзаем.БГ” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Хитов“, бл. 118, вх. Д, ет. 1, ап. 123, да заплати, основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на АД „***“, БУЛСТАТ *********, със служебен адрес гр. П., ул. „***“ № *, сумата от 360 лв. с ДДС, представляващо адвокатско възнаграждение, дължимо за оказана правна помощ на ищеца по настоящото дело. 

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ:п/К. Иванов

 

Вярно с оригинала.

М.К.